Франсоа Шаму
Гръцката цивилизация през архаичната и класическата епоха (12)

Указател — речник на понятия и имена

Този указател не е речник за гръцката древност, претендиращ за енциклопедична пълнота. Единствената му цел е да улесни читателя при правене на справки в книгата. В него могат да се намерят по-голямата част от важните думи, които се срещат в текста, с указание на страниците и илюстрациите. Освен това съобразно с програмата на цялата поредица, някои статии са повече или по-малко развити, за да бъдат събрани за удобство на едно място пръснати или откъслечни сведения или да се посочат някои допълнителни биографични, топографски или технически данни. Много от тези сведения се отнасят до историята на изкуството. Затова пък не са поместени статии, отнасящи се до митологията: богатството и разнообразието на гръцките легенди не позволяват да ги представим тук опростено, защото това би изопачило техния смисъл. Читателят, който би искал да получи повече сведения в тази област, може да се отнесе към посочените в библиографията специални съчинения.

А

А̀галма — образ на божество и по-специално култова статуя.

Агезилай — роден през 444 г., цар на Спарта в 401 г., той воювал победоносно срещу персите в Мала Азия, след това, повикан обратно в Гърция, победил Тива и Атина при Коронея през 394 г. След Анталкидовия мир (386 г.) затвърдил спартанската хегемония, като поддържал в цяла Гърция олигархическите режими, но не могъл да попречи на Тива да установи хегемония. През 361 г. той се поставил в услуга на египетските фараони Тахос и Нектанеб, които се разбунтували срещу персийския цар, и умрял през 360 г., когато се завръщал в Гърция. Плутарх му е посветил един от своите „Успоредни животописи“.

Агора — обществен площад. Място, където се извършвали култови обреди, свързани с митичната история на града (хероси-основатели, богове-покровители) и където се чествували религиозните празници (в Атина първите театрални представления), също и център на политическия живот, където заседавало народното събрание и където се издигали обществените сгради (булевтерионът, канцелариите на магистратите, съдът, архивите) и почетните паметници. Започва да играе роля в търговския живот най-вече през класическата епоха. Като религиозен, политически и икономически център агората заема важно място в плана на града; нейното архитектурно развитие показва растящата грижа да се свържат в единен ансамбъл различните сгради (влияние на йонийския урбанизъм), по-специално чрез колонади, които ограждат и очертават площада.

Агоракрит — скулптор от втората половина на V век, роден на о. Парос, но работил най-вече в Атика. Ученик и приятел на Фидий, той бил повлиян от своя учител до такава степен, че две от най-големите му творби „Майка на боговете“ (култова статуя в Метроона на Атинската агора) и „Немезида“ в Рамнунт, минавали за произведения на самия Фидий. Намерен е фрагмент от главата на Немезида и няколко много повредени фрагмента от релефите на базата на същата.

Агораноми — атински чиновници, които извършвали полицейска служба по пазарите и контролирали мерките и теглилките.

Агригент — Гръцки град на южния бряг на о. Сицилия, основан от гр. Гела към 580 г. върху обширно плато, спускащо се към морето, в края на което се издигали главните храмове. Агората се намирала по-ниско, между града и пристанището. С широките си улици, градините, разкошните обществени сгради и светилищата Агригент бил в началото на V в. „най-красивият от градовете на смъртните“ според Пиндар („XII Питийска ода“). Градът бил превзет и опустошен от Картаген през 406 г. и заселен отново през IV в.

Акведукт — Намерени са останки от тях в главните градски центрове. Най-прочутият, проектиран през VI в. от Евпалин от Мегара за Самос и дълъг 7 стадия (1250 м), бил издълбан в планината и се състоял от тунел и канализация е тръби от печена глина, положена по-дълбоко в земята, която излизала в града. В Атина имало много акведукти: най-големият идвал от планината Пентелик и захранвал голям резервоар в подножието на Ликабет. „Всички градове имали служба за поддържане на водоснабдителната мрежа, но повечето възлагали тази задача на специален чиновник“ (Р. Мартен, „Урбанизмът в антична Гърция“).

Акропол — високо място в античния град, което е служило за вътрешно отбранително укрепление. Обикновено там били извършвани важни граждански култове.

Акрополът на Атина — мястото, на което е разположена Атина, е било обитавано още в началото на III хилядолетие. Акрополът (вж. план 21, макет, ил. 114; общ изглед, ил. 115), скалист и стръмен хълм, издигащ се на около 80 м над равнината, бил най-рано обитаваната част. През микенската епоха там се намирали царският дворец и местата, определени за извършване на култовете на боговете-покровители. През XIII в. бил укрепен с дебела стена с девет врати, наричана Пелазгикон. От края на X в. най-високото плато било запазено само за светилища. Там били издигани последователно много храмове на богиня Атина до 480 г., когато първият Партенон, още незавършен, бил опожарен от Ксеркс с всички дарения и паметници на светилището. Темистокъл възстановил северната стена с материали от разрушените постройки, а Кимон — южната и източната стена. Но истинския си блясък Акрополът получил благодарение на голямото строителство, предприето от Перикъл. Партенонът (вж. план 34, ил. 80; фриз, ил. 86, 89 и 90) бил строен от 447 до 432 г. от Иктин, Каликрат и Фидий, това е храм в дорийски стил, обграден от всички страни с колони (периптер) — по 8 на късите и 17 на дългите страни, изцяло от пентеликски мрамор, с входно преддверие, главна зала (цела) с вътрешна колонада, задно преддверие (опистодом), от което се влизало в зала с 4 колони, която е същинският Партенон. Храмът бил строен по прецизно разработен план и оформен с богата скулптурна украса: външен фриз (над колоните) в дорийски стил със скулптирани метопи (представящи на юг Кентавромахията, на изток — Гигантомахията. на запад — Амазономахията, а на север — сцени от превземането на Троя), вътрешен фриз на стената зад колоните в йонийски стил (шествие по време на Големите Панатенеи и събрание на боговете); на източния фронтон е представено раждането на богиня Атина, на западния — спорът между Атина и Посейдон заради властта над Атика. Култовата статуя в хризелефантинна техника (от злато и слонова кост), творба на Фидий, била посветена през 438 г. Пропилеите (ил. 179) били построени от Мнезикъл от 437 до 432 г.; те се състоят от централен корпус, а на двете фасади има по 6 колони, отгоре с фронтови; корпусът е разделен на две части от напречна стена с 5 врати. Западната част има вътре два реда по 3 йонийски колони (по посока на Свещения път към петте врати); на север е Пинакотеката — зала за картини; на юг един обикновен вестибюл е водел към храма на Атина Нике. Този малък храм в йонийски стил с по едно преддверие с по 4 колони на предната и задната страна (амфипростил) бил украсен с фриз (ил. 44–47) и е построен към 425 г. Непристъпната скала, на която той се издига, е имала по края мраморна балюстрада, украсена с фигури на Нике. В 421 г. била започната работата по храма в йонийски стил на Атина Полиада и Посейдон-Ерехтей — Ерехтейонът (вж. план 22). По причини от религиозен характер планът е сложен, тъй като всъщност постройката е била едновременно светилище на богиня Атина (цела, пред която има преддверие с 6 колони с фасада на изток), светилище на Посейдон-Ерехтей на запад, с изход на север под голямо преддверие, през което се е излизало също в Пандрозиона (светилище на Панфдроза, дъщеря на митическия цар Кекропс, основател на гр. Атина), и най-после, на юг, срещу Партенонфа една лоджия, чийто покрив се поддържа от 6 кариатиди и чието предназначение е неизвестно. Пред западната стена са се намирали светилището на Пандроза, свещеното маслиново дърво и олтарът на Зевс Херкейос. Вляво от Свещения път са се намирали оброчните дарения, между които статуите на Атина Промахос и на Лемноската Атина от Фидий. По склоновете на Акропола имало много светилища: на север — пещерата на нимфите и Пан, светилищата на Аполон Хюпакрайос, на Аглаура (дъщеря на Кекропс), на Афродита, на юг — светилището на Дионис Елевтерей с храм от времето на Пизистрат, друг, построен след Никиевия мир, и театърът, първоначално от дърво, после от камък. На изток от театъра е Одеонът на Перикъл. На запад, малко по̀ нависоко, е било разположено светилището на Асклепий.

Алазиотас — название на Аполон в Кипър.

Алкамен — атински скулптор, съвременник и съперник на Фидий. Той работил предимно в Атика през последните тридесет години на V в. Негови творби са култовите статуи в много светилища (Афродита в Градините, Дионис в новия храм близо до театъра, Арес на Агората, Хефест и Атина в Хефестейона, Хеката Епинюргидия на Акропола). Една мраморна група, представяща Прокна и Итис и намерена на Акропола, е вероятно дарение, изработено от Алкамен, за което Павзаний (I, 24) споменава, че се е намирало; на това място. Освен това Алкамен бил автор на една прочута статуя на Хермес Пропюлайос, която била поставена близо до входа на Пропилеите и която често била възпроизвеждана от копистите.

Алкей — лирически поет, роден на о. Лесбос към 630 г. в аристократично семейство; бил замесен в борбата срещу тирана Питак и принуден сам да отиде в изгнание в Тракия и в Египет; по-късно се завърнал в отечеството си. В запазените фрагменти от негови произведения намираме отражение от тези политически борби. Той писал също химни и трапезни песни, предназначени за пиршества.

Алкивиад — атинянин, син на Клиний, роден към 450 г., възпитаник на Перикъл, ученик и приятел на Сократ. Аристократ по рождение и вкусове, с привлекателна външност и силен интелект, но егоист, суетен и безскрупулен, той учудвал съотечествениците си с дръзкия си либерализъм и скоро спечелил голямо политическо влияние. Стратег през 417 г. заедно с Никий, той предложил в 415 г. да се предприеме военната експедиция в Сицилия; след като бил избран за един от предводителите на армията, политическите му противници го обвинили, че пародирал Елевзинските мистерии и че изпочупил Хермите, но той отказал да се върне в Атина, за да се оправдае. Осъден задочно на смърт, избягал при спартанците и ги посъветвал да поддържат Сиракуза и да завземат Декелея в Атика; сам той разбунтувал Йония срещу Атина. Изложен на завистта на спартанските военачалници, той се оттеглил при сатрапа Тисаферн (412 г.), после се свързал с политическите фракции в Атина; наложил чрез ескадрите в Самос и Хелеспонта, останали верни на демокрацията от 411 г., да го признаят за свой водач и издействувал завръщането си след падането на режима на Четиристотинте. Победител при Абидос (411 г.) и при Кизик (410 г.), господар на Византион (409 г.), той се върнал триумфално в Атина през 407 г. Но претърпял неуспех в други военни експедиции и трябвало да избяга в Тракия (406 г.), където бил убит по внушение на Тридесетте тирани (404 г.). Плутарх му е посветил един от своите „Успоредни животописи“.

Алкман — лирически поет, роден в Сарди, живял в Спарта през втората половина на VI в., автор на химни, предназначени за хорове на млади момичета (Партении).

Алкмеониди — аристократическа фамилия в Атина, чиито най-известни представители били Мегакъл и Клистен. Перикъл имал родствени връзки с тази фамилия чрез майка си.

Амазис 1) Фараон от саитската династия, известен с елинофилството си. Царувал от 568 до 526 г.

Амазис 2) Атински керамик от третата четвъртина на V в. Той изработвал висококачествени чернофигурни вази, чиито елегантни и грижливи рисунки са дело на художник, наричан сега „Художникът на Амазис“.

Амазономахия — битка между гърци и амазонки, често срещаща се тема в скулптурата при рисуваната украса.

Амфиарай — един от аргоските военачалници в похода на Седемте срещу Тива. Той бил погълнат от земята заедно с колесницата си. Почитан като предсказател и херос-изцелител близо до Оропос в северна Атика, където имал светилище с прорицалище.

Амфидромии — церемония, с която новороденото се приобщава към семейния култ.

Амфиктиония — така се наричал съюзът или конфедерацията на племена, живеещи в една и съща област, които се събирали около общо светилище. Членовете на съвета на съюза се наричали амфиктиони, amphictyones или amphictiones; вторият начин на писане се среща по-рядко в литературните текстове, но почти винаги върху монетите и надписите и отговаря по-точно на етимологичния смисъл на думата: „тези, които са настанени около“. В гръцката Античност са известни много организации с това име, например на о. Делос в Цикладите (с. 263) или на о. Калаурия в Арголида. Най-прочута била Амфиктионията, която обединявала около светилищата на Деметра в Антела (близо до Термопилите) и на Аполон в Делфи дванадесет племена от Северна и Средна Гърция. Събранията на делегатите (хиеромнемони) от всяко племе ставали два пъти в годината, през пролетта в Антела, а през есента в Делфи.

Амфиполис — Атинска колония в Тракия по долното течение на Струма, основана през 436 г. (карта 6). Обсадена и превзета от Бразидас през 422 г. Завладяна от Филип Македонски през 357 г. През последните години там са направени обширни разкопки.

Амфипростил — така се нарича сграда, пред чиито (предна и задна) фасади е построен портик с колони. Напр. храмът на Атина Нике на Атинския Акропол.

Анакреон — лирически поет, роден в гр. Теос в Йония към средата на VI в. Избягал при персийското нашествие и живял известно време в двора на Поликрат (на о. Самос), а след 522 г. в двора на Пизистратидите; след смъртта на Хипарх (514 г.) се оттеглил в Тесалия (ил. 157).

Анаксагор — роден в Клазомене в Йония към 500 г., той вероятно е бил ученик на милетския философ Анаксимен. Установил се в Атина, където негови ученици били Перикъл, Еврипид и може би Сократ. Обвинен в богохулство от политически неприятели на Перикъл, той се изселил и починал в Лампсак на Хелеспонт през 428 г.

Анаксимандър — философ, родом от Милет, живял през първата половина на VI в.

Анаксимен — милетски философ, ученик на Анаксимандър (първата половина на VI в.).

Андокид 1) Атински политик и оратор, роден в аристократическо семейство към 440 г. Компрометиран през 415 г. с Алкивиад в аферата с пародирането на мистериите и изпочупването на хермите, той бил лишен от политически и религиозни права и трябвало да отиде в изгнание. Върнал се в Атина през 411 г., той отново бил прогонен от Тридесетте тирана, но през 403 г. се завърнал заедно с Тразибул. Запазени речи: „За мистериите“ (399 г.), „За мира“ (391 г.).

Андокид 2) Атински керамик от втората половина на VI в. Един от неговите сътрудници, наречен „Художникът на Андокид“, може би е изнамерил новата техника, наречена червенофигурна.

Анталкид — спартанец, който сключил в 387 г. мир с персите, наречен Анталкидов мир.

Антенор — атически скулптор от края на VI в., син на Евмарес. Изваял бронзовите статуи на Хармодий и Аристогейтон, които били издигнати след падането на Пизистратидите през 510 г. и които персите отнесли като плячка през 480 г. (Александър или някой от Диадохите ги върнал отново в Атина.) На Акропола има два негови подписа; единият е върху една чудесна Коре. Приписват му скулптурите от фронтона на храма на Алкмеонидите в Делфи.

Антестерии — празници на Дионис в Атина.

Антимах — поет, родом от Колофон. Творил към края на V в. и началото на IV в. Написал епопеята „Тебаида“ и една дълга поема в елегични стихове — „Лиде“, в която се говори за нещастна любов. Много ценен от Платон, Антимах бил жестоко критикуван по-късно, особено през III в. от Калимах. От творбите му са запазени само незначителни фрагменти.

Антистен — философ, роден в Атина към 445 г. като син на атински гражданин и робиня. Ученик на софистите и на Сократ, той основал сектата на Киниците (циниците), наречена така според гимназиона в квартала Киносаргес, където преподавал учението си. Умрял към 365 г.

Антифон — атински оратор, роден към 480 г., играл първостепенна роля в революцията на Четиристотинте, водил преговори със Спарта и обвинен в измяна от Терамен, осъден на смърт в 411 г. От него са останали няколко съдебни речи. Преподавател по реторика и учител на Тукидид.

Антропоморфизъм — основна черта на гръцката религия.

Апелла — название на народното събрание в Спарта.

Аполодор — атински художник от края на V в., наречен „Скиаграфът“ (художникът на сянката). Изглежда, че той е открил значиниито на сянката в живописта. Плиний го смята за откривател на живописта в истинския смисъл на думата (за разлика от рисунката), а Витрувий му приписва откриването на правилата на перспективата.

Аргинузи — острови между Лесбос и Малоазийския бряг. Морска битка през 106 г.

Аргос — град в Арголида, разположен в равнината близо до морето (залива на Навплион) в подножието на два хълма — Аспис и Лариса (карта 1). Той наследил господството на Микена над богатия земеделски район, който бил център на тази област в Пелопонес. Достигнал най-голям разцвет в края на VIII в. по времето на цар Фейдон, който минавал за откривател на монетата. По-късно, все още достатъчно силен, за да налага властта си над съседните градове. Аргос трябвало непрекъснато да воюва срещу домогванията на Спарта, на която бил големият съперник в Пелопонес. По време на войните през V и IV в. Аргос бил, естествено, съюзник на Атина. Споменът за микенските царе, чиято столица според легендата била пренесена от Микена в Аргос, и творчеството на неговите скулптори от VI и V в. (особено на знаменития Поликлет) разнесли славата на града по целия гръцки свят. Френските разкопки през последните години разкриха много квартали на града, някои светилища и част от некрополите с гробове от геометричната епоха. Голямото светилище на Хера се е намирало на 8 км по̀ на изток, върху един хълм в края на равнината. Там са намерени развалините на храма (построен към 420 г.), където се е издигала статуята на богинята от злато и слонова кост, изваяна от Поликлет, както и различни постройки.

Ареопаг — първият съд в Атина, създаден според легендата от богиня Атина, за да съди Орест. Заседавал на хълма на Арес (Ареопаг), който му дал името си. Съставен бил от архонти, излезли от служба. Разполагащ отначало с голямо политическо влияние, след реформата на Ефиалт (462 г.) се ограничил в съдебни функции: дела за отравяния, предумишлени убийства, подпалвачества, светотатство и др. Виж Аристотел, „Атинската държавна уредба“, гл. 25 и 57.

Арион — Лирически поет, роден в гр. Метимна на о. Лесбос в края на VII в. Според преданието един делфин го спасил от удавяне.

Аристид 1) Атински политик, роден към 540 г. в аристократическо семейство, роднина с Кериките от Елевзина. Заради честността му бил наречен „Справедливия“. Военачалник при Маратон, архонт през 489 г., той бил политически противник на Темистокъл и бил осъден на изгнание чрез остракизъм през 483 г. Повикан в Атина по време на второто персийско нашествие, той взел участие в битките при Саламин и Платея, в морските сражения при Кипър и Византион и разпределял справедливо трибута между съюзниците. Умрял през 468 г.

Аристид 2) Тивански художник, живял през първата половина на IV в. Той бил нарисувал „Умиращата майка с кърмачето си“ и митологически картини, но се прочул най-вече с голямата си картина „Битката срещу персите“, в която имало изписани повече от сто фигури. За пръв път в историята на гръцкото изкуство в тази композиция са изобразени човешките маси (вж. Живопис).

Аристокъл — атически скулптор от края на VI в., известен от два негови подписа, от които единият се намира върху прочутата стела, представяща войника Аристион.

Аристофан — най-големият атински комически поет, типичен представител на старата комедия. Син на Филип, роден към 445 г., представил първата си комедия през 427 г. на 18-годишна възраст под чуждо име. С извънредно богато въображение и несравним усет за комичното, майстор на словото, автор на около 40 пиеси, от които са запазени 11. Това са „Ахарняни“ (425 г.), „Конници“ (424 г.), „Облаци“ (423 г.), „Оси“ (422 г.), „Мирът“ (421 г.), „Птици“ (414 г.), „Жените на празника тесмофории“ и „Лизистрата“ (411 г.), „Жаби“ (405 г.), „Женско народно събрание“ (392 г.?) и „Плутос“ (Богатството) (388 г.). Повечето от тези пиеси са на злободневни теми, изпълнени с алюзии за съвремието и с политическа сатира. В първите, писани преди Никиевия мир, авторът често напада демагога Клеон и настоява да се сключи мир със Спарта, за да се върнат селяните към земеделските си работи. Сократ в „Облаци“ и Еврипид в „Ахарняни“ и „Жаби“ са също обект на остра критика. Laudator temporis acti (Хвалител на старото време), Аристофан обича да възхвалява добрите стари нрави, които противопоставя на нравите на своето време, бичува, назовавайки ги с имената им, корумпираните политици, недобросъвестните чиновници, порочните и разпуснатите хора. Последните му две запазени пиеси, засягащи по-общи въпроси (управлението на жените и „комунизма“, мечтата за справедливо разпределение на богатствата), проправят пътя на средната комедия.

Арктин — поет, роден в Милет.

Архегет — Херос, основател на град.

Архелай — цар на Македония от 413 до 399 г. Много гръцки поети, преди всичко Еврипид, и хора на изобразителното изкуство като Зевксис, са живели в двора му в Пела.

Архилох — лирически поет, роден на о. Парос в началото на VII в. Той участвувал в колонизацията на Тасос и в битките между заселниците и местното население. От него са запазени само фрагменти (ямби), които често имат много войнствен тон.

Архитас — математик, философ, държавник, питагореец, приятел на Платон; живял в Тарент приблизително от 430 до 460 г.

Архонт — общо название (означаващо „този, който управлява“), давано на някои магистрати. В Атина след средата на V в. деветимата архонти изпълнявали само религиозни и юридически функции. Архонтът-епоним давал името си на годината, уреждал календара, ръководел Големите Дионисии, занимавал се с наследствата, вдовиците и сираците; архонтът-цар ръководел религиозния живот; архонтът-полемарх се грижел за погребенията на граждани, загинали във война, и се занимавал с метеките и чужденците; шестимата тесмотети ръководели съдилищата. Архонтите се определяли по жребий измежду кандидатите, избирани от първите три класи по един от всяка фила; когато изтичал срокът на службата им, те влизали в Съвета на ареопага.

Асклепий — Бог-лечител, който имал светилище в Епидавър.

Асос — град в Троада, известен с храма на богиня Атина, построен през втората половина на VI в. Този храм имал външна колонада (по 6 колони на предната и задната фасада и по 13 на страничните) в дорийски стил, чиято най-забележителна особеност бил архитравът, украсен с релефи, над външната колонада. Това е единственият известен пример на скулптиран архитрав в дорийски стил (фрагменти в Лувър и в музеите в Цариград и Бостън).

Атина — Богиня. Меланхоличната Атина (ил. 82), Атина Льонорман (ил. 83, 84).

Атина Нике — Храм, вж. Акрополът на Атина. Фриз (вж. ил. 44–47).

Атина — (Топография) Атинската равнина е свързана чрез удобни пътища с другите области на Атика (хълмове на север, „Средната“ равнина на изток, Елевзинската равнина на запад) и е ограничена от Химет, Пентелик, Парнет, Егалей и морето. Сред тази просторна равнина Акрополът, който е част от верига от високи хълмове между р. Кефисос и притока й Илисос, е представлявал отлична отбранителна позиция на около 5 км от морето. Обитаван още от микенската епоха, Акрополът останал с течение на вековете заедно с Агората главният център на града. Старата Агора се намирала между Акропола и хълма на Ареопага. Новата Агора била построена по времето на Солон в началото на VI в. северно от Ареопага в една падина, където се кръстосвали главните съобщителни оси и която да VIII в. служела за гробище. Най-важните постройки се намирали в западната част, в подножието на хълма, наречен Колонос Агорайос: това били Толосът — кръгла постройка, където се хранели пританите и официалните гости и в която се пазело свещеното огнище на града; булевтерионът, където заседавал Съветът на Петстотинте; храмът на Аполон Патроос; храмът на Великата майка, построен в края на V в. на мястото на първия булевтерион; портикът на Зевс Елевтериос, наричан също Царският портик. На известно разстояние на изток се издигал олтарът на Дванадесетте богове. Към средата на V в. на хълма започнали строежа на храма на Хефест (наричан днес погрешно Тезейон). Пред булевтериона се издигали статуите на херосите-епоними на филите. В центъра на площада скулптурната група на Тираноктоните (тираноубийците) от Антенор и по-късно скулптурата от Критий и Незиотес заемали мястото, където по времето на Пизистрат ставали тържествата по случай Големите Дионисии. На юг се издигали сградата на едно съдилище, един портик и две чешми, на север — „Шареният портик“ или „Стоа Пойкиле“ чиято вътрешност била украсена с картини от Микон („Амазономахията“), от Полиглот („Обсадата на Троя“) и от Панайнос („Битката при Маратон“). Около Акропола и Агората се простирали жилищните квартали, застроени без всякакъв план. Те образували различните градски деми. Там имало и други светилища и обществени сгради. На запад от Акропола, на хълма Ареопаг, заседавал под открито небе най-древният съд на Атина; в подножието на скалата било светилището на Ериниите. По-далеч на запад се издигали хълмът на Нимфите и хълмът Пникс, където по времето на Клистен заседавало Събранието в полукръгъл дървен амфитеатър, заграждащ трибуна за оратора, изсечена в скалата, и един олтар на Зевс Агорайос. Пътят за Пирея минавал от северната страна на хълма Ареопаг. На север от Акропола се намирали градският Елевзинион (светилището на Деметра и Коре), Килонейонът (посветен в знак на изкупление за избиването на участниците в бунта на Килон), светилището на Тезей (където били погребани останките му, донесени от о. Скирос) и Пританеят. Улицата на Триножниците, по протежение, на която били наредени хорегически паметници, посветени от ръководители на хорове (какъвто е паметникът на Лизикрат), заобикаляла Акропола от изток и свършвала близо до светилището на Дионис и до театъра. По̀ на изток се намирал Олимпиейонът, храм на Зевс, който бил започнат от Пизистрат по образец на големите йонийски храмове в Мала Азия, но чийто строеж бил изоставен до II в. от н.е. По-нататък, в посока югоизток, се стига до р. Илисос, на чийто бряг се издигало светилище на Аполон Питийски. В северната част на града били кварталите на занаятчиите и търговците; най-големият, Керамейкос, където работели грънчарите, прехвърлял стената отвъд Дипилон (Двойната врата) и Свещената порта. Частта на квартала Керамейкос, която се простирала извън стените, била разделена на две от широка улица, по протежение, на която били наредени официалните гробници (на лица, почетени от държавата, и на войни, паднали в битки) и която водела към Академията. Два други пътя водели към Елевзина и към Колон. Крепостната стена, построена след Гръко-персийските войни от непечени тухли върху цокъл от варовик, впоследствие доукрепена от Клеон през V в. и от Конон през IV в., била защитена от четвъртити кули; най-важни врати били Пирейската на запад, Дипилонската на северозапад и Ахарнската на север. Предградията образували пояс от вили и градини и в някои от тях имало гимназиони и школи на философите. Близо до р. Илисос били Метроонът в Агре, малък храм в йонийски стил от края на V в., построеният от Ликург в 330 г. стадион и хълмът Ардетос, където хелиастите полагали клетва. По̀ на юг се намирал гимназионът на квартала Киносаргес, център на школата на киниците. На североизток се издигал стръмният хълм Ликабет с гимназиона Ликейон (там преподавал Аристотел). На северозапад от Дипилонската врата се намирала Академията със светилище на Музите, където преподавал Платон. Атина била свързана с пристанищата си Пирея и Фалерон чрез трите т.нар. Дълги стени, издигнати след Гръко-персийските войни, които се съединявали с крепостната стена близо до хълма на Музите. Агора (вж. план 23 и макет, ил. 113). Гробището на Керамейкос (вж. ил. 107). Атина и Пирея (вж. план 17). Общ изглед на Атина (ил. 115).

Атидографи — историографи на Атика.

Ахарне — село в Атика, разположено в полите на планината Парнас, на десетина километра северно от Атина. В комедията си „Ахарняни“ Аристофан представя селяните-въглищари от този край.

Б

Бакхилид — поет, родом от Кеос, племенник на Симонид от Кеос, творил през първата половина на V в., по същото време като Пиндар, чийто съперник бил. Автор на химни, епиникии (победни песни) и дитирамби, той възпявал като Пиндар победите на Хиерон, от Сиракуза в Големите игри. В един папирус са намерени значителни фрагменти от негови произведения.

Батикъл — архитект и скулптор, роден в Магнезия на р. Меандър в Йония. Работил през втората половина на VI в. Бил извикан в Спарта, за да построи и украси монументалния ансамбъл, наречен „Трон на Аполон“, който ограждал статуята на този бог в светилището на Амикле (град в Лакония).

Бразидас — спартански военачалник, прочут със способностите и храбростта си, който пожънал големи успехи в Халкидика и в Тракия от 424 до 422 г. Загинал, защищавайки храбро срещу Клеон гр. Амфиполис, който той откъснал от Атинския съюз.

Браурон — село (дем), разположено на 8 км североизточно от голямото днешно село /Чаркопуло, близо до източния бряг на Атика. От 1948 г. там се правят разкопки: на светилище на Артемида Браурония (Брауронска), където са открити и много скулптури от V и IV в. Артемида Браурония имала светилище също и на Акропола в Атина, между Пропилеите и Партенона, до Халкотеката. Това било само заградено със стени и портици пространство без храм. Култовата статуя, изваяна от Праксител вероятно през 346 г., е може би оригиналът, по който е била създадена прочутата „Диана от Габин“ (сега в Лувър). Браурон е родината на тирана Пизистрат. „Мечките“ в култа на Артемида Браурония (ил. 97 и 98). Стела от светилището на Артемида в Браурон (ил. 85). Портик в Браурон (ил. 117).

Бриаксис — атински скулптор от IV в., вероятно родом от Кария. Работил над декорацията на мавзолея в Халикарнас след 352 г. Най-известната му творба — статуя на Плутон, седнал на трон — била изваяна за едно светилище в Синопе, от, където била пренесена в Александрия в началото на II в. и оттогава била наречена Серапис: от нея има много копия. В Националния музей в Атина се пази една база, подписана от Бриаксис и украсена с доста посредствени релефи.

Бронз (техника) — употребяван в егейския свят още от втората половина на III хилядолетие, бронзът е играл съществена роля в критската цивилизация и после в микенската до XII в., когато започнала да се разпространява употребата на желязото. Дори по-късно бронзът запазил предимството си като благороден метал, който предпочитали за изработване на защитни оръжия (шлемове, щитове, наколенници, ил. 55–59), на вази и разкошни съдове (където често служи като заместител на среброто), на статуи и на бронзови апликации. За различните му сплави се знае твърде малко от текстовете (по-специално у Плиний Стари, „Естествена история“, книга XXXIV). Но проучването на малкото статуи с големи размери (ил. 80, 191, 227), на многобройните малки бронзови статуетки (ил. 36, 76, 310), на различни вази и предмети и на безброй бронзови монети (които били предназначени, за разлика от сребърните монети, изключително за локално обращение поради малката им стойност) ни дава представа за разнообразните сплави и за техниките на тяхната обработка. Древните са познавали техниката на изчукване на метални листове било за изработване на телата на големи вази (като кратера от Викс), било за покриване с бронз на дървен модел, предварително напълно скулптиран (техника, наречена сфюрелатон, т.е. работа с чук, прилагана например при изработването на архаичните статуи в Дрерос). Но те са познавали и използували предимно техниката на прякото отливане, която се прилага и днес — отливане в пясък и с восъчни модели. Последната техника била най-широко разпространената: пълно отливане през микенската епоха (Аполон Алазиотас от Енкоми в Кипър, ил. 20), кухо отливане от архаичната епоха насетне (техника, която вероятно са открили и усъвършенствували самоските скулптори Ройкос и Теодорос към средата на VI в.). На Атинската Агора е намерен фрагмент от калъп за бронзов курос от края на VI в., същото време, от което датира и големият курос от Пирея (ил. 181, 182). В Атина близо до храма на Хефест (Псевдо-Тезейон) върху Колонос Агорайос (височина до Агората) и в Олимпия са намерени при разкопки леярски съоръжения. След отливането им статуите и статуетките се подлагали на грижлива студена обработка с резец и длето. Обикновено оставяли на бронза естествения му бакърен цвят. Изглежда, че гърците от класическата епоха не са се опитвали да го патинират по изкуствен начин.

Булѐ — съвет с политическа компетентност, чийто членове били избирани по различен начин в различните градове. Играел важна роля в управлението на повечето гръцки градове. В Атина, където за него има доста сведения, Съветът бил създаден от Солон и по негово време се състоял от 400 члена — по 100 души от всяка от четирите традиционни фили. След реформите на Клистен булето наброявало 500 члена над 30-годишна възраст, избирани чрез жребий по 50 души от всяка фила за срок от една година. Извън всекидневните си заседания булето имало и една постоянна комисия, членовете, на която се наричали притани; тя била съставена от булевтите на една от десетте фили и заседавала постоянно в продължение на една десета от годината (притания) по установения ред на филите. Комисията на пританите била председателствувана от епистат, избиран с жребий всеки ден, който като пазител на държавния печат и на ключовете на хазната бил фактическият държавен глава. Пританите се хранели на държавни разноски в Толоса. Те изготвяли дневния ред на заседанията, свиквали булето и народното събрание, решавали неотложните въпроси. Булето проучвало проектозаконите и ги предлагало за гласуване в народното събрание. Упражнявало контрола върху вътрешното управление и външната политика. Вж. Аристотел, „Атинската държавна уредба“, гл. 8 и 43.

Булевтерион — сградата, където се събирало булето. Старият тип е продълговата зала с вътрешна колонада; входът е на една от дългите стени. В края на V в. в Атина възникнал нов тип: четвъртита сграда с пейки, разположени във вид на буквата U (план 23). Този тип заседателна зала, вече използуван за религиозни цели в Телестериона в Елевзина, получил широко разпространение през Античността.

Г

Гамори — така били наречени големите поземлени собственици в Сиракуза.

Гела — Дорийска колония, основана в началото на VII в. на южния бряг на Сицилия от жители на Крит и на гр. Линдос на о. Родос (карта 6); центърът на града и повечето от светилищата се намирали върху един акропол на изток. В началото на V в. тиранът Хипократ разпрострял властта си върху част от източна Сицилия. След него Гелон, а след това братята му Хиерон и Полизал станали тирани на Гела. Последният посветил по този случай „Колесничаря“ в Делфи. След падането на Дейноменидите (466 г.) в Гела бил установен умерен аристократически режим. Есхил се оттеглил тук, където и починал в 456 г. Градът не устоял на нападенията на картагенците през 405 г. През последните години в Гела се извършиха важни разкопки (по-специално бе открита крепостна стена от непечени тухли) (ил. 65).

Гелон — син на Дейномен. Той бил началник на конницата на Хипократ, тиран на Гела, когото наследил. Оженил се за Демарета, дъщеря на Терон, тиран на Агригент, и станал тиран на Сиракуза в 485 г. Победил картагенците при Химера в 480 г. и умрял в 478 г.

Геомори — така били наричани големите поземлени собственици на о. Самос.

Герузия — съвет на старейшините, специално в Спарта.

Гигантомахия — борбата между боговете и гигантите — често срещащ се сюжет при украсата на архитектурните паметници и вазите.

Гилип — Спартански военачалник, победил атиняните при Сиракуза през 413 г.

Гимназион — Отначало гимназионът бил предназначен за тренировка на атлетите, но с развитието на пехотната войска възникнала необходимостта да се обучават гражданите във военното изкуство чрез физически упражнения и гимназионът станал място за обучаване на ефебите. Най-старите известни гимназиони в Атина били Академията и Ликейонът, чието основаване се приписва на Пизистрат и синовете му; след тях бил построен гимназионът в Киносаргес. Разположени извън града, гимназионите били в същност градини, залесени с дървета и освежавани от течащи води, където в съседство с религиозните паметници (олтари, статуи, свещени места) се намирали и спортните съоръжения: покрити писти, чешми, където се миели атлетите, леки постройки, където те си почивали и оставяли дрехите и принадлежностите си. През класическата епоха архитектурата на гимназионите получила голямо развитие. Гимназионът в Делфи, построен към 330 г. в края на това развитие, е разположен върху две тераси с различни нива и се състои от: горе една колонада, дълга 200 м, до която се намира откритата писта; по-ниско чешми за миене, кръгъл басейн и сграда, чийто двор представлява перистил с постройки по двете дълги страни. Към края на V в. гимназионът станал интелектуален център, където софистите и самият Сократ преподавали учението си. Този обичай бързо се разпространил: Платон в Академията, Аристотел в Ликейона, Антистен в Киносаргес са най-известните примери. През IV в. гимназионите вече влизат в чертите на града; в плановете на новите градове се предвижда специално място за тях.

Гитион — пристанище в Лакония, на 45 км южно от Спарта, което било единственият й излаз на море.

Горгий — софист, роден в гр. Леонтини в Сицилия в началото на V в., ученик на Емпедокъл и Тизиас. Изпратен като посланик в Атина през 427 г., той придобил широка популярност там с учението си. Със своето „Ръководство по ораторско изкуство“ и тържествените си речи станал един от създателите на реториката. Платон нарекъл на негово име един от диалозите си, в който го представя заедно със Сократ и учениците му.

Гордион — Град в Мала Азия на р. Сангарий, на около 100 км западно от Анкара. Столица на фригийското царство през VIII в., разрушен в края на VIII и началото на VII в. при нахлуването на кимерийците. Там сега се правят големи разкопки.

Гортин — град в Крит близо до Фестос, известен с откриването на един дълъг надпис, издълбан през V в. Това не е кодекс в същинския смисъл на думата, а сбор от правни разпоредби, отнасящи се до най-различни случаи както в гражданското, така и в углавното право.

Гравиране — Гърците владеели отлично това изкуство и го наричали глиптика. Още критяните, а после микенците по подражание на Изтока гравирали върху твърди камъни — геми, които им служели за печати. През архаичната и класическата епоха гравьорите създавали изящни малки шедьоври, като дълбаели полублагородни камъни (корналин, сардоникс, халцедон, ахат и планински кристал) с помощта на малки длета, чийто връх бил покрит с абразивен прах. Гравьори изработвалия матриците за монети. И в двата случая се правел негатив, който служел за матрица било за отпечатване върху восък, било за сечение на монети (ил. 213, 214).

Д

Дадух — жрец в Елевзина (буквално „който носи факел“), който е играел роля в церемонията при посвещаването в мистериите. И той като свещения глашатай бил избиран по традиция от елевзинския род Керики.

Дамофон — скулптор от Месена, работил през първата половина на II в. пр.н.е. Натоварен бил да реставрира хризелефантинната (от злато и слонова кост) статуя на Зевс от Фидий в светилището на Олимпия, чиито сглобки били повредени (Павзаний, IV, 31, 6).

Дедал — митичен скулптор от атински произход, на когото, освен построяването на Лабиринта и различни технически изобретения преданието приписва многобройни култови статуи от архаичен тип (ксоана). Според легендата той избягал от Атина, защото убил племенника си Калос (или Талос). Отишъл при Минос в Крит, после избягал от затвора, където го хвърлил критският владетел, и намерил убежище в Сицилия. Минавал за прародител на всички скулптори, както насмешливо казва Сократ в диалога „Алкивиад“ на Платон (121 а), във всеки случаи за техен общ учител. Архаичните скулптори охотно се назовавали „дедалиди“, а епитетът „дедалов“ се употребява понякога за изкуството на ранноархаичната епоха.

Дейномен — грък от Сицилия, баща на Гелон и Хиерон, които станали тирани на Гела, а след това на Сиракуза, и на братята им Полизал (той бил тиран на Гела и посветил статуята на „Колесничаря“ в Делфи) и на Тразибул. Четиримата братя се наричат Дейномениди.

Декелея — градче в Атика, северно от Атина, на склоновете на Парнет. Там се укрепили лакедемонците през 413 г. и от този здрав опорен пункт опустошавали дори през зимата полята на Атика до края на Пелопонеската война. По тази причина последната част от тази война (413–404 г.) е наричана понякога „Декелейска война“.

Делион — градче в Беотия близо до Танагра и до етическата граница, където се намирало светилище на Аполон. Атиняните, които го превърнали в укрепен пункт, претърпели там тежко поражение в края на 424 г. Там се сражавали Алкивиад и Сократ, единият като конник, другият като хоплит.

Делос — малък остров в Цикладите, спорел митологията родно място на Аполон и Артемида; през предгръцката епоха там бил обитаван хълмът Кинтос, а през микенско време — равнината, напоявана от р. Инопос. Делос станал през VII в. най-голямото светилище в остров на Гърция. „Омировият химн“ към Аполон споменава за бляскавите празници, на които се събирали йонийците от малоазийския бряг и от островите. Религиозен център на съюза на Цикладите, островът се намирал най-напред под хегемонията на Наксос, но от VI в. нататък нарастващото влияние на Атина в Егейско море обхванало и Делос, където тя изпращала великолепни процесии. Пизистрат през 543 г. наредил да се извърши първото очищение на светилището; в 478 г. Делос станал център на основания от Атина съюз, чиято каса се намирала в храма на Аполон до 454 г., когато била пренесена в Атина; цялостно очищение на острова било извършено в 426 г., а жителите му били изселени през 422 г.; оттогава финансите на светилището минали под управлението на атински чиновници. Благодарение на Спарта Делос получил отново свободата си през 401 г., по Атина се настанила пак там през 394 г. Главните култови места били светилището на Аполон в полето, светилищата в долината на Инопос и на върха Кинтос. Главният вход на голямото светилище бил на юг, откъдето идвали поклонниците, слезли на Свещеното пристанище; там атиняните издигнали пропилей с четири дорийски колони, откъдето започвал Свещеният път. На запад Портикът на наксосците обграждал настлан с плочи площад, където се издигали посветеният от тях мраморен колос на Аполон и по-късно бронзовата палма, дар от атинянина Никий (417 г.); на югоизток се намирала къщата на наксосците, дълга мраморна постройка с централна колонада и с преддверие с четири йонийски колони (VII–VI в.). В центъра на светилището се издигали три храма на Аполон: храмът от VI в., където имало една прочута статуя на бога от скулпторите Тектайос и Ангелион, храмът, започнат от делосците през V в. и останал дълго време незавършен, и храмът на атиняните от края на V в., където се пазели седем статуи на богове, посветени от Пизистрат. На север от храмовете имало пет съкровищници, разположени в полукръг. Северозападната част на светилището принадлежала на Артемида. По на изток почитали гробовете на хиперборейските девойки, които дошли да принесат първите дарове на Аполон. Край свещеното езеро, образувано от р. Инопос, една тераса, пазена от редица архаични мраморни лъвове, водела към Летоона, малък йонийски храм от VI в., посветен на Лето (Латона), майката на Аполон и Артемида. На юг от храма се издигали най-важните граждански сгради: олтарът на Зевс Полиевс и Пританеят от V в., Булевтерионът и Агората. Върху един хълм край долината на Инопос били почитани от IV в. насетне Кабирите — божества на Самотраки. На хълма Кинтос се тачели култовете на Кинтийските Зевс и Атина и на Артемида Ейлейтюя; в подножието на хълма още от VIII в. имало вече установен култ на Хора (малък мраморен храм от VI в.).

Дем — териториално подразделение из атинския град държава, въведено от Клистен. Наброявали се стотина селски и градски деми. Събранието на дема избирало демарха, който стоял начело на дема. Той вписвал в списъците младежите на 18 години, които ставали граждани, съставял кадастъра, управлявал имотите на дема, занимавал се с полицията, представлявал жителите на дема — демотите, в церемониите. Тридесет съдии от демите, избирани по жребий, обхождали селските деми да решават по-маловажни спорове.

Демокрит — философ от Абдера, роден към 460 г., умрял през втората четвъртина на IV в. От неговите произведения е запазен само един списък на заглавия у един компилатор от римската епоха. Демокрит обаче има много голямо значение като основател на материализма.

Демостен 1) Атински военачалник от V в., сражавал се срещу етолийците през 426 г. и превзел Пилос и о. Сфактерия през 425 г. Заминал на помощ на Никий в Сицилия през 413 г., той бил пленен след разгрома и убит от сиракузците.

Демостен 2) Оратор и политически мъж, роден през 384 г. Настойниците му злоупотребили с неговото наследство, той станал логограф (писател на речи) и се подготвял усърдно за политическия живот. Първа политическа реч в 354 г.: „Срещу закона на Лептин“. Борил се ожесточено срещу Филип: „I Филипика“ (351 г.); трите „Олинтийски речи“ (349 и 348 г.): „За мира“ (345 г.). Участвувал в пратеничеството, което сключило Филократовия мир, след което убедил атиняните да го използуват за възстановяване на силите си: „II, 111 и IV Филипика“ (344, 341, 340 г.). Същевременно се борил и с политическите си противници: „Срещу Мидий“ (347 г.), който го обидил при неговата дейност като хорег; „За недобросъвестното пратеничество“ (343 г.) във връзка с процеса срещу Есхин. Той търсил съюзници на Атина в Пелопонес, изобличавал растящите ламтежи на Филип, реорганизирал флотата. След „изненадата с Елатея“ (339 г.) той успял да сключи съюз с Тива. Въпреки поражението при Херонея (339 г.) народното събрание му присъдило златен венец по предложение на Ктезифонт, когото впоследствие Есхин обвинил в противозаконност; делото, гледано в 330 г., било спечелено от Демостен с „Речта за венеца“. Компрометиран през 324 г. със случая Харпал, ковчежника на Александър, избягал в Атина с поверените му пари, Демостен бил осъден и отишъл в изгнание в Трейзен, после в Егина. Върнал се Атина след смъртта на Александър участвувал в борбата срещу Антипатър след поражението избягал от Атина и се отправил към о. Калаурия (южно от Егина), където се отровил, за да не попадне в ръцете на македонците (322 г.).

Десетте хиляди — корпус от гръцки наемни войници, взел участие в похода на Кир Млади срещу Артаксеркс II през 401 г. След поражението и смъртта на Кир при Кунакса военачалниците на наемниците, командувани от спартанеца Клеарх, били заловени и убити от персите по време на преговори. Ксенофонт, който участвувал в експедицията като частно лице, като гост и приятел на един от убитите стратези, успял да вдъхне смелост на разколебаните гърци и бил избран за стратег заедно с други четирима офицери. Трудното отстъпление, съпроводено от битки и премеждия, траяло цялата зима на 401–400 г., докато стигнали бреговете на Черно море, което приветствували с викове: „Таса, Таса!“ (Морето, морето!). Когато се завърни в Европа след много приключения, останалите живи наемници постъпили на служба на Спарта в началото на 399 г. и почти веднага тръгни отново за Азия на война срещу сатрапите Тисаферн и Фарнабаз.

Диагор 1) Прочут атлет, родом от Иалисос на о. Родос. Той бил висок почти 2 м и спечелил победи по бокс в четири големи общогръцки състезания. Пиндар съчинил в негова чест „VII Олимпийска ода“ в 464 г. След него синовете му също завоювали победи в Олимпия.

Диагор от о. Мелос. 2) Обвинен в светотатство срещу мистериите.

Дидима — място в Йония, близо до Милет, където се намирало голямото светилище на Аполон с прорицалище, радващо се на голяма почит сред милетчаните. До Гръко-персийските войни за този храм се грижел родът на Бранхидите. От пристанището до светилището водел тържествен път, от двете страни, на който били поставели архаични статуи на седнали мъже и на лъвове (някои от тях сега са в Британския музей). На мястото на архаичния храм, опожарен от персите през 494 г., бил издигнат колосален храм, чийто строеж започнал в началото на елинистическата епоха.

Диекплус — морска маневра.

Диолкос — настлана с плочи писта, построена през Коринтския провлак от море до море, по която прекарвали корабите от Саронския залив до Коринтския и обратно. При неотдавнашни разкопки бяха открити следи от нея, дълги няколкостотин метра. Изглежда, че корабът бил поставян на някакво возило с колела, което теглели по този настлан с плочи път, широк 3,50 до 5 м. Строежът на това съоръжение датира от архаичната епоха. По-късно то било усъвършенствувано, особено през Пелопонеската война.

Дион 1) Град в Македония, разположен в подножието на планината Олимп, на юг от Пидна.

Дион 2) Вуйчо на Дионисий Млади. Той бил брат на жената на Дионисий Стари и изпълнявал по времето на последния важни административни функции. Ставал приятел на Платон през 389 г., когато философът посетил Сиракуза. Когато Платон дошъл да дава съвети на Дионисий Млади, Дион бил наскоро след това пратен в изгнание от своя племенник, който искал да се освободи от неговото влияние, и Платон не успял да ги помири. През 357 г. Дион се върнал в Сиракуза с наемна войска и прогонил Дионисий след двегодишна борба, но бил убит в 354 г., когато се опитал да установи в града аристократически режим.

Дионис — Дионисови обреди. (ил. 96). Образ върху монета на Наксос (ил.79).

Дионисии — празници в чест на Дионис.

Дионисий — Стари, тиран на Сиракуза, роден в 430 г., умрял в 367 г.​1 Дионисий — Млади, негов син и наследник.

Дипилон — име на врата в Атина на северозапад от стената. През нея минавал пътят от Академията до дема Трия зад Елевзина. Свещеният елевзински път пресичал стената близо до Дипилонската врата, малко по̀ на юг, през Свещената порта. Дипилон или „Двойната врата“, наричана така поне от III в. пр.н.е., е все още хубав образец на военен строеж, датиращ в днешния си вид от втората половина на IV в. Вътрешна и външна врата, фланкирани от кули, ограждат един двор с площ 42 x 22 м, затворен от другите две страни с яки стени (широки 5 м). Онова, което още се вижда от стените, датира от началото на IV в. Между Дипилон и Свещената порта се е намирала сградата Помпейон, използувана за процесията (помиѐ) по време на Елевзинските празници. Един намерен там граничен стълб показва, че кварталът Керамейкос се простирал чак до Дипилон. През геометричната епоха това място било некропол и там са намерени прочутите вази, наречени „дипилонски“.

Дипойнос — критски скулптор, според преданието ученик на Дедал, какъвто бил и неговият съотечественик и сътрудник Скилис. Изглежда, че и двамата са работили през VII в. на различни места в Гърция, но предимно в Пелопонес, където Плиний Стари и Павзаний посочват редица техни произведения.

Диполии — празници на Зевс Полиевс в гр. Атина, описани от Павзаний.

Дитирамб — поетично-музикална композиция, предназначена за хорово пеене в чест на някое божество, предимно на Дионис, но също и на Аполон. Създаването на дитирамба като литературен жанр се приписва на поета Арион (краят на VII — началото на VI в.), но още Архилох през VII в., изглежда, е композирал дитирамби. Най-големите гръцки лирици Пиндар и Бакхилид са развили този вид поезия. В Атина изпълнението на дитирамби от хор, съставен от петдесет мъже или момчета, било един от традиционните елементи на Дионисовите празници. Разходите по тези хорове били поемани от хореги, избирани от филите.

Додона — Светилище с прорицалище на Зевс в Епир.

Дорийски — стил (вж. ил. 99–103, 117, 172–180, 215).

Дорифор 1) Войник-копиеносец, числящ се към охраната на тираните.

Дорифор 2) Наименование на една прочута статуя от Поликлет.

Дракон — Атински законодател от края на VII в.

Драхма — гръцка мерна и монетна единица. Теглото й варира според различните системи (малко повече от 6 г в егинската система, около 4,37 г в атическата система). В нумизматиката са известни сребърни монети от една драхма, две драхми (дидрахми), четири драхми (тетрадрахми) и дори понякога 10 драхми (декадрахми). Драхмата се разделя на 6 обола.

Дрерос — град в източен Крит, в планината западно от залива Мирабело, където е разкрито архаично светилище от VII в. с три култови статуи (половин естествена големина), представящи вероятно Аполон, Артемида и майка им Латона. Тези статуи са изработени по техниката сфюрелатон, т.е. с бронзови плочки, изчукани върху дървен модел в нисък опростен релеф.

Дурис — атински керамик и художник на червенофигурни вази, работил през първата четвъртина на V в. От него са запазени около 30 подписани вази, които дават представа за изискания му вкус и за изяществото на стила му. Той разработвал с еднакво майсторство най-различни сюжети: митически, епически, сцени от всекидневия живот (ефеби на палестрата, угощения). Неговите издължени, безупречни по рисунъка си фигури предвестяват настъпването на класическата епоха (ил. 48, 128 и 129).

Е

Евбул — Атински политик от IV век. Бил отличен финансист и отговарял години наред за средствата, които се отпускали на гражданите, за да заплащат входната си такса за театралните представления (теорика̀), като упражнявал решаващо влияние върху администрацията и политиката на Атина по времето около 350 г. Привърженик на мира с Филип, той се опълчил срещу политиката на Демостен.

Евгамон — епически поет, родом от Кирена. Съчинил към 565 г. в двора на киренския цар Батос II поема със заглавие „Телегония“, в която се разказвало за приключенията на Одисей след „Одисея“ и за трагичната му смърт: героят бил убит от сина си Телегон, когото имал от Цирцея (Кирка) и който не познавал баща си.

Евклид — Архонт-епоним в Атина през 403–402 г., когато демокрацията била възстановена след тиранията на Тридесетте. Това е също годината, когато атиняните изоставили употребата на атическата азбука в официалните надписи и въвели йонийската (милетската) азбука.

Евмел — епически поет от втората половина на VII в., роден в Коринт. Той произхождал от могъщия род на Бакхиадите. В своята поема „Коринтски песни“ Евмел възпявал митическия произход на града. Заедно с други произведения съчинил за месенците и един химн към Аполон.

Евмолпиди — благородна фамилия в Елевзина, измежду чиито членове бил избиран хиерофантът.

Евпалин — архитект и инженер от втората половина на VI в. Родом от Мегара, той работил в Самос за Поликрат, като пробил под Акропола тунел, дълъг повече от километър, за да снабди града с вода.

Евпатриди — име, давано в Атика на аристократически фамилии.

Евполис — атински комедиограф от V в., съвременник на Аристофан, на когото известно време бил приятел и сътрудник, преди да му стане съперник. Написал петнадесетина комедии, всички загубени, между 429 и 412 г., годината на преждевременната му смърт. Предизвиквал е възхищение с творческата си инвенция, елегантния стил и сатиричния си дух.

Евримедон — река край брега на Мала Азия, в Памфилия. Край бреговете й Кимон спечелил през 467 г. решителната битка срещу персите.

Еврипид — атински трагически поет от V в. Син на дюкянджия и зарзаватчийка; твърдяло се, че бил роден в деня на Саламинската битка през септември 480 г. Ученик на софистите Анаксагор, Продик и, Протагор, приятел на Сократ. Драматургическата си дейност започнал през 455 г. и според преданието е написал сто пиеси (92 трагедии и 8 сатирични драми). Изглежда, че е преживял трудности в брака си, което може би обяснява известни женомразки разсъждения в творбите му. Към края на живота си напуснал Атина и умрял през 406 г. в столицата на Македония — Пела, където го приел цар Архелай. Известни ни са заглавията на 74 пиеси, от които 18 запазени, между тях „Алкестида“ (438 г.), „Медея“ (431 г.), „Хиполит“ (428 г.), „Ифигения в Таврида“ и „Ифигения в Авлида“. Нападан от комическите поети и особено от Аристофан, Еврипид получил на драматичните състезания първа награда само пет пъти. Но голямата слава дошла след смъртта му: започнали често да представят пиесите му и му издигали статуи. Образът му познаваме от редица хубави копия (ил. 160).

Евтимид — атински керамик и вазописец от края на VI в. Съперник на Евфроний (една от неговите вази носи надписа: „Никога Евфроний не е направил такова нещо!“), той с особено умение изобразява важни личности и благородни пози. Той е един от големите майстори на червенофигурната живопис.

Евфранор — гръцки живописец от IV в., който будел всеобщо възхищение с баталните си картини (напр. „Битката при Мантинея“, представяща кавалерийско сражение) и с живописната украса на портика на Зевс в Атина („Тезей“, „Народът и Демокрацията“ и „Събранието на дванадесетте богове“). Работил също и като скулптор.

Евфроний — керамик и художник на атически вази от края на VI и началото на V в. След като изписал саморъчно голям брой червенофигурни вази с отлична техника, той, изглежда, е ръководил ателие, където са работили различни живописци, най-забележителният, от които е наречен „Художник на Панайтиос“.

Евхеспериди — най-западният от гръцките градове в Африка, основан от жители на о. Кирена през VI в. на западния бряг на Киренайка (днес Бенгази) (карта 6).

Егина — остров в Саронския залив, обитаван от най-древни времена; по-късно, към 960 г., там се настанили пелопонески колонисти (дошли според легендата от Епидавър). От края на VIII до началото на V в. неговата морска, индустриална и търговска мощ растяла, но сухата му неплодородна почва не била подходяща за обработване. Бронзовите изделия и керамиката на Егина били особено ценени. Егинската система за мерки и монети, основана на драхма с тежест 6,14 г е най-старата (към 650 г.) и била най-разпространената в Пелопонес. Егина участвувала в основаването на Навкратис. Икономическата й мощ предизвикала враждебното отношение на Атина. Солон забранил износа на житни храни от Атика и отменил егинската система, като наложил евбейската. Егина разбила атинската флота през 488 г., но през 458 г. бяла победена и, обсадена, капитулирала през 457 г. Атина й наложила военен гарнизон, съсипващ данък и присъединяване към Делоския съюз; през 431 г. егинците били прогонени от земите си и заменени с клерухи. Във вътрешността на острова имало светилище на Афайя, местно божество, отъждествявано с Атина. Дорийският храм датира от първите години на V в. (ил. 173, 174). Бил изгладен от местен варовик и ограден с колонада (6×12 колони с фина щукатура). Храмът има един портик, една цела с вътрешна колонада на два етажа и опистодом. Неотдавна той беше реставриран. Скулптираните фронтони (в Мюнхенския музей) представят бойни сцени (ил. 224); в центъра на двата фронтова е изобразена богиня Атина. От времето на Дедал егинската скулптурна школа била прославена последователно от Смилис, Калон и най-вече от Онатас.

Егоспотами — река в Тракийския Херсонес. Морска битка при Егоспотами през 405 г.

Егостена — град в Мегарида, разположен на Коринтския залив, в подножието на Китерон. Стените, датиращи от IV в., са забележително добре запазени (ил. 66).

Езоп — баснописец от първата половина на VI в., на когото се приписва авторството на кратки басни в проза, много популярни сред гърците от V в. насетне. Според преданието той бил роб от Фригия. Освободен от своя господар заради мъдростта и дарбите си, пътувал много. Бил осъден на смърт и убит от делфийците, които разгневил, понеже ги сравнил с плаващи тояги.

Екзекиас — керамик и художник на атически вази от VI в. (към 550–530 г.). Той е най-бележитият представител на чернофигурната керамика: яснота на композицията, изисканост и естественост на позите, изключителна прецизност на рисунъка (благодарение на многобройните врязвания, които очертават черната фигура) са неговите най-големи качества като художник.

Еклезия — название на народното събрание в много гръцки градове и специално в Атина, където то се събирало на Агората, после на хълма Пникс.

Елатея — град във Фокида, южно от планинската верига Калидрон, на пътя, който свързва през Термопилите Централна със Северна Гърция. Ненадейното му превземане от Филип през 339 г. изумило атиняните (Демостен, „За венеца“) (карта 15).

Елевзина — Атически дем, център на култа на Деметра още от микенската епоха, присъединен според легендата към гр. Атина от Тезей чрез синойкизъм, а в действителност завладян в края на VIII или началото на VII в. Разположен на около 20 км западно от Атина на брега на залива, който се затваря от о. Саламин, Елевзина господствува над малката земеделска равнина, наричана Трия. Идвайки от Атина, Свещеният път прекосявал хълмовете на Айгиалеос и стигал до входа на светилището, при който се намирал кладенецът Калихорос. Там според мита седнала Деметра при своето странствуване, търсейки Коре. След това пътят минавал през крепостната стена, многократно преустройвана и разширявана (от Пизистрат, Кимон и Перикъ​л). Във вътрешността наред с другите сгради се издигал Телестерионът, в кой​то ставало посвещаването в мистерии. Перикъл възложил строежа му на архитекта Иктин на мястото на построената преди това от Пизистрат сграда. Това е хипостилна зала във форма квадрат (52×54 м), затворена от всички страни, вътре с 42 големи колони за поддържане на покрива, отгоре с малка латерна. В средата на залата издигнатият върху площадка анакторон („жилище, храм“) съхранявал свещените предмети. През втората половина на IV в. архитектът Филон построил пред източната фасада на Телестериона преддверие с 12 + 2 колони (план 24). Входът на светилището (ил. 106).

Елефтера — градче близо до границата между Ати​ка и Беотия в подножието на Китерон, на 47 км от Атина. Оттам бил занесен в Атина идолът на Дионис Елевтер​ски, който се пазел в един храм близо до театъра. Родина на скулптора Мирон. Върху един издаден склон на Китерон, който доминира над античното селище и пътя, водещ за Тива, се издига крепост от IV в., изградена от дялан камък и още добре запазена (ил. 64 и 67).

Елея — днес Велия на брега на Лукания, южно от Пестум. Родина на философите Парменид и Зенон, по тази причина учениците им се наричат „елеати“.

Елида — главен град в областта Елида, към който принадлежало светилището в Олимпия. Жителите му — елейци — имали задължението да организират Олимпийските игри.

Емпедокъл — философ от V в., родом от Агригент. Той развил своята философска система в епически стихове и грандиозна поезия с вдъхновението на пророк. Говорело се, че доброволно се хвърлил в кратера на Етна.

Ендойос — Атински скулптор от втората половина на VI в., известен от много негови подписи и от различни бележки в текстовете. От него е останала една седяща фигура на Атина, за съжаление много повредена (в Музея на Акропола).

Енкоми — съвременно градче близо до източния бряг на о. Кипър, малко на север от Фамагуста и съвсем близо до античното селище Саламин. Неотдавна там бяха разкрити останките на микенски град с плочки, написани на линеар Б, и интересни паметници като статуйката на Аполон Алазиотас (ил. 20).

Епаминонд — Тивански пълководец и държавник. Произхождащ от благородна, но обедняла фамилия, образован и философ, той бил върнат от изгнание, за да помогне на Пелопид да освободи Тива от лакедемонско потисничество през 379 г. Взел участие в реформирането на учрежденията и военните сили. След като се противопоставил на Агезилай на събранието в Спарта, проявил военния си гений, като спечелил победа при Левктра (371 г.). След многобройни дипломатически и военни успехи загинал при Мантинея през 362 г.

Епейос — фигура от троянския цикъл, син на Панопей и създател на Троянския кон. Смятат го за автор на ксоанона (примитивна статуя) на Хермес, почитан в гр. Енос. Приписвали му също и основаването на Метапонт в Южна Италия след Троянската война. Той е представен (зад Агамемнон) в архаичния барелеф от Самотраки, който сега се намира в Лувър.

Епигони — прозвище на синовете на седемте вожда в „Тиванския цикъл“. Под командуването на Алкмеон, сина на Амфиарай, те организирали втори поход срещу Тива и превзели града й.

Епидавър — град в Арголида на Саронския залив, прочут със светилището на Асклепий, което се намирало на 9 км от града в подножието на планината Кинортион, сред малка равнина, напоявана от лечебни води. Той се развил предимно през IV в. Храмът на Асклепий в дорийски стил, заобиколен от колонада с 6×11 колони, е напълно разрушен. Той бил изграден от архитекта Теодот и украсен от скулптора Тимотей (запазени са няколко скулптури от фронтовите), а култовата статуя, изпълнена в хризелефантинна техника, била изработена от Тразимед от о. Парос. В един надпис са запазени сметките на строежа, които дават възможност да се проследят етапите на работата в най-малки подробности (вероятна дата: към 370 г.). Една кръгла сграда, Толос, построена към средата на IV в., минавала за творба на някакъв архитект на име Поликлет (наречен Младия, за да се отличава от прочутия скулптор) (вж. план 25). Толосът имал кръгла цела с външна дорийска колонада, а вътрешната колонада била с коринтски капители. Архитектурната украса била извънредно изящна. Светилището имало преддверие, извор с целебни води, храм на Артемида и олтари. Наблизо бил стадионът, а до хълма — театърът, чийто строеж през втората половина на IV в. се приписва на същия Поликлет, който построил Толоса. Това е най-хубавият и най-добре запазен театър в Гърция. Побира 14 000 зрители (план 29, ил. 116).

Епименид — полулегендарен критски мъдрец, живял през втората половина на VII и началото на VI в. Поет, философ и предсказател, към когото се обръщали за съвет гръцките градове в трудни моменти. Той направил очищение на Атина след избиването на съучастниците на Килон. Солон му станал приятел. Епименид понякога бивал причисляван към Седемте Мъдреци (вместо Периандър).

Епихарм — Сицилийски комически поет, написал много комедии в края на VI и началото на V в. Живял предимно в Сиракуза. Познаваме по заглавия 37 пиеси, от които са запазени доста фрагменти, даващи представа за острото му комическо чувство и за вкуса му към максимите. Бил високо ценен от Платон.

Епоним — магистрат, на чието име е наречена годината или херос, който е дал името си на някоя фила.

Ергастини — момичета, които изработвали пеплоса на богиня Атина за празниците на Големите Панатенеи.

Ерготим — Атински керамик, автор заедно с художника Клитиас на вазата „Франсоа“ (към 570–560 г.).

Ерехтейон — (вж. Акрополът на Атина и план 22).

Ерина — Родоска поетеса (по-точно родом от близкия о. Телос).

Есхил — Трагически поет, роден в Елевзина към 525 г. Воювал при Маратон заедно с брат си Кинегир и при Саламин. Дебютирал в театъра през 500 г. и през 484 г. спечелил първата си победа. В 474 г. се прославил с трагедията си „Перси“. Отишъл в Сиракуза, поканен от тирана Хиерон. Когато се върнал в Атина, станал отново победител със „Седемте срещу Тива“ (467 г.) и трилогията „Орестия“ (458 г.). До нас са достигнали и две други трагедии: „Молителките“ и „Прикованият Прометей“. Недоволен от реформите на Ефиалт, той се преселил в Сицилия и умрял в Гела през 456 г. Портретът му е запазен в много скулптурни изображения (ил. 159).

Есхин — Атински оратор, роден през 390–389 г. Преди да се посвети на политиката, бил актьор, после нисш чиновник. Участвувал във Филократовата мисия (при Филип) през 346 г. и оттогава станал привърженик на македонската политика. През 345 г. под негово влияние бил осъден за неморалност Тимарх, който се готвел да го атакува. Обвинен в предателство от Демостен, той бил оправдан през 343 г. През 339 г. накарал амфиктионите в Делфи да гласуват за свещената война срещу Амфиса, която дала възможност на Филип да навлезе в Централна Гърция. След Херонея обвинил Ктезифон в беззаконие, понеже бил внесъл предложение да се даде златен венец на Демостен, но не получил дори една пета от гласовете и бил принуден да отиде в изгнание в Мала Азия (330 г.). Основал школа за реторика в Родос и умрял през 314 г. (ил. 171).

Етезийски ветрове — ветрове, които духат лятно време в Егейско море.

Ефеби — Клетва на ефебите.

Ефебия — Атинска институция.

Ефес — град в Йония на устието на р. Каистрос. Процъфтял още през архаичната епоха, той бил един от първите градове в края; на VII в., секли монети от електрон; изображението е пчела, което останало дълго време емблема на Ефес. Поддържал добри отношения с Крез, който помогнал в средата на века при изграждането на големия храм на Артемида, един от най-големите в гръцкия свят. Този храм бил издигнат от критските архитекти Херсифрон и Метаген, които написали книга за шедьовъра си (Витрувий я цитира през Августовата епоха) Храмът имал изключителни размери — 55×115 м при основите на колоните (стилобата), имал двойна външна колонада (8 колони на фасадата, 21 на дългите страни, 9 на задната страна), като всяка колона била висока 12 м. Тези колони или в йонийски стил и долният барабан бил украсен с релефни фигури. Отвътре сградата била разделена на дълбоко преддверие, цела и опистодом. Пощаден от Ксеркс след йонийския бунт, този храм изгорял през 356 г., подпален от един луд — Херострат, през същата нощ, в която се родил Александър. През елинистическата епоха бил възстановен по същия план. Ефес бил изходният пункт на Царския път, водещ за столицата на персийското царство Суза.

Ефиалт — Атински политик, автор на реформата от 462 г.

Ефори — Магистрати в Спарта.

Ж

Живопис — древните обичали и развивали това изкуство наред със скулптурата и се възхищавали от виртуозността на големите майстори. Недалечните подражания на техни творби, които можем да видим върху вазите или стенописите и мозайките от римската епоха, ни дават твърде бледа представа за голямата гръцка живопис. Фреската била позната още през микенската епоха (стенописите в дворците на Микена и Пилос). По-късно продължили традицията на фреската, но започнали да рисуват и върху дървени плоскости. Според Аристотел гръцката живопис води началото си от един родственик на Дедал. Но малкото имена на архаични художници, които са достигнали до нас, не ни говорят нищо до появата на името на Кимон от Клеоне (в Арголида) (краят на VI в.?), който, изглежда, е внесъл някои новости в рисунъка по времето, когато процъфтявала живописта на червенофигурните вази. Полигнот от Тасос през втората четвъртина на V в. засенчил всичките си предшественици със своя усет за композиция и дълбочина на чувството. Микон, негов съвременник, се отличавал с подобни качества. По-късно самият Фидий (вътрешната стена на щита на Атина Партенонска) и неговият брат или племенник Панайнос се проявили като живописци. В края на века Паразий и Тимант постигали толкова тънки психологически ефекти, че разграничаването на голямата живопис от вазописта, което вече се чувствувало след Полигнот, станало свършен факт. Четвъртият век е златният век на гръцката живопис. Аполодор Скиаграфът открил значението на светлосянката и въвел перспективата. Зевксис (краят на V и началото на IV в.) веднага се възползувал от тези постижения, за да моделира реалистично изображението. Аристид от Тива се опитвал да представи маси в движение. Ученикът му Евфранор през първата половина на века се наложил с баталните си картини. Памфил писал теоретически трудове и преподавал в своята Академия в Кисион, от която са излезли Павзий, виртуоз в трудното предаване на прозрачността и ракурса, и Апелес, най-големият гръцки живописец и любим художник на Александър Македонски. Никий, приятел на Праксител, е типичният представител на класическата живопис. След него, по Александрово време, с Апелес и Протоген започва периодът на голямата елинистическа живопис. В тяхно лице, казва Цицерон, „най-после е постигнато съвършенството“.

З

Зани — бронзови статуи на Зевс (на местния диалект ед.ч. Зан — „Зевс“), които хеланодиките издигали в Олимпия със сумите, събирани от глоби.

Зевксис — художник, родом от Хераклея (имало няколко града с това име), творил в края на V и началото на IV в. Живял в Атина и работил за македонския цар Архелай. Ценели много реалистичния характер на изкуството му и майсторското владеене на светлосянката и моделировката. Рисувал и картини с т.нар. „едноцветна“ техника (имитираща барелефи и др., където се използуват различни тонове от един и същ цвят).

Зенон — философ от V в., родом от Елея в Южна Италия. Той е автор на прочутите софизми, които отричат съществуването на движението.

И

Ибик — лирически поет, роден в Регион през първата половина на VI в. Той живял дълго в Самос в двора на Поликрат.

Изократ — атински ретор, роден в 436 г. Баща му имал работилница за флейти. Ученик на Продик, Сократ и Горгий. Понеже изгубил наследството си, за да преживява, станал логограф (съчинявал речи за други лица); стоял настрана от политиката поради стеснителността си и слабия си глас; през 393 г. основал училище по реторика, чийто успех му позволил да възвърне състоянието си. Той съставял предимно тържествени речи в крайно изискан стил, в които излагал политическите си концепции: „Панегирик“ (380 г.). „Панатенаик“ (339 г.). В „Антидосис“ („За размяна на имуществата“), защитна реч в един измислен процес, той развива във формата на лична апология идеите си за възпитанието, реториката и философията. (Повод за тази реч бил истинският процес срещу Изократ, повдигнат от някой си Мегаклейд: последният трябвало да даде средства за едно обществено задължение, но оспорил това, като твърдял, че Изократ бил по-богат; според закона ищецът можел да поиска размяна на имуществата; Изократ загубил процеса). Умрял в 338 г.

Иктин — архитект от средата на V в., може би атинянин. Създател на Партенона (447–438 г.) в сътрудничество с Каликрат и Фидий и на Телестериона в Елевзина. Приписват му също, но вероятно погрешно, храма на Аполон Епикуриос в Басе (Фигалия) (вж. Акрополът на Атина). Храмът в Басе (ил. 172).

Илоти — име на особена категория роби в Спарта.

Ификрат — Атински пълководец, отличил се много пъти през първата половина на IV в. Той използувал с голям успех пелтастите.

Й

Йонийски — стил (вж. ил. 217, 218).

Йонийци — диалекти карта 5.

К

Кабири — вж. Самотраки.

Кадмея — вътрешната крепост в Тива, наречена на името на героя Кадъм, митически основател на града.

Каламис — скулптор от първата половина на V в., роден в Беотия или може би в Атика. Работил в Атина, Тива и други градове култови статуи в хризелефантинна техника и жертвени дарове от мрамор или бронз. Особено ценени били фигурите му на коне в композициите с колесници на победителя. Античната художествена критика възхвалява грацията и изтънчеността на неговите творби, но до нас не е достигнало нито едно копие, което да е идентифицирано със сигурност.

Калаурия — остров в Саронския залив (днес Порос) близо до Арголида. Там имало светилище на Посейдон, център на амфиктиония, която през архаичната епоха за известно време обединявала някои градове на Арголида, Атина, Егина и Орхоменос в Беотия. Твърде малко се знае за историята на тази организация, която изчезнала рано. В светилището на (алаурия се отровил през 322 г. Демостен, преследван от македонските войници).

Календар — различен в различните градове. В Атина годината имала 12 лунни месеца: 6 непълни (29 дни), 6 пълни (30 дни) понякога 1 вмъкнат месец от 30 дни, за да се изравни със слънчевата година (за тази цел се използували различни стеми: цикъл от 8 години с 3 удължени години, цикъл от 19 години със 7 удължени години, въведени през V в. от Метон). В Атина месеците се наричали (от юли до юни приблизително): Хекатомбайон, Метагейтнион, Боедромион, Пюанепсион, Маймактерион, Посейдеон, Гамелион, Антестерион, Елафеболион, Мунихион, Таргелион, Скирофорион; допълнителният месец между Посейдеон и Гамелион е евентуално Посейдеон II. Всеки месец бил разделен на 3 периода от 10 дни (само последният период на непълните месеци имал 9 дни). Различавали годините по името на архонта-епоним, което поставяли в началото на официалните документи.

Калий — богат атинянин от рода Керики, чиято сестра Елпиника била омъжена за Кимон. Той предвождал атинската делегация в Суза, която сключила с Великия цар мир, наречен Калиев мир (449–448 г).

Каликрат — Атински архитект от V в., сътрудник на Иктин при строежа на Партенона и автор на плановете за храма на Атина Нике.

Калимах 1) Атински полемарх, загинал в сражението при Маратон. В Атина е запазена една мраморна Нике (Победа), посветена посмъртно на този военачалник. На колоната, върху която стояла статуята, е издълбана посветителна епиграма.

Калимах 2) Атински скулптор и златар от края на V в., чието изкуство минавало за много изящно. Той изработил за Ерехтейона голяма златна лампа, чийто пушек излизал през кухото стъбло на бронзова палма, служещо за комин. Витрувий му приписва изнамирането на коринтския капител.

Калистрат — Атински политик от първата половина на IV в. Той организирал втория Атински морски съюз (377 г.), препоръчвал разбирателство със Спарта и с Персия, но през 362–361 г. бял осъден на смърт и избягал в Македония при цар Пердикас, на когото помогнал да реорганизира финансите на държавата. Върнал се като молител в Атина към 355 г., но въпреки това бил екзекутиран въз основа на предишната му присъда. Добър оратор, вещ държавник и отличен финансист.

Канах — скулптор от Сикион, работил в края на VI и началото на V в. Негов шедьовър била статуята на Аполон Филезиос в Милет, която Дарий взел като военна плячка през 494 г. Изработвал статуи от злато и слонова кост (хризелефантинна техника) и от дърво, но преди всичко от бронз. Изкуството му, което малко познаваме, минавало още за архаично.

Канефори — момичета, които носели кошници (канеон-кошница) с дарове в процесиите (ил. 92).

Карнейски празници — религиозни празници в Спарта и някои други дорийски градове в чест на Аполон Карнейос.

Кентавромахия — битка между кентаври и лапити, често разработвана тема в живописната и пластичната украса: на западния фронтон на храма на Зевс в Олимпия на южния дорийски фриз на Партенона, на вътрешния йонийски фриз на храма в Басе, многобройни рисунки върху вази и пр.

Керамика — занаятчийското производство на рисуваната керамика е било твърде значително още през микенската епоха (ил. 14 и 15). Керамиката е дала името си на геометричната епоха (ил. 23–29). През архаичната епоха процъфтявали ателиетата в Коринт (ил. 32, 70), в Йония (ил. 31) и Лакония, докато атическата традиция в тази област била поддържана от протоатическата керамика. През VI в. атинските грънчари утвърждават стиловите си особености и усъвършенствуват техниката. Това е епохата на чернофигурната керамика, когато се появяват и първите подписи на керамици: Софил, Клитиас и Ерготим (автори на прочутата ваза „Франсоа“ към 570–560 г.). Чернофигурният стил се развива между 550 и 530 г. от Екзекиас (ил. 74), Амазис (ил. 96) и Никостен (ил. 73). Оттогава атическата керамика няма съперници. Изнамирането на червенофигурния стил от Андокид към 530 г. й дава нов тласък. Евфроний и Евтимид в края на VI в. (ил. 127), Бригос, Макрон и Дурис (ил. 48, 128, 129) в началото на V в. (преди 480 г.) и множество анонимни, изключително надарени художници са изработили най-хубавите вази от строгия стил. След 480 г. се появява свободният стил, в който рисунъкът, все още превъзходен (Художникът на Пентезилея ил. 72), (Художникът на Ниобидите), издава все пак известна небрежност. Влиянието на голямата живопис се вижда при някои вази, но общо взето изработката не е така грижлива. По времето на Фидий (около 450–430 г.) влиянието на класическата скулптура се проявява у много художници (Художникът на Ахил), (ил. 69), погребални лекити с бял фон, (ил. 108, 109, 110), докато в края на същия век се появява склонност към известна маниерност в рисунъка и сюжетите (Художникът на Мейдиас). В началото на IV в. се забелязва значителен упадък. Атическата керамика имала още един кратък период на разцвет между 370 и 340 г. с вазите от стила Керч. След това червенофигурната техника бързо запада. През IV в. в Южна Италия (в Апулия и Лукания) се развива керамика, имитираща атическата и създала няколко хубави вази (като вазите на керамиците Астеас и Питон, които работили в Посейдония-Пестум). Най-важни форми на вази: кратер, ил. 15, 197, 198; купа, ил. 72, 199; кана за вино, ил. 24, 27,31, 32, 195; лекит; ритон, ил. 201; амфора, ил. 23, 125, 150, 166; скифос, ил. 200.

Кефизодот — Атински скулптор от първата половина на IV в., баща на скулптора Праксител. Автор на една статуя на Мира (Ейрене), носеща детето Плутос (Богатството), която била издигната на Агората в Атина към 375–370 г. и която познаваме от хубави копия.

Кибела — голямо азиатско божество, наречено също Майка на боговете, чийто култ бил въведен в Гърция към края на архаичната епоха. В Атина нейният храм Метроон, разположен на Агората, близо до Булевтериона, служел за съхраняване на архивите. Култовата статуя е била творба на Агоракрит.

Килон — млад атински благородник, опитал се в 632 г. да стане тиран с помощта на войски от Мегара. След неуспеха си той сполучил да избяга, но съучастниците му, които потърсили убежище при олтара на богиня Атина, били избити. Споменът за това светотатство тежал дълго време върху рода на Алкмеонидите, които били отговорни за убийството.

Кимон 1) Атински политик и пълководец, син на Милтиад и тракийска принцеса. След трудна младост той с помощта на богатия си зет Калий намерил мястото си в атинското общество. През 479 г. е стратег, съюзник на Аристид срещу Темистокъл. Ръководил много военни експедиции в Тракия, срещу Византион и на Скирос, откъдето донесъл костите на Тезей. След смъртта на Аристид и заточението на Темистокъл той останал единствен ръководител на атинската политика. Победил персийската флота при Евримедон (468 г.). В Атина уредил Агората и възстановил южната стена на Акропола. През 463 г. потушил бунта в Тасос. Привърженик на Спарта по време на Месенското въстание, бил осъден на изгнание чрез остракизъм през 461 г., но през 457 г., по настояване на Перикъл, бил върнат в Атина. През 450 г. командувал морските сражения срещу Персия и умрял в 449 г. при обсадата на Китион в Кипър.

Кимон 2) Сиракузки гравьор на медали от края на V в.

Кипсел — тиран на Коринт, основател на династията на Кипселидите в 657 г., управлявал около 30 години. Демонстрирал богатството си, посвещавайки една съкровищница в Делфи и богати дарове в Олимпия. Негов наследник бил Периандър.

Кипър — този голям остров в Източното Средиземноморие е имал още от IV хилядолетие самобитна праисторическа цивилизация, върху която по-късно са се наслоили влияния от Мала Азия, после от Сирия и Палестина. През XIV и XIII век започват връзките му с гръцката цивилизация, засвидетелствувани от многобройните микенски вази, намерени в кипърските некрополи. Под името Алазия островът дълго време се намирал под властта на Египет от Новото царство. Тогава той играл важна роля като транзитен пункт между егейския и азиатския свят. Кипърският град Енкоми се намирал срещу факторията на Угарит (Рас-Шамра) в Сирия, където се били настанили кипърци и егейци (карта 2). В началото на XII в. една вълна̀ от ахейски имигранти съответствува на легендата за завръщането след Троянската война (основаването на гр. Саламин в Кипър от Тевкър); един век по-късно нова ахейска вълна̀ дошла от Гърция като последица от дорийското нахлуване. Културата на Кипър останала определено гръцка до VIII в., когато финикийците се настанили в югоизточната част на острова. Оттогава в Кипър съществували редом един до други финикийски градове (Аматунт и Китион) и гръцки градове (Саламин, Курион, Пафос, Марион, Солой, Кериния). През втората половина на VII в. островът бил под асирийско владичество; малко след 569 г. бил завладян от фараона Амазис, а после попаднал под властта на персийския цар. Кипър бил разделен на много царства, повечето гръцки, които запазили автономията си, но били задължени да плащат данък. Царят на Саламин въвлякъл другите градове (с изключение на Аматунт) в бунта на Йония, но персите възстановили властта си над острова в 497 г. През V в. атинската флота често воювала в кипърски води, без да успее да го освободи окончателно (Кимон загинал под стените на Китион в 449 г.). През 411 г. Евагор I станал цар на Саламин и през цялото си дълго царуване (умрял в 374–373 г.) се стремял да обедини под своя власт целия остров, като го освободи от персийското владичество. Въпреки неизменната подкрепа на Атина той не успял да осъществи намеренията си. Един нов опит за извоюване на независимост през 351–344 г. също се провалил. Едва при Александър гърците от Кипър станали свободни. Кипърският елинизъм заема особено място в гръцката култура. Неговата керамика се характеризира с оригинални тенденции както във формата, така и в украсата, най-вече през микенската, геометричната и архаичната епоха (ил. 14 и 15). Скулптурата, предимно от местен варовик и теракота, се развивала под влиянието на Азия, Египет и Йония, а по-късно носи отпечатъка на класическото изкуство с ярко изразено влияние на Атина. Писмената система, произлязла от линеар Б (но връзката не е изяснена в подробности), се е запазила чак до III в.: този кипърски силабар е добре познат и е служел съвместно с азбучната писменост за транскрибиране на местния гръцки диалект, а също и на един още непознат език, наречен етеокинърски.

Кирена — гръцки град в Либия, основан през 631 г. Той се радвал на голям разцвет при династията на осемте царе Батиади, които носели последователно имената Батос и Аркезилай. Последните трима царе, от около 525 г. до около 440 г., управлявали като гръцки тирани. Те властвували над цяла Киренайка, където киренците основали градовете Барка, Евхеспериди и Тавхейра. Със същинска Гърция и специално с Атина Кирена водела оживена търговия, като изнасяла земеделски продукти (жито, дървен материал и една местна билка)​, наричана силфион, (вж. ил. 131). След падането на монархията към 440 г. Кирена била управлявана от представители на големите фамилии, което ставало причина за чести фракционни борби. Монетосеченето й е богато (злато и сребро). Градът бил разположен на 600 м надморска височина на края на едно плато. Пристанището било отдалечено от него на петнадесетина километра. Едно възвишение между два дола образувало акропола. Монументален път го свързвал с агората, където се намирали кръглата гробница на основателя на града Батос и по-надолу, срещу храма на Аполон, неговия покровител: извор на Аполон, дорийски храм с външна колонада от 6×11 колони от началото на VI в., възстановен към средата на IV в., с голям олтар, малък храм и олтар на Артемида, съкровищници и чешми. На изток върху друг хълм се издигал храмът на Зевс — голям дорийски храм с външна колонада от 8×17 колони (построен към 520–490 г.)​. Некрополите се простирали около целия град (гробници с подземни камери, понякога с архитектурни фасади, изсечени в скалите, гробници във форма на храм). При разкопките са открити много скулптури и надписи. Родина на философа Аристип и на математика Теодор. Скулптури от Кирена (ил. 190, 192).

Клазомене — град в Йония на южния бряг на Смирненския залив. Родина на философа Анаксагор. През VI в. там се изработвали големи саркофази от теракота с рисувани фигурални композиции в черно на светъл фон.

Клеомен — цар на Спарта, син на Анаксандрид. Наследил баща си към 520 г. (неговият полубрат Дорией отишъл в изгнание). Амбициозен и енергичен, той помогнал на Алкмеонидите да прогонят от Атина Пизистратидите през 510 г., но в 508 г. опитът му да помогне на атинската аристократическа партия, водена от Изагор, срещу Клистен се провалил. Той отхвърлил предложението за съюз, направено му от Аристагор, водача на разбунтуваните йонийци през 499 г. Свалил от престола втория цар Демарат, който избягал при Ксеркс. Загубил разсъдъка си и се самоубил към 490 г. Негов наследник бил брат му Леонид.

Клеон — атински политик. Имал кожарска работилница. След смъртта на Перикъл, когото атакувал ожесточено, застанал начело на демократическата партия; привърженик на война до победа, той жестоко потушавал бунтовете на съюзниците; въпреки блестящата си победа при о. Сфактерия (425 г.), бил сурово критикуван от Аристофан в „Конници“ (424 г.). Изпратен в Халкидика срещу Бразидас, загинал едновременно със своя противник пред Амфиполис (422 г.).

Клепсидра — воден часовник, употребяван при съдебните процеси, за да отмерва времето, определено за всяка от страните.

Клерухия — колония, изпратена от Атина на неприятелска или съюзническа територия. Клерухията била едновременно военен пост и заселническа колония, съставена от бедни граждани, които получавали дял земя (клѐрос), те си оставали атински граждани.

Клистен 1) Тиран на Сикион, управлявал приблизително от 600 до 570 г. Дъщеря му била женена за атинянин — Алкмеонида Мегакъл.

Клистен 2) Атински законодател, внук на предишния. След изгонването на Пизистратидите той ръководел защитата на демокрацията срещу аристократите, подкрепяни от Спарта; отстранен от Изагор, вдигнал народа, прогонил царя на Спарта Клеомен и възстановил законодателството на Солон, като му придал по-демократичен дух. С неговите реформи атинската демокрация получила трайни политически рамки — и оракулът в Делфи.

Клитиас — вж. Ерготим.

Книдос — гръцки град в Мала Азия, разположен в края на дълъг, висок нос на карийския бряг. В града се говорело на дорийски диалект. Там имало светилище на Аполон Триопийски (Триопион — град в Кария), където, освен книдосците се събирали дорийците от Халикарнас, от о. Кос и дорийците от трите града на о. Родос. Към 550 г. Книдос издигнал в Делфи съкровищница от пароски мрамор и по-късно една зала за събрания (лесхе), която Полигнот украсил с живопис. В книдоски води Конон начело на персийската флота, подсилена от гръцки наемници, нанесъл тежко поражение на спартанската флота (394 г.). Към средата на IV в. Праксител изваял за едно светилище в Книдос прочутата статуя на Афродита (ил. 196).

Кносос — Главен град на минойския Крит, превзет и завладян от ахейците през XV в. Споменът за Минос и Минотавъра бил жив чак до класическата епоха, за което свидетелствуват монетите с изображение на Лабиринта.

Ко̀декс — латинско название (мн. число: codices) на всяка книга, съставена от една или повече тетрадки от папирус или пергамент. В края на Античността ко̀дексът от пергамент, като много по-здрав се наложил над папирусовия волумен (лат. volumen). Всички литературни произведения, които не са преписани на кодекс, са загубени (със съвсем редки изключения, които се дължат на папирусни находки).

Колотес — ученик и сътрудник на Фидий. Работил с него над статуята на Зевс в Олимпия и изработил разкошна маса от злато и слонова кост, върху която кацали венците, предназначени за победителите в Олимпийските игри.

Конон — атински пълководец. Започнал да играе важна роля през последните години на Пелопонеската война. Обсаден в Митилена и освободен след победата при Аргинузките острови (406 г.). Победен от Лизандър при Егоспотами (405 г.) избягал в Кипър, постъпил на служба при персите и разбил лакедемонската флота при Книдос (394 г.), после опустошил бреговете на Пелопонес и се завърнал триумфално в Атина. Възстановил Дългите стени. Изпратен в Кария с дипломатическа мисия, той бил хвърлен в тъмница от персите и умрял вероятно в Кипър. В Атина и много йонийски градове му издигнали статуи (ил. 219).

Коре — Скулптура и (ил. 219).

Коринт — град в Северен Пелопонес, разположен на брега на Коринтския залив върху селище от неолитната епоха. Отначало бил подчинен на Аргос, но през VIII в. станал независим. Градът бил управляван от земевладелческа олигархия, Бакхиадите, които упражнявали властта съвместно и избирали помежду си магистрат, натоварен с царски функции. Тогава били основани колониите в Коркира и Сиракуза. Бакхиадите били изгонени в средата на VII в. и Кипсел установил тирания, която продължил Периандър и (племенникът му) Псаметих. Това бил най-блестящият период в историята на Коринт; основаване на нови колонии в Епир, Акарнания и Халкидика, подем на занаятите и търговията (бронз, керамика, парфюми, пурпур, тъкани), създаване на триерата, процъфтяване на изкуството (живопис и скулптура). Към средата на VI в. Атина започнала да измества Коринт на пазара на керамиката. Но Коринт запазил първенството си в металообработването: коринтският бронз бил много ценен чак до римската епоха. Отслабен от войните с Коркира (434 г.) и Пелопонес (431–404 г.) и от т.нар. Коринтска война (395–387 г.), градът останал неутрален в разприте на гърците с Филип; Филип направил Коринт център на съюза от 338 г. и така възвърнал до известна степен някогашното му значение. Над града се издигал скалистият акропол Акрокоринт, висок 573 м. Западното пристанище се наричало Лехайон, а другото на Саронския залив — Кенхреай. Диолкосът свързвал двете морета. От старата епоха са запазени до днес: храмът на Аполон — дорийски периптер (6×15 монолитни колони от мек варовик) от средата на VI в. (един от най-старите в Гърция); стари резервоари и басейни на изворите Пирене и Главке; агора, преустроена през IV в. с дълъг портик; работилница за керемиди от VI в. По̀ на изток, извън града, се издигало светилището на Аполон, където ставали Истмийските игри. Коринтски колонии (вж. карта 6). Общ изглед на Коринт (ил. 119). Диолкос (ил. 118).

Коринтски капител — Витрувий (IV, 1, 9) приписва създаването на коринтския капител на атическия скулптор Калимах, комуто идеята била внушена от случайна игра на природата: в едно гробище на Коринт върху гроба на младо момиче поникнало храстче аканти под кошницата с приношения, оставена там от дойката му. Коринтският капител се състои наистина от ехинос (отговарящ на кошницата в това предание), обгърнат от акантови листа и носещ плоча (абак), която лежи над волутите, издигащи се от букета акантови листа. Този капител е поставен над колона в йонийски стил и поддържа йонийски корниз. Той е следователно разновидност или обогатяване на йонийския стил. Като се изключи хипотезата, според която първият коринтски капител се е появил върху колонката, поддържаща дясната ръка на Атина Партенос от Фидий, тези капители се появяват във вътрешната архитектура на храмовете първо в Басе, после в Толоса на Делфи, най-после в Тегея и в Толоса на Епидавър. Те се радвали на голяма популярност в елинистическата и римската архитектура.

Коркира (Корфу) — стара колония на Еретрия (началото на VIII в.), завзета от Коринт през 733 г. Конфликтът й с Коринт през 433 г. довел до намесата на Атина; това била една от причините за „Пелопонеската война“. Там са намерени развалините на храм на Артемида със забележителни скулптури (началото на VI в.).

Коронея — град в Беотия между Халиарта и Ливадия, на югозапад от езерото Копаис. Сражения между Тива и Атина през 446 г.; между съюзниците и Агезилай през 394 г.

Кос — остров и град в Додеканезите близо до Книдос. Говорим бил дорийският диалект. Кос влизал в състава на Хексаполиса (от 6 града), организиран около светилището на Аполон Триопейски. Там бил роден Хипократ, а неговата медицинска школа продължила дейността си и след смъртта му при местния Асклепион.

Кратин — Атински комически поет от V в., по-възрастен от Аристофан. Първия си успех постигнал по време на градските Дионисии през 455 г. Той пишел още по времето, когато се появили първите комедии на Аристофан, и станал победител през 423 г. с пиесата си „Бутилката“, докато „Облаци“ на Аристофан спечелила едва трета награда. Приписват му се 28 комедии. Изглежда, че той е определил античната комедия като жанр със свободната си инвенция, острата политическа сатира и язвителните си нападки. Величаел старите нрави и бичувал съвременните политици, особено Перикъл, когото смятал за демагог.

Крезилас — Скулптор от втората половина на V в., родом от Кидон в Крит, но работил предимно в Атина. Запазени са много негови подписи и се споменават много от творбите му, между които „Ранена амазонка“, изработена за големите състезания в Ефес. Автор на прочут портрет на Перикъл (вероятно посмъртен), чиято глава е позната от много копия (ил. 50).

Крениди — Град в Тракия близо до планината Пангей. През 356 г., застрашен от съседните тракийски племена, повикал на помощ Филип Македонски, който го защитил, укрепил, настанил там колонисти и променил името му, като го нарекъл Филипи.

Критий — атински политик, роден към 450 г. Ученик на Сократ (един Платонов диалог носи неговото име), автор на трагедии и политически трудове, които са изгубени; изпратен в изгнание през 410 г. след падането на режима на Четиристотинте. Върнал се през 404 г. и станал един от Тридесетте тирани; жесток и безскрупулен, той осъдил на смърт водача на умерената партия Терамен. Сам той паднал убит през 403 г. в една битка с демократите, събрани в Пирея.

Критиос — Атински скулптор, който със сътрудника си Незиотес изваял през 477–476 г. статуите на тираноктоните Хармодий Аристогейтон, за да бъдат поставени на мястото на статуите им, изработени от Антенор, които Ксеркс отнесъл като плячка. Статуите на Тираноктоните са известни от множество добри копия. Приписват на Критиос един мраморен „Ефеб“, намерен на Акропола сред даровете, които персите унищожили през 480 г. Възможно е „Колесничарят“ от Делфи да е излязъл от неговото ателие (ил. 191).

Кротон — град в Южна Италия, основан в края на VIII в. от колонисти от Ахея. Съперник на съседния град Сибарис, Кротон го разрушил през 511–510 г. По това време градът имал аристократически режим, поддържан от философа Питагор, избягал там отпреди двадесетина години. В града имало цветуща медицинска школа. Дионисий Стари завзел Кротон и го присъединил към държавата си. Най-прочут от кротонците бил атлетът Милон, който живял в края на VI в.

Ксенофан — философ от VI в., родом от Колофон в Йония. Когато Кир присъединил към държавата си йонийските градове (540 г.), той избягал в Елея, Италия, където основал философска школа, т.нар. Елеатска школа.

Ксенофонт — Атински писател, роден в 427 г. Учил при софистите, после при Сократ. Богат по рождение и с аристократически схващания, той напуснал Атина при падането на Тридесетте тирана, участвувал с гръцките наемници в похода на Кир Млади (срещу брат му Артаксеркс), после в отстъплението на Десетте хиляди. Придружавал Агезилай в Йония (396 г.), после в Коронея (394 г.), където взел участие в сражението в редовете на спартанската войска. Изгонен от Атина, отишъл в Спарта и лакедемонците му дали едно имение в Скилунт близо до Олимпия. Там написал „Пир“, „Възпоминания за Сократ“, „За стопанството“, ръководства по лов и езда, „Спартанската държавна уредба“, „Киропедията“ (възпитанието на Кир Стари), „Анабазис“ и „Гръцка история“. Имението му било опустошено през 371 г. от елейците; тогава той се оттеглил в Коринт. В 367 г. присъдата за изгнание била отменена и Ксенофонт се завърнал в Атина, където умрял през 355 г.

Ксоанон — архаична статуя от камък или дърво. В множествено число — ксоана.

Куме — град в Южна Италия, основан през 757 г. от халкидци на бреговете на Кампания (карта 6). Трябвало да се бори срещу етруските, докато най-после Хиерон от Сиракуза победил етруската флота край бреговете му през 474 г. Разрушен от жителите на Кампания през 421 г.

Кунакса — вж. Десетте хиляди.

Курос — младеж, вж. Скулптура, Пиренейският курос (ил. 181 и 182).

Къщи — пл. 20.

Л

Лаврион — планинска област в югоизточната част на Атика, известна с мините си на среброносно олово, експлоатирани още от VI в. Те играели значителна роля в икономиката на Атина през V и IV в. Рудата вадели от дълбоки галерии (някои на повече от 100 м от земната повърхност), ниски и тесни (1 м високи и по-малко от 1 м широки). Отделянето на среброносното олово и другите съставки се извършвало чрез промиване в специални басейни, после отделяли среброто от оловото чрез топене в пещи. Още съществуват значителни останки от тези антични съоръжения.

Ладе — остров в Йония близо до Милет, край който флотата на въстаналите йонийци била унищожена от персите в 494 г.

Лакедемон — другото име на Спарта. Докато името Спарта се отнася до самия град, Лакедемон има по-широко значение и се употребявало от гражданите на Спарта, за да означат било града, било държавата, особено в отношенията си с другите гръцки градове. Названието лакедемонци обхваща спартанците в същинския смисъл на думата (спартиатите) и периеките. Предполага се, че с името Лакедемон се е означавала държавната организация в Лакония още преди идването на дорийските завоеватели (някъде към IX в.).

Лампадедромия — състезание по бягане с факли.

Лампон — прочут атински гадател, съвременник на Перикъл.

Латомии — каменни кариери. Думата се употребява специално за каменоломните в Сиракуза, които служили за затвор на атинските пленници след Сицилийската експедиция (ил. 120).

Лебадея — град в Беотия, днес Ливадия. Седалище на оракула на Трофоний (основател на храма в Делфи, по-късно отъждествяван със Зевс), до когото се допитвали в една пещера, съблюдавайки особен ритуал, който въздействувал силно на въображението на гърците (Павзаний, IX, 39, 9 и сл.).

Левктра — градче в Беотия на петнадесетина километра югозападно от Тива, сред равнина, където през 371 г. Епаминонд нанесъл тежко поражение на лакедемонската армия.

Лекит — шишенце за благовония, често употребявано в погребалните обреди. В атическата керамика от V в. има особен вид погребални лекити, чиято полихромна фигурална украса е нанесена върху бял фон (ил. 108–110).

Лелантийската равнина се простира между гр. Халкида и гр. Еретрия на о. Евбея. Тези два града си оспорвали владението над острова във война (Лелантийска война), която разделила Гърция на два лагера през VII в.

Линеи или Линейски празници — празници на Дионис в Атика.

Леонид — цар на Спарта, загинал геройски при Термопилите през 480 г.

Леохар — атински скулптор от IV в. Към 350 г. участвувал в декорирането на Мавзолея в Халикарнас. Изваял многобройни статуи на богове и портрети (включително и портрета на Изократ). След Херонея работил за македонските владетели. Приписва му се оригиналът на прочутата статуя на Аполон Белведерски в музея на Ватикана.

Лесхе — сграда, служеща за зала за събрания. Лесхата на книдосците в Делфи била украсена с живопис от Полигнот (вж. план 18 Светилището в Делфи).

Либия — така гърците наричали Африка, която за тях започвала на запад от Египет. В тесен смисъл това име се давало на Киренайка, единствената област на континента, която била заета от гръцки колонии. Либийските племена, описани, от Херодот в книга IV на „Историята“ му, били ту в мирни, ту във враждебни отношения с гърците.

Либон — архитект от Елида, който построил, храма на Зевс в Олимпия между 468 и 456 г. (ил. 100).

Лигдам 1) Тиран на Наксос (около 545–525 г.) приятел на самоския тиран Поликрат. Тиран на Халикарнас през втората четвъртина на V в.

Лигдам 2) Тиран на Халикарнас през втората четвъртина на V в.

Лидия — Царство (и област) в Мала Азия със столица Сарди, което процъфтявало при династията на Мермнадите до завладяването му от персите през 456 г. (карта 2).

Лизандър — спартански пълководец. Наварх (главнокомандуващ флотата) в Егейско море през 407 г., той засилил морските сили с помощта на Кир Млади. Заменен за известно време с Каликратид, който претърпял поражение при Аргинузите, поел отново командуването и победил атинската флота при Егоспотами (405 г.). Обсадил и превзел Атина през 404 г., но отказал да я разруши и се задоволил да срине Дългите стени (свързващи Атина с Пирея). Възгордял се с успехите си и настоявал за изключителни почести: имал статуя в Делфи, олтари, а в някои градове бил въведен истински култ. Отзован бил от ефорите и му била отнета всякаква власт. Загинал в битката при Халиартос в 395 г.

Лизий — роден в Атина към 404 г., син на богатия сиракузец Кефал, който се установил като метек в Пирея, където притежавал работилница за оръжия, Лизий прекарал няколко години в Турии, после се върнал в Атина през 412 г; там имал работилница за оръжие. Но богатството му било конфискувано от Тридесетте тирана, брат му Полемарх убит, а самият той трябвало да избяга в Мегара (404 г.). Завърнал се в Атина през 403 г. с демократите и за да отмъсти за брат си, завел процес срещу Ератостен, един от Тридесетте. Принуден поради загубата на богатството си да упражнява професията на логограф, той написал много защитни речи: „За инвалида“, „Срещу Диогейтон“, „За маслиновото дърво“.

Лизип — прочут скулптор от Сикион. Започнал дейността си преди 368 г. (статуята на Пелопид в Делфи) и продължил да работи поне до 318 г. Много плодовит, той бил майстор на бронза и на изобразяването на движението. От него са останали много статуи на богове, портрети, алегории (като статуята на Кайро̀с, „Случаят“). Любим скулптор на Александър Македонски.

Ликург 1) Легендарен законодател на Спарта от царско потекло. Трябва да е живял към края на IX в. За своите закони бил взел за образец дорийските институции в Крит.

Ликург — атински оратор от IV в. Произхождал от древния род на Етеобутадите и бил жрец на Посейдон Ерехтей. Участвувал заедно с Демостен в борбата срещу Филип Македонски. След Херонея управлявал финансите на Атина и предприел много строежи: арсеналът на Пирея, театърът на Дионис, гимназионът в Ликейона и пр. Умрял в 324 г. От речите му е запазена произнесената срещу Леократ, атинянин, обвинен, че изменил на войнишкия си дълг, като избягал след битката при Херонея.

Линеар Б — сричково писмо, употребявано от микенците (ил. 13).

Литургия — парична повинност, която атинската държава налагала на един или повече богати граждани. Периодичните литургии били във връзка с религиозните празници. Хорегията се състояла в задължението да се екипира и издържа драматичен, комичен или дитирамбичен хор и включвала както финансова издръжка, така и намиране на актьори и хоревти и контрола на репетициите. Хоровете участвували в конкурс и хорегът победител обикновено правел дарения на божеството (хорегически паметници). Хестиазисът се свеждал до участие в разноските на общите трапези на филата по време на религиозни празници. Имало също и извънредни литургии като триерархията. Накрая започнали да разпределят това последно твърде тежко задължение между по-голям брой граждани, а към средата на IV в. дори между членовете на една симория. Всеки атинянин, чието състояние минавало за голямо, бил облаган с литургии, но ако той сметнел, че някой друг по-богат от него гражданин трябва да понесе тези разходи, и откажел, можел да предложи размяна на богатствата (антидосис) чрез процес, гледан пред хелиастите.

Логограф — ретор, който съставял речи за граждански дела. Логографът не пледирал лично, а давал текста, който тъжителят трябвало да прочете пред съда. Лизий, Хиперид били логографи. Да се прави разлика от Синегор.

Лъвска врата — вж. Микена и (ил.12).

М

Мавзол — син на Хекатомн, сатрап на Кария в средата на IV в. Деен и могъщ, той допринесъл за отцепването на островите Хиос, Родос и Кос от Атинския съюз (357–355 г.). Много възприемчив към гръцката култура модернизирал столицата си Халикарнас, направил я голямо пристанище, сякъл монети в стила на Родос. Умрял през 353 г.

Мавзолей — величествената гробница на Мавзол в Халикарнас, замислена вероятно още докато той бил жив и започната от вдовицата му Артемизия; изграждането, прекъснато при смъртта й в 351 г., било завършено от Александър Македонски (към 333 г.). Мавзолеят се състоял от висока четириъгълна основа, цела, заградена с 36 йонийски колони, и стъпаловидна пирамида, носеща квадрига. Архитекти били Сатир и Питей. Скулптурната украса, дело на Скопас, Тимотей, Бриаксис и Леохар, се състояла от два фриза (Кентавромахия — битка на кентаври, и Амазономахия — битка на амазонки), които стояли върху основата, и един фриз с надбягващи се колесници в целата. Квадригата, дело на Питей, носела статуите на Мавзол и Артемизия; други статуи и редица лъвове украсявали терасата и интерколумниите на целата.

Македония — царство, разположено на север от Гърция (карта 15).

Мантинея — град в източна Аркадия. Разрушен от Спарта през 385 г. и възстановен през 370 г. от Епаминонд, който го обградил с овална мощна крепостна стена от непечени тухли върху каменна основа, дълга към 4 км, със 126 кули и 10 врати.

Маратон — Дем в североизточната част на Атика. Битката при Маратон (план 8, карта 9).

Масалия (Марсилия) — търговска фактория на Фокея, основана към 600 г. на брега на Прованс (във Франция) (карта 6). Процъфтяващият град посветил една съкровищница в Делфи.

Мегалополис — федерална столица на Аркадския съюз, основана през 370 г. от Епаминонд на бреговете на река Хелисон; обединявала чрез Синойкизъм около 40 градчета. Обградена била със стена, дълга 9 км и разделена на две от реката. На север били разположени градският център — правоъгълна агора, светилища (на Зевс Сотер и на аркадски божества) и гимназионът. На юг били съюзните сгради: Терсилионът — голяма хипостилна зала с 5 концентрични правоъгълника, образувани от колоните, носещи покрив с 4 стрехи, която служела за постоянни събрания (централната трибуна била за оратора); дорийският портик на фасадата пък служел за театрална сцена (един от най-големите в Гърция) и е построен през втората половина на IV в.

Мегара — политически център на областта Мегарида, разположена между Коринтския провлак, Беотия и Атика. Процъфтяваща още от VIII в., Мегара била метрополия на много колонии (Мегара Хиблея и Селинунт в Сицилия; Халкедон, Византион и Хераклея в Пропонтида) (карта 6). През втората половина на VII в. била управлявана от тирана Теаген, известен с голямото си строителство; през VI в. имала олигархичен режим. Дълго време била съперница на Атина за владеенето на Саламин; около 460 до 446 г. се съюзила с нея; по-късно възобновената вражда между двата града станала повод за Пелопонеската война (с декрет от 432 г. Мегара била изключена от атическите пазари). Нападана и опустошавана всяка година от Атина, по-късно подчинена на хегемонията на Спарта, през IV в. Мегара отново преживяла известно благоденствие. Родина на елегическия поет Теогнис (570–483 г.) и на архитекта Евпалин, който работил в Самос по времето на Поликрат. От града, който бил разположен на два хълма, сега са останали развалините на акведукта и на чешмата, построени от Теаген.

Мегара Хаблея — гръцка колония на северния бряг на Сицилия, основана през 750 г. от дорийци, дошли от Мегара. Твърде ограничената й територия я принудила да основе на свой ред Селинунт (карта 6). През 483 г. била разрушена от Гелон и отново заселена към края на IV в. Наскоро там бяха направени големи разкопки.

Мегарон — правоъгълна зала отпред с вестибюл, която била главното помещение на микенските дворци (план 26).

Мейдиас — атински керамик от последната третина на V в. Негов художник бил „Художникът на Мейдиас“, чието име не знаем, но на когото приписват украсата на много вази от „цветния (флоралния) стил“; на тях се виждат приятни сцени, групи от грациозни млади жени, чиито облекла са оживени от многобройни дипли, с ероси и пейзажни елементи.

Мелос (Мило) — вулканичен остров в Южните Циклади, обитаван още през III хилядолетие. В местността Филакопи са съществували последователно 3 града: последният (1500–1100 г., дворци, фрески), бил разрушен от дорийците. Град Мелос по̀ на север бил основан едва през 700 г. от Спарта. Член на Делоския морски съюз, от който се оттеглил по време на Пелопонеската война. Мелос бил обсаждан на два пъти от Атина, населението му поголовно избито (416 г.) и заменено от клерухи.

Мелос (Мило) — вулканичен остров в Южните Циклади, обитаван още през III хилядолетие. В местността Филакопи са съществували последователно 3 града: последният (1500–1100 г., дворци, фрески), бил разрушен от дорийците. Град Мелос по̀ на север бил основан едва през 700 г. от Спарта. Член на Делоския морски съюз, от който се оттеглил по време на Пелопонеската война. Мелос бил обсаждан на два пъти от Атина, населението му поголовно избито (416 г.) и заменено от клерухи.

Мермнади — династия, която управлявала Лидия през VII и първата половина на VI в.

Месена — град, основан от Епаминонд в полите на планината Итоме през 371 г., за да приюти прегрупиращите се месенци. Защитен бил с дълга деветкилометрова крепостна стена от правилно издялани и сглобени камъни и с четвъртити или полукръгли кули. Стената заграждала също ниви и пасища. Развалините са твърде внушителни.

Метеки — чужденци, заселили се в Атина. Нямали нито граждански, нито политически права, плащали специален данък и трябвало да имат за поръчител някой атински гражданин. Вземали обаче участие в обществените задължения, служели във войската, участвували в религиозните празници. Можели да получат граждански права за заслуги към града (метеки „изотели“). Занимавали се предимно със занаяти и търговия.

Метопа — плоча от камък или теракота, вместена между триглифите в йонийския фриз. Понякога метопите били скулптирани или само боядисани.

Метрономи — инспектори по мерките и теглилките в Атина.

Метрополия — град, който е основал колония.

Микале — нос на азиатския бряг срещу о. Самос. Битката при нос Микалс (карта 9).

Микена — град в северозападна Арголида, в планинска местност на една височина, от която се открива далечна гледка към равнината на Аргос и която позволявала да се контролира главния път за Коринт. Обитавана още през неолитната епоха, тя достигнала най-големия си разцвет през II хилядолетие, епоха, на която е дала името си. Разрушена от завоеватели към края на XII в. и по-късно отново заселена; фигурира сред градовете, които участвували в битката при Платея. Но малко по-късно, през 468 г. Аргос, подпомаган от Тегея и Клеоне, я разрушил отново напълно. Известно възраждане се забелязва едва към III в., през елинистическата епоха. Акрополът има форма на неправилен триъгълник и е почти недостъпен от югоизток, където урвата над потока Хаос е много стръмна. Крепостната стена с т.нар. „циклопски градеж“ (големи неправилни блокове) затваря ща площ (30 000 кв. м), в която се влиза през главния вход (Лъвската врата) от североизток и през една второстепенна врата от север. Лъвската врата, през която са минавали колесници, е защитена от бастион от огромни каменни блокове, наредени в правилни редове (ил. 12). Като се мине вратата, се стига до място, което е служело за хранилище на зърнени храни, и до царското гробище от XVI в.; гробовете са разположени от вътрешната страна на кръгла стена. Една рампа води до двореца, чиито сгради се издигали върху тераси на върха на акропола. Останките (основи на стените и облицовка на подовете) датират от XIV и XIII в. Могат да се разпознаят централният двор и мегаронът с преддверието и портика. В средата на голямата зала се вижда кръгло огнище между четири колони. Стените били покрити с фрески, подът — с щукатура или настлан с гипсови плочи (план 26). Жилищните квартали се намирали извън крепостната стена. Разкопани са много предградия, които разкриват умението на микенските архитекти да нагаждат плановете си към неравния терен. Къщите били строени върху тераси и често имали втори етаж и складови помещения в приземния етаж; осветлението идвало от вътрешните дворове, а покривите са били вероятно плоски. Известни са няколко типа погребения. Обикновените граждани били погребвани отначало „в ковчег“ (правоъгълен, от каменни плочи), а по-късно в подземна стая (семейни гробници). Първите царски гробници са гробове със стели (кръг от гробове при входа на Акропола и втори, по-късен кръг извън крепостната стена). По-късно се появяват толосите — островърхи куполни гробници с монументален вход, до който води коридор (дромос) между два насипа, понякога укрепени с каменея зид; всичко е вкопано в склона на някой хълм (гробниците на Егист, на Лъвовете, на Гениите), „Съкровищницата на Атрей“, гробницата на Клитемнестра (план 3, ил. 11).

Микон — атински художник, работил през втората четвъртина на V в. Съвременник и последовател на Полигнот, той участвувал заедно с него в украсата на Тезейона — храм на Тезей, издигнат на Агората в Атина след 475 г., и на Анакейона, светилище на Диоскурите близо до Тезейона, където изписал картина, изобразяваща Аргонавтите. Микон бил също и скулптор: от него са останали две бази на статуи на атлети, едната в Атина (на Акропола), а другата в Олимпия.

Милет — важен град в Йония, разположен на входа на Латмийския залив, на южния му бряг, където заемал полуостров, твърде удобен за отбрана. Още към средата на II хилядолетие там била основана критско-микенска фактория. Колонизирана от йонийците по време на йонийското преселение, тя станала търговски и културен център и голяма колонизаторска метрополия. Милет играл първостепенна роля в района на Черно море (карта 6) и имал твърде голямо значение за връзките с Египет. Той бил един от първите гръцки градове, които възприели монетата, изобретена от лидийците. Милет поддържал Еретрия в Лелантийската война. Суровото управление на тирана Тразибул в края на VII и началото на VI в. довело до вътрешни борби. Милет бил и единственият гръцки град, който влязъл в съглашение с Кир. През VI в. се прочул със своите учени и философи Талес Анаксимандър и Анаксимен. Въвлечен от Аристагор в Йонийския бунт въпреки съветите на историка Хекатей, градът бил превзет и разрушен през 494 г. Възстановява вето му през V в. дало възможност на урбанисти като Хиподам да приложат на дело теориите си (вж. план 19). Милет участвувал в първия Делоски съюз.

Милтиад — атински военачалник, произхождащ от аристократическа фамилия, която известно време била обект на завистта на Пизистратидите. Чичо му бил тиран в Тракийския Херсонес, където и Милтиад отишъл през 516 г. Подчинен на Дарий до избухването на Йонийския бунт, той се върнал през 493 г. в Атина, където бил обвиняван напразно от политическите си противници. През 490 г. бил избран за стратег и изиграл решителна роля за победата при Маратон. През 489 г. начело на атинската флота обсадил безуспешно о. Парос. Ранен случайно по време на обсадата, той се върнал в Атина, където бил обвинен пред народа и осъден на тежка глоба. Малко след това умрял от раните си. Портретният бюст, от който е останало едно копие (ил. 41), трябва да е издигнат след смъртта му от неговия син Кимон.

Мимнерм — елегически поет и флейтист, роден в Колофон (последната третина на VII в.).

Мина — вж. Монета, Тежести и мерки.

Мирон — скулптор от V в., родом от Елевтера на границата между Атика и Беотия. Бил ученик на Хагеладас от Аргос и, изглежда, е работил най-вече към средата на века. Едно сведение говори за съперничеството му с Питагор от Регион. Работил предимно в бронз и се стремял да изобразява движение във фигурите си. В текстовете се споменава за много негови статуи на атлети и божества. Две от творбите му познаваме от копия или от фигурални документи: групата „Атина и Марсий“ (на атинския Акропол) и прочутият „Дискобол“, представен в движение. Мирон бил известен също като скулптор на животни: изваял фигура на крава, чийто изключителен реализъм се възхвалява в много текстове (говорело се, че телета и бикове я смятали за жива).

Мисто̀с — дневно възнаграждение, плащано на всеки гражданин, натоварен с обществена дейност.

Мнезикъл — атински архитект, който построил Пропилеите на Акропола от 437 до 432 г. Приписват му понякога и строежа на Ерехтейона.

Монета — ако употребата на парче метал с определено тегло като средство за размяна е позната от най-дълбока древност, идеята да се удостовери металният слитък с белег, гарантиращ неговото качество и тежест, възниква доста късно. Това изобретение се приписва ту на лидийците, ту на Фейдон от Аргос; във всеки случай то датира от VII в. В гръцките градове за сечене на монети се употребявало повече сребро, отколкото лидийският електрон (сплав от сребро и злато). Злато се използувало по-рядко, освен в Персийската империя, и сеченето на златни монети обикновено е ставало при изключителни поводи („сечене на монети в бедствено положение“). През IV в. обаче няколко града (Кирена, Лампсак, Пантикапей), както и Филип Македонски са, секли редовно златни монети. Бронза използували само за дребни монети с малка стойност и главно за местна употреба. Среброто, напротив, използували за външни сделки и някои монети (на Егина през архаичната епоха, на Атина през класическата) наистина са служили като средство за международен обмен. Монетните системи били твърде различни и се отличавали по теглото на основните сребърни монети. Единица обикновено е драхмата, която се дели на 6 обола. Основната монета на системата, която служи като еталон за тежест, е била или монета от 4 драхми (тетрадрахма), или монета от 2 драхми (дидрахма): нарича се още статер. Сеченето на по-големи монети, като монетата от 10 драхми (декадрахма), било изключение. Гърците употребявали също и сметни единици по-високи от тези стойности, на които въобще не съответствували действително сечени монети. Такива сметни единици, заети от системите за тежина, са мината (със стойност 100 драхми) и талантът (със стойност 60 мини или 6 000 драхми). Монетите били сечени най-напред със знак от едната страна, а по-късно и от двете страни. Металната плочка с определена тежест, но не със съвсем правилна форма, била кована гореща, на ръка, между два печата, гравирани вдлъбнато. Единият печат бил прикрепен на наковалнята, другият представлявал долният край, държан от работника, който удрял с чук горния му край. Долният печат (матрица) отговарял на това, което се нарича лице (тура) на монетата, горният — на опаката страна (ези). На практика се разпознават по това, че краищата на монетата често са леко издигнати около мотива на опаката страна, понеже плочката е излязла малко около подвижния печат, което не е възможно около долния печат, прикрепен неподвижно за наковалнята. Калъпите с матриците се изхабявали много бързо — подвижната матрица два или три пъти по-скоро от матрицата на неподвижния печат. Това прогресивно изхабяване, което може да се проследи при някои благоприятни случаи, спомага за хронологичното класифициране на емисиите. Сеченето на монети било привилегия на автономните градове, с което се обясняват и големият брой на емисиите, и движението им в гръцкия свят, и необикновеното разнообразие на типовете, заети от местните религиозни традиции или от земеделието, или дори от етимологически каламбури (розата, на гръцки родон, на о. Родос; целината, на гръцки селинон, на Селинунт; ябълката, на гръцки мелон, на о. Мелос). Много от тези монети имат голяма художествена стойност (вж. ил. 33–35, 51, 77–79. 131, 132, 194, 202–209 и рисунка 27).

Мрамор — особено се ценял мраморът от Цикладските острови, най-вече от Парос — едрозърнест, много бял, прозрачен, устойчив, най-търсен от скулпторите. В Атика мраморът от Химет, дребнозърнест, сивкав или синкав на цвят, твърд, е отличен строителен материал; мраморът от Пентелик, твърд и сбит, бял при вадене, добива при допир с въздуха златист оттенък; употребявали го в архитектурата (Партенона, Пропилеите), но също и в скулптурата (украсата на Партенона).

Н

Наварх — Адмирал на лакедемонската флота.

Навкратис — гръцка търговска фактория на египетската Делта (карта 6).

Наксос 1) Най-големият и богат остров на Цикладите. Играел водеща роля в Егейско море през VII и VI в. В съюза на островите, чийто религиозен център бил Делос, Наксос заемал първо място, както показват даренията, посветени от острова: мраморният колос, висок над 5 м (към 600 г.; от него са останали значителни фрагменти), зала (ойкос) и Портикът на наксосците (началото и средата на VI в.). Освен това Наксос посветил към 575 г. „Сфинкса“ на наксосците в Делфи. На острова има големи мраморни кариери, където огромни, недовършени архаични статуи са били изоставени на самото място. Секли монети с изображение на кантарос, което загатвало за тамошните лозя. По времето на Поликрат от Саймос островът бил под властта на тирана Лигдам, когото аристократическата партия, подкрепяна от лакедемонците, прогонила към 525 г. През Гръко-персийските войни островът бил завзет и оплячкосан от персите. После взел участие с другите гърци в битката при Платея и влязъл в Делоския съюз. Приел атински заселници. През IV в., в 376 г., във водите на Наксос била унищожена от атиняните една Пелопонеска флота.

Наксос 2) Град в северна Сицилия, северно от Катаня, основан в средата на VIII в. от халкдци. Минавал за най-старата гръцка колония в Сицилия (карта 6). Към 460 г. сякъл много хубави монети с главата на Дионис и клекнал Силен (ил. 79, 207).

Немея — градче в Пелопонес на територията на гр. Клеоне. Според легендата Херакъл убил там един лъв, който всявал ужас наоколо (вж. ил. 209). Там било и светилището на Зевс Немейски, където от 573 г. насетне на всеки две години през юли се провеждали Немейските игри. Още се виждат развалините на храма на Зевс в дорийски стил, издигнат в средата на IV в. Вътрешната колонада имала коринтски капители.

Нестор — гръцки герой от Троянската война, най-възрастният и най-мъдрият от гръцките вождове. Предполага се, че микенският дворец, открит в Пилос, в областта Месения (план 4), е принадлежал на неговата династия.

Никий 1) Атински политик и военачалник по време на Пелопонеската война. Притежавал голямо богатство (над хиляда роби, които давал под наем за един обол на глава на ден), бил религиозен и умерен човек. Стратег в 425 г., възложил на Клеон да уреди случая със Сфактерия. През 424 г. завзел о. Китера, за да блокира бреговете на Лакония. Следващата година завзел Менде в Халкидика. Военните успехи не му попречили да действува за сключване на мир веднага след смъртта на Клеон в 422 г. Ето защо мирният договор от 421 г. се нарича Никиев мир. По-късно се противопоставил на авантюристичната политика, водена от Алкивиад, но народът въпреки желанието му го натоварил да ръководи експедицията в Сицилия, за която съветвал да не се предприема; там загинал при поражението в 413 г. Израз на набожността му е една прекрасна бронзова палма, която посветил на Аполоновото светилище в Делос през 418 г.

Никий 2) Атински художник от втората половина на IV в. Праксител го ценял толкова високо, че му възлагал да оцветява мраморните му статуи. Той нарисувал „Извикване на мъртвите от Одисей“, като използувал сюжет, който по-рано бил илюстриран от Полигнот. Някои от митологическите му картини — „Йо и Аргос“, „Персей и Андромеда“, „Одисей и Калипсо“, познаваме от фреските в Помпей, които вероятно са били инспирирани от негови табла. Те потвърждават мнението на древните, които ценели най-вече женските му фигури и изтънчената моделировка. Никий обичал непретоварени композиции, в които владее спокойна атмосфера. Избирал момента, който предхожда или следва действието, като споменът или предчувствието за това действие изпълват сцената с дълбочина или драматично напрежение. Тази особеност прави неговото изкуство сдържано и строго, наистина класическо.

Нумизматика — вж. Монета.

О

Облекло — характерно за гръцкото облекло е, че е свободно и не прилепва по тялото, от плат, изтъкан от вълна или лен. Мъжете обикновено носели къса туника (къс хитон), пристегната на кръста с колан (конник, ил. 54). Занаятчиите закопчавали туниката само на лявото рамо, за да оставят дясната си ръка напълно свободна (ил. 109), или дори се задоволявали с препаска около хълбоците (ил. 151). Срещу студ и дъжд носели голяма вълнена наметка — четвъртито парче плат, с което се загръщали по различни начини. Конниците и пътниците обикновено носели къса вълнена наметка, закопчана с фибула на едното рамо — хламида (ил. 108). Ходели боси или обути със сандали или с къси ботуши. Носели и високи обувки с връзки. На главата носели шапки с голяма периферия (петасос. ил. 109) или обикновена конична плъстена шапка (пилос); но обикновено ходели гологлави. Жените се обличали с къса или дълга ленена туника (хитон), чиито ръкави обикновено били зашити. Над туниката намятали голям шал или наметка, подобна на мъжката, но обикновено от по-тънък плат, често украсен с тъка̀ни (но не бродирани) мотиви (ил. 92). Това бил традиционният йонийски костюм (ил. 156). Традиционното облекло на дорийците пък било вълнен пеплос, който обличали направо върху тялото. Пеплосът представлява голямо правоъгълно парче плат, подгънато навън от горния край и придържано на двете рамена с две закопчалки (фибули) (ил. 88 и 141). Един колан поддържал цялата дреха на височината на талията. Понякога подгъвът бил толкова дълъг, че трябвало да го придържат с втори колан, над който изтегляли плата, за да пада на гънка (ил. 82, 83, 85, 95). Скулпторите широко използували пластичните възможности, които им предлагали диплите на пеплоса. Жените обичали да носят шапки от плъст или слама или покривали главата си с шал. Сандалите и обувките им били от много фина кожа с различни цветове. Те не носели долни дрехи, освен един висок колан, който поддържал гърдите. Само акробатите обличали нещо като прилепнали панталони, когато правели своите упражнения.

Образование — (ил. 127–129).

Одеон — музикална зала. Най-известен е одеонът, построен от Перикъл през 433 г. близо до Дионисовия театър, югоизточно от Акропола, за дитирамбическите хорове и музикалните състезания. Отвътре имал квадратна форма с 9 реда по 9 колони; покривът бил във форма на пирамида и се приемало, че е подражание на бойната палатка на Ксеркс. Постройката била разрушена от Сула през 86 г. пр.н.е. и по-късно изградена отново по същия план.

Оксиринхос („Гръцка история“ от Оксиринхос) — анонимен исторически труд, от който са намерени значителни фрагменти на папируси в египетското градче Оксиринхос.

Олинт — град в Халкидика. Опустошен през 479 г. от персите, построен и заселен отново в средата на V в., през 392 г. градът станал център на съюза на гръцките градове в Халкидика. Нападан от македонския цар, обсаден и превзет от Спарта в 379 г., Олинт влязъл в атинския съюз в 375 г., но го напуснал в 371 г. Съюзил се с Филип II през 366 г., после, разтревожен от завоевателната му политика, сключил отбранителен съюз с Атина. Филип го превзел и изравнил със земята в 348 г. Американските разкопки дадоха възможност да се проучи планът на града и развалините на жилищните постройки от V и IV в.

Олимпия — светилище на Зевс в Елида, разположено там, където се сливат реките Алфей и Кладей в подножието на планината Кронион, на място, обитавано още през II хилядолетие. През 776 г. с официалното учредяване на Олимпийските игри и прокламирането на свещен мир, който позволявал на поклонниците да отиват там безопасно всеки четири години, светилището станало панелинско (за всички гърци). От името на 16 града в Елида то било управлявано от гр. Пиза, а по-късно, след 576 г., от гр. Елида, който наложил своята власт въпреки чести вражди със съседите (ограбването на светилището от аркадците през 364 г.). Светилището започнало да се развива в архитектурно отношение през архаичната епоха; в свещената ограда или Алтис, която винаги била засадена с дървета, се издигал храмът на Хера, построен към 600 г. пр.н.е. на мястото на по-стар храм. Той се състоял от преддверие с две колони, цела и опистодом с външна колонада от 6×16 дорийски колони. Най-малко десет съкровищници се издигали върху северната тераса, подарени от градовете Сикион, Сиракуза, Епидавър, Византион, Сибарис, Кирена, Селинунт, Метапонт, Мегара Гела. На северозапад се намирал Пританеят, квадратна сграда, в която бил олтарът на Хестия и където посрещали победителите и знатните гости. На изток бил разположен стадионът, дълъг 600 олимпийски стъпки (191,27 м). На юг, извън това оградено място, се намирали Булевтерионът — две сгради с абсиди, ограждащи квадратна постройка. Храмът на Зевс, построен от Либон от Елида между 468 и 456 г., имал външна колонада от 6×13 дорийски колони. Фронтоните и метопите, скулптирани неизвестен ваятел (може би Пайоний от Менде), са шедьоври на строгия стил (източен фронтон: Зевс, Пелопс и Ойномаос преди състезанието с колесници; западен фронтон: Аполон, Кентаври и Лапити; дорийски фриз над вътрешното преддверие на входа и опистодома: подвизите на Херакъл). Колосалната култова статуя от злато и слонова кост била дело на Фидий (за него било построено специално ателие западно от светилището). През IV в. обликът на светилището бил напълно изменен от нови постройки: на север — храм на Великата Майка, а на изток и на юг изникнали няколко портика. След Херонея (338 г.) Филип издигнал кръгла постройка, Филипейон, с 18 външни йонийски колони и 9 вътрешни коринтски колони, за да нареди статуите на членовете на своя род, изработени в хризелефантиина техника от Леохар. Към даренията от геометричната и архаичната епоха (триножници, бронзови фигурки, вотивни доспехи и пр.) се прибавили през класическата епоха статуи на победители, творби на най-големите скулптори на времето, и дарения от всякакъв вид, като „Нике“ (Победата), изваяна от Пайоний за месенците, и „Хермес“ от Праксител, който се намирал в храма на Хера. Павзаний е посветил голяма част от V и VI книги на своята „Периегеза“ на описанието на светилището в Олимпия.

Онатас — скулптор от първата половина на V в., родом от Егина. От него познаваме няколко статуи на божества и вотивни дарения, споменати в текстовете, между които и една квадрига за Хиерон от Сиракуза след победата му в Олимпия в 468 г. Онатас работил предимно с бронз. Още не е идентифицирана нито една от неговите творби.

Орфизъм — малко познато есхатологично учение, намерило израз в поемите, приписвани на тракийския певец Орфей.

П

Павзаний 1) Спартанец, племенник на цар Леонид, който бил регент до пълнолетието на престолонаследника — сина на Леонид. Командувал гръцката съюзническа армия при Платея. По-късно спечелил много военни успехи в Кипър и Византион, които освободил от персите. Но когато му отнели командуването, поискал да стане тиран на Византион и влязъл в преговори с Великия цар. Повикан в Спарта от ефорите, той бил обвинен в предателство и оставен да умре от глад в храма на Атина Халкиойкос, където потърсил убежище (467 г.)​. Съществуват копия, за които се предполага, че са на неговия портрет (ил. 41).

Павзаний 2) Писател от II в. от н.е., автор на много ценния труд „Периегеза — Пътуване из Гърция“.

Павзий — художник от IV в., роден в Сикион. Прочут с виртуозната си техника. Възхвалявали ракурсите му (в „Жертвоприношение на бик“ животното е гледано от задната страна), ефектите на прозрачност (в „Пиянство“, което представя жена, пиеща от голяма чаша, през която се вижда лицето й) и неговото fa presto.​

Пайоний от Менде — скулптор от V в., родом от Менде, колония на Еретрия в Халкидика. Павзаний му приписва „Нике“ (Победата), издигната от месенците близо до храма на Зевс в Олимпия към 455 г., както и скулптурните работи върху северния фронтон на този храм. Освен мраморната „Нике“ (за съжаление повредена), (вж. ил. 81) е запазен и посветителният надпис на това дарение, в който се споменава името на Пайоний и се казва, че той е изработил акротерите на храма. Имаме сериозни основания да смятаме Пайоний за изпълнител на скулптурната украса (акротерм, фронтови и метели) на целия храм в Олимпия.

Палестра — Палестрата е постройка към Гимназиона. Имало също частни палестри, където децата под ръководството на педотриба се занимавали с физически упражнения. Палестрата се състои от двор, заграден с постройки, служещи за съблекални, гимнастически зали, места за почивка, понякога и бани.

Памфил — художник от IV в., роден в Амфиполис. Автор на прочутата батална картина „Битката при Флиунт“ (станала в 366 г.). Писал теоретически ръководства по живопис и рисуване и основал в Сикион към средата на IV в. истинска художествена академия, където преподавал не само изобразителни изкуства, но и аритметика и геометрия. Най-известни от неговите ученици са Павзий и Апелес.

Панайнос — атински художник от V в., брат или племенник на Фидий. Сътрудничил му при изпълнението на статуята на Зевс в Олимпия и при декорирането на „Шарената колонада“ (Стоа пойкиле).

Панатенеи са големият градски празник в чест на богиня Атина в гр. Атина. От 566–565 г. те се чествували тържествено всеки четири години, докато на ежегодния празник придавали по-малко значение. Били придружени с конни и атлетически състезания; победителите получавали като награда амфора, наречена „панатенейска“, пълна със зехтин, добит от свещените маслинови дървета. Панатенеите ставали през юли и траели четири дни. Имало едно нощно празненство, бягане с факли (лампадедромия) и прочутата процесия, която започвала при изгрев-слънце. Всички присъствуващи се нареждали зад жертвените животни, младите момичета (канефори), които носели свещените кошници, и магистратите. Конници и колесници участвували в шествието, което Фидий е изобразил върху йонийския фриз на Партенона (ил. 89, 90). Поднасяли на Атина Полиада един пеплос, който атински жени и девойки, наречени ергастини, тъкали в продължение на девет месеца; на тази свещена дреха били изобразени епизоди от Гигантомахията, в която богиня Атина изиграла решаващата роля.

Пандросейон — вж. Акрополът на Атина.

Пангей — планина в Западна Тракия между Стримон (Струма), морския бряг и равнината на Филипи. Прочута със златните и сребърните си мини. Тесалийците, историкът Тукидид и Филип Македонски са ги експлоатирали и получавали големи добиви.

Паниасис — епически поет от първата половина на V в., роден в Халикарнас. Чичо на Херодот, борил се срещу тирана Лигдам, който го погубил.

Панйонион — архаичен съюз на йонийските градове в Мала Азия.

Паразий — художник от края на V в., роден в Ефес. Сократ, както казва Ксенофонт, се възхищавал от психологическото богатство на неговите образи. Възхвалявали изтънчения му и изразителен рисунък. Неговият „Филоктет“ наистина страдал, а алегорията му за Народа (Демос) на Атина изразявала най-различни чувства.​

Парменид — пост и философ от първата половина на V в., роден в Елея, йонийска колония в Южна Италия. Написал поемата „За природата“.

Парос — град (на едноименен остров) в Цикладите, метрополия на Тасос, процъфтявал през архаичната епоха и съперник на Наксос през целия VI в. за морското надмощие в Егейско море. Отечество на поета Архилох, на когото след смъртта му учредили там култ. Голям културен център (керамика от VII в. и скулптура), Парос бил прочут с хубавия си мрамор, използуван от скулпторите още от началото на VI в.

План 33. Партенонът. 1) Входен портик, или пронаос. 2) Главна зала или цела. 3) База на статуята на Атина Портенос. 4) Зала с четири колони (или същинският Партенон). 5) Заден портик или опистодом..

Партенон — Вж. Акрополът на Атина и Фидий (план 34, (ил. 177 и 180). Скулптури (ил. 86, 89 и 90).

Пеан 1) Епитет на Аполон-изцелител.

Пеан 2) Название на бойна песен в чест на Аполон.

Педагог — роб, чието задължение било да придружава и надзирава момчета.

Педотриб — учител по гимнастика на деца и младежи. Упражнявал професията си в палестрата.

Пелопид — тивански политик и военачалник от IV в., приятел на Епаминонд. Изгонен от Тива след завземането на (крепостта й) Кадмея от лакедемонците, той участвувал в сраженията за прогонването им и освободил Тива (379 г.). Начело на „Свещения отряд“ спечелил първата си победа на открито поле над лакедемонците при Тегира, а след това се прославил в битката при Левктра (371 г.). По-късно предвождал няколко военни експедиции в Тесалия и паднал убит в 364 г. при Киноскефале. Лизип изваял портрета му в Делфи малко след 369 г. Плутарх му посветил един от своите „Успоредни животописи“.

Пелопс — легендарен герой, родом от Мала Азия, син на Тантал. Дошъл в Европа с фригийците, бил покровителствуван от Посейдон, който му дал чудесни коне. С тази квадрига той отишъл да поиска ръката на Хиподамия, дъщеря на цар Ойномаос от Пиза в Елида. Ойномаос изисквал от кандидатите на дъщеря си да се състезават с него с колесници, побеждавал ги с впряга си, подарен му от Арес, след което ги убивал. Пелопс обаче спечелил (с помощта на Хиподамия) състезанието, Ойномаос загинал и Пелопс се оженил за Хиподамия. Тази легенда е представена на източния фронтон на храма на Зевс в Олимпия и в „Първата олимпийска ода“ на Пиндар. Приемало се, че (в памет на победата си) Пелопс основал Олимпийските игри (които по-късно възобновил Херакъл). Пелопонес бил наречен на неговото име.

Пелтасти — от ред лека пехота (с леки щитове във форма на полумесец — пелта).

Пентатлон — атлетическо състезание за атлети от висша категория, което фигурирало в Големите игри. Състояло се от пет дисциплини („състезания“: това означавало и името му — „петобой“): скок, бързо бягане, хвърляне на диск, бокс (който по-късно заменили с хвърляне на късо копие), борба. Това състезание било въведено в Олимпия на 18. Олимпиада през 708 г.

Пентезилея 1) Амазонка, която дошла на помощ на обсадената от гърците Троя. Убивайки я, Ахил бил дълбоко развълнуван от нейната красота.

Пентезилея 2) Под името „Художник на Пентезилея“ с познат един живописец на атически вази във втората четвъртина на V в., съвременник на Полигнот. Неговият шедьовър показва смъртта на Пентезилея (купа в музея на Мюнхен).

Пентеконтаетия — периодът около 50 години между Гръко-персийските войни и Пелопонеската война.

Пентеконтора — кораб с петдесет гребци.

Пентелик — планина (наричана още Брилесон), която затваря равнината на Атина от североизток и я отделя от Маратонската равнина. Има характерна форма — на триъгълен фронтон. Там се експлоатирали кариери, които давали отличен мрамор за скулптура и строителство.

Пеплос — Вж. Облекло и Панатенеи.

Периандър — тиран на Коринт, син на Кипсел. Според традиционната хронология управлявал от 627 до 586 г. Едип го описвали като много суров владетел, а други го причислявали към Седемте мъдреци.

Периегеза — Това название, което означава „пътеводите, подробно обяснение“, е служило за заглавие на географски трудове, какъвто бил трудът на Хекатей от Милет. „Периегеза на Гърция“, написана от Павзаний през II в. от н.е., съдържа многобройни и извънредно ценни сведения.

Периеки — категория жители на спартанската държава и на други градове.

Перикъл — атински политик, син на стратега Ксантип. Майка му Агариста произхождала от рода на Алкмеонидите. Станал известен през 472 г., когато изпълнявал службата на хорег; по този случай поставил на сцената „Перси“ на Есхил. След това станал един от водачите на демократическата партия заедно с Ефиалт, когото подкрепял срещу Ареопага. След смъртта на Ефиалт, Перикъл се наложил като най-влиятелна политическа личност в Атина. Смъртта на Кимон, с когото впрочем се бил помирил, и изгонването чрез остракизъм на Тукидид, сина на Мелезий, водач на аристократическата фракция и зет на Кимон, през 443 г. (или 442 г.), му оставили свободно поле за действие. От 443 до 430 г. той бил всяка година преизбиран за стратег и тази власт, по принцип военна и споделяна с колеги, му била достатъчна, за да може да направлява цялата политика на града. Заобиколен с приятели, избирани измежду най-издигнатите умове на неговото време, като философа Анаксагор, поета Софокъл, историка Херодот, скулптора Фидий, архитекта Хиподам, предсказателя Лампон, включително и любимата му, блестящата милетчанка Аспазия, той издигнал мощта и престижа на Атина на най-голяма висота. Но той предвидил фаталния конфликт със Спарта и вярвал, че ще може да го започне в благоприятен момент с „мегарския“ декрет от 432 г. Сметнат за отговорен за първите изпитания, които войната, започната по негово желание, докарала на Атина, той бил съден и осъден на глоба. Наистина още следващата година народът отново го избрал за стратег, но, изтощен от работа и грижи, Перикъл умрял няколко месеца по-късно, в края на лятото на 429 г. Посмъртната статуя, от която са останали копия само на главата с шлем, напомнящ функциите му на стратег, е творба на Крезилас (ил. 50).

Перипли — име, давано на ръководствата по мореплаване, с които си служели гръцките моряци. Запазен е текстът на един перипъл (периплус) от IV в., погрешно приписан на географа от V в. Скилакс.

Периплус — маневра, правена от атинските ескадри.

Перистил — като прилагателно, перистилен: казва се за сграда, обиколена с колонада (казва се също периптер). Като съществително: перистилът е двор, заобиколен с колони.

Пестум — римското име на гръцката колония Посейдония, основана от Сибарис на италийското крайбрежие, в северна Лукания. Преселниците най-напред се настанили на брега на морето, а по-късно се преместили малко по̀ във вътрешността, на едно плато в южния край на равнината на крайбрежната река Силарис (днес Селей). Там все още се издигат три храма от местен варовик: „Базиликата“ (от първата половина на VI в.), така наречения Нептунов (Посейдонов) храм (от средата на V в.) и храмът, наречен Храм на Церера (Деметра) (от втората половина на VI в.). Северно от града при устието на р. Силарис се намирало едно светилище на Хера Аргейя; там са разкрити развалини на много сгради, храмове и съкровищници с хубави архаични монети. Посейдония била покорена от местните луканци към началото на IV в. (храмове: ил. 175, 176, 215; метопи: ил. 185–187).

Пиза — малък град в Елида близо до Олимпия. Митологичният Ойнокаос бил цар на Пиза. След 580 г. елидците отнели на Пиза ръководството на Олимпийските игри и оттогава го запазили с малки прекъсвалия.

Пизистрат — атински тиран през VI в. Произхождащ от голям род от Браурон, градче близо до източния бряг на Атика, той станал водач на народната партия. Ръководил успешно военни действия срещу Мегара и завзел отново Саламин. След като инсценирал покушение над собствената си особа, той убедил народа да му даде многобройна стража, въоръжена със сопи, с чиято помощ завзел Акропола и установил тирания (560 г.). Два пъти изгонван от аристократите, той завзел властта първия път с помощта на Алкмеонида Мегакъл, за чиято дъщеря се оженил, а втория път — със сила. Умрял през 527 г.

Пизистратиди — така наричали или династията на Пизистрат и синовете му, или само синовете му Хипий и Хипарх, които си поделили властта след смъртта му. Хипарх бил убит от Хармодий и Аристогейтон през 514 г. Хипий, изгонен в 510 г., избягал в Персия. Участвувал в похода на Дарий и в битката при Маратон (490 г.).

Пилос — древно име на областта, която се простирала по западния бряг на Месения, близо до залива Наварин. Напоследък при американски разкопки бе разкрит голям дворец от микенската епоха (план 4).

Пиндар — лирически поет от Беотия, роден в 518 г. близо до Тива. Той принадлежал към беотийската аристокрация и показвал винаги с гордостта, присъща на произхода му, явно предпочитание към аристократическите градове в режими. Дълбоко религиозен, той особено почитал Аполон в Делфи; по-късно показвали в храма на бога железния стол, на който сядал Пиндар. Дългото му поприще на поет започва за нас с „X Питийска ода“ (498 г.), която написал на 20 години, и свършва с „VIII Питийска ода“ (446 г.), когато бил на 72 години. Умрял в 438 г. Вдъхновен поет със съзнание за таланта си, той писал всякакъв вид лирически поеми, религиозни (химни, пеани, дитирамби и пр.) и светски (възхвали, погребални оплаквания, победни песни за игрите). Запазени са само няколко малки фрагмента от някои поеми и четири книги с триумфални оди (или епиникии): Олимпийски, Питийски, Истмийски, Немейски.

— и чуството за божественото (с. 163).

— и игрите, празнувани в Кирена (IX Питийска ода) (с. 196) и в Олимпия (с. 198).

— и орфизмът (с. 204).

Пирея (Пирей) — първото пристанище на Атина било на залива Фалерон. Темистокъл започнал строежа на Пирея зад полуострова Акте. Там имало три пристанища, защищавани от една и съща степа: Мунихия, Зея и Кантарос. 11 трите могли да приемат бойни кораби, но главното военно пристанище било Зея, почти затворен залив със 196 кея за кораби, с арсенали, между които скевотеката, построена от Филон в 356 г. Кантарос бил най-големият залив и станал търговското пристанище (емпорион), заобиколено с портици: там се намирали житните складове, търговската борса, пазарът. Между двете пристанища била агората; недалеч оттам е бил театърът, а по̀ на изток имало светилища, между която светилището на Артемида Мунихия. Южно и северно от агората били разположени жилищните квартали. Каменни стълбове разделял и кварталите. Намерени са много от тях. Планът на града бил изработен от Хиподам от Милет. Пирея била свързана с Атина с две дълги успоредни стени, наричани „краката“ (скеле); едната била построена от Кимон, другата — от Перикъл (план 17).

Питагор 1) Философ от VI в., роден в Самос. Напуснал родния си град, може би, за да избяга от тиранията на Поликрат, и се установил в Кротон, където основал философска школа, която имала характер на истинска секта е правила за строг живот: обща трапеза и въздържание от някои храни. Той учил, че безсмъртната душа се превъплъщава след смъртта в друго живо същество (метемпсихоза). Той тласнал напред развитието на математическата мисъл (Питагоровата теорема); учението му цялата вселена се управлява от числата. Играл голяма политическа роля в Кротон, където сектата ръководела дълго време управлението на града според олигархическите принципи. Но накрая Питагор бил изгонен от Кротон и избягал в Локри, после в Метапонт, където умрял. Неговото влияние, разпрострено по целия гръцки свят от учениците му, било дълбоко и трайно.

Питагор 2) Скулптор от V в., родом от Самос. По-късно станал гражданин на Регион. Той работил с бронз и през втората четвъртина на века създал много статуи на атлети. Ваял също статуи на богове и герои, между които един „Филоктет“, в който високо оценили израза на физическа болка. Изглежда, че той е търсил някои реалистични ефекти и прилагал, както други свои съвременници, математически метод за определяне пропорциите на човешката фигура. За произведението му обаче знаем твърде малко.

Питак — законодател в Митилена през VII в.

Питей — Архитект на Мавзолея в Халикарнас. Смята се, че е изваял и квадригата, поставена над паметника (вж. Мавзолей).

Питон — чудовищна змия, убита от стрелите на Аполон.

Платея — беотийски град на северните склонове на Китерон. Битката при Платея в 479 г. (карта 9). Платейците, останали верни на съюза си с Атина след Маратонската битка, били изложени на нападения от страна на Тива през Пелопонеската война.

Платон — философ от IV в. (истинското му име било Аристокъл). Роден е в Атина през 427 г. в благородна фамилия и получил блестящо литературно и научно образование (един от неговите учители бил Кратил, последовател на Хераклит). През 407 г. срещнал Сократ и се посветил изцяло на философията. След смъртта на Сократ, на която (поради болест) не бил свидетел, се оттеглил в Мегара, после пътувал в Кирена, Египет и Южна Италия, където посещавал питагорейските кръгове. Към 388 г. Дион го повикал в Сиракуза при Дионисий Стари; той се скарал с него и се върнал в Атина, след като едва не бил продаден като роб, и там основал Академията през 387 г. Новите му пътувания до Сицилия през 367 г. и 361 г. при Дионисий Млади били също така неблагополучни. Умрял в 347 г. Богатото му творчество включва: първите диалози, издаващи силното влияние на спомена за Сократ и за неговата мисъл („Апология на Сократ“, „Критон“, „Ион“, „Евтифрон“, „Протагор“, „Горгий“); диалози от зрялата му възраст, в които добиват окончателната си форма Платоновата метафизика и теорията му за идеите — истинска същност на нещата, на които нашия видим свят е само отражение („Държавата“, „Пирът“, „Федър“, „Федон“); най-после диалозите от старостта му („Парменид“, „Тимей“, „Критий“. „Законите“), където стилът му е не така гъвкав и в които разглежда било космогоничните занимания на предсократиците, било образа на идеалния град в най-малки подробности, като заимствува много от историята. Вижда се много ясно, че философското и литературното творчество са заместили политическата дейност, към която всеки атинянин като Платон можел да се стреми и от която той останал настрана поради стечението на обстоятелствата (ил. 165).

Пникс — хълм в Атина западно от Акропола и Ареопага, на чийто връх от около 500 г. пр.н.е. станало обичай да събират Еклезията (вместо на Агората). През V в. участниците се събирали на леката падина на хълма, обърната на север, докато трибуната на оратора се намирала на една изкуствена тераса с лице към юг, т.е. към морето. Според Плутарх („Животът на Темистокъл“, гл. 19) през 404–403 г. Тридесетте тирани променили напълно тази ориентация, като сложили трибуната на върха на хълма, обърната на север, т.е. към вътрешността на страната, защото смятали, че постоянната мисъл за морето твърде много спомагала за популяризиране на демокрацията. Така първоначалното разположение било променено към края на V в. с построяването на полукръгла укрепителна стена върху склона на хълма, която служела като подпора на големи тераси, предназначени за присъствуващите, които оттогава гледали на юг. При третото преустройство, извършено към средата на IV в., не променили ориентацията, а разширили местата за присъствуващите и изместили леко трибуната, което дало възможност да се построят два портика на върха на хълма. Развалините, които се виждат днес, са от този трети етап.

Полемарх — в точния смисъл на думата „военачалник“. Название, което се давало на един от архонтите в Атина. Той носел главната отговорност във военното командуване до Маратонската битка. После тази отговорност била прехвърлена върху стратезите, а полемархът запазил само някои религиозни функции и правосъдието върху чужденците, т.нар. метеки. Срв. Аристотел, „Атинската държавна уредба“, гл. 58.

Полиада (божество) — богиня, покровителка на някой град (полис).

Полигнот — художник от V в., роден на о. Тасос. Баща му също бил художник. Теофраст казва, че той „изобретил“ живописта и наистина със своето творчество той засенчил всичките си предшественици. Неговата дейност е засвидетелствувана в Атина, Теспия и Платея в Беотия, както и в Делфи. Отишъл в Атина и там свързал живота си със сестрата на Кимон, Елпиника, към 470–460 г. Направил декорацията на Стоа Пойкиле, на светилището на Тезей и на светилището на Диоскурите. В Пинакотеката на Пропилеите се намирали други негови картини, рисувани върху дървени плоскости, окачени на стените. В Делфи декорирал Лесхе (залата за събрания) на книдосците с двете големи композиции „Превземането на Троя“ и „Одисей, призоваващ мъртвите“, които Павзаний описва най-детайлно. Той измислил да разположи фигурите в групи на различни нива, което придало дълбочина на композицията. От друга страна, умеел да дава различни изражения на лицата и по този начин да изразява чувства. Неговият колорит не бил сложен, а рисунъкът му, макар и много изкусен, бил често линеарен, без стремеж към пластичност. В картините му личи архаичният обичай да се пишат имената на персонажите до всеки от тях. Неговото твърде голямо влияние се долавя в работата на някои художници на атически вази от средата на V в., като „Художника на Ниобидите“ или „Художника на Пентезилея“.

Поликлет 1) Скулптор от V в., родом от Аргос, според Платон и надписите. Плиний (според когото е роден в Сикион) отнася апогея на неговия творчески път към времето на 90 Олимпиада, т.е. през 420–417 г. Тази дата трябва да отговаря и на изработването на хризелефантинната статуя на Хера за нейния храм близо до Аргос, възстановен след пожара в 423 г. Споменават го като творец на много статуи на атлети: най-ранната победа, за спомен, на която той направил статуя, е още от 460 г., но възможно е да са минавали много години между победата и издигането на вотивна статуя. Съвременник на Фидий, наред, с когото древните го поставяли на първо място, той бил победител в конкурса в Ефес, където се състезавал с Фидий, с Крезилас и с друг един по-малко познат скулптор за изработването на статуята на „Ранена амазонка“. Не може да се определи със сигурност кое от запазените копия е статуята на Поликлет (Амазонката от Капитола? или Амазонката от Берлин и от Копенхаген?). Хера от Аргос е възпроизведена схематично върху монети от римската епоха. По-добре са познати два шедьовъра на големия скулптор: „Дорифор“, статуя на гола мъжка фигура, която държи копие (ил. 225), и „Диадуменос“, гола фигура на мъж, който се увенчава — и двете известни от хубави копия. Теоретик на изкуството, Поликлет, който възприел традицията на аргоските скулптори, работили с бронз, съставил ръководство за пропорциите на човешката фигура под надслов „Канон“. Там довел до краен предел тенденцията да се систематизират пропорциите на човешката фигура с помощта на математически формули, която вече се появява у непосредствените му предшественици. Въпреки че се възхищавали от съвършенството на формите на неговите статуи, упреквали го за недостатъчно изразения им вътрешен живот: „те не изразявали напълно величието на божеството“ (Квинтилиан).

Поликлет 2) Наречен Младия, архитект от IV в., създател на прочутия Толос в Епидавър (план 25) и вероятно на съседния театър (план 29). Напоследък обаче дори неговото съществуване е поставено под съмнение.

Поликрат — тиран на Самос през втората половина на VI в. Той наложил тиранията си към 535 г. с помощта на тирана на Наксос Лигдам в борба срещу богатата самоска аристокрация. Опрян на наемната си войска и на голяма флота, за известно време той бил господар на най-могъщата държава в Егейско море. Поддържал приятелски връзки с Кир, по-късно с Камбиз и фараона Амазис. Спарта и Коринт напразно се опитвали да го съборят. Но той бил подмамен в клопка, устроена му от един персийски сатрап, който го затворил и погубил към 522 г. По време на царуването си Поликрат поразявал гърците с богатството си и големите обществени строежи в Самос (подземният акведукт, построен от Евпалин, довършването или реконструкцията на големия храм на Хера, големият вълнолом пред пристанището), с произведения на изкуството (между които прочутия пръстен на Поликрат), с поощряваната от него литературна дейност, за която цел привлякъл в двора си писатели и хора на изкуството, като поетите Ибик и Анакреон, и скулптора Теодор.

Портик — покрита галерия с колонада. Този тип постройка, известна от дълго време, претърпяла голямо развитие през V и IV в. Служила еднакво за утилитарни цели (за подслоняване на разхождащите се, търговците и съдилищата), за религиозни и граждански цели (като място, където като възпоминание за големи дела поставяли трофеи от оръжия, плячка или произведения на изкуството). Урбанистите използували успешно портика, за да очертават и организират градските площади. Царският портик в Атина (ил. 113). Портикът в Браурон (ил. 117).

Портрет — през цялата архаична епоха гръцкото изкуство не си е поставяло за цел да възпроизвежда характерните, индивидуалните черти. Образът, дори когато до него е написано името, е само символ, а не портрет. Същото се отнася и за стелите и надгробните статуи през класическата епоха. Едва през V в. се появили няколко образа с индивидуални черти. Хармодий и Аристогейтон от групата „Тираноктони“ на Критий (477 г.) са все още типизирани образи: човек без брада и човек на зряла възраст (следователно с брада). Малко по-късно портретът на Темистокъл (ил. 43), запазен върху копието от Остия, и този на Павзаний (ил. 41) са вече истински портрети (към 470–460 г.). Посмъртният портрет на Милтиад (ил. 42) и портретът на Перикъл от Крезилас (ил. 50) показват, че въпреки тенденциите на „партенонското“ изкуство към идеализация интересът към приликата с оригинала не е изчезнал по времето на Фидий. По-късно големият брои почетни статуи, които издигали на големи хора приживе, и еволюцията на мисълта допринесли за бързия развой на портрета.

Посейдон — Посейдон от Христиея (ил. 80).

Потидея — коринтска колония в Халкидика, основана към края на VIII в. на Паленския провлак (карта 6). Обсадата на Потидея от атиняните в началото на Пелопонеската война.

Праксител — атински скулптор от IV в., син на скулптора Кефизодот. Според Плиний върхът на неговата слава бил в годините на 104 Олимпиада (364–360 г.). Той живял предимно в Атина, където приятелка му била куртизанката Фрина. Текстовете говорят за много негови култови и оброчни статуи не само в Атина, но и в Беотия, Мантинея, Олимпия, а също и в Мала Азия (Книдос, Ефес, Парион). Той работел с бронз и мрамор, но имал особено предпочитание към мрамора. Използувал помощта на художника Никий, за да оцветява мраморните му статуи. От този много известен скулптор ни е останала може би само една автентична творба — „Хермес, носещ детето Дионис“, намерена в Херайона в Олимпия (но някои, позоваващи се на сериозни аргументи, смятат произведението за отлично римско копие) (ил. 226). Познаваме по-хубави копия — „Афродита от Книдос“ (ил. 169), „Аполон Савроктонос“ (убиващ гущер), „Сатир, наливащ вино“, може би „Атина Браурония“ (която ще стане „Диана от Габик“ в Лувър) и няколко други творби. Хармония, грация, царствено спокойствие с цената на известна мекота и религиозно вдъхновение, което дълго време не признавали на артиста — това са заедно с безупречната техническа виртуозност качествата на неговото изкуство, което по-дълбоко от всяко друго е въздействувало на древните чак до края на Античността.

Притан, Пританейон — вж. Буле.

Продик — Софист от V в., роден на о. Кеос. Съвременник на Протагор, той фигурира заедно с него в диалога „Протагор“ на Платон. Обръщал особено внимание на прецизността на езика, търсейки различията в стиловите отсенки при синонимите. Предполага се, че той е съчинил прочутата „Апология на Херакъл“, който трябвало да избере едни от двата пътя — пътя на порока или пътя на добродетелта.

Проксен — Гражданин на гръцки град, натоварен от друг гръцки град да застъпва интересите на гражданите му в града, в който живеел: да се грижи за настаняването им, да им оказва юридическа, политическа или финансова помощ. Званието на проксена, проксенията, се давало с декрет. То било едновременно почест, и задължение.

Пропилей — монументален вход, представляващ портик с колони пред врата (това означава и думата propylaion — „преддверие“). Когато вратата или вратите са на някоя крепостна степа, от вътрешната страна може да има още един портик, симетричен на външния. В такъв случай (както е на Акропола в Атина) думата се употребява в множествено число: Пропилеи (ил. 114, 115, 179).

Протагор — софист от V в., роден в Абдера. Фигурира в Платоновия диалог, който носи неговото име, като вече, възрастен човек (432 г.), прочут и със съзнание за славата си, красноречив, с изискана фраза и блестяща дикция, индиферентен, имащ доверие само в собствената си способност да обучава другите в изкуството на убеждението. Той е изказал мисълта, че „човекът е мярка за всички неща“. Неговият скептицизъм му е струвал съдебен процес — обвинили го в безбожие, което го принудило да напусне Атина, където пребивавал на няколко пъти. Поради голямата му популярност уроците му били заплащани твърде скъпо. Загинал в 411 г. при корабокрушение.

Р

Рамнунт — Дем в северна Атика на север от Маратон, на брега срещу Евбея. Силно укрепен пункт (крепостна стена от IV в.). Наблизо, но по̀ към вътрешността, се издигало светилище на Немезида с храм в дорийски стил, построен през втората половина на V в. Култовата мраморна статуя била творба на Агоракрит от Парос. Намерен е фрагмент от главата (в Британския музей) и няколко много повредени релефи, които украсявали базата.

Регион — колония на Халкида (на о. Евбея), основана към 730–720 г. на италийския бряг на Месинския проток (карта 6). Сред колонистите имало и месенци, които напуснали земята си след завладяването й от лакедемонците; те играли важна роля в аристократическите среди, които управлявали града през архаичната епоха. В началото на V в. Регион достигнал забележителен разцвет при управлението на тирана Анаксилас. През 387 г. градът бил превзет и разрушен от Дионисий Стари, а Дионисий Млади го възстановил. Родина на поста Ибик и второ отечество на самоския скулптор Питагор.

Ретра — основен закон на Спарта, създаден според преданието от Ликург.

Родос — след като играл важна роля през микенската епоха като връзка между Азия и Кипър, островът бил колонизиран от дорийци. Трите му града Камирос, Линдос, и Иалисос, членуващи в дорийския Хексаполис (съюз на 6 града), през архаичната епоха се радвали на голям разцвет (хубава родоска керамика от VII и VI в.). Родосци взели участие в основаването на колонията Гела (в Сицилия), други отишли в Навкратис, а трети се присъединили към колонистите на Тера и Кирена към 580–575 г. (карта 6). Един от гражданите на Линдос — Клеобул, съвременник на Солон и Периандър, бил причисляван към Седемте мъдреци; на него приписвали израза: „Няма нищо по-добро от умереността“. През V в. Родос участвувал в Атинския съюз до 412 г., когато влязъл в съюз със Спарта. През 408 г. трите родоски града се обединили чрез синойкизъм, за да основат новия град Родос. Той влязъл във втория Атински морски съюз, напуснал го през периода от 357 до 355 г. по време на междуособната война, но заплашен от Мавзол, после от (вдовицата му) Артемизия, поискал отново закрила от Атина през 350 г. Въпреки поддръжката на Демостен родосците не получили помощ и се подчинили на сатрапа на Халикарнас до идването на Александър.

Ройкос — самоски архитект от VI в., който бил и скулптор. Той построил с Теодор големия храм на Хера в Самос (малко преди средата на VI в.), който Поликрат възстановил и реставрирал след един пожар. Смята се, че Ройкос заедно с Теодор са открили техниката на отливане бронзови статуи с восъчен модел.

С

Саламин 1) Остров на Саронския залив, който затваря малкия залив на Елевзина. Атиняните се настанили там за пръв път към 600 г., като изгонили мегарските колонисти. След няколко последователни войни Пизистрат окончателно завзел острова. През VI в. там били настанявани клерухи. (Отн. битката в 480 г. вж. план 10, карта 9). След тиранията на Тридесетте Саламин, както и Елевзина, станали убежище на олигархите. На Саламин особено много тачели героя Аякс, син на Теламон, епоним на една от десетте атически фили.

Саламин 2) Град на о. Кипър.

Самос — голям остров в Егейско море близо до азиатския бряг, населен от пеласги, по-късно от карийци и колонизиран през XI в. от йониеца Прокъл, чиито потомци царували там до около 680 г. Най-голям разцвет достигнал при тирана Поликрат (535–522 г.). Завладян от персите, Самос участвувал в йонийския бунт, после влязъл в Делоския съюз. След бунта срещу Атина през 440–439 г. Самос трябвало да капитулира и да се подчини на Перикъл. През Пелопонеската война островът бил една от главните бази на атинската флота. Бил убежище на демократите през режима на Четиристотинте и останал верен на Атина до управлението на Тридесетте, поради което в 405 г. всички самосци добили правата на атински граждани. През 404 г., след победата на Спарта, Самос се откъснал от Атина и влязъл в Тиванския съюз (392 г.). Покорен бил отново от персите, но в 365 г. атиняните си го възвърнали и изпратили там клерухи. Според мира, който бил сключен след Херонея, Самос оставал подчинен на Атина. При разкопките на немски археолози са разкрити близо до античното селище (на запад от малкото пристанище Тигани) развалините на светилище на Хера с елементи от големия йонийски храм, построен от Ройкос и Теодор (и реставриран от Поликрат), както и много култови постройки. Този колосален храм с двойна външна колонада бил дълъг 102 м и широк 51 м. Декрет на Атина за самосците (ил. 29).

Самотраки — остров в Тракийско море между Тасос и Херсонес (карта 5), колонизиран през VIII и VII в. от еолийци, дошли от Лесбос или от Еолида (в Мала Азия). През V в. владеел обширна територия на тракийския бряг. Преди идването на гърците островът бил средище на древния култ на Великите богове, или Кабирите, които по-късно били смесвани с Диоскурите (синове на Зевс) Кастор и Полукс (или Полидевк). Те били свързвани с женско божество от азиатски тип. Великата майка, Херодот, Лизандър и македонските царе били посветени в този култ. Античният град се намирал в северозападната част на острова, а светилището, разположено малко по̀ на запад, неотдавна беше проучено от американска експедиция. Повечето от намерените паметници са от елинистическата епоха.

Сафо или Сапфо (обикновената гръцка форма). Поетеса от края на VII и началото на VI в., родена на о. Лесбос.

Сегесте — град в Западна Сицилия, населен с елими, едно от трите местни племена на Сицилия (другите племена са сикани и сикули). Поддържал постоянни връзки с гърците и картагенците. Съюзник на Атина срещу Сиракуза в 458, 426 и 415 г., заплашен от Селинунт след атинското поражение, Сегесте се обърнал за помощ към картагенците, което станало причина за разрушаването на Селинунт, Агригент, Гела и Химера през 409–405 г. Вероятно икономическите затруднения, настъпили вследствие на тези събития, са попречили на жителите на Сегесте да довършат дорийския храм, който започнали да строят в града си по гръцки план и от който била издигната само външната колонада (6×14 колони) (колоните не били канелирани и на блоковете на основите личат още клиновете за пренасяне) (ил. 178).

Селинунт — гръцки град в Западна Сицилия, основан от Мегара Хиблея към средата на VI в. (карта 6). Градът бил разположен върху хълм перпендикулярно на брега, между две стръмни урви. Радвал се на голям разцвет до 409 г., когато бил разрушен от картагенците. Имал много храмове, групирани върху главния хълм и върху другия хълм по̀ на изток. Между първите най-значителен е храмът C от третата четвъртина на VI в., където са намерени много архаични метопи. Другата група се състояла от храмовете: E (изглежда, посветен на Хера; метопи от „строгия стил“; към 470–450 г.) (ил. 220), F (от средата на VI в.) и G (от края на VI в., посветен на Аполон). Скулптурите сега се пазят в музея на Палермо. Селинунт сякъл много сребърни монети.

Сикион — град в Пелопонес близо до Коринт. Издигнал се над плодородна равнина на южния бряг на Коринтския залив. Обслужван от малко изкуствено пристанище, Сикион никога не е имал особен икономическо значение в сравнение с Коринт, но достигнал до известен разцвет от средата на VII до средата на VI в. при управлението на Ортагоридите и особено при най-забележителния от тези тирани, Клистен, който управлявал от около 600 до 570 г. и посветил в Делфи два много грижливо изработени паметника (ил. 38). Хората на изкуството в Сикион, художници и скулптори, се ползували с голямо уважение (скулпторите Канах, по-късно Лизип и живописецът Павзий).

Сикофанти — Лица, които под различни предлози давали под съд богатите граждани с надежда, че като ги осъдят, ще получат част от богатствата им. Произходът на думата не е ясен, но смисълът, който влагат в нея ораторите, показва какъв страх и презрение вдъхвали тези почти професионални доносници.

Силанион — Атински скулптор, който работил в средата и втората половина на IV в., автор на един прочут портрет на Платон (ил.165), както и на една идеализирана статуя на поетесата Сафо.

Симонид — лирически поет, роден на о. Кеос към 556 г. Твърде рано се прочул и спечелил приятелството на Пизистратида Хипарх (с. 76). По-късно посещавал двора на тесалийските владетели — Скопадите. Възпявал гръцките победи по време на Гръко-персийските войни, после отишъл при Хиерон в Сиракуза и умрял в Агригент в 468 г. Писал пеани, епиникии (победни песни), трени (оплаквателни песни) и епиграми. Много от неговите епиграми са запазени. Чичо на поета Бакхилид.

Синегор — приятел на някой тъжител, който безплатно му помага пред съда с красноречието си. Да се различава от Логограф.

Синойкизъм — обединяване на няколко села в един град държава. Този политически акт невинаги е водел до създаването на нов градски център. Според легендата Тезей е създал Атина чрез синойкизъм. През класическата епоха все още някои градове, като Мегалополис, били основавани чрез синойкизъм.

Синойкия — постройка с общи жилища.

Синопе — колония на Милет, основана към 630 г. на южния бряг на Черно море. Самата тя била метрополия на много колонии с по-малко значение в същата област (карта 6).

Сиракуза — гръцка колония в Източна Сицилия, основана от Коринт в 733 г. върху скалистото островче Ортигия (карта 6). Тя постепенно се разширявала върху сицилийска земя и укрепила към вътрешността цялото Епиполско плато. Станала най-могъщият от сицилийските градове и била украсена с разкошни паметници от своите тирани: най-напред Дейноменидите Гелон и Хиерон, после Дионисий Стари и Дионисий Млади. Атинска военна експедиция през 415 г. (план 12, ил. 120). Управление на тирана Дионисий Стари (карта 13).

Ситофилаки — чиновници, които надзиравали търговията със зърнени храни в Атина. Вж. Аристотел, „Атинската държавна уредба“, гл. 51.

Сифнос — остров и град в Цикладите. Поради откриването на златни и сребърни рудници на територията му, той изживял към 530 г. кратък период на разцвет (Херодот, III, 57–58), за което свидетелствува посветената в Делфи богато скулптирана мраморна съкровищница (ил. 58).

Сицилия — Колонизация (карта 6). Атинска експедиция през 415–413 г. (пл. 12). Пуническата заплаха и Дионисий Стари (карта 13). Скапте-Хюле — неидентифицирано място в планината Пангей, където имало големи мини за благородни метали.

Скевотека — Арсенал, вж Пирея.

Скилис — вж. Дипойнос.

Сколион — Така се наричат късите куплети, които се пеели на пиршества.

Скопас — скулптор от IV в., роден в Парос. Древните ценели много произведенията му и са ни оставили много сведения за тях. Участвувал в екипа, натоварен да декорира Мавзолея в Халикарнас към 350 г. Изваял една от украсените колони на Артемизиона в Ефес (възстановен след пожара в 356 г.). Изготвил плановете за храма на Атина Алея в Тегея (Аркадия) (възстановен към средата на IV в. след пожара в 395–394 г.). Смята се, че в неговия стил са няколко изчупени глави, които са се намирали върху фронтоните. Изглежда, че Скопас, майстор във ваянето на мрамора, е умеел да изразява бурни чувства (както в екзалтираната „Менада“) и любовна мъка (както в „Потос“, алегория на любовното желание). Упражнил голямо влияние върху елинистическото изкуство.

Скулптура — микенските наченки на гръцката скулптура са добре познати (ил. 12, 17, 18, 19, 20). Няколко предмета от слонова кост, теракота и бронз от „тъмните векове“ са единствените свидетелства, че изобразителното изкуство е продължавало да съществува през този период в гръцкия свят. От VII в. нататък тези свидетелства стават по-многобройни: „дедалически“ статуи и релефи (ил. 36, 76), бронзови украшения на съдове и оръжия, големи съдове от теракота с релефи, теракотни статуетки (ил. 37, 130), като по същото време възниква и монументалната скулптура (храм А на Приниас в Крит). Първите исторически засвидетелствувани имена на скулптори се свързват с преданието за Дедал (Дипойнос и Скилис). Към края на VII в. колосалните мраморни куроси (младежи) показват вече виртуозното майсторство на скулпторите от Цикладите и Атика. През VI в. продукцията на ателиетата от Йония, островите, Пелопонес и Атика е извънредно богата: монументалната украса на Акропола в Атина, на храма на Артемида в Корфу, „сикионските метопи“ (ил. 38), после съкровищницата на Сифнос (ил. 58) в Делфи, скулптираният архитрав в Асос в Троада, скулптираният корниз и колони в Ефес. На Запад следва да се отбележат архитектурните ансамбли в Селинунт и Херайона на Силарис (близо до Пестум) (ил. 185–187). Като дарения издигали статуи на младежи (куроси) и девойки (кори) във всички светилища (Атина, Делос, Самос, Делфи, Птойон в Беотия) (ил. 181, 182). В огромни количества са изработвали малки вотивни бронзови предмети (ил. 52) и теракоти (ил. 136–140, 144–147). Текстове и най-вече надписи (подписи на художници) ни запознават с имената на много скулптори; за съжаление рядко може да се установи съответствие между някое име и запазено произведение. Най-известни скулптори от това време са Тектайос и Ангелион (Аполон от Делос), Батикъл от Магнезия („Тронът на Аполон“ в Амикле близо до Спарта), Теодор от Самос, а в края на века Канах от Сикион, Ендойос и Антенор от Атина. Към 500 г. Съкровищницата на атиняните в Делфи и паметникът на Харпиите в Ксантос в Ликия, а по-късно фронтовите на храма на Афайя в Егина (ил. 224) представляват последните декоративни ансамбли от архаичната епоха. Със „строгия стил“, след Маратон, гръцката скулптура достига първия си период на зрелост преди Фидий, между: 490 и 450 г. Хагеладас от Аргос, Онатас от Егина, Каламис, Критий от Агина, Питагор от Регион, после Мирон от Елевтера създават шедьоври, които в голямата си част са изчезнали. Прекрасни анонимни творби ни дават известна представа за тях: „Колесничарят“ в Делфи (ил. 191), „Посейдон“ от Хистиея (ил. 80), „Светлокосият ефеб“, или т.нар. „Критиев ефеб“. Един монументален ансамбъл — фронтоните (ил. 184) и метопите от храма на Зевс в Олимпия (вероятно творба на Пайоний от Менде) — се е запазил с цялото си богатство. Оттогава историята на гръцката скулптура може да се проследи успоредно с историята на самите скулптори, въпреки че невинаги е лесно да се установи съвпадение. Фидий и Поликлет бележат върховете на ранния класицизъм заедно с Алкамен, Агоракрит, Крезилас, последователи или ученици на Фидий. Докато светилищата се пълнели с дарения (ил. 82) и некрополите с надгробни стели (ил. 88, 112), благородният и строг стил на Фидий и обмисленото съвършенство на Поликлет се наложили във всички ателиета. Но се появили и нови направления: маниеризмът на атинянина Калимах и нежната мекота на сънародника му Кефисодот. През IV в. се появяват нови жанрове, какъвто е портретът, малко разработван преди това; тук се прославил Силанион, портретистът на Платон (ил. 165). Най-големите майстори налагат своето усещане и пластично виждане на цялата следваща епоха: Скопас, който умеел да предава тревогата и тъгата, Праксител, който изразявал безгрижието и спокойното наслаждение, и накрая Лизип, могъщият и многостранен майстор, който спада вече към елинистическата епоха. Други художници са ни оставили не по-малко славни имена: Леохар, Бриаксис и Тимотей, сътрудници на Скопас в Мавзолея в Халикарнас. Не би трябвало да се забравят и майсторите на малки бронзови предмети и теракоти; с последните се прочул малкият беотийски град Танагра. Гръцките скулптори са работили в дърво (за хризелефантинната техника), теракота (намерени са големи теракотни статуи в Олимпия и Пестум), бронз, варовик и мрамор. Мраморът, който се среща в изобилие на гръцка земя, е дал възможност да се изработват големи скулптурни украси в архитектурата, вотивни и надгробни стели, а също и безброй статуи наред с бронзовите. Не бива да се забравя, че в гръцката скулптура полихромията била правило: всички мраморни статуи били оцветени. Такива, каквито ги виждаме днес, бели и голи, те биха изглеждали мрачни и безжизнени на големите художници от онова време.

Слонова кост (ил. 17 и 18).

Сократ — философ, роден в Атина към 470 г. Син на скулптора Софрониск и една акушерка, най-напред учил скулптура и посветил на Акропола един релеф, изобразяващ Харитите; после, минавайки през „физиката“ и астрономията, се посветил на философията. Той прилагал един оригинален метод на преподаване — майевтика или изкуството да се накара умът да „роди“ (майево — „акуширам“) чрез задаване на последователни въпроси. Участвувал като хоплит в експедицията срещу Потидея в 431 г. и се сражавал при Делион през 424 г. Бил притан по време на Аргинузкия процес и напразно се опитал да попречи на незаконното осъждане на стратезите. Компрометиран от деянията на учениците си Критий и Алкивиад, смущаващ атинската демокрация със собственото си философско поведение, в 399 г. той бил обвинен в покваряване на младежта и в незачитане боговете на града; осъден на смърт, отказал да избяга от уважение към законите на отечеството си и изпил в затвора поднесената му отрова. Портрет на Сократ (ил. 164).

Солон — поет и законодател, роден в Атина към 640 г. в знатно, но бедно семейство, той забогатял от търговия. В своите поеми препоръчвал анексирането на Саламин. Като архонт в 594–593 г. реформирал атинската държавна уредба и икономика, обявил своите закони за неприкосновени за десет години, предприел дълги пътешествия, после се върнал в Атина, където умрял към 550 г., след като напразно се борил срещу Пизистрат. Неговите нравствени и политически елегии са първите литературни творби от Атина, които са запазени. Един от Седемте мъдреци.

Софокъл — трагически поет, роден през 496 г. в Колон близо до Атина. Син на богат оръжейник. Свирейки на лира, той водил хора на ефебите, който пял химни за победата след Саламинската битка. Победил Есхил още при първото си явяване на драматично състезание (468 г.). Бил стратег в 441 г. и придружавал Перикъл в експедицията срещу Самос. Умрял в Атина в 406 г. Бил победител 20 пъти. От неговите 130 драми до нас са достигнали само седем: „Аякс“, „Антигона“ (442 г.), „Електра“, „Едип цар“, „Трахинянки“, „Филоктет“ (409 г.), „Едип в Колон“ (играна след смъртта му в 401 г.), както и фрагменти от сатиричната драма „Копоите“. Портрет на Софокъл (ил. 158).

Спарта — лаконски град, основан през IX в. чрез синойкизъм от четири села и организиран от полулегандарния законодател Ликург като олигархическа и военна държава, която запазила това си устройство в продължение на векове без видими промени. Станала най-силния: град в Пелопонес, през V в Спарта влязла в продължително съперничество с Атина, в което излязла победителка. Но след кратък период на безспорна хегемония нейната мощ била сломена от Епаминонд. Градът се състоял от много села, доста отдалечени едно от друго, от Питане на север — до Амикле на юг, по долината на р. Еврота. Уверена в доблестта на своите войници, тя нямала крепостни стени чак до края на класическата епоха. Спарта била бедна откъм паметници, но все пак имала тачени светилища като светилището на Атина Халкиойкос („която живее в бронзова къща“), чийто храм бил украсен с бронзови плочи, светилището на Артемида Ортия (богиня на земеделието) и на Аполон от Амикле със статуя на бога и „трона му“, изваяни от Батикъл от Магнезия.

Спондофори — пратеници, които известявали в гръцките градове свещения мир по случай Олимпийските игри.

Стафилодромия — състезание по бягане с чепка грозде по време на Карнейските празници в Спарта.

Стезихор — лирически поет, роден в гр. Химера (Сицилия) към средата на VII в.

Стептерион — свещена драма, която се играела на всеки осем години в Делфи.

Стил или ордер (в архитектурата). Гръцките архитекти обикновено спазвали известни правила, отнасящи се до подреждането на основните елементи в грижливо строените сгради особено когато трябвало да се прибави колонада. Съвкупността от тези правила определя основната разлика между двата стила или ордери: дорийския и йонийския. Йонийският е по-богат и има няколко разновидности: еолийски от старата епоха, коринтски от класическата епоха и по-късно. Дорийският ордер се характеризира преди всичко със своята колона. Тя лежи непосредствено върху най-горния ред на зида на основата (наречен стилобат) и няма база. Колоната е канелирана (20 канелюри с остри ръбове, понякога 16, рядко 24). Капителът е съставен от кръгъл ехинос (като кръгла възглавница или пресечен конус) и абак — четвъртита плоча (това е значението на думата), която носи архитрава. Архитравът (или епистил — „надколоние“) (стилос — „колона“), който е носещият елемент, минава от една колона на друга. Той е украсен с тясна изпъкнала ивица по горния ръб, наречена тения („лента“). Освен това вертикално под всеки триглиф („с три релефни ръба“) тенията има отдолу ивица от капковиден орнамент. Частта над архитрава се нарича фриз. Той се състои от редуващи се последователно триглифи, украсени от три отвесни ивици, разделени от косо отрязани канелюри, и метопи, гладки или скулптирани. По правило се поставя по един триглиф по оста на всяка колона и друг по средата между всеки две колони. Над фриза идва корнизът, който се издава напред и се нарича лармие (larmier от larme — „сълза“), понеже на долното си лице има плочи (широки колкото триглифите), мутули (ед.ч. мутул), украсени с капковиден орнамент. Горната част на корниза може да бъде снабдена (по цялото си протежение) с улей (с отвори за изтичане на дъждовната вода, често декорирана с лъвска муцуна). Ако няма улей, краищата на заоблените керемиди (имбрици, поставени там, където се съединяват долните плоски керемиди или тегули на покрива, за да предпазват да не влиза през луфта дъжд) са украсени с издигащ се нагоре орнамент, който се нарича антефихс. Откъм фасадата двускатният покрив образува триъгълен фронтон („челник“) или тимпан („тъпан“). Двата полегати корниза, които покриват отгоре фронтона, се наричат (ляв и десен) скатове. Хоризонталният корниз на фронтона може да служи понякога като цокъл за статуи, но това не е правило. Над ъглите на постройката и над билото на фронтона обикновено се поставят декоративни мотиви, наречени акротери („върхове“) (ил. 99–103, 117, 172–180, 215). При йонийския ордер колоната, която е с по-издължени пропорции, е поставена върху профилирана база (ил. 218). Самата колона обикновено има 24 канелюри с плоски ръбове. Капителът е образуван от ехинос, обикновено украсен с яйцевиден орнамент; върху ехимоса лежи елемент с двойна волута, образувана от краищата на два хоризонтални цилиндъра; над този мотив капителът завършва с четириъгълен абак, не много дебел и обикновено профилиран (ил. 217). Архитравът има два последователни издатъка, които образуват три фасци (лат. „снопове“) едно над друго. Отгоре следва непрекъснат фриз, обикновено гладък, понякога скулптиран. Той може да бъде заменен с редица малки конзолки или дентикули (лат. „зъбчета“), които поддържат корниза. Корнизът няма мутули. Той обикновено е прорязан с непрекъснат улей. При йонийския ордер фронтоните обикновено са лишени от всякаква скулптурна украса (ил. 217, 218). За Коринтския капител (вж. ил. 216). Т.нар. еолийски капител с две волути, които излизат от тялото на колоната и са разделени с палмета, и капителите с палмови клонки или с висящи листа са стари, но малко разпространени разновидности на йонийския капител.

Стоа Пойкиле — Портик (колонада) на Агората в Атина, който дължи името си (Стоа Пойкиле буквално означава „шареният портик“) на живописната си украса. Построен през третата четвъртина на V в. от Пейсианакс, зет на Кимон, този портик се издигал в северната част на Агората (понастоящем не е още разкопан). Живописната украса била от Полигнот, Микон и Панайнос.

Стратези — военачалници в Атина, избирани за една година, десет на брой. Вж. Аристотел, „Атинската държавна уредба“, гл. 61. Ролята им в армията.

Сфактерия — островче, затварящо залива на Пилос, където през 424 г. станала голяма битка.

Съкровищница — малка постройка в панелинските (общогръцките) светилища, в която градовете полагали даренията си. „Съкровищница на Атрей“ (план 3). Съкровищница на атиняните в Делфи (ил. 103).

Т

Талес — философ от първата половина на VI в., роден в Милет. Бил едновременно математик, астроном и натурфилософ. Смятал водата за първичен елемент. Причисляван към Седемте мъдреца.

Тамбос — чувство на уважение и религиозна боязън.

Танагра — град в Беотия близо до границата с Атика, известен с многобройните фигурки от теракота, предимно от IV в., открити в близкия некропол. Битката при Танагра в 457 г.

Тарент — колония на Спарта в Южна Италия, основана в края на VIII в. (карта 6).

Тасос — остров в Тракийско море. Колонизиран в началото на VIII в. от паросци, водени от Телезикъл, бащата на поета Архилох (карта 5). В края на архаичната епоха той бил най-благоденствуващият северен град благодарение на експлоатацията на златните и сребърни рудници в планината Пангей на континента. Тасос бил покорен от Дарий в 491 г., след поражението на персите освободен и влязъл в Делоския съюз, но го напуснал през 466–465 г. През 463 г. бил обсаден и покорен от Кимон, но си останал много богат до края на Античността (мрамор, зехтин, вино, пазар на тракийски роби). Родина на художника Полигнот и на атлета Теоген. Античният град се намирал в северната част на острова, имал двоен акропол (със светилища на Аполон и Атина), бил обграден с мощна крепостна стена от мраморни и гнайсови блокове (от началото на V в.). Открити са пристанището, агората и много светилища, по-специално светилището на Херакъл, чийто култ бил особено тачен в този град.

Теаген — тиран на Мегара през втората половина на VII в.

Театър — ако широките стълбища на критските дворци, които започвали от един площад, могат да бъдат смятани за далечни предни на гръцкия театър, то театърът в същинския смисъл на думата се е появил в Атина към края на V в. Състоял се от площадка от отъпкана земя (орхестра) където танцувал хорът около олтара на Дионис, от пространство за зрителите с издигнати трибуни или пейки върху наклонен терен и от помещение за актьорите, покрито с платно или построено от дърво. Твърде бързото им развитие станало причина да започнат да строят театрите от траен материал; първите развалини от такъв строеж са разкрити в театъра на Дионис Елевтеревс на южните склонове на Акропола, датиращ от последната четвъртина на V в. През втората половина на IV в. вече напълно се утвърждава типът на гръцкия театър, изграден от камък (театърът на Дионис в гр. Атина, план 30, театърът в Епидавър, план 29, и ил. 116). Каменните пейки за зрителите били разположени стъпаловидно в полукръг на склона на някой хълм и били разделени на сектори от стълбища и понякога на зони от една или две хоризонтални пътеки. В центъра се намирала кръглата орхестра, зад която се издигали постройките на сцената (скене), служещи за фон на декора и за кулиси. На ниска дървена естрада, свързана с орхестрата чрез няколко стъпала, стояли актьорите, когато не участвували в изпълнението на хора и не били на орхестрата. В стената на скенето били отворени врати, за да може да се излезе на тази естрада. Пред стената на скенето понякога издигали плитък портик (проскенион), който давал повече широта на кадъра. Подвижни елементи (от дърво или платно) допълвали декора. За особени ефекти били използувани различни сценични машини. Актьорите, само мъже, носели маски, които определяли персонажа и служели да усилват гласа.

Тегея — град в Аркадия, известен с храма на Атина Алея, чиито планове били изработени от Скопас в средата на IV в. Намерени са фрагменти от статуите, които украсявали фронтоните.

Тежести и мерки — поради разнообразието на метричните системи, използувани в гръцкия свят, и поради непълната ни осведоменост за някои от тях, тук е достатъчно да дадем главните елементи на атическата система, като припомним все пак, че посочените съответствия с нашата метрична система са повече теоретични, отколкото реални, тъй като античните мерки никога не са имали строгата прецизност на нашите. 1. Мерки за дължина: 1 стадий (177,6 м) = 6 плетра (29,6 м) =100 оргюи (разтега) (1,776 м) = 400 лакти (0,440 м) = 600 стъпки (0,296 м). Стъпката се разделя на 16 пръста по 0,0185 м. 2. Мерки за вместимост: а) за сухи неща: 1 медимн (крина) (52,50 л) = 6 хектеи (8,75 л) = 48 хойникса (1,09 л). Хойниксът се дели на 4 котили по 0,273 л. б) за течности: 1 метрет (мяра) (26,20 л) = 8 хуса (3,27 л). Хусът се дели на 12 котили по 0,273 л. 3. Мерки за тежест: 1 талант (26,196 кг) = 60 мини (436,6 г) = 600 драхми (4,366 г). Драхмата се дели на 6 обола по 0,728 г. За да контролира всички тези мерки, градът имал специални чиновници, каквито били метрономите, които проверявали мерките за тежест и дължина в Атина. Това е само един от аспектите на намесата на държавата в икономическия живот; от някои текстове, в които се споменава за агораноми, надзиратели на пазара, за ситофилаки, комисари за житните храни, или за епимелети, инспектори на търговското пристанище, става ясно какво голямо значение е имала тази намеса в рамките на атинската държава. От отделни или фрагментарни документи може да се заключи за съществуването на цяла система от такси и защитни мерки, например в Тасос за търговията с вината.

Темистокъл — атински държавник, роден към 525 г. Архонт през 493 г., влиятелен политически водач между 490 и 480 г., той създал атинската морска мощ, като съоръжил пристанищата на Пирея и построил триери от приходите на среброносните мини в Лаврион. През 482 г. отстранил с остракизъм съперника си Аристид. При второто персийско нашествие убедил атиняните да напуснат града и заставил гръцката флота да даде сражение при Саламин (480 г.). Започнал строежа на Дългите стени между Пирея и Атина. Сам осъден на остракизъм в 471 г. след конфликт с Кимон, той влязъл в заговор с Павзаний. Замесен в съдебното преследване срещу Павзаний, избягал при Великия цар, който великодушно го приел. Умрял в Магнезия при планината Сипилос през 459 г. Познаваме образа му от един бюст от Остия (ил. 43).

Теогнис — поет от VI в., роден в Мегара.

Теогония — генеалогия на боговете; поема на Хезиод на тази тема.

Теодор 1) Скулптор, архитект и златар от VI в., роден на о. Самос. Той изнамерил техниката за отливане на големи бронзови статуи — кухо отливане с пясък и восъчни модели (вж. Бронз) построил заедно с Ройкос храма на Хера в Самос и гравирал (според някои този е друг Теодор) прочутия пръстен на Поликрат и голям сребърен кратер, който Поликрат подарил на Делфи.

Теодор 2) Фокидски архитект, автор на Толоса в Делфи (ил. 102) и на едно съчинение, посветено на тази постройка (първата половина на IV в.).

Тера (Санторин) — вулканичен остров от южните Циклади, колонизиран от Спарта през IX в. и метрополия на Кирена. Градът бил разположен по дължината на тясно скалисто плато, което се издава над морето на северния склон на Меса Вуно̀. Светилището на Аполон Карнейски се намирало в северния край на платото. (През последните години са направени важни разкопки на град от микенската епоха — двуетажни сгради с фрески, улици, — затрупани от вулканичното изригване, придружено от страшен земетръс, при който част от острова била погълната от морето. Във връзка с тази катастрофа е изказана хипотезата, че тя е станала причина да загине и цивилизацията на Крит през XV в.).

Терамен — атински политик, ученик на Продик и Сократ, с умерени възгледи. Играл голяма роля в революцията от 411 г. Като триерарх при Аргинузките острови фигурирал между обвинителите на стратезите. Бил натоварен да преговаря със Спарта за капитулацията на Атина в 404 г. Член на правителството на Тридесетте, той осъждал техните насилия. Критий наредил да го затворят и убият.

Термопили — тесен проход между морето и планината Калидрон, който свързва Северна Централна Гърция.

Терон — тиран на Агригент около 488 г. Съюзил се с Гелон и му дал за жена дъщеря си Демарета, а сам се оженил за племенницата му. Когато бил нападнат от картагенците в Химера през 480 г., той ги победил с помощта на Гелон. След смъртта на Гелон, Терон имал затруднения с наследника му Хиерон, но поетът Симонид ги помирил. Умрял през 472 г. Във „II и III Олимпийска ода“ Пиндар е възпял победата на Терон в състезанията с квадриги в Олимпия през 476 г.

Терпандър — музикант и поет от Лесбос (началото на VII в.), прочут китарист. Спечелил наградата на едно музикално състезание в Спарта по празниците на Аполон Карнейос към 675 г.

Тесмофории — един от празниците на Деметра в Атина и в редица други гръцки градове.

Теспис — най-старият трагически атински поет, полулегендарна личност. Към средата на VI в. той прибавил към песните на дитирамбическия хор пролог и реплики, изричани от актьор, чиято роля изпълнявал самият той. Ходел да играе пиесите си из различните деми на Атика и возел реквизита и трупата си на кола: оттук и изразът „Колата на Теспис“.

Тиас — дионисово шествие (и култова група).

Тива — според легендата този град в Беотия бил основан от финикиеца Кадъм, после управляван от династията на Лабдакидите (между тях Лай и Едип), обсаден от Седемте аргоски вождове и разрушен от техните синове (епигоните). В края на микенската епоха Тива станала най-големият град в Беотия, по дълго трябвало да се бори срещу съперника си Орхомен. По време на Гръко-перснйските войни се съюзила с персите, после воювала срещу Атина (битката при Танагра в 457 г. и при Коронея в 447 г.). Окупирана през 382 г. от лакедемонски гарнизон и освободена от Пелопид през 379 г., Тива станала голяма военна сила благодарение на Епаминонд. Но със смъртта му при Мантинея (362 г.) дошъл и краят на хегемонията на Тива. През 336 г. градът се разбунтувал срещу Александър и бил превзет, обезлюден и разрушен. Върху тиванския акропол Кадмея, чиято крепостна стена имала седем врати, са открити развалините на микенски дворец от XIV в., опожарен към XIII в.

Тимант — художник от края на V в., родом от Китнос в Цикладите. Съвременник на Паразий, той бил прочут като него с психологическото богатство на картините си. Изписал „Жертвоприношението на Ифигения“, споменът, за което е запазен в помпейските.

Тимолеон — политик от IV в., роден в Коринт. Там към 365 г. той накарал да убият брат му Тимофан, който се стремял към тирания. Изпратен в Сиракуза да разреши политическата криза (344 г.), той прогонил Дионисий Млади, върнал изгнаниците и установил умерен режим. Победил картагенците на брега на Кримисос (341 г.), възвърнал си и реорганизирал гръцките градове в Сицилия. По-късно се отказал от властта (337 г.) и умрял в Сиракуза през 336 г.

Тимотей 1) Лирически поет от края на V и първата половина на IV в., роден в Милет. Прочут със своите химни, оди, дитирамби и поми.

Тимотей 2) Атински военачалник от първата половина на IV в., син на Конон. Играл голяма роля в създаването на втория Атински морски съюз през 377 г. Отнел отново Самос от персите в 365 г., после командувал блестящи военни операции в Македония и Халкидика, но претърпял поражение пред Амфиполис в 361 г. През време на междусъюзническата война не успял да превземе о. Хиос в 365 г. При завръщането си бил обвинен и осъден да плати тежка глоба от 100 таланта; оттеглил се в гр. Халкидика (в Евбея), където умрял през 354 г.

Тираноктони — (тираноубийци). Прозвище на Хармодий и Аристогейтон, които в 514 г. убили тирана Хипарх, един от синовете и наследниците на Пизистрат в Атина. Бронзовите им статуи, творби на Антенор (след 510 г.), стояли на Агората; те били взети като плячка от Ксеркс в 480 г. и заменени в 477 г. от друга скулптурна група, изваяна от Критий и Незиотес.

Тиринт — план 26, (ил. 9 и 10).

Тиртей — лирически поет, живял в Спарта през втората половина на VII в. и известен с бойните си песни.

Тразибул 1) Тиран на Милет (краят на VII и началото на VI в.).

Тразибул 2) Атински военачалник и политик, който играл голяма роля във втората част на Пелопонеската война. По време на революцията на Четиристотинте командувал атинската флота в Самос и допринесъл за възстановяването на демокрацията. Бил триерарх при Аргинузките острови и участвувал в обвинението срещу стратезите. Изгонен от Тридесетте, отишъл в Тива, но се върнал отново в 403 г. с неколцина привърженици, превзел крепостта Филе, после Пирея и бил главният виновник за свалянето на Тридесетте. По-късно, през 398 г., командувал военни операции в северните води на Егейско море и умрял в 388 г.

Трибут (принос) — парична помощ, която една държава плаща на друга или на някой съюзен орган. Такъв трибут плащали членовете на първия Делоски съюз съобразно с богатството си; сумите били събирани всяка година от специални чиновници — хеленотамии. До 454 г. те били внасяни в храма на Аполон в Делос; после съкровището било пренесено в Атина и пазено на Акропола. Оттогава трибутът се превърнал в твърде важен доход на Атинската държава, която определяла размера му на всеки четири години и го събирала от градовете на съюза, групирани в пет окръга. Епиграфските списъци, на които са били записани дължимите суми, са извънредно важни документи за политическата и икономическата история на това време; на гръцки форос.

Триера — военен кораб с три реда гребци; смята се, че е създаден от коринтяните (рис. 31, ил. 75).

Триерарх — командир на триера.

Тукидид 1) Атински политик, син на Мелезий. Противник на Перикъл, изгонен от Атина чрез остракизъм в 444 г. (по-точно в 443 или 442 г.).

Тукидид 2) Атински историк, син на Олорос, роден около 460 г. в богата фамилия, свързана с тракийските царе (откъдето и името на баща му). Притежавал златни мини в района на планината Пангей. Като стратег през 424 г. не успял да попречи на Бразидас да превземе Амфиполис и трябвало да отиде изгнаник в Тракия. Тогава започнал да пише историята на Пелопонеската война. Съобщава се, че когато се връщал в Атина след 404–403 г., бил убит. Портрет на Тукидид (ил. 162).

Турии — гръцка колония в Южна Италия, основана на мястото на стария Сибарис през 433 г. по инициатива на Перикъл от колонисти на различни гръцки градове (карта 13). Те били разпределени на десет фили според градовете, от които произхождали. Към тях се присъединили останалите живи сибарити, чийто град бил разрушен от Кротон през 510 г. Градът бил разпределен на дванадесет квартала от четири надлъжни и три напречни улици съгласно с принципите на милетския урбанизъм. Турии бързо се развил и скоро се откъснал от Атина.

Ф

Фарнабаз — персийски сатрап в Мала Азия от края на V и началото на IV в.

Фарсала — град в Тесалия, близо, до който е намерена златната „орфическа“ плочка.

Фейдон (Фидон) — цар (или тиран) на Аргос във VII в., на когото едно предание приписва изнамирането на монетата.

Фидий — атински скулптор от V в., син на Хармидас. Плиний Стари определя като връхна точка на творческия му живот годините на 83. Олимпиада (448–445 г.), което съвпада вероятно със завършването на неговия шедьовър — статуята на Зевс в Олимпия. Бил ученик на агеладас и трябва да е започнал да работи след Гръко-персийските войни. Атинският оброчен дар в Делфи (Милтиад с Атина и Аполон, придружени от херосите-епоними на атическите фили), издигнат в памет на битката при Маратон, е посветен вероятно преди 461 г., времето, когато Кимон, синът на Милтиад, ръководил атинската политика. Голямата бронзова статуя на богиня Атина, висока 8 м, издигната на Акропола и наречена по-късно Атина Про̀маос, е може би същата, която е засвидетелствувана в един епиграфски документ от 453–452 г. Между тази дата и началото на строежа на Партенона в 447 г. Фидий ще да е отишъл в Олимпия да направи хризелефантинната статуя на Зевс, предназначена за току-що завършения храм, построен от Либон. Неотдавна там бе намерена скромна атическа купа, принадлежала на великия скулптор, който със собствената си ръка е написал с острие върху поставката: „На Фидий съм“ (ил. 228). По-късно Фидий бил натоварен от Перикъл да ръководи цялото строителство на Акропола в Атина и се заел специално със скулптурната декорация на Партенона, на което се дължи забележителното единство както в концепцията, така и в изпълнението. По същото време той работил над колосалната Атина Партенос (12 м висока), завършена през 438 г. Между тази дата и началото на Пелопонеската война (432 г.) Фидий бил обвинен в злоупотреба със средствата, които му били поверени за статуята; осъден, той според Плутар умрял в затвора. Една атическа традиция, която без съмнение иска да измие Атина от тази жестока неблагодарност към великия художник, твърди, че той сам отишъл в изгнание в Елида и едва тогава изваял статуята на Зевс в Олимпия. С изключение на двете големи хризелефантинни статуи, познати ни от подробните описания на Павзаний, от повече или по-малко верни и малки по размери репродукции (само на Атина Партенос) и от монетите, които са недостатъчно точни, ние твърде малко познаваме другите произведения на скулптора, споменати в текстовете. Приписват му се с голяма вероятност един „Аполон“ (копието от Касел), една „Амазонка“ (от типа наречен „Матеи“ във Ватикана, който е потвърден от една неотдавнашна находка в Тиволи) и също една Атина (от типа „Медичи“ в Лувъра, за което говорят редица други документи). Древните са се възхищавали от Фидий не само заради безупречната му техника, проявила се както в бронзовите му статуи, така и в сложното изкуство на хризелефантинните му творби, в ювелирното изкуство, в живописта (вътрешната страна на щита на Атина Партенонска била украсена с една „Гигантомаия“), но също и най-вече заради благородния порив на неговото вдъхновение: висшата представа, която той имал за божественото, му помогнала, според думите на Квинтилиан, „да обогати посвоему традиционната религия“. Огромното влияние, което упражнил върху съвременниците си и върху цялото по-сетнешно изкуство, се обяснява до голяма степен с това му качество.

Фила — главно подразделение на гръцкия град.

Филарх — кавалерийски офицер в Атина.

Филип II (Македонски) — Македонска експанзия при Фили II, вж. карта 15.

Филократ — атински политик от средата на IV в., главният пълномощник при сключването на мира, носещ неговото име.

Филоксен — поет от о. Китера, автор на дитирамби (краят на V и началото на IV в.).

Филон — архитект от IV в., родом от Елевзина в Атика. Построил от 347 г. насетне арсенала или скевотеката на Пирея.

Флейта — по традиция с това име се нарича доста неточно авло̀сът. Това е в същност инструмент с мундщук подобен на кларинета. Състоял се обикновено от две цилиндрични цеви, свързани с подбрадник, който поддържал двете устия о устните на музиканта. Редица отвори позволявали да се получават различни тонове. Познат от предгръцките времена (изобразен е още върху критски паметници), авло̀сът бил използуван за ритмуване движението на група хора (войска, работници, гребци), но също и заради акустичните му качества, да съпровожда хорове, по-специално в театъра, където неговата изразителност е имала голямо въздействие. Виртуозите на флейта (авлети) били високо ценени от публиката: за тях били организирани конкурси (по-специално на Питийските състезания). „XII Питийска ода“ на Пиндар е написана за прослава на победител-авлет (ил. 127, 129, 155).

Фокея — гръцки град в Йония, на малоазийския бряг северно от устието на р. Хермос (карта 6). Радвал се дълго време на благоденствие и търгувал от Черно море до Египет (където участвувал в колонизирането на Навкратис) и в Западното Средиземноморие, където играл важна роля по бреговете на Испания, Галия и Корсика. Обсаден от персите, градът бил напуснат от жителите си в 545 г. Една част от тях отишли в Масалия (Марсилия), други се върнали и се подчинили на Кир.

Фокион — атински стратег от IV в. От 351 г. нататък командувал много военни операции и най-вече принудил Филип да вдигне обсадата на Византион през 340 г. След поражението на гърците при Херонея станал привърженик на идеята за съглашение с Македония, преценявайки, че Атина не е в състояние да даде отпор. Ползувал се с името на извънредно почтен човек, което Плутарх оценил, посвещавайки му един от своите „Успоредни животописи“.

Формион — атински стратег от втората половина на V в. прочут с морските си победя пред Патрас и Навпакт в 429 г.

Фратрия — едно от подразделенията на гръцкото общество в града държава.

Фрина — прочута куртизанка от IV в., любима на Праксител, посветила в Делфи собствената си позлатена статуя, творба на същия скулптор. Обвинена в неблагочестие от атинския съд, тя била защищавана от Хиперид, който използувал един патетичен ефект, като разкрил внезапно цялата и красота.

Фриних 1) Атински трагически поет от началото на V в. Смята се, че той пръв въвел в театъра женските роли (играни впрочем от мъже с маски). Той почерпил сюжета си от съвременни събития, когато написал „Превземането на Милет“ (494 г.) и бил наказан с глоба, защото напомнил за неотдавнашни нещастия, както и „Финикийки“ (476 г.), които дали на Есхил идеята за „Перси“. Водач на екстремистка олигархическа фракция в Атина по времето на Четиристотинте. Бил убит през 411 г. и неговият убиец получил за това правото да стане атински гражданин.

Фриних 2) Водач на екстремистка олигархическа фракция в Атина по времето на Четиристотинте. Бил убит през 411 г. и неговият убиец получил за това правото да стане атински гражданин.

Х

Хабрий — атински военачалник от първата половина на IV в. Спечелил победи по море в Цикладите и по тракийския бряг през 376–375 г. Умрял на о. Хиос през т.нар. Съюзническа война в 357 г. Приятел на Платон.

Хагеладас — аргоски скулптор от края на VI и началото на V в. Създал множество бронзови статуи на атлети победители и един оброчен дар с много фигури (коне и пленени жени) в Делфи за тарентците (базата е частично запазена). От него има и статуи на богове. Минавал за учител на Мирон, Поликлет и Фидий.

Халикарнас — гръцка колония в Кария, където се преплитали дорийската традиция и йонийското влияние, родина на Паниасис и на Херодот. Покорен от Персия, Халикарнас дълго бил управляван от тирани, понякога и жени като Артемизия, дъщеря на тирана Лигдам, която участвувала с персийската флота в битката при Саламин. През IV в. градът бил столица на сатрапите на Кария. Гробница на сатрапа Мавзол бил прочутият Мавзолей.

Халкидика — полуостров в Северна Гърция с три клона: Палене, Ситония и Акте. Колонизиран през VIII в. от евбейците (карта 6).

Халкотека — склад за бронзови предмети (специално за оръжия), собственост на държавата, който се помещавал в специална сграда на Атинския акропол между светилището на Артемида Браурония и Партенона (вж. план 21).

Хармодий — Един от тираноктоните (тираноубийците). По думите на Тукидид, Хипарх, отблъснат от Хармодий (последният проявявал благоволение към Аристогейтон), си отмъстил, като накарал да отстранят сестрата на Хармодий като канефора, каквато трябвало да бъде в един религиозен празник. За да отмъсти за това оскърбление, Хармодий, подпомогнат от Аристогейтон, решил да убие Пизистратидите и така се стигнало до убийството на Хипарх и до засилване на тиранията на Хипий. Още Херодот се борил срещу тази широко разпространена историческа грешка, която превърнала тираноктоните в борци за свобода, ръководещи се от политически идеали. Тази преднамерена интерпретация била използувана още в началото от Клистен и Алкмеонидите, когато с помощта на Спарта те прогонили Хипий през 510 г. и веднага поставили на Агората статуите на Хармодий (без брада) и на Аристогейтон (с брада), изработени от скулптора Антенор.

Хармости — управители, поставени от Спарта в гръцките градове след 404 г.

Хезиод — поет от края на VII в., произхождащ от Аскра в Беотия, където баща му се преселил от Куме в Еолида (Мала Азия) след злополучни опити да се занимава с морска търговия. В своето село той живял като дребен земевладелец и същевременно пишел твърде самобитна поезия. Най-дългото му пътуване било до гр. Халкида в Евбея, за да участвува в един поетически конкурс, в който победил. Освен „Теогония“ и „Дела и дни“ му се приписват много поеми, които александрийската критика, следвана от съвременната смята, вече за апокрифни.

Хекатей — писател и политик от Милет, който по време на йонийското въстание в началото на V в. напразно съветвал съотечествениците си да проявят благоразумие. Той бил първият историк и географ, писал в проза. Съставил „Генеалогии“ в четири книги и една „Периегеза“ в две книги, едната за Европа, другата за Азия. Той бил много четен през елинистическата епоха.

Хекатомба — жертвоприношение с много жертвани животни.

Хеланодиките — буквално „съдии на гърците“. Съдии при някои състезания.

Хелиея — народен съд в Атина, учреден от Солон. Той се съставя от 6000-те съдебни заседатели (хелиасти), които били избирани от архонтите по жребий всяка година измежду атинските граждани, навършили 30 години. Те били разделени на десет секции от по 500 членове и 1000 заместници. Хелиастите полагали клетва и получавали всеки ден възнаграждение от три обола (два по Периклово време). По време на процеса съдиите, които трябвало да заседават, се избирали по жребий, като броя им бил различен в зависимост от важността на делото; председател на съда бил съдията-следовател. Най-напред чрез гласуване те установявали вината на обвиняемия. Всеки съдебен заседател разполагал с два жетона за гласуване: оправдателният бил промушен с плътна дръжка, а осъждащият — с куха. Имало две урни, едната за действителните гласове, а в другата пускали ненужните жетони. После съдиите определяли наказанието; ако законът не предвиждал наказуемост за даденото престъпление, обвинението и защитата предлагали поотделно наказание и съдът се произнасял за едното от тях. Решението на хелиастите било безапелационно. Срв. Аристотел, „Атинската държавна уредба“, гл. 63.

Хераклит — философ от края на VI и началото на V в., роден в Ефес. Философията му, която той изложил в трудове, написани в проза, му е внушила някои прочути изрази като: „Човек не се къпе два пъти в едни и същи води на реката“, „Войната е майка на всички неща“.

Херма — традиционно изображение на бог Хермес във формата на четириъгълен стълб с главата на бога, обикновено с брада. На височината на раменете от двете страни имало две издатини, на които могли да се окачват венци. Членът бил скулптиран на лицевата страна на стълба (рис. 32). Смята се, че хермите били измислени от атиняните, и ги приписвали на Хипарх, сина на Пизистрат. В Атина те били твърде многобройни. Една от тях била скулптирана от Алкамен за Пропилеите на Акропола. Изпочупването на хермите през 415 г. предизвикало голям скандал. По-късно върху стълбове започнали да поставят не само глави на бога Хермес, но и лица на всякакви божества, копия от прочути творби (вж. ил. 225) или портрети, на които запазвали само главата: този обичай бил много разпространен през римската епоха (вж. ил. 41, 43, 49, 163), когато скулптирали и двойни херми.

Херодот — роден в Халикарнас към 490–480 г., бъдещият историк произхождал от известно семейство, което се борило срещу тирана Лигдам, баща на Артемизия (в оригинала погрешно „син“, вж. Херодот. VII, 99). Чичото на Херодот, поетът Паниасис, бил убит от тирана. Херодот емигрирал вероятно в Самос, после пътувал много, посетил Гърция, Персийската империя (Сирия, Месопотамия, Египет, Йония), Евксинския Понт (Черно море), Тракия, Македония и Кирена. Хронологията на тези пътешествия е спорна. Той живял дълго в Атина, където се опознал с Перикъл и Софокъл, който му посветил една поема. Атинският народ му присъдил почести заради публичните му четения. По-късно Херодот отишъл в Турии, основан през 443 г. в Южна Италия по почин на Перикъл, и станал гражданин на този град; оттам пътувал из гръцките колонии на Запада. Умрял след началото на Пелопонеската война, но точната дата на смъртта му не се знае. Бюстът му се появява в римски копия, свързан с портрета на Тукидид (ил. 161).

Херонея — битката при Херонея (ил. 16).

Хетерии 1) От хетайрос — „другар“. Религиозни и граждански групировки в някои дорийски градове.

Хетерии 2) Тайни аристократически общества в Атина (с. 245). Политическата им роля в революцията през 411 г.

Хефестейона — Тезейон — храм на Хефест, за който Павзаний (I, 14, 6) отбелязва, че се издигал над Агората и Царския портик (т.е. портика на Зевс). По всяка вероятност става дума за храма, сега наричан обикновено Тезейон, който още се издига на хълма Колонос Агорайос (погрешното идентифициране идва от това, че някои от скулптираните метопи представят подвизите на Тезей), (ил. 113). Обкръжен с дорийска колонада (6×13 колони), храмът се състои от цела с вътрешна колонада на два етажа, пред която се намират преддверие и опистодом. Строежът, изглежда, е започнал през 449 г., непосредствено преди строежа на Партенона. Във вътрешността до култовата статуя на Хефест върху същата база е стояла и статуя на богиня Атина. И двете са вероятно творби на Алкамен и изглежда, са работени към 421–415 г. Външният дорийски фриз бил украсен със скулптури (метопи на източната фасада и по четири метопи върху всяка от дългите страни); непрекъснат фриз от йонийски тип минавал зад колонадата, над портика на входа (сражение в присъствието на боговете) и над входа на опистодома (Кентавромахия). Превърнат по-късно в църква, храмът е най-добре запазеният до наши дни в Гърция (рис. 35).

Хиерогамия — религиозен обред, чието наименование означава „свещен брак“.

Хиеронѐмони — представители на племената в Съвета на делфийската Амфиктионня.

Хиерон 1) Вторият син на Дейномен. Наследил брат си Гелон най-напред като тиран на Гела, после като тиран на Сиракуза през 478 г. Победил етруските по море пред Куме в 474 г. След смъртта на Терон, тирана на Агригент, през 472 г. той станал владетел почти на цяла Сицилия. Основал град Етна, спечелил многобройни победи в конните състезания в общогръцките игри, победи, възпети от Симонид, Бакхилид и Пиндар. Поканил Есхил в двора си. Умрял през 466 г.

Хиерон 2) Атически керамик, чийто подпис стои върху голям брой червенофигурни вази от първата четвъртина на V в. Художникът Макрон украсявал вазите му с битови или дионисови сцени, изпълнени с лекота и изящество.

Хиерофант — жрец в Елевзина, избиран от рода на Евмолпидите. Името му означава „онзи, който разкрива свещените неща“.

Химера — град, основан в средата на VII в. в Западна Сицилия (карта 6) от жители на гр. Занкле в Халкидика и изгнаници от Сиракуза. Градът повикал на помощ Терон от Агригент и Гелон от Сиракуза срещу картагенците, които били разбити пред стените му в 480 г. През 408 г. обаче бил разрушен от Картаген.

Хипарх — началник на кавалерията в Атина.

Хипербол — атински политик, изгонен чрез остракизъм в 417 г.

Хиперид — атински оратор от IV в., ученик на Изократ и вероятно на Платон. Встъпил в политическия живот през 360 г. като защитник в един процес за противозаконност. Бил човек с много строги нрави и е известно, че е защищавал пред Ареопага куртизанката Фрина, обвинена в неблагочестие. В политиката участвувал дейно в борбата срещу Филип. По-късно обвинил Демостен по време на аферата с Харпал (324 г.). След неуспеха на бунта срещу македонците, избухнал след смъртта на Александър, бил заловен и убит (322 г.).

Хиподам — Милетски урбанист и архитект от V в. Взел участие във възстановяването на Милет след 470 г. (вж. план 19), после отишъл в Атина, където към 475 г. изработил плана на Пирея. Вероятно участвувал в основаването на гр. Турии в 443 г. Написал едно ръководство за идеалното изграждане на градовете. Името му е свързано с правоъгълните и функционални планове на градовете, чието разпространение в Гърция било негова заслуга.

Хипократ — лекар, роден на о. Кос в лекарско семейство, което твърдяло, че води потеклото си от Асклепий. Дейността му се отнася най-вече към последната третина на V в. Пътувал много и умрял в Тесалия. Събраните Хипократови съчинения съдържат в действителност малко трудове, които могат със сигурност да му се припишат.

Хипонакс — поет от Ефес, автор на сатирични поеми, живял в средата на VI в.

Холокауст — жертвоприношение, при което жертвата се изгаря изцяло.

Хоплит — тежковъоръжен пехотинец.

Хор — група от певци и танцьори (хоревти), в която при нужда се включвали и актьори.

Хорегия — едно от най-важните почетни задължения („литургия“) в Атика. Тя се състояла в издръжката на хор, който се представял пред публиката по случай някоя церемония. Хорегът трябвало да плаща на хоревтите, на техния ръководител (който често бил автор на текста — поема, трагедия или комедия — и на музиката), на музиканта или музикантите, а евентуално заплащал и костюмите и декорите. Понеже обикновено имало състезания между много хореги, всеки представляващ филата си, честолюбието на гражданина, удостоен с тази скъпо струваща чест, било живо заангажирано в съревнованието. При успех хорегът получавал награда (често пъти триножник) и различни почести. Той охотно празнувал успеха си, посвещавайки жертвен дар (хорегически паметник). Улицата на Триножниците в Атина е получила името си от оброчните триножници, наредени по нея и поставени върху издигнати от хореги възпоменателни паметници, какъвто е паметникът на Лизикрат (датиращ от 244 г. пр.н.е.); той все още е запазен, въпреки че триножникът, който е стоял отгоре, сега е изчезнал.

Храм — той е жилище на бога. Произлиза от мегарона: най-важната му част е голямата зала, пред която има портик, поддържан от две колони между продълженията на страничните стени (наречени анти). През класическата епоха обичайният план включвал преддверие (пронаос), обикновено отворено на изток, стая или цела, в която се намирала статуята на бога, и накрая задно преддверие (опистодом), където се пазели съкровището и даренията. От външната страна храмът понякога бил обкръжен с непрекъсната колонада; тогава се наричал периптер. Но фасадата може да има само две колони между антите или един преден портик (простил), или по един портик на двете фасади (амфипростил). Цялата сграда лежи върху основи, над които има един ред камъни за нивелация, а върху тях се издига цокълът, обикновено образуван от три стъпала; последното стъпало, наречено стилобат, носи колонадата. Понякога достъпът до колонадата е улеснен от рампа. Колоните поддържат корниза, върху който лежат краищата на покривната конструкция; ако е необходимо, тя се поддържа и от вътрешна колонада в целата, обикновено на два етажа; добър образец за такъв храм е вътрешността на Хефестейона (Псевдо-Тезейон), (план 35). Делфи (ил. 101). Олимпия (ил. 99 и 100). Басе (ил. 172). Пестум (ил. 175, 176, 215). Сегесте (ил. 178).

Ч

Чешми — обществените чешми били съществен елемент в живота на града, понеже частните сгради не били водоснабдени (с изключение на цистерните и кладенците). Наливали вода било от чучури, поставени на някаква естествена или изкуствена стена, било от басейн, до който се е слизало по стъпала или заграден с перила на равнището на земята, като пред него често имало някакъв коридор с плочи. Някои чешми имали по-сложно устройство, снабдени били с резервоари, които служели и за избистряне на водата (чешмите „Главке“ и „Пирене“ в Коринт), поставяли ги в архитектурен ансамбъл (зали, фасади с колони, най-често в йонийски стил или с обикновена врата), украсявали ги със скулптури (чучури, понякога статуи на нимфи или на музи). Но през класическата епоха тези съоръжения са прости и леки. „Сцени на извора“ се срещат често върху рисуваните вази. Имало е служба за водите, обикновено поверена на „надзорник на чешмите“, който се грижел за тяхното поддържане и наказвал всяка повреда или замърсяване.

Ш

Шарената колонада — вж. Стоа Пойкиле.

Я

Язон — тиран на Фере в Тесалия. Убит в 370 г., след като в продължение на няколко години играл голяма политическа роля в Северна Гърция.