Никола Христов Попов
Кратки животописни бележки (5)

IV. Войните, стъпки в политиката

През 1908 г. дойде на власт Демократическата партия, начело с водача й Ал. Малинов. Аз се числях в с. […] и бях кандидатиран за народен представител във Варненска околия, но партията загуби избора. Помолен бях за една година да заема председателското място в постоянната окръжна комисия и избран бях за такъв. След една година се оттеглих и заедно вече с брат ми Сотир започнахме обща адвокатска работа във Варна.

Както вече казах, до 1912 г. животът протече нормално. Доходите ни бяха добри, пък и евтиния беше голяма. През същата година Сотир се ожени за Невянка Райчева, сливненка, но живуща във Варна.

Като се сключи мир през 1913 г., ние със Сотир продължихме нашата адвокатска работа. И той имаше солидна подготовка като правник, та скоро в града спечелихме добро име. Така продължихме до първата европейска война, през която и двамата бяхме мобилизирани в Македонската дивизия, в 2-ри македонски полк, аз като капитан, а той като войник — неслужил. Той имаше вече 2 деца — Велка и Веско. През 1918 г. войната завърши и ние се завърнахме, но Сотир заболя от грип и през 1919 г. се помина. Осиновителят му вече беше починал.

Пропуснах да отбележа срещата на Сотир с баща ми. Тя стана още когато Сотир дойде във Варна и беше за баща ми много радостна, но за Сотир — доста обикновена, защото той знаеше за свой баща осиновителя си, а същинския си баща не помнеше и на него не дължеше отглеждането си. Установи се обаче скоро сърдечна връзка между двамата. Тогава стана и срещата със сестра ми Мария, която много плака от радост. Сотир след това често гостуваше заедно с мене в село при баща ми.

След смъртта на Сотир аз поех да подпомагам семейството му, тъй като последното нямаше почти никакви средства, освен ½ наем от една къща на ул. Ниш, която бяхме купили братски. Но наемът тогава беше нищожен.

През 1919 г. се роди син ми Христо, а през 1920 г. почина след 4–5 дневно боледуване от двойна пневмония майка му Еленка и аз останах вдовец с 3 невръстни деца. Цели 3 години прекарах с прислужници, които ме обираха и лошо се държаха с децата ми. Налагаше се да се оженя, бях още млад и децата имаха нужда от втора майка. Но съпруга за вдовец с 3 невръстни деца мъчно се намираше — тя трябваше да бъде добра майка, домакиня и да е съгласна да нямаме природени деца.

През 1921 г. се свика в София Църковно-народен събор. Аз имах честта да бъда избран за представител в тоя събор от Варненската градска административна околия. Съборът се занима главно с екзарх. устав. Бях член в съдебната комисия.

До 1923 г. нищо особено не се случи: адвокатската ми работа вървеше много успешно, обаче семейните ми работи не вървяха добре. Трябваше вече да се оженя. В същото положение беше и Сотировата вдовица — с 2 малки деца, при това и без сигурни средства. Сестра ми и съпругът й и братът на покойната ми жена дадоха идеята да взема братовата си вдовица, която беше много порядъчна домакиня и много близка на децата ми. Кръвно родство не ни свързваше, но имаше църковно запрещение. Близките роднини на братовата жена — Ив. Гюлмезов, директор на Девическата гимназия и др. подеха същата идея и се помъчиха да уредят тоя въпрос. Моето и на братовата вдовица съгласие беше налице и аз уредих въпроса с посредството на наши висши духовници в София и при съдействието на председателя на Върховния касационен съд Каранджулов. През лятото на същата година се оженихме и събрахме децата си в моя дом. За да се избегнат някои неприятности от професионален и обществен характер, взех благоприятното мнение на нашите във Варна съдии и видни колеги адвокати, също и мнението на видни общественици^[1].

Резултатите от тоя брак са налице — добро отглеждане на моите и братовите деца и добър съпружески живот. И в обществото бракът се посрещна добре, което личи и от факта, че през 1927 г. бях избран за кмет на града.