Никола Христов Попов
Кратки животописни бележки (2)

I. Родът ми в Крушево

Аз — Никола, брат ми Сотир и сестра ми Мария сме родени в историческото, прославено в Илинденското от 1903 г. македонско въстание — Крушево, което е кацнало на планината, на значителна височина^[1]. Понеже сме изселени оттам още като деца, почти нищо не помня от родното си място. През 1918 г. (през първата европейска война) ходих да го видя и да се видя с роднини. Крушево е балканско селище, хубав курорт, но е неблагоустроено и нищо забележително в него няма.

Баща ми — поп Христо Стефанов, е роден в с. Сопотница, близко до Крушево, също планинско, малко село. Неговият баща, мой дядо, поп Стефан Милев, бил родом от съседното село Велмевци, също и неговата съпруга — попадията. Той се преселил в Сопотница като свещеник на енорията на това село, в която влизало и родното му село. Учил се в съседни манастири, в които имало славянско училище, ръководено от игумените и калугерите. Бил строг като баща, но делолюбив и ученолюбив, поради което изучил в същите манастири и двамата си по-големи синове — баща ми Христо и брат му Иван, за свещеници. Из ония времена поповете и даскалите са били най-учените хора, те са били българската „интелигенция“. Учили се на славянски, който наричали „бугарски“ език, и не са познавали гръцкия език. Службата в църквата се извършвала само на тоя език, по славянски книги — стари и по-нови, донасяни от Русия. Дядо ни и баба ни са по произход чисти българи и освен българския език — македонски диалект, не са знаели друг.

Освен тия двама синове, дядо ни е имал още един — Атанас, най-малкият, който останал полуграмотен и земеделец. Имал и две дъщери — Мара, най-голямото чедо, и Петра, най-малкото чедо, майка на братовчедката ни Мара Д. Кондова^[2].

Когато баща ми поп Христо се ръкоположил за свещеник (след като учителствал няколко години), станал свещеник в Крушево. Българската екзархия била вече основана и българите в това село^[3] поискали да се отделят от гърците. Като отишъл баща ни там, една нощ българите превзели едната от двете църкви и за пръв път след векове в нея започнало да се служи на български (славянски) за голяма радост на българите, които напълнили църквата. Това било по коледните празници. Чичо ми Иван станал свещеник в Сопотница, заместил стария си вече баща. Леля ми Петра, майката на Мара Кондова, отишла с баща ми да живее при него в Крушево, за да се спаси от преследването на един бейски син, който искал да я грабне и потурчи за своя съпруга. Тя била хубава мома.

Животът на баща ми в Крушево бил много неспокоен. Гърците и власите, които се гърчеели, непрекъснато го преследвали, но той не се побоял да стои и да изпълнява службата си. Наскоро дошъл още един свещеник, тъй като българите били по-голямата част от жителите на селото и се приобщили към българската енория, наречена на баща ми „папа Христо махлеси“.

Майка ни, Илина, била от с. Кривогащани^[4].

Оженила се и леля ни Петра в Крушево за терзията Тома Димов.

До 1881 г. животът протекъл доста добре, но през тая година избухнало новото македонско въстание, в което били замесени баща ми и чичо ми Атанас, като ятаци и участници в известната чета „Прилепските комити“^[5], прославена от народа след избиването й със съответна песен.

На Велики четвъртък същата година, една войскова част през нощта, когато баща ми четял светото евангелие, обградила църквата и поискали той да излезе, което той веднага направил и бил откаран в Битоля. Младежи и по-буйни глави искали да го изведат от задния вход на църквата и да го укрият, но баща ми, за да не се напакости на българите, предпочел да се предаде.

В Битолския затвор стоял баща ми с множество други българи цели 3 години, след като делото, възбудено против него, било свършено и той бил осъден на 101 години заточение. На смърт не бил осъден като свещеник, по голямото застъпничество на руския консул. Множество българи били избити и избесени.

И така, през 1884 г. баща ми бил изпратен да излежава наказанието си на остров Митилин^[6], Мала Азия. По пътя на два пъти се опитал да избяга, но не сполучил и след дълго пътуване пристигнал на острова и бил заточен в Калето.

Калето било с трите си страни до морето, а с четвъртата — до суша. Условията на живот са били тежки и само идеята за бягство поддържала духа и здравето на баща ми. След една година^[7] той, подпомогнат от един проходящ затворник — грък от Митилин, можал да ангажира една гемия, която всяка вечер го очаквала до брега на морето. Гемиджията му давал знак за пристигането си с махане на едно фенерче. Баща ми виждал сигнала от големия прозорец на килията си, служил някога за връзване на топове. Една тъмна нощ се спуснал от прозореца по въже, когато караулът се бил отдалечил към далечния край на зданието и бързо успял да се качи на гемията. Тъмната нощ дала възможност на гемията да се укрие в далечината на морската шир, ако и дежурните полицейски лодки да я гонили до заранта.

След едно опасно няколкомесечно укриване в разни пристанища, баща ми се домъкнал до Света гора, гдето се крил около 2–3 месеца като руски калугер. Най-после сполучил с една руска гемия да стигне до Цариград, в Екзархията. Там вече знаели както за заточаването му, така и за бягството му. След това Екзархията и консулството сполучили да го качат на един параход и така на 6 януари 1885 година баща ми стигнал във Варна. На пристанището коленичил и целунал българската земя и молитвено благодарил на бога за помощта му да добие свободата си. Животът му в затвора, революционната му дейност, бягството, са подробно описани от него и записани от мене и ръкописът бе предаден на софийското крушевско братство по тяхно искане за използване при издаването на историята на Крушево. Портретът на баща ми бе поставен в голям формат в братствения салон. Той личи и в двата албума, издадени от македонската организация.

И така, баща ми даде своя дан за черковното и политическото освобождение на родината си. С това ще се гордеят и децата, и внуците му.