Джеймс Хадли Чейс
Светът е в моя джоб (10)

ГЛАВА X

Върху широкия аутобан колите, много от които теглеха каравани, се подреждаха в шест колони. От време на време един хеликоптер прелиташе ниско над пътя, за да наблюдава движението. Всеки път Китсън чувствуваше как сърцето му бие по-бързо.

Понякога моторизираните полицаи спираха някой голям камион с чергило, за да го прегледат, но проявяваха пълно безразличие към караваните, от което можеше да се заключи, че полицията ги считаше неспособни да преодолеят теглото на фургона.

Да се кормува в такива условия представляваше голямо изпитание за нервите и Китсън трябваше да прави голямо усилие за да не надвишава петдесет километра в час.

Караха около шест часа без прекъсване.

Нито Китсън, нито Джини, седнала до него, имаха настроение да говорят.

Всеки път, когато забележеха полицейска кола или полицейски мотоциклет, биенето на сърцата им се учестяваше. Пътуванията за удоволствие, когато се бърбори безспир не се отнасяха за тях. В седем часа вечерта достигнаха пътя, който води към планината. Слънцето токущо залязваше зад нея и мрачината се увеличаваше бързо, когато Китсън навлезе с буика в първата серия остри завои.

Преходът беше труден Китсън знаеше, че ако караваната излезе от пътя поради лошо вземане на завоя, катастрофата ще е неизбежна.

Чувствуваше как теглото на фургона задържа буика и това го безпокоеше, тъй като знаеше, че пътят не е толкова лош и наклоните, които са опасни, са на тридесетина километра по-нататък.

Наблюдаваше непрекъснато температурата на мотора и виждаше как стрелката се премества бавно от нормално към топло.

— Скоро ще започне да кипи — каза той на Джини — Фургонът е много тежък Така ще е тридесет километра и след това пътят става много лош.

— По-лош от този? — запита с безпокойство Джини в момента, когато Китсън въртеше силно волана, за да насочи буикът в един труден завой.

— Това тук не е нищо в сравнение с по-нататък. Частта от пътя, за която ти говорих, е повредена от бурите преди няколко седмици. Още не са я оправили. Никой не е минавал оттогава там. Хората минават през тунела на Дюка, който пресича планината.

Пет или шест километра по-далеч Китсън трябваше да намали и спре, тъй като термометърът на арматурното табло достигна сто градуса.

— Трябва да оставим моторът да се охлади няколко минути — обяви той.

Слезе и вдигна два големи камъка, за да ги постави зад задните гуми, докато Джини отваряше караваната.

Китсън отиде да хвърли едно око вътре, но тъмнината му попречи да види Блек.

— Какво има? — запита последният, който също не виждаше повече от Китсън.

— Радиаторът кипи. Оставих го да се изстуди.

Блек слезе мъчително от караваната и се приближи до банкета на пътя, за да вдиша с пълни гърди студения въздух на планината.

— Най-после дойдохме до тук. Още колко километра имаме до върха?

— Приблизително двадесет Но те са най-тежките.

— Мислиш ли, че ще успеем?

Китсън поклати глава.

— Не. Много сме тежки Ако успея да закарам караваната празна, пак ще е добре.

Джини се присъедини към тях.

— Да извадим фургона от караваната и да го закараме него самия до горе — подсказа тя. — Пътят е пуст и нощта е тъмна.

Блек се поколеба.

— Това е единственият начин да излезем — каза Китсън. — И пак няма да е лесно!

— Съгласен съм тогава, но ако ни забележат, сме загубени.

— До къде ще ходим? — запита Джипо, който слушаше прав до караваната. — Далеч ли сме още?

— Има една гора и езеро на върха — отговори Китсън. — Ако успеем да стигнем, това е идеално скривалище за нас.

— Ако искаме фургонът да върви, трябва да скачим жицата за батерията — каза Блек — Хайде, Джипо, започвай работа, не стой там като пън!

За да поставят жицата на батерията бяха принудени да насилят капака на фургона с клещи.

През това време буикът се изстуди.

— Можем да го теглим още малко нагоре, не мислиш ли? — предложи Блек, желаещ да отложи до максимум момента на излизане на фургона от неговото скривалище.

— По-добре не — възрази Китсън — Пътят пълзи все по-стръмно. Моторът ще започне бързо да се загрява и ще трябва още да чакаме, докато се изстуди.

Повдигайки рамене Блек се настани на волана на фургона, чийто мотор запали, за да излезе от караваната на заден ход.

— Карай отпред! — заповяда той на Китсън — Ще те следвам с Джипо Няма да паля фаровете. Твоите задни светлини ще ме водят.

Китсън се съгласи и отиде да настигне Джини, която вече беше седнала в буика.

Започнаха изкачването. Колата, освободена от теглото на фургона, сега пълзеше леко.

— Следват ли ни? — обезпокои се Китсън.

— Да, но ти намали малко! Могат да ни загубят на завоите.

След двадесет минути те стигнаха до повредената част на пътя.

Китсън запали фаровете и спря.

— Стойте тук! — каза той. — Аз ще отида да хвърля един поглед.

Отиде да обясни на Блек, че иска да огледа подробно пътя.

На светлината на фаровете на буика двамата разгледаха пътя. Той, като че ли се изкачваше вертикално и бе осеян със скали и камъни.

— Хиляди дяволи! — извика Блек — Ще трябва ли действително да го изкачваме?

— Да — отвърна Китсън, поклащайки глава. — Няма да е лесно. Трябва отначало да разчистим терена.

И той тръгна по пътя, спирайки се пред всяка скала, за да я претърколи в пропастта. На тримата им трябваше половин час за да изчистят пътя от по-големите каменни блокове. Разрушенията се простираха на около петстотин метра, след което шосето се подобряваше.

— Мислех си, че ще е така — каза задъхан Китсън. — Щом дойдохме до тук, можем да се оправим.

Тримата слязоха до буика.

— Карай полека — препоръча Китсън на Блек — и само на първа! Запали фаровете си! Не спирай под никакъв предлог, иначе не можеш да тръгнеш отново.

— Добре, добре! — отвърна Блек с нетърпение — Ти няма да ме учиш да карам, нали? Заеми се с твоята кола, а аз ще се оправя с моята.

— Почакай да стигна горе, за да тръгнеш каза Китсън. — Ако трябва да отстъпя нямам желание да се блъсна в теб.

— Добре Много говориш! — промърмори Блек — Давай!

Китсън повдигна рамене и се плъзна зад волана на буика.

Остави фаровете си запалени, мина на първа и натисна постепенно газта.

Колата започна да пълзи. Не й липсваше мощност, но караваната, макар и празна, тежеше достатъчно много и доста я спираше. На моменти задните колела се плъзгаха, хвърляйки отзад във всички посоки камъни и едър пясък.

Набедена напред, с очи залепени в пътя, Джини предупреждаваше Китсън за всяко препятствие.

Те караха все по-бавно и по-бавно и Китсън с ръце, сгърчени върху волана, с крак, прикован към педала на газта, ругаеше през зъби, чувствувайки как колата започва да вибрира.

Всяка секунда той очакваше моторът да спре.

„Тогава ще сме загубени!“, си мислеше той.

Вземаше всичките завои точно, използувайки цялата си сръчност, за да се движи в тясното пространство, с което разполагаше, без буикът да излиза от шосето.

Увеличиха скоростта.

Водата в радиатора започна да кипи във вътрешността на колата горещината бе нетърпима.

На известно разстояние от тях фаровете осветиха едно по-равно пространство.

— Почти пристигнахме! — извика Джини, съвсем възбудена. — Само още няколко метра!

Китсън предвидливо не бе използувал още пълната мощност на мотора. Залепи крака си на пода.

Задните колела се плъзнаха и колата се наклони надясно, после гумите захапаха пътя. Тя се издигна някак си върху него и незабавно увеличи скоростта си.

Китсън спря.

— Готово! — извика той усмихнат — Уф! Мислех си, че никога няма да стигнем!

— Браво, Алекс! Това значи да се шофира!

Той й се усмихна, блокира ръчната спирачка и слезе на пътя.

Блек тръгна на свой ред Моторът на фургона не беше толкова мощен като на буика, но той нямаше да тегли тежка каравана.

— Тръгна много бързо — забеляза Китсън.

Той премина склона и се отправи към фаровете, които приближаваха.

Блек караше с пълна газ, с педал на газта, залепнал на пода, без да си осигури резерва за сигурност.

Фургонът се клатеше и подскачаше по разрушения път, подхвърляйки Джипо към преградата.

— По-полека! — запъхтя се Джипо — Караш много бързо!

— Млъкни! — изрева Блек — Аз карам!

На светлината на фаровете, Джипо изведнъж видя как пред тях изплува огромен камък.

— Внимавай! — извика той.

Блек видя препятствието много късно. Дясното колело го закачи и фургонът подскочи встрани. Преди Блек да може да направи и един жест, фургонът се намери напреко на пътя със спрял мотор.

— Ще паднем! — изкрещя Джипо, ужасен от ъгъла на наклона на фургона.

Опита се да отвори вратата, но тя бе толкова тежка, а наклонът — тъй голям, че не успя.

— Стой мирен, откачалник! — изкряска Блек — Ще ни преобърнеш!

Китсън се затича към тях.

Изплашен също от положението на фургона, той скочи на стъпалото за противотежест.

— Запали мотора и отстъпи бавно! — заповяда на Блек.

— Ако мръдна, ще се преобърнем — промърмори той с лице, потънало в пот.

— Това е единственият начин. Тръгни възможно най-бавно.

С трепереща ръка Блек включи стартера. Когато моторът започна да хърка, даде на заден ход.

— Включвай внимателно и без тласъци! — препоръча Китсън. — Започвай да завиваш, щом мръднеш.

Ругаейки през зъби. Блек тръгна полека. Щом почувствува мърдането на фургона, завъртя волана.

В един ужасяващ момент почувствува дясното си колело в пропастта. Помисли, че фургонът се преобръща. За щастие Китсън правеше противотежест, фургонът зави бавно и се намери срещу стръмнината.

Блек опита да включи на първа, но фургонът започна да пълзи назад и той едва има време да блокира спирачките. Моторът угасна за втори път.

— Добре, добре — каза Китсън с презрителен тон. — Слез и остави това на мен!

Блек слезе, ругаейки, но, всъщност доста облекчен, остави волана на Китсън.

Той разчете положението на фургона и поклати глава.

— Събери камъни! Трябва да се блокират задните колела.

Приближи се до края на пътя, сграбчи една скала и я довлече зад едно от задните колела, където я вмъкна в меката почва.

Блек направи същото с другото колело.

Китсън се качи във фургона и запали мотора.

— Бъдете готови с Джипо да блокирате колелата, ако спра! — викна той през вратата. — Ще трябва, може би, да пълзя нагоре метър по метър. Гумите никога няма да захапят в тази киша.

— Какво чакаш още? — измърмори Блек ядосан на себе си, че е блокирал фургона.

Китсън включи и отхлаби ръчната спирачка, за да остави задните колела да легнат на камъните.

— Тръгвам! — извика той.

И тръгна бавно.

Фургонът помръдна, но задните му колела забоксуваха, опръсквайки с кал и камъни Блек и Джипо.

Наполовина заслепени, те се обърнаха, за да си предпазят лицата.

Китсън се опита да задържи фургона паралелно на ръба на пътя, настъпвайки докрай газта, но усилието бе прекалено голямо за мотора, който още веднъж спря. Китсън едва има време да спре. Беше напреднал само десет метра.

Въпреки спирачките, фургонът започна да се плъзга назад, докато Китсън викаше на Блек да блокира колелата. Следващия път Джипо и Блек се държаха на дистанция и Китсън можа да измине четири метра преди моторът да спре. Неговите двама съучастници се втурнаха да пъхат камъни под колелата преди фургонът да е загубил отново почва.

Същата операция се повтаряше през половин час.

Стигнаха на края на петнадесет метра от буика, но всички бяха толкова изтощени, че Блек поиска почивка.

— Ще оставим този проклет фургон да се охлади — каза той, подпирайки се, целият запъхтян.

Китсън стъпи на земята.

— Вече почти сме стигнали — обяви той на Джини, която изтича към тях. — Когато се измъкнем от тук, той ще върви съвсем сам.

— Страхотен си! — извика Джини.

С щастлив вид Китсън й се усмихна.

— Всеки знае, че ти си ас на шофьорите — присмя се Блек. — Големият специалист по коли!

Джини го изгледа с презрение.

— Това не може да се каже за теб — забеляза тя.

— Точно така, вземи неговата част — подигра се Блек — ще бъдеш сама!

Той се приближи до пропастта, седна върху една скала и запали цигара.

Починаха си известно време. Когато Китсън прецени, че моторът е изстинал достатъчно, повика Блек и се качи във фургона.

Десет минути по-късно, спря до буика.

— Сега ще мога да го тегля — заяви Китсън. — По-добре ще е да го скрием.

Той качи фургона в караваната и Блек и Джипо заеха отново местата си.

После затвори вратата и се плъзна на волана на буика.

— Ти беше страхотен! — му заяви Джини. — Без теб нямаше никога да се оправим.

Тя се наведе към него и устните й докоснаха бузата му.

Лъчите на слънцето, които се процеждаха през цепнатина в палатката събудиха Блек. Когато отвори очи, погледът му падна върху наклонения покрив от платно. Трябваха му няколко минути, за да разбере къде се намира. Затвори отново очи, със свъсени вежди, целият схванат от това, че е прекарал нощта на твърдата земя. „Накрая, поне намерихме добро скривалище“, си каза той. „С малко повече късмет ще сме спокойни, докато Джипо отвори фургона“.

Разположеното в близост езеро можеше да ги снабдява с вода, а гъстата гора ги скриваше от самолетите, които патрулираха в небето. И още нещо — намираха се на около петстотин метра от пътя.

Никой не можеше да си представи, че фургонът може да се изкачи по един толкова лош път. Никой нямаше да дойде да го търси толкова високо.

Сега успехът на предприятието зависеше само от Джипо. Ако той не успееше да намери комбинацията, трябваше да се действува с оксижена.

Блек беснееше при мисълта, че фургонът бе в ръцете им от четири дни, а те все още не бяха видели цвета на парите. Отвори отново очи и погледна часовника си. Бе шест и пет. Завъртя глава по посока на Джини.

С глава, подпряна върху едно завито на топка манто, тя все още спеше.

Китсън също спеше, делейки Блек от младото момиче.

Палатката бе тясна, но те бяха принудени да спят вътре всички заедно. Нощите бяха много студени, за да могат да спят навън.

Блек, който се бе обърнал да види дали Джипо се е събудил, подскочи и се изправи със скок.

Джипо беше изчезнал.

За миг обзет от паника Блек се успокои, мислейки, че Джипо е излязъл да приготви закуската.

При все това, за да е наясно, отхвърли одеалото и бутна Китсън с върха на крака си, за да го събуди.

— Изправи се! — каза той на Китсън, който вдигаше глава, мигайки. — Джипо е вече на крака. На работа!

Китсън се прозя. По-близо до входа, отколкото Блек, той изпълзя навън, заслепен от слънцето.

Когато Блек го последва, Джини седна на свой ред и си затърка очите, протягайки се.

— Къде е Джипо? — запита Китсън, като огледа малката полянка.

Блек се обърна към добре покритата каравана под дърветата, после — към малкото езеро, без да открие и най-малка следа от присъствието на Джипо.

— Джипо! — извика той с всички сили, с ръце свити на фуния.

Викът остана без отговор и двамата мъже се изгледаха.

— Той ни е напуснал, мръсника! — извика Блек с яд. — Трябваше да го надзиравам. Изчезнал е някъде.

Джини излезе от палатката.

— Какво става? — запита тя.

— Джипо е изчезнал — обяви Китсън.

— Не е имал време да отиде далеч. Преди двадесет минути още спеше в палатката.

— Ще трябва да го настигнем! — извика Блек извън себе си. — Без него сме загубени! Той е откачил! От тук до магистралата има повече от тридесет километра. Не вярвам да иде до там пеш.

Китсън се затича към пътя, следван от Блек. Спряха се до канавката на пътя, който криволичеше под тях по ръба на стръмен склон. След много криволичения той се изгубваше в мъглата, която изпълваше дъното на долината.

Изведнъж Китсън сграбчи Блек за ръката.

— Ето го! — извика с пръст, насочен в пропастта.

Втренчвайки се, Блек успя да разграничи един миниатюрен силует, който се движеше на няколко километра долу по пътя.

— Можем да го стигнем! — извика Блек. — Когато го хвана, ще съжалява за деня, в който се е родил. Да вземем колата!

— Не! — възпротиви се Китсън. — Пътят е много тесен. Никога няма да можем да направим полузавой. Да отрежем напряко. Ще изминем два километра, преди той да е извървял половин. — И напускайки пътя, той започна да слиза по стръмния склон, плъзгайки се и подскачайки.

Съзнаващ опасността, Блек се поколеба за секунда, преди да последва Китсън с по-умерен ход.

Китсън достигна пътя, пресече го, изкачи наклона, покрит с трева и продължи маршрута си. Наклонът ставаше все по-стръмен и той трябваше да забави ход. Насмалко щеше да забие глава в пропастта, но успя да падне седнал и се плъзна до следващия завой, където се приземи в средата на една лавина от камъни.

Когато се посъвзе малко, спря за да погледне под себе си.

Сега различаваше ясно Джипо, който напредваше доста бързо по пътя.

— Ето го! — каза Китсън, когато Блек го настигна.

С жестоко ръмжене Блек измъкна пистолета си от калъфа.

— Ти да не си луд? — извика Китсън, хващайки го за ръката. — Само той може да отвори фургона!

Блек се опита да нормализира дишането си. Потта обливаше лицето му. С ядосан жест, той се освободи и грубо пъхна пистолета в калъфа.

После се засили наново по склона.

В момента, когато Китсън се готвеше да го последва, видя Джипо, който се спря внезапно, после остана за миг неподвижен, с очи, впити в посока към планината и започна да тича.

— Той ни видя! — извика Китсън на Блек. — Спри, Джипо! Ела тук! — изрева той.

Но Джипо не спря. Той се напъваше да бяга, въпреки че краката му тежаха, а дробовете му, като че ли всеки момент щяха да се пръснат.

Едва тогава той разбра безсмислието на своя опит за бягство. Бе се събудил пръв и виждайки, че другите трима са дълбоко заспали, внезапно беше решил да се върне у дома Не беше се надявал сериозно да може да напусне палатката, без да ги събуди, но един неукротим импулс го бе принудил да опита шанса си. С хиляди предпазни мерки се бе освободил от одеалото, после, на четири крака, бе вдигнал платнената врата. След като бе прекрачил тялото на заспалия Китсън, се беше намерил навън, много учуден, че така лесно е успял.

Един миг се бе поколебал. Знаеше, че има да премине повече от тридесет километра по един пуст път, преди да стигне автомагистралата, където можеше на автостоп да се върне в ателието.

Беше шест и пет. Имаше големи шансове другите трима да спят до седем, даже до осем часа.

Имаше шанс да измине един час, впрочем — два, докато неговото изчезване бъде забелязано.

С тази мисъл взе решението и започна да слиза с бърза крачка по пътя.

Крачеше малко повече от половин час и беше Вече изминал три километра, когато чу шум на лавина над себе си.

Вдигна очи и забеляза Блек и Китсън, които обезпокоително бързо се спускаха по склона, за да го настигнат.

Тази гледка го изпълни с ужас.

— Спри, Джипо! Ела тук! — чу той вика на Китсън.

Започна да тича като побеснял.

Едва след стотина метра си даде сметка, че не можеше да поддържа подобен ход. Отново хвърли поглед зад себе си. Забеляза Блек, който се придвижваше по склона на планината, пазейки с мъка равновесие и изскачайки накрая на пътя. Китсън пристигна почти в същото време зад него в средата на облак от прах и лавина от камъни.

Като подгонено животно Джипо напусна пътя и се втурна, като луд, по склона.

След няколко секунди загуби равновесие и заби глава напред Ръцете му убиха удара, но той започна да се търкаля.

Съвсем задъхан, спря малко след следващия завой. Доколкото можа, стана на крака и хвърли едно око зад себе си.

Видя, че от мястото, където се намираше, нито Блек, нито Китсън можеха да го забележат, понеже стръмните скали го прикриваха от тях. Това, че е невидим му даваше смътно чувство за сигурност, но шумът, който вдигаха двамата, слизайки, му се струваше ужасно близък.

Хвърли наоколо уплашени погледи, сигурен, че ще бъде настигнат след няколко минути.

Вдясно от него, на една обширна повърхност, гъсти храсталаци покриваха склона на планината.

Обзет от паника, не мислейки за друго, освен да се крие, той се втурна с наведена глава в храсталаците, които бяха високи до средата на краката му, без да се грижи за тръните, които разкъсваха панталона му.

В средата на храсталака той се хвърли по корем и растенията се затвориха над него.

Неподвижен, наостри уши, опитвайки се да възстанови дишането си.

Китсън първи стигна пътя Спря се и хвърли един поглед около себе си, смаян от изчезването на Джипо.

Блек го настигна задъхан и ругаещ като бесен.

— Къде е? — запъхтя се той.

— Мисля, че се е скрил — отговори Китсън.

Двамата завъртяха очи към обширното тревисто пространство. По всяка вероятност това бе единственото, възможно скривалище върху оголения склон на планината.

— Той е там! — изкрещя Блек с пръст, насочен пред себе си. — Излез от там, мръсник! Знаем къде си! — изрева той с всички сили.

Чувайки гласа на Блек, Джипо изтръпна, но само се притисна силно към песъчливата почва и зачака събитията, задържайки дъха си.

— Ще го измъкнем, мръсника! — извика Блек, обръщайки се към Китсън. — Мини оттам, аз тръгвам оттук.

Приближи се до храсталаците и си направи път. Бе преминал само десет метра, когато спря, разбирайки внезапно, че му трябват часове непрекъснато търсене, за да претърси навсякъде. Ако не попадне случайно на Джипо, вероятно нямаше да го намери никога.

Навлизайки в храсталаците Китсън също разбра безполезността на тяхното начинание и се спря.

Те погледнаха просторната повърхност, зелена от вплетени храсталаци.

— Джипо! — изрева Блек с глас, треперещ от яд. — Това е последният ти шанс! Ако не излезеш от тук, ще ти хвърлим един такъв бой, че ще си спомняш през целия си живот! Излез оттам!

Забелязвайки яда и отчаянието, които издаваше гласът на Блек, Джипо не помръдна. Разбираше, че ако издържи и остане скрит където бе, имаше голяма възможност да се изплъзне.

Блек започна да напредва, но без голяма надежда.

Джипо го чу да си проправя път сред гъстите храсталаци в противоположна посока. По пукането на клонките си даваше сметка, че Китсън също се отдалечава. Застина неподвижно и биенето на сърцето му скоро придоби нормален ритъм.

След няколко минути шумът от крачките на Китсън и Блек се отдалечи и Джипо разбра, че сега можеше да избяга без много рискове. Може би, те имаха намерение да претърсят цялата повърхност на тези храсталаци и в този случай бе по-разумно да се премести.

Много предпазливо започна да пълзи по песъчливата почва и да заобикаля късите стволове, покрити с клони, като внимаваше да не разклаща свода от храсти, който го прикриваше.

Беше преминал около тридесет метра и започваше да вярва, че се е измъкнал, когато внезапно забеляза една змия.

Токущо бе протегнал дясната си ръка и се бе подпрял на пръстите си, за да се премести напред, когато я видя точно пред себе си, навита на кълбо, с плоска глава във форма на ромб.

Тя беше само на няколко сантиметра от ръката му.

От ужас, дишането на Джипо стана свирещо и той се спря, като замръзна на място. Кръвта му се вледени и неговото сърце започна да бие с такава сила, че той-помисли, че се задушава.

Змията не помръдна, той също. Изминаха много секунди. С учестено дишане и стиснати зъби, Джипо се опита да дръпне бързо ръката си. В същия миг змията се изопна като пружина.

Джипо почувствува остра болка да пронизва дланта му. С вик на ужас, в който нямаше нищо човешко, той се втурна като луд през храстите.

Блек и Китсън бяха достигнали края на храсталаците и се готвеха да се връщат.

Ревът на Джипо ги закова на място.

Видяха го да тича към тях, порейки въздуха с ръцете си и надавайки ужасени викове.

— Той напълно е откачил! — извика Блек.

И сред шум на счупени клонки се засили към Джипо, следван отблизо от Китсън.

Обхванат от паника Джипо бе излязъл от храстите.

Стигнал до ръба на стръмния склон, той загуби равновесие и започна да пада, въртейки се около себе си, без да може да спре, в средата на облак от прах и лавина от камъни…

Китсън изпревари Блек и стигна пръв до Джипо.

Намери го проснат по гръб, притиснат до една скала.

— Джипо! — запъхтя се той, приклекнал до него. — Не се страхувай. Няма да го оставя да те докосне! Какво ти е?

Видът на оловносивото лице на Джипо и неговите очи, наподобяващи две дупки в сивкав чаршаф, го шокираха.

— Змията! — промълви мъчително Джипо.

Препъвайки се, Блек ги настигна запъхтян.

— Мръсник! — измърмори той — Ще ми платиш за това!

Искаше да го ритне, но Китсън го възпря.

— Чакай! — изкрещя той. — Не виждаш ли в какво състояние е?

— Змията… — изхълца Джипо, опитвайки се да повдигне парализираната си ръка, за да я покаже на Китсън.

Той се наведе напред и видя ръката на Джипо, червена и вече подута. Докосна набъбналата плът. Викът на болка от страна на Джипо ужаси Китсън.

— Какво е станало? — запита той, клякайки до Джипо.

— Змията… — Промълви Джипо. — Ръката ми беше точно пред нея.

Тогава Китсън забеляза следи от две убождания в подпухналата плът.

— Спокойно, приятелю — каза той. — Ще те оправя. Не се страхувай!

— Заведи ме в болница — изпъшка Джипо. — Не искам да умра като брат ми…

Китсън взе носната си кърпа, усука я и я пристегна около китката на Джипо.

— Той е ухапан от змия? — извика Блек, сграбчвайки Китсън за рамото. — Но как сега ще отвори фургона?

Китсън се освободи с едно разтърсване. Извади джобно ножче и отвори едно от остриетата.

— Това ще ти причини болка, — каза той, хващайки ръката на Джипо — но няма време за колебания!

Заби острието в подпухналата му ръка и направи една широка бразда.

Джипо изрева и удари слабо Китсън с лявата си ръка, отбранявайки се.

Раната започна да кърви. Без да го изпусне, Китсън се опита да изкара отровата, притискайки плътта около раната.

Бледността на ранения го ужасяваше. Изглеждаше, че ще умре всеки миг.

— Ти си ми приятел, Алекс — промърмори Джипо на един дъх. — Аз не мислех… какво говоря. Заведи ме… в болницата!

— Веднага. Не се страхувай! — отговори Китсън.

Стегна възела около китката на Джипо и се изправи.

— Отивам да докарам буика — каза той.

— Ти… какво? — изкрещя Блек.

— Ще докарам колата, за да заведа Джипо в болницата — повтори Китсън. — Погледни го, много е зле.

Той се обърна и започна да слиза по посока на пътя.

— Китсън!

Режещият тон на Блек го накара да спре и да се обърне.

— Какво?

— Ела тук! — извика Блек. — Ти луд ли си? Погледни нагоре! — показа един самолет, който описваше бавно кръгове над планината. — Ако докараш колата на открито място, ще я забележат. Ченгетата скоро ще пристигнат, за да видят какво правим.

— Е и? — възрази ядосан Китсън. — Трябва да го закарам в болницата, иначе ще пукне. Не разбираш ли или какво?

— Няма да пипаш колата! — настоя Блек.

— От тук до болницата са четиридесет километра-възрази Китсън. — Какво да направя? Няма да го нося до там на гръб.

— Пука ми! — измърмори Блек. — Във всеки случай ти няма да докарваш колата по пътя през деня. Толкова по-зле, ако той пукне.

— Гледай си работата! — извика Китсън.

И той поднови своето изкачване.

— Китсън!

Китсън се спря, чувайки заплахата в гласа на Блек и се обърна.

Блек беше извадил пистолета си и се прицелваше в него.

— Върни се! — заповяда Блек.

— Той ще умре! Не виждаш ли!

— Върни се, казвам ти! — повтори Блек злобно. — Няма да докосваш колата! Ела бързо тук! Няма да ти го повтарям!

Усещайки силните удари на сърцето си, Китсън заслиза бавно по склона. „Сега е моментът“, си казваше той. „Ето случай да се справя с този тип там! Трябва да внимавам за неговия десен удар. Няма да оставя Джипо да пукне така.“

— Трябва да се направи нещо за него — каза, приближавайки се до Блек. — Не можем да го оставим да умре така. Трябва да го заведем в болницата.

— Но размисли добре, глупако! — възрази Блек. — Докато ти се изкачиш горе, докато я докараш тук и докато го закараш в болницата, той ще бъде мъртъв.

— Трябва да се направи нещо… — повтори Китсън.

Със стегнати мускули премина покрай Блек, без да го погледне. С ъгъла на окото си видя, че пистолетът се наведе.

Китсън се завъртя рязко и неговият юмрук се стовари като гилотина върху юмрука на Блек. Пистолетът падна в храсталаците.

Блек застана срещу него. Те се изгледаха втренчено в продължение на няколко секунди.

— О.К., глупако — каза накрая Блек с фалшиво мек глас. — Ти си го търсиш! От дълго време имам желанието да ти хвърля един бой. Ще те науча да се биеш!

Китсън го очакваше със стиснати юмруци и разширени зеници.

Блек пристъпи клатушкайки се леко, с наведена брада и нисък гард.

Китсън насочи към лицето му един прав, но Блек извърна глава и юмрукът на Китсън само го докосна по ухото.

Избягвайки от десния на Китсън, Блек се хвърли и стовари своя десен в гърдите му. С пресечен дъх Китсън отстъпи.

Когато Блек поднови своята атака, Китсън го обсипа със серия последователни крошета отдясно и отляво. Блек се заклати. И двамата се освободиха, а после приеха едновременно тактиката тяло в тяло, блокирайки така по-силните удари, за да получават по-леки.

Напредваха и отстъпваха подред, пазейки се предпазливо, грижейки се да не се откриват.

Китсън помисли, че може да нанесе един прав отляво, в който той вложи цялата си енергия, но Блек се отдръпна и юмрукът на Китсън мина над рамото му. С устни, присвити в жестока гримаса, Блек нанесе на противника си един унищожителен десен, на нивото на сърцето. Китсън падна на колене.

Все още усмихнат, Блек направи една крачка напред и удари Китсън в основата на шията. Китсън рухна с лице към земята, силно зашеметен.

Блек отстъпи.

Китсън успя да застане на четири крака. Разтърсвайки глава, за да проясни мислите си, той видя как Блек се готви да се хвърли върху него. Той хвана коленете му с двете си ръце.

Падайки, Блек има време да стовари юмрука си върху черепа на Китсън. Те паднаха един върху друг. Китсън се опита да сграбчи Блек за гърлото, но той го удари в слепоочието и избяга от обсега му, въртейки се около себе си.

Виждайки Блек да става, Китсън се помъчи да стори същото, но закъсня с една секунда да вдигне ръката си и получи юмрука на Блек точно в едната си скула. Залитна напред, залавяйки се за ръцете на Блек, за да го неутрализира, докато се мъчеше да си възвърне силите.

Бореха се така доста дълго. Блек се опитваше да накара Китсън да го пусне, докато той от своя страна се залавяше упорито за него.

Блек успя накрая да се освободи и замахна отляво на Китсън. Последният успя да финтира, отвръщайки с един десен в ребрата. Лицето на Блек се сгърчи от болка.

Окуражен, Китсън удари Блек по главата с две последователни крошета.

Мърморейки и запъхтявайки се, Блек отстъпи. Китсън му нанесе едно кроше отляво. Блек се препъна, вдигайки ръка и Китсън се възползува, за да стовари десницата си в стомаха му.

С пресечен дъх, Блек отстъпи, клатушкайки се.

Обзет от убийствена ярост, Китсън се втурна безстрашно към него. Нанасяйки прав удар секунда по-късно разбра, че Блек ще го посрещне с лош десен.

Почувствува силен удар в челюстта и в главата му избухна истински бенгалски огън. В момента на падането си каза, че токущо се е запознал с прочутия пунш на Блек. Бе вече много късно, уви за да се предпази. Стовари се с лице към земята и острите камъни му раздраха лицето. С ръмжене от болка, той се преобърна по гръб и почувствува топлите лъчи на слънцето да галят неговото набраздено лице.

Остана няколко мига проснат, в полусъзнание, после с усилие се надигна.

Блек, надвесен над Джипо, го гледаше втренчено.

Китсън разтърси глава и стана някак си на крака.

С несигурна крачка и сгърчено лице се приближи до Блек, който се полуобърна.

— Токущо пукна — каза с безразличен и леден глас. — Прекара ни мръсникът!

Китсън приклекна до Джипо и взе студената му и влажна ръка между своите.

Устата му беше отворена, а неговите малки черни очи бяха втренчени в синьото небе. Джипо изглеждаше така, сякаш накрая е намерил покой.

„Сега, когато Джипо е мъртъв, можем да се откажем от мисълта да отворим фургона“, си казваше Китсън, забравяйки болката, която го пронизваше от едната до другата му страна „Хубав капан е този един милион долара! Ще бъдем като крале. Пука ми! Един път може да се каже, че и Морган се е излъгал в голямата цена!“

— Остави го там! — каза Блек — Той е свършен Нищо не може да се направи.

Китсън не отговори Все още гледайки Джипо, той продължаваше да държи ръката му Блек повдигна рамене и започна да се изкачва към мястото, където бяха скрили фургона.