Кенет Уайт
Синият път (4)

Квебек City Flash^[1]

Бях напрегнат, свръхвъзбуден, като че ли се готвех да ограбя банка. Забравих напълно партитурата и започнах да импровизирам. И тогава, боже мой, се понесох като насън…

Мец Мецроу

Шофьорът на таксито, което ме докара до автобусната гара, беше индианец. Заговорихме за червените светлини. Той ги държеше под око, с крак на газта, готов да скочи.

— Трябва ми добра кола — прошепва той полу на себе си.

— Тази добра ли е?

— Добра е. Шевролет. Лека е. Върви. Сипвам й бензин. Искам да лети. Трябва й…

Светлините се смениха и той литна.

— … нерв.

После, след като обмисли, прибави:

— Тази работа е лудост, нали разбирате. Направо болест.

 

 

Върху оградата пред един пуст участък до автогарата някой е написал с огромни яркочервени букви:

ХРИСТОС

ПРЕЗ

ЩЕ СЕ ВЪРНЕ

1986 ГОДИНА

СВЕТИ ЛАВРЕНТИЙ

ЩЕ ВЛАЧИ КРЪВ

Още един побъркан християнин. Светът е пълен с тях. Те изсмукват въздуха. Чалнат тип, иди да четеш Теяр дьо Шарден. След това Уолт Уитман. И накрая — среща в Лабрадор.

В откритата безкрайност.

 

 

На спирката проверявам разписанията на автобусите за Квебек. Виждам, че има два маршрута. Избирам по-дългия. Докато си купувам билет, служителят ме пита:

— В Квебек ли отивате? И не вземате експреса? Казвам му, не, не искам да взема експреса. Казвам, че не обичам да бързам при пътуване и че искам да се насладя на всяко нещо, да го изсмуча изцяло. И после като че ли откровението ми съдържаше нещо логично (а може и така да беше), опитах да направя връзка:

— Отивам в Лабрадор.

— Там няма нищо.

Край на разговора.

Наблюдавам как един самолет на „Грейхаунд Америкрузър“ потегля покорно и безшумно към Ню Йорк, после се качвам в моя „Вояжър“ за Квебек.

Като далечна поща през Америка…

 

 

Това е един от тези сини дни с безоблачно небе, които ни карат да се сещаме за поезията на Хопкинс.

Спокойно минаваме през:

Канейдиан Пасифик

Молсънс Бруъри

Импириъл Моуласис

Грандма Фуд Продъктс

Сукри Сейнт Лорън

Джорджия Пасифик

Канада Уест Индиа Моуласис Ко

Алайънс Стийл Корпорейшън…

Там, върху развълнуваната река, зеленикава и искряща, чакат огромните товарни кораби:

Гаспе Транспорт

Атол Моунарч

Оувърсийс Алеютиън…

Усещане за открит огромен свят. Усещане за сурова материя. Усещане на американското пространство. Усещания. Никога не ги задълбочаваме достатъчно. Но преди това трябва да ги разтворим, всичките. Може би накрая остава само едно усещане, безкрайно. Обаче не трябва да се бърза твърде много със създаването на единства. По-добре е да се съхрани множеството, и, то в движение. Отворено съгласуване… Не искаме Бог или Единството да се намеси отново между нас. Дори да се върнем към Единството, то няма да е същото.

Тези пръски от мисли ми подскачат в главата — както слънчевите проблясъци върху Свети Лаврентий, докато прекосяваме:

Бу дьо лил

Максинонже Джънкшън

Луизвил

Ямашиш

Поан дю Лак

Бе Жоли…

Аз също съм влюбен в американските названия!

 

 

Край Троа Ривиер престояваме петнайсет минути. Изпивам едно философско кафе в компанията на Лудвиг Витгенщайн („това, за което не може да се говори, се проявява“) и после правя една обиколка по улиците. На ветровития кръстопът между Ковашката улица и Речната улица поглеждам как Свети Лаврентий влачи своите води. Ето още един огромен товарен кораб стои там:

Лоджистик Транспорт.

Ах, като че ли вселената иска да ми даде знаци! Логичен превоз!

Продължаваме пътя си:

Кап дьо ла Мадлен

Табажи Жюл

Шамплен

Ботискан Донакона…

Горите, които прекосихме, бяха отрупани с цветове: червено, жълто, оранжево, оранжево-червено, тъмножълто-червено. Чиста радост за очите е там, сред слънцето и вятъра. Навсякъде кленове, естествено, но също брези, борики и ели. Защо ли тук брезите изглеждат много по-бели? Като че ли дори научното им име Betulla alba трябва да се преобрази, за да стане екстазното Betulla albissima. Несъмнено е влиянието на Лабрадор, разливащ белотата си върху света.

Вземете влак „А“. Може би сте се запитали какво означава това „А“?

Америка

Атопична

Анархична

Анахронична

Аномична

Безгранична

Това не е нито от историята, нито от поезията, нито от философията. Никоя от тези стари думи. Нещо още по-друго.

Нещо друго. Другаде.

А коловоз.

Абсолютно.

По цялото протежение на пътя се вижда, как едри флегматични каскетлии момчета се поклащат в люлеещи се кресла по своите веранди. Самоиздигнали се хора, приютени под козирките. Виждат се купища червени ябълки, изложени за продан от яки червендалести канадки. Червени ябълки, сироп от клен и кожи. В Америка е есен. Есента, „сезон на сладката зрелост“ — е казал поетът. Но тези кожи са дошли от Лабрадор. За това пространство трябва друг език, трябва да се отиде докрай по дирята на червените листа.

Ансиен Лорет Джънкшън

Сент Фоа

Квебек Сити

Иска ми се да се повъртя малко около автогарата. Влизам в малкото ресторантче и си поръчвам кафе с ябълкова торта, заслушан в неофренския глас на Квебек:

— Това е група скитници…

— Колата им е измита…

— Една фамилия, намазана с фъстъчено масло…

След кафето и тортата поръчвам „Оризов пудинг със сироп от клен“, все така заслушан.

— Аз закъснях…

— Кръчмище!…

— Отивам да работя…

После вземам такси за Кап Руж в припламналия здрач и изфучаваме по дългия булевард Дюплесис и пътя за Сент Фоа. В Кап Руж живее един друг писател, който ще ме приюти за няколко дни.

 

 

Една прелестна бреза е израснала точно пред прозореца ми. Напомня ми за Покахонта Макгрегър. И се събуждам сутринта, за да наблюдавам как слънцето огрява кората й.

Семафор на неизвестното.

Поредица от логични превози.

Искам да извърша три неща в Квебек. Да посетя замъка Фронтенак ли? Пфу! Да отида на поклонение пред Авраамовите скали? Авраам? Хм! Не познахте. Ще се снабдя с карта, най-добрата на Лабрадор, ще посетя Центъра за изследване на Севера в Лавал и ще хвърля поглед на индианския резерват в Ансиен Лорет. Започвам подготовката.

Както вече сигурно сте се досетили, да докоснеш карта на Лабрадор не е лесна работа. Можех да си купя карти с означени всички градове, всички селца, всички ями между Монреал и Ню Йорк. Попаднаха ми карти на Съединените щати, на английска Канада, на провинция Квебек, на Франция, на Германия, на Англия и на Япония. Но на Лабрадор, ядец! Лабрадор ставаше все по-далечен и все по-недостъпен. Няма дори карта…

Насмалко да изкопая една в Министерството на горите и земите, но въпросното министерство не работеше в събота и неделя; бих ли бил така любезен да дойда в понеделник? На прага съм на рая и ме молят най-учтиво да дойда в понеделник.

Институциите и личностите няма никога да бъдат на една и съща вълна.

Ето защо аз съм стихийник.

Смеещ се стихийник.

Човекът, с когото разговарям в Центъра за изследвания на Севера, се завръща от езерото на Дивите колиби. Когато го моля да ми посочи книги за Лабрадор, той започва да обяснява, че кой знае какво няма. Но след като му мрънкам цял час, а после два часа съвестно търсихме в библиотеката, получи се библиография от петдесетина заглавия. Достатъчно ми е. И една карта на Лабрадор.

— За какво ви е всичко това?

— За да напиша стихотворение.

— Не знаех, че поетите работят по този начин.

— Аз не съм от Поату.

Разберете ме добре. Нямам нищо против Поату. Това е земята на пиктите — ако се върнем далече назад в миналото. Искам да кажа, че тамошните хора са мои братовчеди. Но регионалистичната идеология никога не се връща толкова назад в миналото. Никога по-далече от бабата. Нали знаете, бабата е животворната сила на нацията…

 

 

Малко по-късно, все така потънал в тези мисли, разглеждам менюто на ресторант „Льо Галоа“ и очите ми съглеждат: „супата на барда“. Супа — хубаво, казвам си аз, поставил десния си палец върху левия мъдрец (според древния келтски обичай). Защото във Франция, ако идваш от Шотландия, Ирландия, Уелс, от Бретан или все едно от коя част на келтската етническа ивица, и стъкмиш няколко стиха, те провъзгласяват за бард. Рано или късно ще се намери критик, които да те определи за бард. Нищо чудно, че Йейтс говореше за журналистиката като за съсипията на литературата. А нещата са ясни, момчета, веднъж завинаги. Бард е този, който възпява историята на племето. Безплеменен и правещ всичко възможно, за да изляза от историята, аз просто не мога да бъда някой брадат бард. Нали?

Наричайте ме Исмаил, интелектуален номад… Не зная дали търся някакво племе. Не мисля (предпочитам обкръжението на самотни и потайни умове като Скот Еригена и Дънс Скот), но пък вярно е, че точно сега племената ме интересуват по някакъв начин. Може би защото ми е дошло до гуша от нации и държави.

И така естествено стигаме до някакво хуронско селище.

— Ще минеш край една спирка. Ще продължиш направо. Ще видиш лек завой и след това ще стигнеш моста.

Това са указанията, пътьом дадени на моя приятел, писателя, който кара колата. Точно така излезе. Ето я спирката, после завоя, и накрая моста.

На всеки ученик е известно, че думата „Хурон“ произлиза от френски. Идва от „юр“^[2] и подсказва каква прическа са имали тези ирокези. Думата „ирокез“ поне съдържа малко нещо индианско. Произлиза от „иро“, което означава „аз казах“ — така завършват винаги индианците, след като са произнесли някаква кратка реч. Те винаги са произнасяли някакви кратки речи. Само кьоркютук пиян, индианецът ставал мълчалив.

Дебелия Луи, вождът на резервата, не е мълчалив.

Не само е разговорлив, но е също така и красноречив.

Дори е написал една книга, и ето какво казва:

„Аз съм възмутен от законодателството, дало на провинция Квебек официално знаме, което няма нищо общо с живота на провинцията. Защо ни избраха за герб белите лилии, които никога не са расли тук и никога няма да растат? Не, това знаме няма никога да се развява над нашия резерват. Заклел съм се да направя всичко, което е по силите ми, за да попреча на това. Най-добрият начин да осуетим техните планове е да си изработим наше знаме, което да ни представя, да изразява нашите усилия и нашия начин на живот. Аз вече съм измислил знамето, което ще наложа, когато условията го позволят: кожа от черна мечка със снегоходка по средата. За да покажем, че ние сме си го създали, ще поставя в средата на снегоходката глава на индианец. После, за да наблегнем още повече, ще нарисуваме индианска лодка върху синя вода, отразяваща небето, синьо и зиме, и лете. Моята мечта се осъществи и това знаме се вее над хуронския ни резерват и защищава същността ни и народа ни със своите традиции и своята гордост.“

Може да си мислим каквото си искаме за знамената, дори най-симпатичните, но когато слушам как Дебелия Луи заявява, че иска да събуди народа си от трите века летаргия, си казвам: три века не са чак толкова много — от колко време спим ние в Европа?

В индианския музей, уреден от Дебелия Луи, може да се види и една мокасина, принадлежаща на Седящия Бик. Истинска ли е или подправена? Страшни шегаджии са тези индианци, и обичат да разказват небивалици.

Имат предколумбовско чувство за комичното. Франсоа Рабле с червена кожа!