Андрей Гуляшки
Скъпоценният камък (5)

IV

Дошло бе времето на летните отпуски, затова през тия дни и двата перона на гарата гъмжаха от народ — особено привечер, когато едни влакове заминаваха за Черноморието, а други се отправяха на юг.

Въльо Власев беше предвидлив човек — той нареди на домакина да ангажира номерирани билети и сега покойно пушеше цигарата си пред вагона и със снизходителна усмивка наблюдаваше тревожното лутане на пътниците, които напразно диреха свободни места.

На буква „б“ от неговия бележник беше записано: „Билети със запазени места!“ Постоянен надпис, подчертан с червен молив и заграден в червено каре. Под този надпис се източваше дълга колона от дати. И срещу всяка дата личеше зелена отметка. Въльо Власев пишеше със зелено мастило.

Той си спомни, че срещу днешната дата не е направил отметка, трепна, обзет от чувство за вина, и тутакси бръкна за бележника, но се размисли и реши да почака: нека тръгне влакът, че тогава. Де да знаеш — в последния момент може да се случи нещо такова, непредвидено и да се осуети пътуването или най-малкото — да го отложи за вдругиден. Хрумнала някаква нова идея на инженер Спиридонов — иди, че се оправяй! Тогава ще трябва да заличава отметката, а гумата протрива хартията, изхабява листа. Той беше по-склонен да протрие най-новия си костюм от ластикотин, отколкото да зацапва дори един лист от своя бележник.

Той нямаше жена, другар, сърдечен приятел — имаше само своя бележник. С него разговаряше, съветваше се, с него споделяше и мисли, и чувства. Лишен от бележника си, би изпаднал в положението на крайно късоглед човек без очила.

Сега той стоеше пред вагона, малко встрани от групата на геолозите, мъчеше се да мисли за предстоящата работа, но, кой знае защо, даваше ухо на приказките, на смеховете и за пръв път преди заминаване изпитваше в душата си някаква особена, неясна тъга. Всъщност това бе чувството на самотност, което се прокрадваше в съзнанието му винаги, когато заминаваше на далечен път. Стоеше си той сам, мислеше за бележника си, пушеше, а другарите му разговаряха с жените си, с приятелките си, приказваха с някого и някой приказваше с тях. Това, че в тия последни минути преди тръгване никой не разговаряше с него и той, водачът на групата, стърчеше като чужденец на перона и нямаше кому да каже „довиждане“ и кой да му пожелае „на добър час“ — това го угнетяваше, правеше го и тъжен, и малко завистлив.

Така стоеше Въльо Власев пред вагона, когато изведнъж погледът му попадна върху циферблата на гаровия часовник. До тръгването на влака оставаха десет минути. Той се позасрами от сантименталното си настроение, килна назад широкополата си шапка и започна да брои наум хората си: нямаше го само Андрей.

Друг път момъкът беше един от първите, които пристигаха на гарата. Каква ли нова историйка му е попречила, за да тръгне навреме? Или се е уплашил от сторената глупост и сега не смее да се яви пред колегите си? Но как ще тръгне бригадата без него, кой ще върши работата му? Нали той беше най-добрият катерач, най-пъргавият събирач на проби?

„Май че попресилих със строгостта си!“ — помисли Въльо Власев. И като си представи, че ще трябва да зачертава името му в бележника си, да праща телеграми на Спиридонов за нов човек и да открива за тоя нов човек допълнителна партида в азбучника, а азбучникът е вече попълнен — усети, че по челото му избива студена пот.

Пред очите му се мярна красивото лице на Папазов, Партийният отговорник, небрежно преметнал шлифера си на рамо, весело бъбреше с една млада жена, която държеше в ръка няколко стръка гладиоли, обвити в прозрачна книга. Тя беше едра, мургава, с ярко начервени пълни устни и с коси, които имаха цвят на слама — като грива върху заоблените й рамене.

При друг случай Въльо Власев никога не би се решил да заговори с Папазов в присъствието на такава жена (тоя тип жени го плашеше), но сега той го улови за лакътя и леко го придърпа към себе си.

— Къде е Андрей? — запита уплашено той. — Вие знаете ли, че го няма?

Павел Папазов се намръщи, повдигна рамене, но тозчас се овладя, засмя се насила и кимна към спътницата си с глава.

— Запознай се с нашия шеф — каза той. — Един голям химик.

— О, много ми е драго! — протегна ръка жената. — Аз вече ви познавам. Павел често ми е говорил за вас.

И на Въльо Власев се стори, че тя някак си по за дълго подържа ръката му в своята. От това и от малкото минути, които оставаха, челото му още по-гъсто се ороси с пот.

— Къде е този човек и що за глупави истории ни сервира! — въздъхна той.

— Изумрудени истории — усмихна се Папазов. — Младежка работа!

Той запали цигара, захвърли клечката надалече и отново се извърна към жената. Той сякаш искаше да каже на развълнувания човек: „Нали виждаш, че ми пречиш, защо не се махнеш по дяволите!“

Въльо Власев виновно се усмихна, той забрави да каже дори „довиждане“ на мургавата девойка. Пък тя беше любезна с него и той още усещаше допира на хладните й пръсти до овлажнялата си длан.

„Да става, каквото ще!“ — помисли той и реши да влезе в купето. А се надяваше в себе си: ето ще седне, ще обърне гръб на прозореца и когато всички нахлуят вътре — между другите ще види и тоя калпазанин Андрей!

И тъкмо беше уловил дръжката на вратата, при него дотича смутена и с разстроено лице лаборантката на бригадата Елена Рашеева.

— Другарю Власев! — спря се тя задъхана пред него. — Няма го другаря Андреев!

— А, добро утро! — усмихна се кисело Въльо Власев. — Ти откри Америка наистина!

Девойката го гледаше със смесено чувство на тревога и тъга.

Тя беше дребничка, крехка, с миловидно лице и кротки светлосини очи. В тъмната си басмена рокля с бяла якичка около врата приличаше на гимназистка, която се готви за матура.

— Какво ли му се е случило? — прошепна тя и очите й се взряха с плаха настойчивост в ядосаното лице на химика. — Какво ли му се е случило? — още по-тихо повтори тя и две дълбоки гънки се врязаха около тънките й устни.

— Само да ми се мерне — ще го запиша в списъка на най-нередовните! — закани се Въльо Власев и сърдито се покачи във вагона.

Той обърна гръб на прозореца, извади бележника си отвори го на буквата „А“ и зачака с разтуптяно сърце. Ще тръгне влакът и той ще добави заключителното изречение под характеристиката на Андрей: несериозен човек.

Той чу как кондукторите приканваха пътниците да заемат местата си. Тропот и глъч на много хора изпълниха коридора. Марко Маринов, мъж на неговите години, но с бебешки розов цвят на лицето, влетя в купето и тутакси се надвеси над прозореца.

— Вечер да си обличаш пуловер! — съветваше го отвън с тънък гласец жена му. — Взе ли си пакетчето със содата?

— Взех, взех го! — кимаше Марко. — А ти да поливаш само вечер розите, само вечер, чу ли?

— Без пуловер да не си лягаш! — държеше на своето съпругата.

— Най-добре ще е да поливаш цветята привечер! — вълнуваше се Марко. — Или сутрин, но рано, преди да напече слънцето!

Машината изсвири.

— Сбогом и на добър час! — провикваше се отвън тънкият гласец.

Влакът потегли. Въльо Власев въздъхна тежко, сетне вдигна глава, за да огледа тия, които бяха насядали около него. В тоя миг покрай вратата мина Андрей Андреев. С навъсени вежди, мрачен, сякаш току-що беше станал от зъболекарския стол. Той носеше обемист куфар, но го държеше тъй, като да имаше в ръката си някаква детска играчка.

— Другарю Андреев! — подскочи от канапето лаборантката Рашеева. — Вашето място е при нас, заповядайте!

И тя се помъчи да разтвори колкото се може по-широко двете половини на вратата.

— Ние мислехме, че ще изпуснете влака! — каза тя.

Той леко поизвърна главата си и Въльо Власев за секунда улови погледа му — студен, помътнял от сдържана мъка.

— Благодаря — отвърна Андрей. — В съседното купе има повече места.

И отмина. А Марко Маринов се засмя.

— Изумруденият герой, а? — Той измъкна една пожълтяла круша от джоба на сакото си, захапа я и като мляскаше звучно и бършеше устните си с длан, допълни: — На такива велики мъже навсякъде им е тясно и скучно. Що го викаш? Да върви, където ще!

Бузите на лаборантката почервеняха, тя стрелна мляскащия човек с възмутени, пламнали от негодувание очи.

— Той е наш другар — каза тя и устните й потръпнаха като на момиченце, което ей сега ще се разплаче — А вие се държите с него… — Тя помълча. — Вие се държите с него като с чужд човек!

— Прося извинение! — ухили се Марко Маринов и пак си отхапа от крушата. — Вече няма, обещавам. — Но изведнъж се ядоса: — А ти какво се вреш помежду ни, пъдпъдъче? Аз съм по-стар от него с двадесет години и мога и тъй, и инак, и всякак да си приказвам. Той ми е като син и аз съм длъжен да го наставлявам и вразумявам. Аз ли съм чужд, че заедно сме патили и от дъжд, и от сняг, или ти — че вчера си дошла при нас?

— Извинявайте! — каза лаборантката, без да го погледне, и замълча.

Влакът наближаваше Подуянската гара. Въльо Власев разтвори бележника си на буквата „Е“, извади стилото си и допълни характеристиката на лаборантката така:

„От всички геолози на групата Елена Рашеева е най-дисциплинираната. Тя едничка се вълнуваше, когато на 29.VI. тоя калпазанин Андреев закъсня за влака. Очевидно е, че чувството за дисциплина у нея е силно развито.“

В съседното купе седяха само четирима души — Павел Папазов, Игнат Арсов, минералогът Зюмбюлев и картографът на бригадата Делчо Енев. Зюмбюлев, като стар ловец, беше облякъл ловджийския си костюм. Липсваше му само патрондашът и зелената шапка с перо. Картографът бе тръгнал на път, както си ходеше из града — с яркожълто велурено яке и с панталони от кафяво кадифе.

Партийният отговорник и Игнат Арсов седяха един срещу друг, наведени си шепнеха нещо, пушеха. Зюмбюлев разказваше нещо за кучето си, горещеше се и току подръпваше надолу късата си, вече прошарена и клинообразно подстригана брадичка. Картографът мислеше за лаборантката Рашеева, кроеше планове как да я привлече в купето, та да седне до него, но по навик машинално повтаряше своите „кой знае“, „едва ли“ „съмнявам се“ и по този начин още по-силно разпалваше страстното красноречие на своя събеседник. Беше навик у Делчо Енев да не слуша много-много какво му говорят, да си мисли за свои работи, като през равни промеждутъци и с равен глас повтаряше все същите „едва ли“ и „кой знае“.

— Та ти казвам — уверяваше го Зюмбюлев, — че моята Тотка веднъж ми донесе жива яребица — спипала я в гнездото, както си мъти. Аз си почивам под един клен, пълня си луличката и гледам — Тотка припка към мен, върти опашка, а в зурлата й — честна дума — мърда яребичка. Жива яребичка!

— Кой знае! — поклащаше глава картографът.

— Казвам ти: честна дума. Жива беше.

— Едва ли.

Зюмбюлев беше включен отскоро в състава на бригада №3, затова и не познаваше навиците на Делчо.

— Гледай го ти! Не вярва. Неверник Тома и туйто. А защо да те лъжа? Като да е било вчера това, така си го спомням. Беше август, една горещина — пъкъл ти казвам. Бях ударил вече една дузина и тъй де — нямаше смисъл да се трепя повече из пущинаците.

— Кой знае!

— Нямаше смисъл, ти казвам! Аз не съм от ненаситните. На мен ми стигат и дузинка яребички, казах ти.

— Съмнявам се.

От яд, че не му вярват, Зюмбюлев дръпна козята си брадичка, наежи се, но точно по това време две силни ръце разтвориха вратата и в рамката й застана Андрей.

— Струва ми се, че тука има едно свободно място — каза той.

Павел Папазов изтърси пепелта от цигарата си и любезно се усмихна.

— И да няма — на теб ще ти направим. Заповядай!

Игнат Арсов тутакси скочи от мястото си, помогна на Андрей да намести куфара си върху багажника, после с умоляващ и шепнещ глас го покани да седне до прозореца.

— Удобничко е — каза той. — Седни. Аз не обичам да седя до прозорец. Аз ще ида при другаря Власев. Трябва да си побъбрим по служебни въпроси. Лека нощ! — И се измъкна от купето.

Андрей се намести срещу партийния отговорник, извади цигарите си и мълчаливо запуши.

— Гледам те и се чудя — оживи се изведнъж Делчо Енев. — Уж си спортист, пък пушиш. Как така?

— Аз отдавна не спортувам — отвърна Андрей. — Когато играех в „Академик“, не пушех.

— Няма да бъде лошо, ако оставиш цигарите — посъветва го Павел Папазов. И добави многозначително: — Тютюнът понякога замайва главата. Като жаждата за слава и сензации.

— Кой знае! — прошепна като на себе си Делчо Енев, но се сепна. — Да, да, замайва главата! — побърза да се съгласи той и се засмя.

— Това се отнася за младите хора — поправи го Папазов. — Най-вече за бившите футболни звезди.

— Абе стига сте занасяли човека! — намеси се в разговора Зюмбюлев. — На едни от тютюн, на други от вино, на трети — той посочи с пръст картографа — от жени, на всекиму се замайва от по нещо мозъкът. Всички сме от един дол дренки я!

— Да прощаваш, ама аз не се поддавам на женско влияние! — възропта Делчо Енев.

— Ти ли? — Зюмбюлев подръпна брадичката си. — А по кого въртеше опашка одеве като палаш — по мене ли? Не те ли видях?

— Глупости! — Делчо Енев тръсна глава. — Аз не съм такъв човек.

— Тъй, тъй! — Зюмбюлев помълча. И понеже не можеше дълго да мълчи, той се наведе и побутна Андрей по рамото:

— Ти, братко, си момче с фантазия. А на мен тъкмо такъв ми трябва. Я седни по-близко, да ти разкажа как веднъж моята Тотка ми донесе една жива яребичка.

— А после другарят Андреев ще ти разкаже как веднъж си напълнил и двата джоба със зелени изумруди — смигна му Делчо.

Андрей остави цигарата си в пепелника, спусна стъклото на прозореца и се изправи до картографа.

— А после ти ще разправяш някому как си бил изхвърлен през прозореца навън. Искаш ли?

Делчо Енев побледня и инстинктивно се притисна към облегалката на канапето.

— Извинявай, аз се пошегувах! — промълви той.

Андрей постоя някое време, мускулите на лицето му се отпуснаха, една тъжна усмивка пролази по устните му, затихна в ъгълчетата на устата.

— И аз се пошегувах — каза той. — Ти напразно се уплаши.

В купето стана тихо, чуваше се само ритмичното потракване на колелетата. Навън рояци искри от машината проблясваха и тутакси чезнеха в мастилената тъмнина на нощта.

— Като не искате приказки, аз ще ви предложа симфонична музика в до мажор — заяви Зюмбюлев. — Ама да не ви е криво!

Той се понамести в ъгъла до вратата, свря лице в полите на шлифера си и след минута оттам заруча гръмко хъркане, като да клокочеше войнишки казан с чорба.

Делчо Енев, макар и да обичаше задевките, имаше незлобливо сърце: разсърдеше ли някого, бърже се разкайваше и всякак гледаше да му се извини. Така и сега — почувствува, че е засегнал другаря си, че го е убол по най-болното място, затова неспокойно шаваше насам и натам, сякаш седеше на тръни. Много му се искаше да надзърне в съседното купе, да се понамести някак до лаборантката, но как да направи всичко това, когато до него мрачно мълчеше един обиден човек.

Примъкна се до Андрей, сложи боязливо ръката си върху рамото му и ласкаво се усмихна.

— Ти не бива да ми се сърдиш — каза той. — Аз това… за изумрудите… за берила де… всички се смеят и то наистина е смешно. Най-вече за оная карта, дето си показал, с пъстървите. Ти сам си направил шегата, пък сега се сърдиш на нас. Не си прав.

Андрей мълчеше, впил очи в тъмния правоъгълник на прозореца, като че всичко това не се отнасяше до него, като че там, в непрогледния мрак зад стъклото, имаше нещо, което само той вижда и разбира.

— Утре ти ще си направиш една шега с мене и ще сме квит! — привърши картографът и се изправи с просветнало лице. Той се наведе пред огледалото, поставено над ръчката, с която се регулираше топлината, пререса косите си, весело махна с ръка за „довиждане“ и се измъкна в коридора.

Павел Папазов го изпрати със снизходителна усмивка. И като спусна завеските на лампата, той се намести срещу Андрей, погледа го мълчаливо някое време и поклати глава:

— Ех, другарю мой, любимецо мой — въздъхна той, — така ли трябваше да се изложиш? И защо? Защо, питам аз? Какъв дявол те подлуди да представиш тая смехотворна твоя скица на Спиридонов? С какъв ум, с какво сърце направи това? Да не бях с очите си видял скицата, нямаше да повярвам, ако ще би и целият свят да те хулеше из едно гърло. Нямаше да повярвам, че ти, именно ти, си способен да извършиш такава глупост! Та аз те мислех за сериозен човек въпреки всичките ти бълнувания за тоя берил. Фантазията е свойствена за младостта, затова аз гледах през пръсти на твоите — да си го кажа направо — смешни и глупави теорийки и предположения. Та кой ли на млади години не бълнува, не мечтае, не сваля звезди от небето? Но да бълнуваш, е едно, а да правиш обидни шеги с началниците си — то е съвсем друго. Още повече, когато тия началници са хора, заслужили на науката, какъвто е например инженер Спиридонов. Как можа да ти дойде наум такова нещо?

Андрей го слушаше, без да откъсва погледа си от прозореца. Какво можеше да му отговори? Че картата, която показа на Спиридонов, не е истинската, не е негова?

— В цялата тази история най-лошото е това, че ти си комунист, че си член на партията. Комунистът в обществената си работа трябва да бъде чист като кристал. Измамата, лъжата — тия неща са несъвместими със званието комунист. А ти какво направи? Не помисли ли, че заблуждаваш партията, че си правиш лоши шеги с това, което е най-свято в нашия живот?

Захапал до кръв долната си устна, Андрей продължаваше да мълчи.

— Като се завърнем от експедицията, нашата партийна организация ще се занимае с твоето поведение — ти бъди сигурен — наказанието няма да те отмине. — Той помълча малко и пак продължи: — За да не бъде наказанието много сурово — аз те съветвам като другар като човек, който те обича, — забрави фантазиите си, престани да приказваш за тоя берил, който ти е помътил разсъдъка. Гледай си добросъвестно служебните задачи, не се отклонявай вече нито със сантиметър от маршрута си, защото след станалото — не съм в състояние да те закрилям и да извинявам отсъствията ти. Нали ме разбираш? Аз получих от Спиридонов много строги инструкции и колкото и да ми е мъчно — ще ги спазвам, уверявам те. Пък ако ти се вразумиш и проявиш добра воля и се покажеш като дисциплиниран работник — аз ти обещавам, от сърце ти обещавам, че ще направя всичко, каквото зависи от мен, за да не те сполети най-тежкото. Запомни това и имай вяра на думата ми — ще се застъпя за теб!

Андрей продължаваше да мълчи, все така загледан в непрогледния мрак, който се плискаше върху стъклото. Понякога блясваха искри, мяркаше се далечна светлинка, изгряваше за миг жълтото око на самотен фенер.

Павел Папазов събу обувките си, подви крака върху канапето.

— Станалото — станало! — каза той. — Сега трябва да мислиш само за едно: как да изкупиш грешката си. Всичко друго е от лукава го! Лека нощ!

— Лека нощ! — отвърна тихо Андрей.

Ето как само за няколко часа всичко се обърка сякаш беше връхлетяла някаква вихрушка и от предишния ред на живота му не беше останала никаква следа. Чувствуваше се като човек, който вечерта е заспал в своето легло и в своята стая, а на заранта се събужда в чужда къща, сред непознати хора. До вчера той беше уважаван, почитан геолог и макар Въльо Власев да не се отнасяше с особено доверие към работата му, останалите хора от бригадата гледаха на него като на свое „асо“ — все разчитаха, че в големия успех на колектива той ще внесе големия дял.

Сега същите тия хора го взеха за прицел на закачките си, подиграваха му се, зяпаха го насмешливо, като да бе навлякъл върху си одеждите на цирков палячо. На площада пред гарата Марко Маринов му смигна многозначително и подхвърли весело на жена си, като го сочеше с глава: „Ей го нашия приятел! Помоли го да ти донесе шепа изумрудчета, та и ти да си направиш една огърлица за чудо и приказ!“

Той каза това високо, така че Савка, която бе дошла да го изпрати на гарата, трепна и учудено се взря в лицето му:

— За какви изумруди приказва тоя човек?

— Шегува се — отвърна й Андрей и предпазливо я дръпна настрана.

Как да излезе с нея на перона? Щом като Марко Маринов, тоя човек, лишен от чувство за хумор, беше си позволил да му подхвърля закачки, какво можеше да очаква от другите, от шегобийци като Зюмбюлев и Делчо Енев например?

А Савка се намръщи. Защо той не иска да излезе с нея на перона? Тя беше облякла най-хубавата си копринена рокля, а гърдите й кичеше една овална венецианска брошка — семеен спомен, — която тя носеше само в най-тържествени дни.

— Да не би да те притеснявам? — запита го натъжена тя. — Или ти е неудобно да се явиш с мен пред колегите си?

Той й отговори нещо, не си спомняше точно какво.

— Ти снощи работи до късно — каза тя. — Лампата ти светеше, когато аз се унасях в сън.

— Вярно е, работих до късно — въздъхна Андрей.

Те помълчаха. После тя каза:

— Знаеш ли, аз искам ти да се върнеш от тази експедиция с прославено име. Омръзнало ми е татко да повтаря все едно и също: нека се прослави, нека извърши нещо голямо, пък тогава! Ние трябва най-после да се съберем… Ти знаеш…

— Зная — прекъсна я Андрей. Той й подаде ръка: — Време е да тръгвам.

Всичко посивя изведнъж, доби делничен вид. Савка искаше от него „велики“ дела, за да се хареса на татко й. Великото дело имаше само едно значение: да скъси разстоянието до предполагаемия брак… А колегите? Къде остана другарското съчувствие, за което толкова често беше слушал да се говори? Колегите му като че бяха чакали с нетърпение тоя скандален случай със Спиридонов, за да му се посмеят от сърце…

Той излезе в коридора. Пътниците се бяха прибрали. В най-отдалечения ъгъл, близо до платформата, един строен старши лейтенант оживено разговаряше с висока и тънка девойка, подстригана като момче. Той я гледаше все в лицето, а тя упорито отбягваше очите му — ту гледаше в краката си, ту въртеше глава като синигерче, което се готви да отлети.

Андрей отиде до най-близкия отворен прозорец и се облегна на рамката му. Вятърът тутакси разпиля косите му и той усети в тая въздушна струя, която го блъскаше по лицето, миризма на поле, на сено, навремени примесена с неприятния дъх на въглищен дим.

Облъхнеше ли го полският вятър, усетеше ли сладкия планински въздух — в душата му се разливаше все един и същ, познат копнеж: да броди из непознати места, да изкачва стръмнини и сипеи, с жадни очи да се взира в разкритите земни жили. Това чувство носеше радост, то го ободряваше като чаша силно, отлежало вино. Но в тоя час то извика в съзнанието му само горчиви и мрачни мисли.

Футболист в миналото, център-нападател на отбора той прекрасно знаеше колко е неприятно и болезнено това, да се окажеш изведнъж, когато щастието ти се е усмихнало и подало ръка — да се окажеш именно в такъв момент в положение на „изкуствена засада“. Вратата е пред очите ти, полето е чисто, голът — „вързан в кърпа“ и — онова рязко изсвирване на съдийската свирка, което реже нервите като хирургически нож. Засада. Ако си разчитал на слепия случай и хитро и сам си поел топката зад противниковата отбрана, ще махнеш с ръка: трикът не сполучи. Но ако противниковата отбрана по свой почин е съумяла да те остави зад себе си, а ти летиш към вратата и нищо лошо не подозираш — тогава съдийската свирка действува наистина като удар с нож в гърба.

Случи се така, че той и в живота изпадна в положение на изкуствена засада. Невидими противници бяха направили всичко, каквото е нужно, за да го представят пред разумните хора като смешен фантазьор и наивен измамник на дребно.

Но той беше спокоен играч, навикнал да прави разбор на играта, дори в нейните най-разгорещени и критични минути.

Какво се беше случило?

Първо. Една чудновата измама: по някакъв необясним начин бе подменена неговата скица с една хумористична топографска творба.

Второ. Кражбата и подменянето на истинската скица не унищожава хипотезата за наличието на берила, тъй като тази хипотеза съществуваше и в съзнанието му, независимо от всякакви скици.

Трето. Човекът, който беше съставил лъжливата скица, познава отлично местността.

Четвърто. Хумористичният характер на обяснителната таблица не е случаен, не е плод на весело остроумие. Шегите в тази таблица гонят една определена цел: да го злепоставят в очите на началството, да унищожат авторитета му, да го представят като лекомислен лъжец.

Защо? За да се постигне едно от двете: или да бъде изхвърлен от службата, или — ако бъде оставен — да служи дълго време за обект на присмех и подигравки. На такъв човек, естествено, никой никога няма да вярва.

Пето. Ще бъде поставен в такива „служебни“ условия, че да не му остава време за никаква самостоятелна изследователска дейност.

Това са констатациите. Под тях трябва да се сложи черта и да се вадят изводи.

Първият извод е, че е изпаднал в организирана, умно устроена засада и че има насреща си противници, и то не в кавички, а действителни, истински противници.

Вторият извод е, че тия противници познават геоложкото дело и че те отблизо са следили работата му, а сигурно — и разговорите му със Спиридонов.

Тук трябва да постави въпрос: защо има противници? Отговорът е ясен: защото става дума за берил, а не за желязо или мед. Минералът берилий има огромно значение за леките и свръхлеки устойчиви сплави. Той е необходим за производството на реактивни самолети, ракетни двигатели, стратосферни летателни уреди. Явно е, че има хора, които не желаят да се открива у нас такъв минерал. Само хипотезата, предположението за наличието му са предизвикали тревога и страхове у някои хора, накарали са ги да действуват, да устройват засади. Тия хора следователно не са негови лични врагове, а са врагове на неговата родина, на нейния социалистически строй.

Всичко е ясно като това, че две и две правят четири. Но каква полза от такава яснота? Кои са противниците и къде се крият — ето въпроса, който трябва да бъде изследван и решен.

Докато противниците не бъдат разкрити, той ще се намира в положение на „изкуствена засада“. Той ще е като човек с вързани ръце. Сега не една, а десет „редовни“ скици да изпрати на Спиридонов, положението с нищо няма да се промени. Защо? Защото никой няма да повярва на шмекера, на безсъвестния лъжец…

Но кои са тия толкова близки и все пак невидими противници?

Инженер Спиридонов или Въльо Власев? За тях не бива и да се говори. Спиридонов е образец на войнствуващия комунист, неговият живот е чист и ясен като капка роса. Въльо Власев е безукорно честен човек при това много предпазлив и много педант, за да се увлича в заговорничество от каквото и да било естество. Павел Папазов? Най-отзивчивият измежду колегите му, единственият човек, който се радваше на неговите търсения и извиняваше отсъствията му пред Въльо Власев? Игнат Арсов? Какво зло можеше да извърши тоя плах човечец, страдащ от мания за нищожество? Може би той беше най-способният от геолозите, но душата му се гърчеше от някаква странна болест, от неутолима жажда постоянно да се валя в краката на другите. Такъв човек не е годен да бъде дори мерзавец. Зюмбюлев беше ограничен човек, извън служебната си работа имаше само една страст — кучетата и лова. Марко Маринов — за тоя еснаф не биваше и да се мисли. Болнав, боязлив, той трепереше като момиченце, когато започваше да се святка, а вечер не смееше да се отдалечи от палатката дори на пет крачки встрани. Картографът Делчо Енев? Той беше разсеян младеж, запиваше се често и непрекъснато въздишаше за жени. Иначе беше добряк и предан другар.

Лаборантката Рашеева или някой от техническия персонал? Той прехвърли наум добрите и лошите страни на техните характери и накрая сам се упрекна в глупост. Преди всичко никой от тия хора не притежаваше научна подготовка, за да разчертава мащабни геодезки скици. Пък и кой ли от тях беше виждал почерка му, за да го подражава с такава съвършена точност?

Да се открие противникът — изглеждаше по-мъчно от това, да се докаже наличието на берил в земните недра.

Някой трябваше да му помогне. Но кому да се довери, кой ще повярва, че скицата е изчезнала по такъв магически начин и пак по магически начин друга е кацнала на нейното място? Всеки ще каже: това е трик, любезни, глупава хватка, която сам си измислил, за да се измъкнеш от неудобното положение! Така ще му кажат: „За да обърнеш внимание върху себе си (тоест чуйте ме и вижте ме какъв съм способен геолог), вдигаш шум за някакъв си берил, а когато те притиснат до стената (тоест, когато трябва да докажеш, че си сериозен човек и че наистина си способен геолог), измиваш си ръцете по пилатовски: откраднаха ми плана, подмениха го с друг!“

Ето в каква „засада“ беше изпаднал Андрей.

Как ще действува занапред?

Той не беше свикнал да вдига ръце, но в тоя час нещо бе се пречупило в него, чувствуваше се като оня играч на терена, когото публиката незаслужено освирква. Нищо лошо не е направил, дори не е имал намерение да причини някому зло, а ето — от трибуните, от скамейките са наскачали хора и свирят, дюдюкат по него като по звяр…

Той скоро ще навърши тридесет години. Тридесет години — това е бодра, весела възраст. Страшно е, когато на тая възраст започнеш да се съмняваш в хората, да губиш вяра в доброто, да виждаш наоколо си само сиво ежедневие, егоизъм и хладни и безучастни лица…

 

 

Аз ви казах още в началото на тази история, че съм студент по ветеринарна медицина и вие сигурно се досещате, че аз не съм любител на отвлечените философски размишления. Но като си спомням за всички тия минали неща, мисля си: правилни ли бяха философските изводи на Андрей — за живота и за хората изобщо. Аз не зная какво ще кажете вие, но на мен ми се струва, че неговите размишления за човека са били погрешни. Като щастливец той е гледал с прерозови очила на живота, нали? Впрочем това е присъщо на щастливците! Аз познавам такъв човек. Веднъж валеше дъжд, но какъв дъжд! Потоци се лееха от небето, а той си върви по улицата и си подсвирква: „Ела тука“ — викам му аз и му соча едно сухо местенце под балкона, където се бях укрил. А той ме приближи усмихнат и ми казва: „Хайде с мен! Какво си се заковал тук? Виж колко приятно ръми!“ Разбирате ли? На поройния дъжд той гледаше като на някакъв тих, оросяващ земята дъждец. И му беше весело, пък аз виждах, че целият е мокър. От раменете му се стичаше вода. Такива са щастливците, такъв е бил и Андрей, преди да се случи онова нещастие с неговия план. Както ви казах вече, гледал е на живота и на хората с прерозови очила. Нежната фиданка му се е чинила огромна като разшумен бряст. А после, когато го налягат бедите, пак под натиска на своите настроения, той сменя розовите очила с черни. Цветът им е черен, но и свойствата на стъклата са особени: те умаляват всичко видимо, свеждат го до нищожни размери. През тия стъкла например разшуменият бряст изглежда дребен, като най-незначителен храст. Ето колко е опасно да гледаш на живота и на хората само през своите настроения, само през своята съдба. Аз съм ветеринар и нямам никаква склонност към отвлечените философски размишления, но си мисля: по-добре ще е да не слагаш на очите си цветни очила. Не зная откъде излезе тази мода у нас, най-вече сред градските хора — да носят цветни очила…

И така Андрей стоеше надвесен над прозореца и вятърът блъскаше лицето му, а стройният старши лейтенант беше останал сам и с мрачно лице пушеше в другия край на вагона. По едно време Андрей усети, че някой го побутва по лакътя. Той се извърна навъсен — очакваше да види някого от колегите си. Но до рамото му стеснително се усмихваше лаборантката Рашеева. Тя стоеше до него и плахо се усмихваше като ученичка, която са вдигнали на урок.

— Вие ще се простудите така — каза тя. — Утре ще ви боли глава.

Андрей не отвърна нищо. Тя помълча.

— Преча ли ви? — запита девойката.

Той повдигна рамене.

— Моля — рече той и изведнъж почувствува жалост към момичето. Поиска му се да й каже нещо хубаво, но хубавите думи бяха щукнали от главата му.

Тя стоеше до него малка, наметната с едно изтъркано вълнено палтенце. И, кой знае защо, съвсем неуместно я запита: — Къде е картографът? Защо сте го оставили сам?

Тя се изчерви, но не сведе очи.

— Спи — каза тя. — Ей го тука, в купето, до Марко Маринов. И двамата спят.

— Аз ви запитах за него така, случайно — каза Андрей.

— Нищо — усмихна му се тя. — А вие спомняте ли си, че някога като студенти бяхме заедно, в една ремсова група?

— Отдавна е било — каза Андрей. — Не си спомням.

— Вие завършвахте, а аз току-що бях постъпила в първи курс.

— Отдавна е било — повтори Андрей.

— Пък аз оттогава ви помня — каза тя и пак се изчерви. Сега тя наистина приличаше на момиче, което са вдигнали на урок.

Андрей мълчеше. Той все търсеше хубави думи и не ги намираше.

— Аз ходех на всички мачове, когато вие играехте — каза тя.

— И добре сте правили. Футболът е интересна игра.

— Но аз не обичам футбола. Не можах да го обикна.

— И аз изстинах към него — излъга Андрей.

Влакът постепенно намаляваше бързината си, после спря пред някаква малка гара.

— До Пловдив остават още два часа — осведоми ги старши лейтенантът, като минаваше покрай тях. Отнякъде изскочи момичето с момчешката прическа и той забърза към него.

Отвън, от другата страна, някой остро изсвири със свирка. Отвърна му машината с къс и дрезгав вой. Тоя вой за миг разбуди нощта, като да я предупреждаваше за нещо важно, което тепърва й предстои.

И влакът пак се понесе напред.

— Кажете ми откровено — каза лаборантката, — кажете ми: какво вярно има в тия слухове, които се носят за вас? Аз съм ви другар от ремсовите години и вие не бива да криете нищо от мен.

— Хубави бяха ония години — усмихна се тъжно Андрей.

Те помълчаха. Старши лейтенантът и онова момиче, което имаше очи на синигерче, разговаряха тихо в другия ъгъл на коридора.

— Може би не трябваше да ви задавам такъв въпрос — каза лаборантката.

Тя се загърна в своето изтъркано жакетче, сякаш изведнъж й беше станало студено.

— Вие не обръщайте внимание на слуховете — каза Андрей.

— Но разправят, че сте измамили инженер Спиридонов с някаква фалшива скица. Уж сте открили — тя се позапъна малко, — открили… един рядък минерал, пък това излязло блъф.

Той се наведе над нея. Очите й бяха бистри и в зениците им имаше и ласка, и страх.

— Вие как мислите — рече Андрей, — бива ли ме за блъфьор?

— Не.

— А за мошеник?

— Какво приказвате!

— Това е всичко.

— А слуховете?

— Ако ви забавляват — слушайте ги. Ваша воля.

Тя го гледаше с топли, грейнали очи.

— Безразлично ли ви е какво се говори за вас?

— Все ми е едно — излъга я за втори път Андрей.

— Как може да ви е все едно! — Тя поклати с укор глава. — Та вие сте комунист, вие трябва да държите за чистотата на името си. Аз ли трябва да ви напомням за това?

— Има работи, които не зависят от нас — каза Андрей. — Аз зная например, че не съм мошеник, а хората казват — не, ти си мошеник. Как да им докажа обратното, когато условията около мен така са се сложили, че аз наистина изглеждам блъфьор и лъжец. Тия условия аз не съм ги създал, те съществуват извън моята воля и над всичко отгоре — никак не ми е ясно кой ги създава и кой се крие зад тях. Как да се боря и срещу кого?

Той се облегна на вратата и дълго мълча. Беше хладно, през отворения прозорец нахлуваше вятър, но по челото му лъснаха капки пот. Несъзнателно вдигна ръка и разкопча яката на ризата си.

— Много ли ви е тежко? — запита тя и тихо добави: — Как да ви помогна?

Тоя мек и топъл глас го накара да трепне. Един човек вярваше в чистотата му и това беше толкова прекрасно и толкова чудно! Един човек не се надсмиваше над нещастието му, а доверчиво му предлагаше приятелството си, помощта си. Погледна я в лицето и в тоя миг то му се стори най-красивото лице, каквото беше виждал досега. Той би целунал ръцете й, тия малки ръце с дълги и тънки пръсти, които смутено подръпваха полите на вълнения й жакет.

— Благодаря ти — каза той. — Благодаря ти за добрите чувства.

— И аз благодаря за това, че ми заговори на „ти“ — рече тя.

Те помълчаха и усмихнато се гледаха един друг.

— Знаеш ли кое е най-важното за център-нападателя? — запита го тя със засмени очи.

— Да издърпва средния полузащитник в дълбочина и оттам…

— Много сложно! — прекъсна го тя. — Най-важното за център-нападателя е да води нападението напред, да атакува, непрекъснато да се бори за успеха на своя отбор. Това се иска и сега от теб, някогашни център-нападателю! Да атакуваш, да се бориш за чистотата на името си, да си възвърнеш доверието, което си загубил. Да не вдигаш рамене и да казваш „все ми е едно“. Ако някога не ти беше все едно, като се бореше за победата на „Академик“, колко е по-необходимо да воюваш и да се бориш за победа сега, когато се касае за едно голямо откритие — тя прошепна, — за берил!

Пак му се прищя да й каже нещо хубаво, нещо много красиво и топло, но хубавите думи не идеха и не идеха в паметта му! Той изобщо не беше красноречив, не умееше да говори гладко, пък и речникът му беше оскъден откъм красиви думи. Но тази вечер и онова, което беше запаметил от книгите, и то беше отвяно някъде си и заключено там като зад девет врати.

— Човек винаги се учи — каза той. И като се досети, че това е една лоша и шаблонна фраза, въздъхна и пак вдигна ръка, за да поразшири яката на ризата си.

— Време е да спиш — поусмихна му се тя и подаде ръка.

А той мъжки я стисна и девойката едва не извика от болка.

— Знаеш ли — каза тя, — нашият картограф се е излегнал на моето място. — И като го погледна крадешком, добави: — А никак не ми се иска да будя човека от сън!

— Не бива — съгласи се бързо Андрей. — Нека си спи. Тука, при мен, има къде да се настаниш. Ела!

Той зае мястото си в ъгъла, до прозореца, а тя седна до него, издърпа полата си под коленете и затвори очи.