Братя Грим
Вълкът и човекът

Един ден лисицата разказвала на вълка за силата на човека.

— Никое животно — казала тя, — не може да надвие човека и трябва да използваме хитрост срещу него.

Вълкът отговорил:

— Ако ми се случи някога да срещна човек, аз все пак ще го нападна.

— Е, аз мога да ти помогна в това — казала лисицата. — Ела при мен утре рано сутринта и ще ти покажа един!

Вълкът дошъл рано на другата сутрин и лисицата го завела до един път в гората, по който всеки ден минавали ловци.

Първо минал един стар бивш войник.

— Това ли е човек? — запитал вълкът.

— Не! — отговорила лисицата. — Той е бил човек.

След това минало едно малко момче на път за училище.

— Това ли е човек?

— Не, то ще става човек.

Накрая се задал един ловец, с пушка на рамо и ловджийски нож затъкнат отстрани. Лисицата казала на вълка:

— Виж! Идва човек. Можеш да го нападнеш, но аз ще се скрия в дупката си!

Вълкът нападнал човека, който, като го видял, си казал:

— Колко жалко, че пушката ми не е заредена с куршуми — и стрелял в лицето на вълка. Вълкът изкривил лице, но не можел така лесно да бъде изплашен, и отново се хвърлил срещу него. Тогава ловецът стрелял втори път. Вълкът преглътнал болката и се втурнал срещу ловеца, но той извадил блестящия си ловджийски нож и заудрял наляво и надясно с него, при което обляният в кръв вълк побягнал назад при лисицата.

— Е, Вълчо — казала лисицата, — как се справи с човека?

— Уви! — казал вълкът. — Никога не съм си представял по този начин силата на човека. Отначало той свали една пръчка от рамото си, духна в нея и издуха нещо в лицето ми, което ужасно щипеше. После отново духна в нея и сякаш изпрати в очите и носа ми мълния и градушка. След това измъкна едно блестящо ребро от тялото си и ме заудря с него, докато се почувствах по-скоро мъртъв, отколкото жив.

— Сега виждаш ли — казала лисицата, — какъв самохвалко си. Ти толкова се изхвърляш с думи, че не можеш да си ги вземеш обратно.

Илюстрация: Уолтър Крейн (Walter Crane, 1882)