Кенет Уайт
Синият път (21)

Голи земи

Земя, море, огън и вятър — сливат се с песен в бялото действо.

Дилън Томас

С Лъки направихме няколко обиколки по брега:

остров Аулацивик

планината Киглапе

островите Окак

островът на Треската

планината Каумажет

фиордът Хеброн

заливът Саглек

заливът Рамах

фиордът Начвак

планината Торнгат

Белия нос

заливът Райанс

остров Килинек

Всичко това е с далечна, отчаяна красота.

„Лабрадорският бряг — пише един геолог — си остава един от най-стръмните и най-разкъсаните по света. Голотата на скалите, липсата на гори и торф помагат на този дълъг бряг сам да разкаже своята история. Тук повече от другаде Майката Природа е лишила земята от геологично облекло, с което я покрива обикновено, и паметта на времето е записана върху голите кости.“

Как да се влезе в тази голота, в тази празнота?

Да живееш с нея и да я изразиш?

Когато прелитахме над брега и леденосиньото лабрадорско море, си припомних разни стихотворения на ескимоските шамани:

Огромното море

ме повлече и

аз се оставям

на земята, на небесното движение

като тревичка на голямата река

аз се оставям

те ме носят

те изпълват с радост мойто тяло.

Ето ги „пространствените“ стихотворения, които се разполагат далече отвъд личността. В пейзаж като този е необходима поезия, която прилепва към костите и се разкрива на ветровете.

Търсех подходящо място, където да остана. За един ден и една нощ. В мрака и в светлината.

Накрая избрахме Начвак.

Прекарах една нощ, една дълга нощ, крачейки с великия арктически покой.

В това светилище на птици.

И се опитах да уловя най-далечните вълни.

Нощ над Лабрадор

милиарди птици сред сумрака

са кацнали успокоени

няколко редки полета все още

ей там минават чайки хвойни

 

дали е смърт?

или отиване към друг живот?

толкоз тежкият въпрос

смути

вълните на мълчанието

по-добре да чакаш

и да се радваш на този сумрак

морски езици

морски езици дошли от север

минали заливи и фиорди

лочат лавата скалиста

те ще кажат стихотворение отвъд

въпросите

 

спят

патици и диви гъски дъждосвирци

спят също

и земята е светилище безкрайно

 

отпусни се

по дългия път на прелета

отпусни се

в тази нощ

сред Стария и Новия ни Свят

отивай по-далече

и все по-далече

в свят

ни нов ни стар

 

и в света

ни нов ни стар

ти следвай чак докрая

полета на птиците

……

зора се вдига

във вика на дива гъска.