Андрей Гуляшки
Скъпоценният камък (2)

I

Всичко това започна с едно наистина необикновено събитие.

По онова време началник на службата, която ръководеше геоложките проучвания в страната, беше инженер Слави Спиридонов. Възнисък мъж, слаб и поприведен в раменете, той имаше дълги и неспокойни ръце, а над високото му чело, набраздено с дълбоки бръчки, се полюляваше гъста грива от посивяла, мека коса.

Емигрирал от България след разгрома на Септемврийското въстание, той беше завършил геология в Съветския съюз и там бе участвувал като научен работник в дузина славни експедиции из Сибир и Урал. Прекарал по-голямата част от живота си на открито, сред природата, той правеше впечатление с темпераментния си нрав, с непресъхващата си жажда да върши нещо и макар да беше в понапреднала възраст — все още мечтаеше за пътешествия, открития и лагерен живот.

Инженер Слави Спиридонов обичаше смелите и мъжествени изследователи, а към младите геолози, който проявяваха находчивост в работата си и творческо дръзновение, той се отнасяше със сърдечна загриженост и любов, като истински баща. Съветваше ги, учеше ги на това, което сам беше научил, лично ходеше да им избира инструментите и снаряжението, а когато заминаваха на дълъг път — изпращаше ги на гарата и бодро усмихнат, махаше им от перона с ръка, желаеше им успех.

Весел и сърдечен с честните и откровени хора, той беше зъл и непримирим с ония, които се опитваха да го заблуждават. Презираше сътрудниците си, които се увличаха по лесната и евтина слава, а мекушавите и колебливи изследователи винаги и навсякъде осмиваше с остър и хаплив език.

Тоя ден Слави Спиридонов беше извикал в кабинета си водача на геоложка бригада №3. Тя беше съставена от опитни научни работници и обикновено се изпращаше в такива райони на страната, където се търсеха залежи от някой рядък и ценен за стопанството минерал.

Бригада №3 се готвеше за път.

Водачът й, химик по професия, беше едни от ония учени, които и през най-тъмните години на фашизма останаха докрай верни на прогресивната наука въпреки всичките несгоди, с които властта умъчняваше и без това тежкия им живот. Но като всеки човек и той си имаше свои особености, свои странни привички, макар и на пръв поглед да приличаше на един обикновен, благодушен добряк. Въльо Власев принадлежеше към категорията на тия хора, които признават за истина само това, което могат сами да видят, помиришат и претеглят на точни лабораторни везни. Като научен работник той бе известен с прецизността си, която стигаше винаги до педантизъм, със склонността си никога и нищо да не предприема, докато няма „черно на бяло“, че усилията ще се увенчаят непременно с успех.

Той беше едър, пълен човек, движеше се тежко и шумно като стар маневрен локомотив. Имаше червено, заоблено лице, върху което стърчеше месест, малко завит надолу нос със силно разтворени ноздри — сякаш тоя нос все душеше някаква тънка, неуловима, но от огромно значение миризма. Тоя човек ужасно се потеше, но зиме и лете ходеше с плетена вълнена жилетка, а плъстената си широкопола шапка, украсена с поизбеляла кафява панделка, сваляше само когато се намираше в лабораторията си или в някоя от канцелариите на службата и когато вечер си лягаше да спи.

Въльо Власев наближаваше вече петдесетте години, но все още беше ерген. Самотата му тежеше особено в неделните и празнични дни, но колчем се замисляше над тъмните неизвестности, които носи брачният живот, той потриваше доволно ръце като далновиден пътник, съумял да заобиколи един много опасен риск в своя път.

На кино ходеше най-много веднъж, два пъти в годината, и то в ония изключителни случаи, когато на екрана се въртеше исторически или научноизследователски филм. В театъра не беше стъпвал още от студентските времена. Имаше едно развлечение — да играе домино с хазяина си — и една страст — да води подробни записки в бележника си за всичко онова, което намираше интересно и важно в своя служебен и ергенски живот.

За него може да се добави още, че по характер бе свадлив и затворен, че тайно в душата си копнееше за оня час, когато ще го назначат за началник на лабораторната служба, и че пак така — тайно в душата си — не вярваше твърде на младите хора, които имаха смело въображение и горещи сърца.

Денят беше чист и слънчев, топъл. Докато Въльо Власев спокойно прелистваше бележника си, инженер Спиридонов обиколи няколко пъти кабинета си, като мръщеше вежди и помахваше ръце, после се спря пред отворения прозорец и се загледа навън. От синьото поизбледняло небе грееше ярко обедно слънце, фасадите на насрещните къщи блестяха, сякаш бяха покрити с лъскави слюдени листа. Духаше топъл южен ветрец и клоните на възправения току под прозорците кестен потрепваха едва забележимо с вейките си, гъсто накичени с едри, свежозелени листа.

Слави Спиридонов примижа — напоследък очите му бяха започнали да сълзят от силната светлина. Той премести погледа си върху разшумената корона на кестена и сдържано, и някак тъй, от само себе си, тихичко въздъхна. Това чувство, че е затворен между четирите стени на канцеларията като птица в кафез, изпълваше душата му с досада, с противна горчивина. Навикът му да е сред природата го теглеше сякаш с куки навън. Но очите му сълзяха, слънчевият пек измъчваше зениците му, а в краищата на пръстите си усещаше някаква особена тръпчива студенина. Това бяха първите неприятни признаци на старостта, първите напомняния, че отсега нататък пътешествията, лагерният живот, странствуванията в пек и мраз из планините са неща, за които ще може само да мечтае.

Но Слави Спиридонов не беше сантиментален човек. Разбира се, сега той няма да пълзи из нагорнищата, а ще раздава на младите изследователи поуките от своя опит, ще вдъхновява усилията им и ще живее с техните успехи и победи — винаги млад по сърце въпреки старостта.

Така мислеше Слави Спиридонов, застанал малко наведен над прозореца, а Въльо Власев през това време слюнчеше пръстите си и съсредоточено прелистваше дебелия си бележник. Всъщност това не беше бележник, а тлъстичък тефтер, дълъг педя и половина, подвързан с кожена подвързия в жълто-кафяв цвят. Зелени копринени панделки разделяха тоя бележник на три части. Първата част Въльо Власев беше посветил на материалното снаряжение. Тук по азбучен ред той си записваше всичко, от което се нуждаеха изследователите: от компасите и торбите за събиране на минерали, от епруветките на подвижната лаборатория до цветните моливчета на картографите, линираната хартия и кутийките с кабарчета и карфици. Втората част на бележника съдържаше характеристики на геолозите. Тия характеристики бяха много лаконични и имаха горе-долу следния вид: „X — има нюх, има очи, но се увлича. Да му се вярва 70 на сто“. Или: „Y — бива го да лази по скалите, но има склонност всичко, що е жълто, да взима за злато. Ентусиаст. Неговите проби и заключения да се подлагат на лабораторна проверка“. Или: „Z — муден човек, но търпелив, солиден. Не се увлича, не се горещи. Борави добре със сравнителния метод, разбира химията. Да му се вярва 90 на сто“.

Третата част от бележника беше изпълнена със сведения от географски характер — скици на местности, наименования на реки, селища, върхове. Тук имаше и едно разписание на влаковете, като в скоби бе означен престоят по гарите, а сините кръстчета показваха ония места, където зиме можеше да се закуси с топла шкембе чорба, а лятно време — да се намери таратор и подсладена със захар лимонада.

Въльо Власев се прокашля многозначително и като видя, че началникът на службата се извръща от прозореца, събра вежди и започна с угрижен глас:

— Тази вечер, другарю Спиридонов, ние сме на път, а до тоя момент нашата материална част все още не е в пълен ред. Аз, както знаете, неведнъж съм имал случай да ви се оплаквам от домакинския отдел. Можете ли да си представите! Ние сме в навечерието на заминаването, а тоя наш отдел още не ми е представил две резервни дръжки за чукове и четири фитила за спиртни лампи номер 2. Ето — той почука с пръст върху гьонената подвързия на бележника си — тука съм отметнал с червен молив тия неща. А червените отметки означават, че поръчката не е изпълнена.

Въльо Власев избърса с длан запотеното си чело и въздъхна:

— Изобщо, другарю Спиридонов, домакинската служба в нашето учреждение не е напълно на мястото си и аз ви моля да си вземете бележка. Ще кажете — две резервни дръжки — голяма работа! Наистина не е голяма работа, признавам. Но вие знаете, че в един деликатен механизъм и една прашинка е достатъчна, за да се объркат работите, нали? Да вземем за пример часовниковия механизъм… Но защо да прибягваме до сравнителния метод, когато нашият случай е съвсем прозрачен и ясен! Представете си, че двамина от моите хора строшат дръжките на чуковете си. Това често се случва. Ами те все едно че ще останат без ръце!

Слави Спиридонов събра вежди, намръщи се, по лицето му премина сянка на едва сдържан яд.

— Вие не бива да правите трагедии от такива дреболии — каза той. — Вие изобщо изпадате в отвратителен педантизъм понякога. Извинявайте, но всичко това изглежда несериозно, досажда. Две дръжки. Струва ми се, че вашите хора биха могли сами да си издялат не две, а десет!

— Държавата плаща на моите хора за уплътнен научноизследователски труд. За каква уплътненост на работното време може да става дума, другарю Спиридонов, ако всеки от тях започне да се занимава с дюлгерски работи? Но да речем, че дръжки за чукове те все пак ще съумеят да си направят. Ами фитили за спиртните лампи номер 2? Нима моите хора трябва да се превръщат и на фитилджии?

Слави Спиридонов махна с ръка и с отегчено лице се отпусна в червеното кожено кресло, което беше натъкмено отляво на широката му писалищна маса.

— Извинявайте, ако ви досаждам — каза Въльо Власев, като разкопчаваше най-горното копче на вълнената си жилетка. — Вие знаете, че аз обичам строгия порядък, изправността. Така съм навикнал.

По тънките устни на инженер Спиридонов се плъзна жлъчна усмивка, но той бърже се овладя и със спокойна ръка вдигна слушалката на телефона. Заповяда на домакина веднага да прибави към снаряжението на бригадата още една дузина резервни дръжки за чукове и десет метра фитил за спиртни лампи номер 2.

— Докладвайте ми лично за изпълнението на поръчката — каза той. После, като остави слушалката, извърна се към Въльо Власев и го запита: — Доволен ли сте? Или може би спиртът е малко?

Въльо Власев отвори бележника си на буква „с“, прегледа написаното и поклати отрицателно глава.

— Спиртът ще стигне — каза той.

— Радвам се, много се радвам! — засмя се Спиридонов. Той помълча някое време. — Знаете ли — започна той, — аз все пак бих ви посъветвал да учите своите хора да си помагат и сами. Много е важно това, изследователят да се научи сам да си помага, сам да преодолява несгодите, когато го сполетят. Нали вие не отивате на театър, а тръгвате на пътешествие из планините? И ще се движите по кози пътеки, и ще лазите из сипеи, а понякога ще сте откъснати на по два дни път от населено място? Добрият изследовател трябва да умее и панталона си да закърпи, когато се скъса, и огън да си накладе в дъждовно време, че и землянка да си направи, ако стане нужда. Изследователят не е салонен човек. Той се бори с тайните на природата при сурови условия. Удобствата на живота не са винаги на негова страна. Вие не бива да глезите сътрудниците си — това искам да ви кажа.

Въльо Власев поклати глава.

— Какво глезене! — усмихна се той и почука с пръст върху бележника си. — Тука аз съм съставил работен график за всеки един член от нашата група: какво трябва да върши — по дати, че дори и по часове.

Той каза така, а си мислеше: „Мъчно ще ме накараш ти, любезни, да правя от хората си кашавари, дюлгери, строители на землянки и тем подобни. Времето на изследователите робинзоновци отдавна е минало! Нашата епоха е модерна, социалистическа, а това значи изобилие на техника и точно разпределение на труда. Всяка жаба да си знае гьола, тоест домакинът да не се прави на три и половина, а да дава на бригадата каквото е предписано според специалния протокол, геолозите да не се помайват с дялкане на дръжки, а да търсят бакър, защото държавата за това им плаща заплата и им требва командировъчни — да открият залежи и туйто!“

Инженер Спиридонов гледаше голямата карта на България, провесена на стената, и по лицето му се разля топла усмивка — то просия, сякаш беше огряно от някакъв скрит вътрешен огън.

— Знаете ли — каза той, — знаете ли колко много ви завиждам, другарю Власев! Не, вие не ме разбирайте криво. Аз просто тъгувам, така, поради годините си: множко са станали и мисля си — не навреме остарях! Та погледнете — той посочи картата с глава, — една геоложка целина. Да бях поне на ваша възраст — не бих стоял нито ден в канцеларията, в службата. Щях да ровя в тая скъпоценна целина и какво ли не бих открил! Педя земя, а помислете колко хубост!

— Да — каза Въльо Власев. — Нашата земя е богата с полезни изкопаеми. И с рудни, и с нерудни. А между нерудните има доста красиви, вие сте напълно прав. Да вземем например мрамора. По обагреност той не отстъпва и на най-известните мрамори в чужбина.

Слави Спиридонов се понамръщи, въздъхна, но изведнъж си спомни за нещо и отново се оживи.

— Как щях да забравя! Толкова е важно, а едва сега си спомних. Всъщност аз за това ви извиках, а вие ме разсеяхте с вашите дръжки и фитили. Вие, другарю Власев, понякога прекалявате наистина. Не ми се сърдете, вие знаете, че ви обичам. Ако не бяхте такъв отчаян педант, щяхте да станете велик учен, уверявам ви. Но вие сте педант особняк, иначе — ей богу — не бих могъл да ви понасям! Да… Та за какво ставаше дума? А! Именно! — Той прелисти бележника си, прочете нещо и запита: — Вие имате един млад геолог в бригадата си на име Андрей Андреев, нали?

— Има такъв — каза Въльо Власев.

Слави Спиридонов помълча.

— Знаете ли, този Андрей Андреев твърди, че миналата година…

— Какво — миналата година?

— Там е работата!

Началникът на службата стана от мястото си и започна да се разхожда из стаята.

— Той твърди, че миналата година е забелязал в същия този район, където ще ходите сега, представете си, следи, и то какви?

— Сигурно не от мечка — каза Въльо Власев.

— Мечка! Да беше ми рекъл „следи от слон“ — щях по-малко да се учудя! Та какво са някакви си следи от слон, дори от мамонт, ако щете, в сравнение с това, което той подозира! Слушайте! Тоя ваш юнак твърди, че е попаднал на следи от берил. Берил, разбирате ли? Чудният, тайнствен, рядък минерал, от който се получава металът берилий — два пъти по-лек от алуминия, — металът, за който мечтаят авиоконструкторите от целия свят! Разбрахте ли?

— Аз съм химик — прекъсна го някак обидено Въльо Власев. — Познавам донякъде и теглото, и качествата на тоя метал.

— Нали? — Инженер Спиридонов разпери ръце. — Берил у нас! Представяте ли си?

— Това нещо аз мъчно мога да си представя — намръщи се Въльо Власев. — Аз съм човек на положителната наука и с фантазии не се занимавам!

— Ех, вие! Безнадежден скептик и отчаян педант! Та наука без фантазия е като птица с отскубнати криле.

— Аз по-скоро бих си отскубнал главата, отколкото да повярвам така, изведнъж, че у нас има берил — отвърна троснато Въльо Власев.

— Не, вие отскубнете само вашия скептицизъм — засмя се Слави Спиридонов. — А главата нека си стои. Тя не пречи. Тя дори е полезна в някои случаи. Слушайте! Та по същия начин, както вие ми говорите сега, са говорили и буржоазните учени у нас преди едно и повече десетилетия: няма петрол, няма олово, няма цинк. Пък ето, и петрол се намери, че и олово, и цинк.

— Но берилът е нещо съвсем друго, другарю Спиридонов. Първо: берилиевите находища в света са толкова малко, че се броят на пръсти. А колкото по-рядко се среща един минерал в света, толкова са по-нищожни вероятностите, че ние ще го намерим у нас, в наша земя. Нали? От гледна точка на логиката това е така. Второ: никога, никъде и никой не е говорил за берил в България. Трето: не са известни геоложки признаци за възможното наличие на тоя минерал у нас. Сумирайте тия три положения, и вие ще се уверите, че съм прав!

— Аз Съм геолог, другарю Власев, и не познавам такава теория, която би изключила на всяка цена, ама на всяка цена, присъствието на тоя велик минерал в недрата на нашата земя. Нека вероятностите за това да са само две или три на сто. Но защо пък тия вероятности да не се проверят? Питам ви — защо?

— Ако хипотезата изхожда от сериозен източник, моля — нека се проверява. Ние имаме такъв параграф в бюджета, който разрешава инвестиции във връзка с разни издирвания на полезни изкопаеми. Щом като има параграф, значи законно е да се разходват средства, тоест да се правят проучвания. Но параграфът, колкото и да е благоразположен към възможните изкопаеми, не ни задължава да вярваме на разни фантазьори. Позволете, но този Андрей Андреев, макар и да не е лишен от известни способности, е фантазьор от първа категория. При това имайте предвид, че е млад човек. Ето какво съм записал в бележника си за него: „Комунист. Обича да чете книжки през свободното си време, предимно исторически. Бивш футболист.“ Чувате ли, другарю Спиридонов, бивш футболист! После: „Добър катерач, издръжлив. Техника в събирането на материали — отлична. Има и око, и нюх. Но се увлича по неща, които не лежат в преките му изследователски задачи.“ Забележете си, другарю Спиридонов: увлича се в издирвания — така, на своя глава и по свое усмотрение. Такова нещо аз наричам нихилизъм! После: „Много се горещи в работата, вярва на въображението си, а то у него е прекомерно развито“. Виждате ли? Затова аз съм си отбелязал: „Да се прави специален химически анализ на пробите му, а докато няма резултат от тях — да му се вярва не повече от 30 до 40 на сто“. Така. Сега как искате вие да гледам сериозно на тия негови бълнувания за берилий? Да беше отворил дума за желязо, за олово дори, да речем — за калай — иди-речи. А то — берил! Това е фантастика, бълнуване, плод на развинтено от книгите въображение!

— Геолог без въображение е четвърт геолог! — започна да се сърди Спиридонов.

— Геолог, който не държи сметка за фактите и за изводите, които произтичат от фактите, не е изобщо никакъв геолог. — Въльо Власев разкопча и второто копче на жилетката си, нещо, което друг път правеше само когато се готвеше да спи. — А къде са неговите факти, другарю Спиридонов? Защо поне едно парченце от материалната истина не ви показа? Кристалче макар?

Спиридонов искаше да му отвърне с остри думи, да му каже такива неща, които да го поразят, но се размисли и замълча.

Наистина младият геолог не беше представил никакви проби, никакви кристали. Той просто твърдеше, че е попаднал на „обнадеждаващи“ следи, които „говорели“ за възможното присъствие на берил в района, където бригадата ще прави проучванията си. Той правеше достояние една своя хипотеза и нищо друго.

Но това беше хипотеза, която съдържаше нещо величествено, нещо безкрайно важно за науката, за отбраната на страната, за народа. Такава хипотеза може да бъде рожба само на човек, който има смело въображение и дръзновено сърце. Ако в случая смелото въображение е съчетано с едно трезво научно мислене — защо да не се помогне? Въльо Власев е голям химик, с доказани способности, но е скептик по характер, за него изглежда фантастично всичко онова, което не е доказано с нагледни примери, с лабораторен анализ. Но докъде ще стигне изследователското дело, ако винаги и във всички случаи се изискват „нагледните“ материални доказателства? В историята на великите открития има премного примери, когато само догадката, смътното първоначално предположение са играли решаваща роля за по-сетнешния успех.

Въпросът е в това — дали младият геолог Андрей Андреев е сериозен учен, а не славолюбец някакъв, който живее с манията да вдига шум около името си. Но ако беше славолюбив самохвалко, той непременно би раздрънкал наляво и надясно хипотезата си и сега цяла София щеше да приказва за берил и за това, какви реактивни самолети и стратосферни летателни апарати ще се правят от метала берилий. А ето младият геолог не се беше проявил като невъздържан дърдорко… С една кратка записка от двадесет реда той скромно съобщаваше за предположението си, изброяваше някои от мотивите и молеше за съдействие.

И сега, като обмисляше какво да каже на Въльо Власев, как да развълнува сухата му емпирична душа, инженер Спиридонов отново си припомни първата среща с момъка. Тази среща се предхождаше от една кратка, но буйна разправия зад вратата на неговия кабинет. Беше наредил на разсилния да не пуща никого — тогава имаше някаква срочна работа, а припреният посетител налиташе да влезе. После се зачу шум от боричкане и след няколко секунди в кабинета влетя един младеж с огромен ръст — главата му опираше в горния праг на вратата. Той беше облечен в спортна риза и засуканите й ръкави откриваха яки, мускулести ръце, гъсто обраснали с козина чак до китките. Това беше чипонос млад човек, с мургаво скулесто лице, върху което грееха като електрически лампички две светли, гълъбовосиви очи.

Инженер Спиридонов се навъси — той обичаше смелите хора, но нахалниците — особено когато те идеха при него без връхна дреха и със засукани ръкави — не можеше да понася. Той се готвеше да изпъди тоя човек и търсеше в паметта си най-острите за случая думи, но като приповдигна очилата си, изведнъж си припомни, че момъкът му е познат и не само познат, а негов подведомствен сътрудник, геолог. Преместили го бяха преди година и половина от минно проучвателния отдел в отдела за геоложки издирвания.

И тъй, понеже раздразнението му не беше утихнало, а из открехнатата врата надничаше раздърпаната от схватката, но все още накострежена фигура на разсилния, той го запита със строг и доста недружелюбен глас:

— Какво искате вие, другарю, и защо влизате при мен по такъв недостоен начин?

— Простете — каза двуметровият младеж и лицето му почервеня, като да го бяха облели с вряла вода. — Простете, че ви безпокоя, но тоя човек — той кимна към разсилния и приятелски му се усмихна, — тоя човек вече трети път ме връща, не ме пуска да вляза при вас. Разбира се, той не е виновен, вие така сте му заповядали и аз не му се сърдя. А ние заминаваме сряда вечер — аз се числя към бригада №3 — ние заминаваме сряда вечер и нали разбирате, няма време за губене. Ето — той измъкна портфейла си и оттам извади един сгънат лист. — Аз тук съм обяснил кое-що. Прочетете. Ако намирате това за интересно, позвънете ми. Отбелязал съм най-отдолу телефона си — с молив.

Той остави листа, промънка едва чуто „прощавайте“ и заднишком се измъкна навън.

Тоя следобед инженер Спиридонов го търси шест пъти по телефона, но винаги един и същ мелодичен гласец му отговаряше; „Няма го, другарю, не се е завърнал.“ Позвъня му към десет часа вечерта и когато чу в мембраната твърдия му баритон, кой знае защо, в сърцето му преля истинска радост.

— Кому още сте разправяли за тия ваши предположения? — запита го той.

— Загатнах за това нещо на колегите си от бригадата. Но те се отнесоха към думите ми крайно недоверчиво, дори… Смееха се: един ли — казваха, — един ли минерал лъщи зелено! Има — казваха — поне сто такива минерала… А на другаря Власев, разбира се, нищо не съм споменавал. И да ви кажа ли? На първо време се разколебах. Започнах и аз да мисля, че съм попаднал на някакъв незначителен минерал със зелен цвят… Затова си мълчах. Но напоследък прочетох една интересна историческа книжка: за рударството по нашите земи през античните времена. И това, което прочетох, ме накара да вярвам, че наистина съм открил следи от берил.

— Донесете ми точна картографна скица на мястото, където предполагате, че има това нещо — нареди му Спиридонов. — И никому нито дума, ясно ли ви е? Не бива да се шуми предварително.

— И наум не ми е минавало да шумя! — засмя се младият човек.

Рано на другата сутрин след разговора си с младия геолог Спиридонов извика при себе си помощниците на Въльо Власев: партийния отговорник на бригадата Павел Папазов и минералога Арсов — специалист по цветните метали.

Партийният отговорник Павел Папазов беше опитен химик като Въльо Власев, но и по външност, и по характер много се отличаваше от него. Висок и строен, той се обличаше с вкус, макар и скромно, бръснеше се всеки ден, спиртни питиета не слагаше в устата си, а обувките си час по час бършеше с кърпичка, за да лъщят. Откритото му красиво лице, върху което приветливо блестяха спокойни сини очи, ласкавият му глас и непринудената му отзивчивост към всичко, което тревожи и вълнува хората — тия му качества предразполагаха към откровеност, предизвикваха чувство на симпатия дори у хората, които го познаваха едва от няколко дни. В партията членуваше отдавна, а преди Девети септември беше лежал в затвора — след един провал по военна линия. Когато бригадата излизаше на проучвания, той доброволно се нагърбваше със санитарната служба, превързваше, даваше аспирин и хинин на заболелите и зорко и строго следеше да не би някой да пие студена вода, преди да му е минала потта. Той беше общият любимец на бригадата, само Въльо Власев се държеше студено с него, почти официално, говореше му винаги на „ви“. Но хората познаваха затворения му и необщителен характер и това не ги учудваше — той беше „непоправим“ педант.

Специалистът по цветните метали Игнат Арсов беше висок, сух и мургав човек на около 40 години. Той имаше силно извит орлов нос, тънки, едва забележими устни и четвъртита брадичка — много суха, костелива, почти лишена от месо. Подвижен, пъргав, неспокоен, той рядко се застояваше на едно място, сякаш нещо все го пареше под петите, и понеже по характер беше любезен и услужлив до вманиаченост — често досаждаше на колегите си със страстната си готовност да им услужи, да им помогне, да им бъде полезен с това и онова. Не дай си боже, някой да се разболееше особено когато излизаха на поход — той носеше раницата му, снаряжението, а стигнеха ли в лагера — правеше му чай, оправяше и премиташе палатката му, зорко следеше дали навреме взима лекарствата, сякаш беше роден за професионален болногледач.

Игнат Арсов минаваше за опитен специалист, през последните една-две години той сам беше открил няколко находища на мед, олово и цинк, но станеше ли дума за откритията му, за неговите лични заслуги — изчервяваше се като момиче, смущаваше се и или избягваше настрана, или махаше ядосано и обидено с ръка.

— Всичко това е вятър — сърдеше се той, — аз нищо не съм открил и нямам никакво участие в тия работи. Човек открива нещо, когато се стреми към това нещо съзнателно, с предварително подготвен изследователски план. Пък аз, какво… аз случайно, съвсем случайно налетях на рудата, така, слепешком… Уверявам ви, тъй беше. Ако някой има заслуга за туй откритие — наградата се пада на нашия ръководител, другаря Власев, защото ние работим но негов план. Награда заслужава и другарят Папазов, под чието непосредствено ръководство действуваме всички. Изобщо — заслугата е на нашите ръководители, а аз съм един случаен изпълнител. Всеки друг на мое място би открил същото, което и аз открих.

Явно беше за всички, които го познаваха по-отблизо, че той страда от прекомерна, болезнена скромност, която беше взела характер на истинска, чудновата болест. Често наричаше себе си „невежа“, „чирак“, „сляпо оръдие“ на случайността, „негодник“, роден с късмет, и т.н. Веднъж, когато бяха на лагер под Бакърлъка, изпаднал в мрачно настроение, той направи странно признание. „Знаете ли — каза той, — аз имам едно постоянно, чудовищно усещане: струва ми се, че моят мозък непрекъснато се свива всеки ден, всеки час — и през деня, и през нощта — и че в черепа ми се образува една ужасна, една страшна празнина. И аз си мисля: какво всъщност представлява тази празнина, какво има там? Въздух, изпарения, пара? Аз много мисля за това.“

Въльо Власев рядко говореше с него и само по служба. Мръщеше се на мекия му шепнещ глас, избягваше да го гледа в очите, но всякога се вслушваше в съветите му — тачеше го като специалист. Той на няколко пъти беше се опитвал да „нанесе“ характеристиката му в своя бележник, но все не успяваше: образът на тоя човек се изплъзваше от познатите „указатели“ и проценти, не лягаше в никаква определена и точна формулировка. А Павел Папазов го обикна, дори го направи помощник в партийната си работа. Възхищаваше се на скромността му, на трудолюбието, сочеше за пример безупречната му дисциплина.

Започна да му възлага изнасянето на доклади, събирането на членските вноски, определи го за свой заместник в съвещанията на партийния актив. Всичко това Игнат Арсов вършеше от сърце. Често сам изготвяше сведенията за поведението и работата на комунистите в бригадата и Павел Папазов се чудеше:

— Като да си го писал с моята ръка и гледал през моите очи!

— Моля ви се! — покланяше се леко Игнат Арсов. — Какво говорите! Вие ме научихте да виждам точно, да преценявам строго и безпристрастно. Каквото съм постигнал — дължа го на вас!

Миналата есен той откри началото на една голяма и богата медоносна жила, но и това си откритие приписа на Папазов.

— Аз работех по негови указания — твърдеше той.

Папазов не си спомняше да му е давал каквито и да било „указания“, но, кой знае защо, не възрази, премълча, прие заслугата за своя. Тази „заслуга“ му донесе слава, а заедно със славата дойде и служебното му повишение. След този случай те станаха неразделни приятели.

Пак миналата есен, когато Андрей направи достояние хипотезата си за берила, Павел Папазов извика приятеля си и направо го запита:

— Какво мислиш ти по тая работа?

Тогава Игнат Арсов дълго мълча.

— Позволете ми да отговоря след няколко дена — каза той.

Мина седмица, изминаха десет дни, Игнат Арсов ходи до София във връзка с бракоразводното си дело. И една вечер той сам заговори за Андрей.

— Вие ме питахте какво мисля за хипотезата му? Ще ви кажа: наивна фантазия.

— Да, това е тъй — усмихна се Папазов. — Фантазия, разбира се. Но е хубаво, когато младите хора се увличат по големи идеи. Красиво е и благородно!

За първи път Игнат Арсов му възрази.

— Такива увлечения са празно губене на време — каза той. — На ваше място аз бих постегнал юздите му.

Тия му думи си спомни Папазов оная сутрин, когато и двамата стояха пред масата на Слави Спиридонов.

— Във вашата бригада има един млад геолог — започна началникът. — Казва се Андрей Андреев. Какво ви е мнението за него?

Павел Папазов погледна крадешком приятеля си, прокашля се и с някаква особена, преднамерена веселост отвърна:

— Андрей ли? Прекрасен момък! Отличен. Играл е известно време като център-нападател в студентския футболен тим.

Той каза това и тутакси долови, че по лицето на приятеля му премина доволна, одобрителна усмивка.

— Аз не ви питам за спортните му качества, другарю Папазов. Дали е играл център или свръзка — Слави Спиридонов обичаше и разбираше футболната игра, — това не ме интересува сега. За друго ви питам и вярвам, че вие се досещате за какво.

— Как да ви кажа, момък от нов тип — започна някак неуверено Папазов. — Когато работи, работи съвестно, добре. Когато се весели, весели се от сърце. Изобщо мил човек.

— Симпатичен човек — каза Игнат Арсов и се поклони.

— Говорил ли ви е за берил, за минерала берил? — запита ги Спиридонов, като изведнъж се изправи на крака. — За това ви питам и вие ми отговаряйте направо, без заобикалки!

Игнат Арсов въздъхна.

— Ама, разбира се, колко пъти! — засмя се Папазов. Той се засмя, но си личеше, че в тоя миг никак не му беше до смях. — Всеки човек си измисля по някоя идея фикс — продължи той. — Какво да се прави? Ние имаме в бригадата един геолог на име Зюмбюлев. Страстен ловец. Той разправя, че видял веднъж в гората как кучката му Тотка играла на „прескочи коза“ с един страшен вълк единак.

— Вие лично какво мислите по тая работа с берила? — прекъсна го намръщено Спиридонов.

— Че какво ще мисля! Благороден ентусиазъм, мечти, видения. Аз решително не виждам нищо лошо: младостта търси прекрасното навсякъде.

Игнат Арсов се поизкашля:

— Другарят Папазов говори за онова прекрасно, което е в кавички.

— Не намирате ли зрънце разумна вероятност в тия негови хипотези?

— Ние мислим, че зрънце разум може да се открие дори в приказките на лудите — побърза да отговори Игнат Арсов.

— Значи вие, другарю Папазов, вие направо смятате тая работа за лудешка, така ли?

— Аз ли? — Павел Папазов потърка челото си, помълча. — О, не! Аз не съм казвал такова нещо. Аз винаги съм гледал с добро око на младежките мечти. Вие попитайте Андреев — не само че не съм го укорявал, а, напротив, съдействувал съм му според силите си.

— Това е абсолютно вярно — допълни го Игнат Арсов. — Другарят Папазов се отнасяше винаги с благородно снизхождение към фантазиите на тоя момък.

„Явно е, че тия хора не възприемат хипотезата за берила, че смятат всичко това за празна работа — мислеше Спиридонов, — но във всеки случай те се отнасят благородно към усилията на момъка, особено Папазов.“

— Ще видим — каза той. — Аз му поръчах да ми представи една точна геодезка скица на района, където предполага, че има следи от берил. Аз ще разбера по скицата колко е сериозен тоя човек, какво е открил и дали изобщо нещо е открил. Вие сте свободни.

 

 

Така се беше развивала тази „берилиева“ история до тоя час. И ето сега Въльо Власев седеше пред него и начумерено гледаше в обемистия си бележник. И той, и Павел Папазов схващаха хипотезата на Андреев като някаква причудлива фантастика, рожба на горещо въображение. Но докато единият имаше открито и непримиримо отношение към подобен род „бълнувания“, другият се отнасяше по-милосърдно — търпеше ги като наивни, но красиви прояви на младостта.

„Аз ще позная по картографната скица дали има поне зрънце сериозност в това дело“ — реши Слави Спиридонов и нареди на разсилния да повика Андрей.

Този път младият геолог се яви в приличен вид пред своя шеф. Не носеше връзка, но беше облякъл тъмно сако и тая дреха го правеше да изглежда още по-едър и изумително силен.

Инженер Спиридонов го покани да седне, порадва се някое време на атлетическата му фигура и на руменината, която беше избила по лицето му, после го запита направо, без излишни заобикалки:

— Значи ти вярваш, че в този район има следи от берил, така ли?

— Вярвам — отвърна твърдо Андрей, като погледна началника си право в очите. И пак повтори: — Вярвам.

Въльо Власев многозначително се покашля.

— Кажи ми — каза той, — какъв е според тебе процентът на вероятността — стига ли до едно на сто?

— Петдесет и едно на сто — отвърна спокойно Андрей.

Въльо Власев зина и разпери от почуда късите си ръце.

Той не можа да проговори, а само поклати глава, както прави докторът пред безнадеждно заболелия си пациент.

— Какво имате наум: залежи, пластове, жили? — попита тихо началникът.

— Имам наум следи, които ме навеждат на мисълта, че някога, в древността, из тия места са разработвани шахти за добиване на изумрудена руда. По онова време обикновения берил не са го ценили за нищо, търсили са само кристален. Но аз мисля, че където има кристален берил, там ще се намери и обикновен.

— Тоест… вие сте видели кристален берил… така ли да ви разбирам? — Слави Спиридонов се изправи зад масата си. — Видели сте… изумруд?

— Сънувал е нещо — засмя се Въльо Власев. — Видял е нещо насън. А после сънят му се е сторил действителност. Изобщо… приказки от хиляда и една нощ!

— Чакайте, чакайте! — прекъсна го Спиридонов. — Вие значи сте видели изумруд. Прозрачен, кристален берил. Защо не донесохте едно късче, за да видим?

— Аз видях нещо, което прилича на кристален берил — каза Андрей. — По цвят, по мекота на блясъка. Не успях да откъртя нито едно зрънце, защото този камък лежеше най-малко на три метра над главата ми. Нямаше как и с какво да го достигна. Пък и не бях сигурен, че е непременно кристален берил. И други минерали, гледани отдалече, имат същия цвят. А втори път не успях да се върна на онова място, защото бригадата ни замина за друг обект.

— Приказки! Личи си, че доста книжки си прочел — взе да се сърди Въльо Власев. — Кой знае каква древна история ти е размътила главата!

— Аз съм означил онова място на картографната си скица — каза Андрей.

— Дай я! — извикаха едновременно двамата мъже.

— А без скица вие не ми ли вярвате? — усмихна се Андрей — Нима приличам на лъжец, на човек, който съзнателно заблуждава?

— Някои жени имат външност на ангел, пък душата им е по-черна от дявола — каза Въльо Власев. — Аз на външността не вярвам!

— Дайте скицата! — Инженер Спиридонов протегна ръка.

— Би трябвало на човека повече да вярвате, отколкото на хартията! — усмихна се тъжно Андрей. — Впрочем — ето! Гледайте!

Той разтвори чантата си, извади една мека кафява папка и я постави на масата.

— Аз познавам в тоя район всяка една долчинка, всяка една височинка, ти няма да ме заблудиш! — закани му се Въльо Власев с пръст.

 

 

И тука стана неочакваното, странното, за което ви споменах в началото на тая глава.

Въльо Власев и инженер Спиридонов разтвориха папката и жадно впиха очи в разноцветните топографични знаци. Минаха две минути, минаха три — чуваше се само възбуденото им дишане, плъзгането на пръстите им по гладката чертожна хартия. Въльо Власев почти допря носа си до чертежа, а инженер Спиридонов се изправи и със замръзнало лице едва чуто прошепна:

— Това шифър ли е… или що?

— Какъв шифър — засмя се Андрей. — Съвсем ясна геодезка скица върху точен топографски план. Всичко е обяснено в легендата.

Тогава Въльо Власев се изсмя със ситен и дрезгав, неприятно хриптящ смях.

— Шмекер и половина — каза той, като се поуспокои. — Аз така си и предполагах. Момчешка работа!

После по лицето му кат да премина някаква тъжна сянка.

— Как не те е срам да си правиш такива шеги с нас, възрастни мъже, бива ли! Та ние сме ти учители, как така?

— Но какво има, защо? — попита изумен Андрей.

Инженер Спиридонов го изгледа със зли очи, скръцна зъби и го повика с пръст.

— Я прочети тая легенда тук! Високо! — заповяда той.

Андрей се наведе над листа и в същия миг почувствува, че му се завива свят. Това беше само една топографска скица без никакви геодезки означения, нашарена с червени колелца.

Какво ставаше тука? Не сънуваше ли?

Снощи той до полунощ работи над тоя план и добре помнеше, че нанесе и разреза на пластовете и само две точки означи с червени колелца. Някаква магия беше изличила пластовете, геодезията, някаква магическа ръка бе начертала дузина червени колелца и с неговия почерк бе източила една дълга, безкрайна легенда.

Това не беше неговият план!

Той изтри студената пот, която ороси челото му, и като през сън дочу яростния глас на инженер Спиридонов:

— Чети!

И Андрей засрича:

— Номер едно… хубав вир за къпане… Номер две: тук се въди пъстърва… Номер три: има пясък, удобно е за слънчеви бани… Номер четири: оттук до пивница „Земен рай“ — четири километра.

Гореща буца притисна гърлото му, задави го и той замълча.

— Е, какво ще кажеш? — зина върху му инженер Спиридонов. — Такива ли са твоите зелени изумруди?

„Но какво се е случило? — мислеше трескаво Андрей. — Това нещо аз не съм писал. Да не би пък снощи да съм имал припадък на лудост?“

— Станала е някаква необяснима грешка — каза той с отпаднал и не свой глас. — Тоя план… не е моят… тоест не е същият!

В тоя миг някъде дълбоко из душата му изплува инстинктът за самосъхранение, желанието да запази достойнството си и да избегне позора. Тоя инстинкт събуди в него сили за борба.

— Аз ще ви донеса истинския план. Снощи до полунощ съм си играл над него. Ей сега!

И той се устреми към вратата.

— Слушай! — изгърмя с басовия си глас началникът. — Ако до един час не ми донесеш скицата, която допреди малко ме уверяваше, че си направил, да не си посмял да се мернеш вече пред очите ми! Разбра ли?

Андрей не отговори. Той тръшна вратата след себе си и бързо тръгна към изхода. Изпитваше чувството, че върви като в сън, в някакъв недействителен, призрачен свят.

— Виж ти, виж ти! — угрижено поклати глава Въльо Власев. — Дявол знае на какво прилича всичко това! И чудно, и глупаво, и обидно донемайкъде… Такова нещо от тоя момък не съм очаквал дори тогава, когато съм мислел най-лошо за него. А ето каква била работата… Ето докъде могло да стигне младежкото лекомислие — суетната жажда за сензация и слава!

Лицето на тоя човек, сприхаво и надменно допреди малко, сега бе придобило унил и опечален вид. Сякаш сам водачът на бригада №3 беше уловен в лъжа.

— Оплете се сиромахът като в кълчища — каза той. — Де ще е предполагал, че вие наистина ще му искате нагледни доказателства за тая негова изумрудена хипотеза! Той е разчитал, да, той разчиташе до последната секунда, че вие ще повярвате на неговата „парол доньор“, че няма да поискате да надзърнете в тая ваджийска скица… И всъщност какви доказателства може да ви представи? Никакви! Така е. Той има само едно болно въображение и нищо друго. Но за всеки случай слага някаква папка в чантата си, та ако го запитате вие: „Имате ли представа къде са приблизително тия берилиеви находища?“ — той да ви каже: „Разбира се!“ — и да чукне с пръст върху папката. Демек: „Аз всичко съм уточнил, отбелязал, но вие, моля ви се, не си правете труд да гледате това нещо, защото, нали — ще ме обидите. Вие трябва да вярвате на човека! Вие чисто и просто ми гласувайте доверие и заповядайте на другаря Власев да ме остави да си скитам, където си искам.“ Точно така. Да… Но ще кажете: що за скица беше това, което видяхме? Ами това имал човекът, това турил в чантата си. Наивникът не е предполагал, че вие ще се покажете по-настойчив, че наистина ще поискате да надзърнете в неговата знаменита творба. Изобщо — неприятна история. Аз, откровено да си кажа, колкото и да съм настроен резервирано спряно младите, гледах на тоя момък с по-добро око… Берил! — Въльо Власев въздъхна и махна с ръка. — Празни работи, фантазии!

— Това все още не се знае! — каза началникът и уморено приглади посивелите си коси. — Представете си, че той наистина е разменил скиците? Че е турил в чантата си не тази скица, която аз му поисках? При еднакви папки това лесно може да се случи. Вие сте склонен във всяка грешка да съзирате зъл умисъл. А така не бива… Младите хора грешат по-безкористно от нас, старите, вярвайте ми! Наивност, невежество, горещо въображение, бързина — това е по-малко лошо от користолюбивите сметки на някои „зрели“ хитреци.

Слави Спиридонов запали папироса, погледа замислено къдравите извивки на дима, сетне най-неочаквано чукна с показалеца си по стъклото на масата и рязко се наведе напред.

— Но ако случаят със скиците е един нагласен блъф, ако това, което вие предполагате, излезе истина, аз ви моля, другарю Власев, да не проявявате нито капка снизхождение към тоя млад човек! Опита ли се за втори път да заблуждава когото и да било — докладвайте ми и аз ще го изгоня от службата като най-долен мошеник и лъжец!

— Дума да няма! — Въльо Власев се почеса по тила, посумтя и една тиха усмивка някак насила се плъзна по месестите му устни. — Дано пък да донесе тоя проклет план! — каза той, като гледаше съсредоточено в краката си. — Дано пък… този път да е станало някакво чудо… аз да съм сгрешил!