Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fahrenheit 451, 1953 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселин Измирлиев, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 178 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (ноември 2007)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (22 декември 2007 г.)
- Корекция
- Mandor (2009)
Издание:
Издателство „Народна култура“, сборник „Черно слънце“, 1990
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- — Редакция от Mandor според хартиеното издание
- — Корекции от gdbop и lud pruch
Статия
По-долу е показана статията за 451 градуса по Фаренхайт от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Тази статия е за книгата на Рей Бредбъри. За филма вижте 451 градуса по Фаренхайт (филм).
| „451 градуса по Фаренхайт“ | |
| Fahrenheit 451 | |
 | |
| Автор | Рей Бредбъри |
|---|---|
| Създаване | 1951 г. САЩ |
| Първо издание | 1953 г. САЩ |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | научна фантастика антиутопия |
| Вид | роман |
| ISBN | ISBN 978-0-7432-4722-1 |
| Начало | It was a pleasure to burn. It was a special pleasure to see things eaten, to see things blackened and changed. |
| Край | Yes, thought Montag, that’s the one I’ll save for noon. For noon… When we reach the city. |
| „451 градуса по Фаренхайт“ в Общомедия | |
„451 градуса по Фаренхайт“ (на английски: Fahrenheit 451) е научнофантастичен роман – антиутопия от Рей Бредбъри, издаден през октомври 1953 г.
Името на романа идва от физическото свойство на хартията да се самозапалва при температура 451 °F (232,78 °C).
Романът описва тоталитарно общество, което насърчава масовата култура и потребителското мислене, а книгите са забранени и подлежат на изгаряне. Малката опозиционна група на хората-книги се е заела да спаси духовното богатство, като всеки член научава наизуст някоя книга, за да я направи достъпна за следващите поколения. По времето на написване на книгата в САЩ са в разгара си шпиономанията и ловът на вещици, свързани с маккартизма.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в „451 градуса по Фаренхайт“ се развива в неопределен град (вероятно в средния запад на Северна Америка), в неопределено в бъдещето време след 1960 г.[1] Романът е разделен на три части: „Огнището и Саламандърът“, „Ситото и пясъкът“ и „Ярко горене“.
„Огнището и Саламандърът"
Гай Монтег е „пожарникар“ нает да изгаря принадлежностите на тези, които четат незаконно книги. Той е женен и няма деца. Една есенна нощ, докато се прибира от работа, среща своята нова съседка, тийнейджърка на име Кларис Маклелън, чиито свободомислещи идеали и непокорен дух го карат да се запита за живота си и за собственото си възприятие за щастие. Монтег се завръща вкъщи, за да открие, че съпругата му Милдред е предозирала с хапчетата за сън и вика медицинска помощ. Двама незаинтересовани медицински техници наминават за да прочистят стомаха на Милдред, да източат кръвта ѝ и да ѝ прелеят нова. След като напускат, за да спасят друга предозирала жертва, Монтег наблюдава Милдред, гледа как новата кръв изпълва бледите ѝ бузи. После отива навън, дочувайки Кларис и семейството ѝ да говорят за това, какъв е животът в това хедонистично неграмотно общество. Умът му бива бомбардиран от подривните мисли на Кларис и от спомена за жена му, доближила смъртта. На следващия ден намира Милдред в кухнята без спомен за случилото се и говореща непрекъснато за това, че е гладна заради махмурлука, с който се е сдобила на партито, на което си мисли, че се е явила предишната вечер. През следващите няколко дни Кларис доверчиво се среща с Монтег, докато той върви към вкъщи. Тя му разказва за това как простите и удоволствия и интереси я превръщат в аутсайдер сред връстниците и как е принудена да ходи на терапия заради поведението и мислите си. Монтег става нетърпелив за тези срещи и тъкмо когато започва да ги очаква, Кларис изчезва. Той усеща, че нещо не е наред.
В последвалите дни, докато е на работа с другите пожарникари, претърсвайки пълната с книги къща на една възрастна дама преди неизбежното изгаряне, Монтег открадва книга, преди някой от колегите му да разбере. Жената отказва да напусне своите къща и книги, избирайки вместо това да запали кибритена клечка и да се самозапали, изгаряйки жива. Монтег се връща у дома, разтърсен от самоубийството ѝ. Докато се приготвя за сън, скрива откраднатата книга под възглавницата си. Все още разтърсен от вечерните събития, той се опитва да разговаря с Милдред, започвайки с въпроса кога и къде са се срещнали за първи път. Милдред понечва да отговори, но незабавно забравя. Когато се запътва към банята, за да вземе още хапчета за сън, той осъзнава колко много пристрастеността ѝ към тях, любовта ѝ към интерактивните забавления и бързото шофиране са съсипали брака им. По-късно, когато тя заспива, Монтег я разбужда и я пита дали е видяла или чула нещо относно Кларис Маклелън. Тя първоначално отбягва въпроса, но после разкрива какво се е случило. Семейството на Кларис се е преместило, след като преди четири дни тя е била блъсната от ускоряваща кола и е починала. Смаян от това че не го е споменала по-рано, той се мъчи да заспи. Подозира присъствието на „хрътката“ – осмокрак кучеподобен робот, обитаващ пожарната и помагащ на служещите там. Монтег се събужда болен на следващата сутрин с Милдред, дразнеща го да отиде на работа. Докато тя се опитва да се грижи за съпруга си (но се оказва по-ангажирана със стената на забавлението в съседната стая), Монтег предлага да си почине от пожарникарската длъжност след случилото се предишната нощ. Съпругата му се паникьосва при мисълта, че ще загуби къщата, заедно с удобствата и забавленията и ядосана обвинява старицата, която се е самоубила за настъпилата промяна в начина, по който той се чувства по отношение на работата си.
Капитан Бийти, шефът на Монтег, лично го посещава, за да провери как е. Усещайки опасенията му, Бийти заявява как книгите са загубили стойността си и къде принадлежат пожарникарите. През курса на няколко десетилетия хората са прегърнали нова медия (в този случай филмите и телевизията), спортовете и ускорения начин на живот. Добавя небрежно, че всеки пожарникар рано или късно краде книга от любопитство и че ако същата книга бъде изгорена до 24 часа, никой няма да пострада.
След като визитата приключва, Монтег разкрива на жена си, че през последната година е натрупал книги в скривалище на климатичната шахта. Тя се плаши и се втурва да ги унищожи, но той ѝ попречва, увещавайки я да ги прочетат заедно и обещавайки, че ако нямат никаква стойност, както се твърди, ще ги изгорят заедно.
„Ситото и пясъкът“
Докато съпрузите разглеждат откраднатите книги, покрай входната врата нещо започва да души. Монтег разпознава в този звук хрътката, докато Милдред го приписва на случайно куче. Те възстановяват дискусията и когато звукът се появява отново, тя отвлича вниманието към въпроса защо човек трябва да го е грижа за някакви си книги. Мъжът ѝ разказва за опита ѝ за самоубийство, за изчезването на Кларис, за старата жена, която се е самозапалила, за бомбардировачите прелитащи над главите им и надвисналата заплаха от война, която се пренебрегва от масите. Отбелязва, че книгите от миналото пазят послания, които биха могли да спасят обществото от самоунищожение. Разговорът им е прекъснат от обаждане. На телефона е приятел на Милдред. Следва уговорка да гледат заедно огромните телевизионни стени във всекидневната ѝ същата нощ.
Междувременно Монтег разбира, че съпругата му е изгубена кауза. Разбира и че ще се нуждае от помощ да разбере книгите. Спомня си за възрастен мъж на име Фабер, който срещнал веднъж в парка преди година – бил професор по английски, преди да забранят книгите. Обажда му се с въпроси за книги и Фабер скоро му затваря.
Необезсърчен той пътува с метрото до дома на стареца, носейки със себе си рядко копие на Библията – книгата, която открадва от къщата на самоубийцата. Опитва се да чете по пътя, но се разсейва от натрапчивостта на радиото, което го подлудява. Още с пристигането си в дома на Фабер – настоява за помощ и успява да я получи, след като започва да къса методично страница по страница. Даден му е саморъчно направен комуникатор, чрез който да получава постоянни насоки.
Когато се прибира вкъщи, вижда, че приятелите на Милдред са вече там, готови за интерактивната забава. Незаинтересован, той изключва стените и се опитва да ги въвлече в смислен разговор само за да открие колко безразлични са те към предстоящата война, към мисълта да изгубят любим човек, към децата си и към тези, за които са гласували на последните избори.
Разгневен от глупостта им, той напуска и се връща с книга с поезия. Това обърква жените и предупреждава Фабер, който слуша от разстояние. Милдред се опитва да отхвърли случващото се и да го представи като традиция, която пожарникарите имат – веднъж годишно да намират книга от миналото и да я прочитат като средство да покажат колко е глупаво съществуването ѝ. Но мъжът ѝ продължава да рецитира и разплаква една от посетителките. Чрез комуникатора Фабер му заповядва да изгори книгата. Гостите напускат отвратени, а съпругата му се заключва в банята, където изпива още хапчета за сън.
Монтег скрива откраднатите книги в задния двор, преди да се върне в пожарната късно през нощта само с откраднатата Библия. Заварва Бийти, играещ карти с друг пожарникар, и му връчва книгата като прикрития на кражбата от миналата нощ, за която предполага, че са разбрали. Бийти му споделя, че е имал сън, в който се дуелират безкрайно с цитати от книги. Описвайки съня, става ясно че въпреки разочарованието си, той някога е бил ентусиазиран читател. Алармата прозвучава и Бийти взима адреса от диспечерската система. Подкарват безразсъдно пожарникарския камион и когато пристигат на въпросното място, Монтег е зашеметен, виждайки собствената си къща.
„Ярко горене“
Бийти заповядва на Монтег да унищожи собствената си къща, съобщава му че жена му и приятелите ѝ са го докладвали след случилото се предната вечер. Монтег вижда как жена му излиза – прекалено травмирана от загубата на семейната стена, за да забележи съществуването на съпруга си или ситуацията, в която се намират, хваща си такси и не поглежда назад. Подчинявайки се на шефа си, след това унищожава мястото парче по парче с огнехвъргачка. Непосредствено след това Бийти открива предавателя в ухото му и планира да залови Фабер. Монтег го изгаря жив и нокаутира колегите си. Докато бяга, механичното куче на пожарната го настига и успява да инжектира в крака му приспивателно. Той го унищожава с огнехвъргачката и успява да избяга, стигайки до къщата на Фабер.
Той го подтиква да се отправи към селските райони и да се свърже с изгнаниците, любители на книги, които живеят там. Споменава, че ще напусне с ранния автобус до Сейнт Луиз, където биха могли да се срещнат по-късно. Виждат по телевизията, че нова хрътка е освободена с нови хеликоптери, които да създадат спектакъл за публиката. След внимателно заличаване на миризмата на Монтег, той напуска къщата. След дълго и ожесточено преследване успява да избяга, като се спуска по течението на реката.
Монтег излиза от реката близо до провинцията, където среща въодушевени скитници, водени от мъж на име Грейнджър. Всеки от тях е запомнил книги, които, когато дойде краят на това общество, ще бъдат пренаписани, за да се възстанови литературата на миналото. Докато изучава философията на групата, той и останалите гледат безпомощно как бомбардировачите летят към града. Докато Фабер напуска с ранния автобус, всички останали биват убити (включително Милдред). Монтег и групата са мръсни и ранени, но успяват да преживеят шоковата вълна.
На следващата сутрин Грейнджър разказва за легендарния феникс и безкрайния кръг на живота му – смърт в пламъците и прераждане. Той добавя, че фениксът трябва да има някаква връзка с човечеството, което непрекъснато повтаря грешките си. Обяснява, че човекът има нещо повече – може да ги запомни и да се опита да не ги повтори отново.
Размишлява, че голяма фабрика за огледала трябва да бъде построена, така че хората да могат добре да погледнат себе си и отражението на животите си. Когато всичко свършва, скитниците се завръщат в града, за да построят обществото наново.
Персонажи
- Гай Монтег – Протагонист и пожарникар, който олицетворява антиутопичното през очите на лоялен работник, човек на конфликта, решил да се освободи от него. През голяма част от книгата има недостиг на познание и вярва на това, което чува.
- Кларис Маклелън – Съпровожда Монтег в пътуванията му до дома. Остава ѝ един месец до седемнадесетата ѝ годишнина.[2] Тя е необикновен човек в хедонистичното безкнижно общество. Открита, естествена и ведра, неортодоксална и интуитивна. Тя е непопулярна сред връстниците си и не е харесвана от учителите, защото задава въпроса „Защо?“ вместо „Как?“ и се фокусира повече върху природата, отколкото върху технологиите. Няколко дни след първата им среща изчезва без обяснение. Милдред казва на Монтег, че е ударена от ускоряваща кола и семейството ѝ е напуснало след смъртта ѝ. Филмовата адаптация внася промени, според които е 20-годишна учителка, уволнена заради неортодоксалното си поведение, която живее със скитниците. Бредбъри харесва промяната и я внася при следващото издаване.
- Милдред Монтег – Съпруга на Гай Монтег. Пристрастена към хапчетата за сън, поглъщани в плитките драми, прожектирани на телевизионните стени и безразлична към заобикалящата я действителност. Описана е като тънка като богомолка от диети, с изгорена от химикали коса и с кожа като бял бекон. Въпреки опитите на мъжа ѝ да прекъсне омагьосания кръг, в който се намира, тя остава повърхностна и незаинтересована. След като Монтег прогонва приятелите и с четенето си, неспособна да живее с някого, запасяващ се с книги, Милдред докладва за случилото се в пожарната и го изоставя.
- Капитан Бийти е шеф на Монтег. Някога страстен читател, намразил книгите заради неприятното им съдържание и противопоставящ факти и мнения. В сцена, добавена по-късно от Бредбъри, капитанът кани Монтег в дома си, където има стени от книги, оставени да мухлясват по рафтовете си.
- Стоунмън и Блек са колеги на Монтег в пожарната. Те нямат голямо влияние в историята и функционират предимно, за да покажат на читателя контраста между пожарникарите, които се подчиняват на всичко, което им е казано, и Монтег, който осъзнава колко увреждаща е работата му за обществото.
- Фабер е професор по Английски език. Той прекарва години самообвинявайки се, че не е защитил книгите, когато е видял, че се правят стъпки към забраната им. Монтег се обръща към него за насоки, като първоначално среща отказ. Монтег се опитва да научи повече за книгите, а не да ги унищожи. Бредбъри отбелязва, че Фабер е част от име на немски производител на моливи – Faber-Castell.
- Mrs. Ann Bowles and Mrs. Clara Phelps са приятелки на Милдред и представителки на антиинтелектуалната част от обществото. По време на визитата си в къщата на Монтег те разкриват колко малко ги е грижа за всичко, което ги заобикаля. Едната – омъжвана многократно, другата – биеща се с децата си. И двете отричащи действителността и незаинтересовани от войната, политиката и семейството като цяло.
- Грейнджър е лидер на група скитащи се интелектуалци, които запомнят книги с цел да ги опазят.
Заглавие
Свързва се с температурата 451 °F (233 °C), която Бредбъри смята, че води до самозапалване на хартията. Въпреки че е популярно схващане, учените са установили, че всъщност е от 440 °F (227 °C) до 470 °F (243 °C) в зависимост от типа хартия.[3]
Исторически контекст
Доживотната страст на Бредбъри към книгите започва още през ранните му години. Като редовен посетител на местните библиотеки между 1920 и 1930 г., той си спомня разочарованието, породено от липсата на зареждане на научнофантастични книги по това време. По-късно като тийнейджър е ужасен от изгарянето на книги и от кампанията на Йосиф Сталин, в която поети и писатели биват арестувани и често екзекутирани.
След 1945 г. и скоро след бомбардирането над Хирошима САЩ се фокусира върху атомния проект на Съветския съюз и разпростирането на комунизма. Започва разследване в тази насока. Американските граждани и организации, заподозрени, че имат връзки с комунизма, биват изслушвани през 1947 г., за да се установи влиянието на този строй в холивудското кино. Като резултат се появява Черният списък, т.нар. „Hollywood Ten“ – група от влиятелни сценаристи и режисьори.
Тази намеса на правителството в творчеството на артистите силно огорчава Бредбъри. Той е загрижен за последствията, а през късната 1949 г. нощният сблъсък с полицейски служител го вдъхновява да напише „Пешеходецът“, кратка история, която ще се превърне в „Пожарникарят“, а най-накрая и в „451 градуса по Фаренхайт“.
Възходът на изслушванията на сенатор Джоузеф МакКарти, започнал през 1950 г., задълбочава презрението на Бредбъри към превишените правомощия на правителството. Студената война е в разгара си, а страхът на американците от атомната война и комунистическото влияние е на трескаво ниво. Сцената е готова Брадбъри да напише драматичния край на ядрения холокост на „451 градуса по Фаренхайт“, илюстриращ вида сценарий, от който американците по онова време се страхуват.[4]
В ранните си години Бредбъри става свидетел на прехода от Златната ера на радиото към Златната ера на телевизията, точни около времето, в което той работи върху историята, която довежда до „451 градуса по Фаренхайт“. Виждайки тези медийни форми като заплаха за четенето на книги, а именно и заплаха за обществото, вярва, че новостите могат да послужат за отнемане на вниманието от важни афери и събития. Тези опасения са изразени чрез образа на Милдред и приятелките и са важна тема в творбата.
История на написването
„451 по Фаренхайт“ се развива от поредица от идеи, които Бредбъри залага в предходните си истории. В продължение на много години авторът се опитва да представи „Пешеходецът“ като неин прототип. В предговора на антологията му „Мач към пламъка“ фикционалните пътища на Фаренхайт са заменени с пълна генеалогия.
Между 1947 и 1948 г. написва кратката история „Брайт Финикс“ (не е публикувана до май 1963 г. в списание The Fantasy & Science Fiction) за библиотекар, който се сблъсква с изгаряне на книги „Главен цензор“ на име Джонатан Барнс.
В края на 1949 г. Бредбъри бил спрян и разпитван от полицай, докато ходел в една късна нощ. На въпроса: „Какво правиш?“, Бредбъри ръкомаха: „Поставям единия си крак пред другия.“ Този инцидент го вдъхновява да напише разказа „Пешеходецът“ от 1951 г. В него Леонард Мийд е обект на тормоз и задържане от дистанционно управлявания патрулиращ полицай на града (само един) за това, че се разхожда през нощта – нещо, което става изключително рядко в тази бъдеща среда: всички остават вътре и гледат телевизионните екрани. Сам и без алиби, Мийд е заведен в „Психиатричния център за изследвания на регресивните тенденции“ заради странния си навик. „451 градуса по Фаренхайт“ по-късно отразява тази тема за авторитарно общество, разсейвано от излъчваните медии.
Брадбъри разширява идеята в „Пожарникарят“, публикувана във вестник „Галакси научна фантастика“ от февруари 1951 г. „Пожарникарят“ е написан в мазето на библиотеката „Уол“ на пионерската пишеща машина на UCLA, която Бредбъри наема срещу таксата от десет цента за половин час. Първият проект е с продължителност 25 000 думи и е завършен за девет дни. Призован от издателя да удвои дължината на историята, за да я превърне в роман, той се завръща на същото място и разширява работата си до „451 градуса по Фаренхайт“ (което отнема само още девет дни). Завършената книга е публикувана от Балънтайн през 1953 г.
История на публикуването
Първото издание от октомври 1953 г. е с меки корици, но скоро след това е отпечатан и вариант с твърди такива. Отпускат се специални 200 броя с автограф и номерирани копия, свързани с азбест. Те били технически колекции, защото включвали две кратки истории, които липсват в следващите издания. Няколко месеца по-късно романът е публикуван на части в изданията от март, април и май 1954 г. на списание „Плейбой“.[5]
Една аудиокнижна версия, прочетена от Брадбъри, е издадена през 1976 г. и е получила номинация за Spoken Word Grammy. Друга аудиокнига е издадена през 2005 г. от Кристофър Хърт. „451 градуса по Фаренхайт“ излиза и на електронна книга през декември 2011 г.[6]
Оценки
През 1954 г. Гроф Конклин, критик за „Галакси Сайънс Фикшън“, посочва романа сред „великите творби на въображението, написани на английски през последното десетилетие или по-рано“. В „Чикаго Съндей Трибюн“ Аугуст Дърлет е описал книгата като „свирепо и шокиращо жестоко предсказание за едно възможно бъдеще“, наричайки го „завладяващо“, и възхвалява Бредбъри за неговото „брилянтно въображение“. Повече от половин век по-късно Сам Уелър пише: по времето на издаването си „451 градуса по Фаренхайт“ е считана за проницателен социален коментар. Днес на „451 градуса по Фаренхайт“ все още се гледа като на поучителен разказ срещу комформизма и горенето на книги.
В момента на публикацията ѝ не всички са оценили стойностното в книгата. Антъни Баучер и Джей Франсис МакКомъс са подходили с по-малко ентусиазъм, посочвайки като недостатък, че книгата е била изпълнена с пълнеж, на места поразяващо остроумна, в много случаи заради великолепните ѝ езикови каскади, [но] прекалено често само заради тях. В рецензията си за книгата пред „Ъстаундинг Сайънс Фикшън“ П. Шулер Милър окачествил творбата като една от най-огорчените, почти истерични критики на Бредбъри, като похвалил нейния емоционален заряд и завладяващ, настоятелен поглед към детайла. „Ню Йорк Таймс“ също не са били впечатлени от романа, като са обвинили Бредбъри, че е развил злъч към голяма част от аспектите на днешната култура, а именно поражения като радиото, телевизията, повечето филми, аматьорските и професионалните спортове, автомобилите и подобни анормалности, които унижават осветеното и просто съществуване на мислещия човек.[7]
Случаи, в които книгата е била забранена или цензурирана
В годините след публикацията ѝ няколко пъти се е случвало „451 градуса по Фаренхайт“ да бъде забранена, цензурирана или редактирана в някои училища от родители или учители, които явно не са били наясно или не ги е било грижа за изначалната ирония на тази намеса. Тук следват някои по-значителни случаи:
През 1987 на книгата е отредена „третостепенна роля“ от училищното настоятелство на училището в Панама Сити, Флорида, по тристепенната класификационна система, разработена от тогавашния директор Ленърд Хол. „Третостепенни“ са били книгите, които е следвало да бъдат премахнати от учебния курс заради „силна вулгарност“. След колективен съдебен иск, скандал в медиите и ученически протести, училищното настоятелство изоставят класификационната си система за цензура и одобряват всички използвани тогава книги.
През 1992 г. средното училище „Венадо“ в Ървин, Калифорния раздало издания на книгата, в които били заличени всички „мръсни думи“. Родителите се свързали с местните медии и успешно върнали нецензурираните копия.
През 2006 г. родителите на десетокласничка от областта Монгомъри, Тексас, настояли книгата да бъде заличена от списъка за четене за часовете ѝ по литература. Тя била разпределена на момичето през Седмицата на забранените книги, но то се отказало да я чете след няколко страници заради нецензурния език и сцените с горенето на Библията. Освен това родителите се оплакали против насилието, изобразяването на християните и пожарникарите в романа.
Теми
Дискусиите за „451 градуса по Фаренхайт“ често разглеждат историята главно като предупреждение за опасността от цензура, упражнявана от държавата. Всъщност, когато Бредбъри е писал книгата по времето на маккартизма, той е бил загрижен за цензурата в Съединените щати. В едно интервю по радиото през 1956 г.[8] той казва:
| „ | Написах тази книга преди 4 години, когато бях разтревожен от начина, по който се развиваха нещата в тази страна. Твърде много хора се плашеха дори от сянката си, назряваше опасност от изгаряне на книги. Доста книги бяха свалени от рафтовете по онова време. Разбира се за тези 4 години нещата се промениха и сега вървят обратно в посока на подобряване. Но тогава исках да разкажа история, в която да коментирам какво би се случило в една държава, ако допуснем да стигнем твърде далеч в тази посока, хората спрат да мислят, драконът захапе опашката си и ние някак изчезнем в един затвор и чрез действията си един вид се докараме до самоунищожение. | “ |
С течение на времето обаче Бредбъри постепенно престанал да вижда цензурата като основен мотив за написване на книгата. Вместо това той обикновено твърди, че истинските послания на „451 градуса по Фаренхайт“ са за опасността от едно общество на неграмотни, луднали по средствата за масова информация и заплахата от малцинствата и групите със специални интереси за книгите. В края на 50-те години на 20.век Бредбъри отбелязва:
| „ | Докато пишех краткия роман „451 градуса по Фаренхайт“ си мислех, че описвам един свят, който може да се развие след четири – пет десетилетия. Но само преди няколко седмици една нощ в Бевърли Хилс покрай мен минаха двама съпрузи, които разхождаха кучето си. Аз спрях втрещен, докато гледах след тях. Жената държеше в едната си ръка малък транзистор с формата на цигарена кутия, чиято антена потреперваше. От него излизаше тънка медна жица, която завършваше с фин конус, пъхнат в дясното ѝ ухо. И така тя вървеше в някаква забрава, без да забелязва мъжа и кучето, заслушана в далечни ветрове и шепоти, и викове, идващи от някаква сапунена опера – като сомнамбул, а съпругът ѝ, който все едно го нямаше, ѝ помагаше да слиза и да се качва на тротоара. Това не беше измислица. | “ |
Тази история намира отзвук в „Раковините ушни напръстници“ (търговска марка слушалки, които се пъхат в ушите) на Милдред, използвани за емоционална бариера между нея и Монтаг. В интервю от 2007 г. Бредбъри твърди, че хората неправилно тълкуват книгата му и че „451 градуса по Фаренхайт“ наистина показва как масмедиите от сорта на телевизията маргинализират четенето на литература. По отношение на малцинствата, той пише през 1979 г. в „Кода“:
| „ | Има повече от един начин да изгориш книга. А светът е пълен с хора, които търчат наоколо със запалени клечки кибрит. Всяко малцинство, било то на баптистите / унитарианците, на ирландците / италианците / осемдесетгодишните / дзен будистите, на ционистите / адвентистите от седмия ден, на борците за освобождаване на жените / републиканците и т.н., чувства, че негов завет, право и дълг е да разлее керосин и да запали фитила. [...] Капитанът от пожарната Бийти в романа ми „451 градуса по Фаренхайт“ описва как книгите първоначално са били подпалвани от малцинства, всяко откъсвайки страница или абзац от тази или онази книга, докато накрая идва денят, в който книгите се оказват празни, мозъците бездействащи, а библиотеките затворени завинаги. [...] Само преди 6 седмици открих, че през годините някои загрижени редактори в „Балантайн Букс“, уплашени да не замърсят мозъците на младите, лека-полека съкратили около седемдесет и пет части от книгата ми. Студенти, чели книгата, която в крайна сметка се занимава с цензурата и изгарянето на книги в бъдещето, ми писаха, за да ми кажат за тази фина ирония. Джуди Лин дел Рей, една от новите редакторки в „Балантайн Букс“, пуска това лято цялата книга във възстановения ѝ първоначален вариант с всички прокълнати пасажи обратно на местата им. | “ |
По отношение на технологиите Сам Уелър отбелязва, че Бредбъри „предсказва всичко – от телевизори с плосък екран до слушалки за iPod и двадесет и четиричасови банкомати.“[10]
Адаптации
„Прейхаус “90 излъчва „Звукът на различните барабанисти“ по Си Би Си през 1957 г., написано от Робърт Алън Артър. Пиесата съчетава идеи от „451 градуса по Фаренхайт“ и „1984“. Бредбъри завежда дело и впоследствие печели.[11]
Филмова адаптация, написана и режисирана от Франсоа Трюфо, с участието на Оскар Вернер и Джули Кристи, излиза през 1966 г.[12]
В края на 1970-те Бредбъри адаптира книгата си в пиеса. Поне част от нея бива представена в Колони Тиътър в Лос Анджелис през 1979 г. но не е отпечатана до 1986 г. и официалната световна премиера се състои едва през ноември 1988 от Форт Уейн, градския театър на Индиана. Сценичната адаптация се осезаемо се различава от книгата и изглежда повлияна от филма на Трюфо. Например образът на шефа на пожарната Бийти е разширен и е превърнат в най-приказливия герой. Както във филма, Кларис не просто изчезва, но накрая се среща с Монтаг като герой от книга (тя като Робърт Луис Стивънсън, той като Едгар Алън По).[13]
Радио Би Би Си продуцира еднократна драматизация по романа през 1982 г., в която участва Майкъл Пенингтън. Излъчвана е отново на 12 февруари 2012 г. и на 7 април 2013 г. по радио Би Би Си екстра.
През 1984 романът бива адаптиран в компютърна текстова игра със същото име от софтуерната компания Трилиум.[14]
Британската премиера на театралната адаптация на Бредбъри се състои чак през 2003 г.в Ногингам, като чак през 2006 г. „Гудлайт тиатър компани“ я представя в Ню Йорк.
След приключването на сезона в Ню Йорк продукцията се мести на Единбургския фестивал, където е един от основните акценти.[15]
„Американ плейс теътър“ представя адаптация като моноспектакъл в рамките на техния сезон „Литература за живота“ 2008 – 2009.
През юни 2009 бива издадена графична новела по романа. Кръстена е Рей Бредбъри – 451 градуса по Фаренхайт: авторска адаптация, илюстрирана от Тим Хамилтън и представена от Бредбъри
Романът вдъхновява адаптацията на Бирмингамския театър „Времето е заспало в следобедната светлина“ от април 2012, играно в Бирнингамската централна библиотека.[16]
Нова филмова адаптация е развита от HBO и режисирана от Рамин Бахвари, в която участват Майкъл Б Джордан и Майкъл Шанън.[17]
Документалният филм на Майкъл Мур „Фаренхайт 9/11“ прави препратки към новелата на Бредбъри и атаките от септември 2011 г., като подзаглавието е „Температурата, при която свободата гори“. Филмът е критичен към Дж. У. Буш, неговата война с тероризма и представянето ѝ в медиите и става най-успешният документален филм дотогава.
Бредбъри желае филмът да бъде преименуван, защото е неудовлетворен от препратката в заглавието.[18]
„232 градуса по Целзий“ е поема от Робърт Калвърт, публикувана през 1977 и издадена като албум през 2007, като заглавието е алюзия към „451 градуса по Фаренхайт“ в неговия метричен еквивалент, който обозначава как „авторът унищожава своите груби чернови“.[19]
Източници
- ↑ Reid, Robin Anne (2000). Ray Bradbury: A Critical Companion. Critical Companions to Popular Contemporary Writers. Westport, CT: Greenwood Press. p. 53
- ↑ De Koster, Katie, ed. (2000). Readings on Fahrenheit 451. Literary Companion Series. San Diego, CA: Greenhaven Press. p. 31
- ↑ Palmer, Brian (8 юни 2012). „Does Paper Really Burn at 451 Degrees Fahrenheit?“. Slate. Посетен на 16 септември 2015.
- ↑ Hendershot, Cynthia (1999). Paranoia, the Bomb, and 1950s Science Fiction Films. Popular Press. p. 127
- ↑ Aggelis, Steven L., ed. (2004). Conversations with Ray Bradbury. Jackson, MS: University Press of Mississippi. p. xxix
- ↑ Flood, Alison (30 ноември 2011). „Fahrenheit 451 ebook published as Ray Bradbury gives in to digital era“
- ↑ „Nothing but TV“. The New York Times. 14 ноември 1953
- ↑ „The Definitive Biography in Sound Radio Log“. Посетен на 1 март 2013.
- ↑ Quoted by Kingsley Amis in New Maps of Hell: A Survey of Science Fiction (1960). Bradbury directly foretells this incident early in the work: „And in her ears the little Seashells, the thimble radios tamped tight, and an electronic ocean of sound, of music and talk and music and talking coming in.“ p. 12
- ↑ Weller, Sam (2010). Listen to the Echoes: The Ray Bradbury Interviews. Brooklyn, NY: Melville House. p. 263.
- ↑ Nolan, William F. (May 1963). „Bradbury: Prose Poet in the Age of Space“. The Magazine of Fantasy and Science Fiction: 7 – 21
- ↑ Frey, James N. (2010). How to Write a Damn Good Thriller: A Step-by-Step Guide for Novelists and Screenwriters (1st ed.). Macmillan. p. 255. ISBN 978-0-312-57507-6. Посетен на 5 март 2014. „FAHRENHEIT 451* (1966); written by François Truffaut from the novel by Ray Bradbury; starring Oskar Werner and Julie Christie; directed by François Truffaut.“
- ↑ Fahrenheit 451 (play), BradburyMedia; Посетен на 17 септември 2016
- ↑ Merciez, Gil (May 1985). „Fahrenheit 451“. Antic's Amiga Plus
- ↑ „The Edinburgh festival 2006 – Reviews – Theatre 'F' – 8 out of 156“. Edinburghguide.com. Посетен на 15 юни 2013
- ↑ Edvardsen, Mette. „Time Has Fallen Asleep In The Afternoon Sunshine Presented at Birmingham Central Library“
- ↑ Ford, Rebecca (6 юни 2017). "'Mummy' Star Sofia Boutella Joins Michael B. Jordan in 'Fahrenheit 451'
- ↑ „Fahrenheit 451“ author wants title back". Hardball with Chris Matthews. 29 юни 2004
- ↑ http://www.aural-innovations.com – The works of Robert Calvert – part III: 1976 – '78
Външни препратки
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Fahrenheit 451 в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |
|
Втора част
Ситото и пясъкът
Те четоха през дългия следобед, а студеният ноемврийски дъжд се сипеше от небето върху притихналата къща. Седяха в хола, защото гостната изглеждаше празна и сива, когато стените й не искряха от оранжеви и жълти конфети, без фойерверките и без жените в златисти рокли и мъжете в костюми от черно кадифе, които, подобно на фокусници, измъкваха петдесеткилограмови зайци от сребърните си цилиндри. Гостната беше мъртва, но Милдред непрестанно поглеждаше натам с безизразно лице, докато Монтег крачеше из стаята и сядаше по турски на пода; той прочиташе на глас някои страници по десет пъти.
„Не може точно да се определи моментът, в който се поражда приятелството. Както когато пълниш капка по капка някакъв съд с вода, най-сетне идва една капка, която го препълва, така и в поредицата от прояви на приятелство идва една, която грабва сърцето ти.“
Монтег спря да чете и се вслуша в ромоленето на дъжда.
— Дали не стана така с мен и с девойката от съседната къща? Толкова се мъчих да го разбера!
— Тя е мъртва. За бога, нека говорим за някой, който е жив.
Монтег не погледна жена си, а разтреперан прекоси хола, отиде в кухнята и дълго време стоя там, наблюдавайки как дъждът се блъска в прозорците; когато се успокои, той се върна сред сивата светлина на хола.
Разтвори друга книга.
— Любимата тема — Аз!
Погледна косо към телевизионната стена.
— Любимата тема — Аз!
— Виж, това го разбирам — каза Милдред.
— Но любимата тема на Кларис не беше нейната собствена личност. Тя се интересуваше от всички други хора, включително и от мен. Тя беше първият човек, който от толкова години насам истински ми хареса. Тя беше първият човек, който ме погледна право в очите, като че ли аз имах някакво значение. — Той вдигна от пода двете книги. — Тези хора отдавна са умрели, но зная, че думите им по един или друг начин сочат към Кларис.
Отвън, в дъжда, откъм входната врата се чу тихо дращене.
Монтег замръзна на място. Милдред отвори уста и се прилепи до стената.
— Зад вратата… има някой… защо ли електронният глас не ни предупреждава?
— Аз го изключих.
Изпод вратата се чу леко сумтене, леко дихание на електрическа пара.
Милдред се изсмя:
— Та това е някакво куче. Искаш ли да го изгоня?
— Не мърдай от мястото си!
Тишина. Студеният дъжд продължаваше да вали. А изпод заключената врата се излъчваше мирисът на електрически заряд.
— Хайде да продължим — спокойно каза Монтег.
Милдред ритна една от книгите.
— Книгите не са хора. Ти четеш, аз гледам наоколо, но никого не виждам!
Той погледна към гостната — мъртва и сива като водите на океан, който би загъмжал от живот, ако включеше електронното слънце.
— А моето „семейство“ — каза Милдред, — виж, това са живи хора. Те ми казват разни неща; аз се смея, те се смеят. Ами цветовете!
— Да, разбирам!
— И освен това, ако капитан Бийти узнае за тези книги… — Тя се замисли. На лицето й се изписа удивление, после ужас. — Та той може да дойде и да изгори къщата и моето „семейство“! Това е ужасно! Помисли само колко пари сме похарчили. Защо да чета? За какво?
— За какво? Защо? — каза Монтег. — Онази вечер видях най-отвратителната змия на света. Тя беше мъртва, а всъщност беше жива. Тя гледаше, а всъщност нищо не виждаше. Искаш ли да видиш тази змия? Тя се намира в службата за бърза помощ, където вече е попълнен картон за всички мръсотии, които е изсмукала от теб. Искаш ли да отидеш и да погледнеш в тази картотека? Може би ще намериш картона под името „Гай Монтег“ или под рубриката „Страх“ или „Война“. А искаш ли да отидеш в оная къща, която изгорихме снощи? Да разровиш пепелта и да потърсиш костите на оная жена, която изгоря заедно със собствения си дом. А Кларис Макклелан, нея къде да я търсим? В моргата ли? Слушай!
Бомбардировачите прорязаха небето над къщата, задъхвайки се, шептейки, свистейки подобно на огромен невидим вентилатор, който се върти в празно пространство.
— Господи боже! — каза Монтег. — Защо небето непрекъснато е пълно с тия проклети неща! Защо, по дяволите, тези бомбардировачи се издигат там всяка секунда от живота ни! Защо никой не говори по този въпрос! Нали вече спечелихме две атомни войни. Дали забравихме света, защото ние тук така добре се забавляваме? Дали защото сме толкова богати, а останалите хора по света са толкова бедни, та просто пет пари не даваме за тях? Чувал съм да казват, че светът умирал от глад, докато ние сме сити и пресити. Вярно ли е, че хората по света упорито се трудят, докато ние се забавляваме? Затова ли толкова много ни мразят? Някога, преди години, чувах, че наистина ни мразят. Ти знаеш ли защо ни мразят? Аз не знам, в това съм сигурен! Може би книгите поне наполовина ще ни измъкнат от това неведение. Може би те ще ни попречат да повтаряме същите проклети и налудничави грешки! Не съм чувал идиотските копелета в твоята гостна да говорят по този въпрос. Боже мой, Мили, не разбираш ли? Само един час дневно с тези книги, и може би…
Телефонът иззвъня. Мили сграбчи слушалката.
— Ани! — ухили се тя. — Да, тази вечер е Белият клоун!
Монтег отиде в кухнята и захвърли книгата. „Монтег — каза си той, — ти наистина си глупак. А оттук нататък какво ще правиш? Ще предадеш ли книгите, ще забравиш ли цялата история?“ Той разтвори книгата и започна да чете, за да не чува смеха на Милдред.
„Бедната Мили! — помисли си той. — Бедни Монтег, и ти нищо не разбираш. Но къде толкова късно ще намериш помощ, къде толкова късно ще намериш учител?“
Чакай! Той затвори очи. Ами да, разбира се! В паметта му отново изплува раззелененият парк. Напоследък този спомен много често го навестяваше, но сега Монтег съвсем ясно си възстанови какво се бе случило един ден преди година в градския парк, когато бе видял оня старец с черния костюм бързо да скрива нещо под палтото си… Старецът бе скочил, като че искаше да избяга. А Монтег беше извикал:
— Стойте!
— Нищо не съм направил!
— Че кой твърди обратното?
Известно време те седяха там, сред зелената мека светлина, без да продумат, и след това Монтег заговори за времето, а старецът му отвръщаше с тих глас. Това бе една странно тиха среща. Старецът му призна, че е бивш професор по английски език и че е бил изхвърлен на улицата преди четирийсет години, когато и последният университет за хуманитарни науки е бил закрит поради липса на студенти и средства. Името му бе Фейбър и когато най-сетне страхът му попремина, той заговори с напевен глас, загледан в небето, дърветата и зеления парк, и след като измина цял час, каза на Монтег нещо, което прозвуча като неримувано стихотворение. После старецът стана още по-смел и взе да рецитира стихове. Държеше ръката си в левия джоб на палтото и изговаряше думите нежно, а Монтег знаеше, че ако протегне ръка, изпод палтото на стареца ще измъкне стихосбирка. Но той не протегна ръка. Ръцете му останаха върху коленете, изтръпнали, неподвижни. „Аз не говоря за самите неща, сър — бе казал Фейбър. — Говоря за смисъла на нещата. Седя тук и зная, че живея.“
Всъщност това бе всичко. Един час монолог, едно стихотворение, една-две забележки и после, без да е ставало дума, че Монтег е пожарникар, Фейбър с трепереща ръка бе написал адреса си на късче хартия: „За вашите картотеки — бе добавил той, — в случай че решите да ми се разсърдите.“
„Но аз не ви се сърдя“ — бе отвърнал Монтег с изненада.
В хола Милдред се смееше истерично.
Монтег отиде до шкафчето си в спалнята, прелисти тефтерчето си, докато стигна до бележката: „Случаи за евентуално проучване.“ Там беше и името на Фейбър. Той не го бе съобщил, но не бе го и зачеркнал.
Набра номера по деривата. На другия край на жицата апаратът повика десетина пъти името на Фейбър, преди да се обади слабият глас на професора. Монтег каза името си. Последва продължително мълчание.
— Да, кажете, мистър Монтег?
— Професор Фейбър, искам да ви задам един доста необикновен въпрос. Колко екземпляра от Библията са останали в нашата страна?
— Не разбирам за какво говорите!
— Искам да зная дали въобще са останали някакви екземпляри.
— Това е клопка! Не мога да разговарям с всекиго по телефона!
— Колко екземпляра са останали от произведенията на Шекспир и Платон?
— Нито един! Знаете го не по-зле от мен! Нито един!
Фейбър затвори телефона.
Монтег отпусна слушалката. Нито един. Той, разбира се, знаеше това от списъците в пожарната станция. Но, неизвестно защо, му се искаше да го чуе и от устата на Фейбър.
В хола лицето на Милдред преливаше от радостно вълнение:
— Моите приятелки ще ми дойдат на гости!
Монтег й показа една книга.
— Това е Старият и Новият завет и…
— Не започвай отново!
— Това може би е последният екземпляр в нашата част на света.
— Ще го върнеш тази вечер, нали? Капитан Бийти сигурно знае, че го имаш.
— Едва ли знае точно коя книга съм откраднал. Но с коя друга да я сменя? Джеферсън ли да му предам? Или Торо! Коя книга е най-малко ценна? И ако предам някоя друга, а Бийти знае точно коя съм взел, той ще се досети, че тук имаме цяла библиотека!
Устните на Милдред конвулсивно се свиха:
— Виждаш ли какво правиш! Ще ни погубиш! Кой е по-важен, аз или тая Библия? — Тя вече беше започнала да крещи и седеше там, прилична на восъчна кукла, която се топи от собствената си температура.
Той сякаш чуваше гласа на Бийти:
„Седни, Монтег! Гледай! Нежно като листенцата на цвете. Запалваш първата страница, запалваш втората страница. Всяка от тях се превръща в черна пеперуда. Красиво е, нали? Запалваш третата страница от втората и продължаваш така, като че палиш цигара от цигара, и глава по глава изгаряш всичките глупости, които се крият в думите, всички лъжливи обещания, всички изтъркани идеи, всички остарели философии.“ Бийти стоеше там, леко изпотен, а подът пред него бе затрупан от рояци черни молци, загинали в една-единствена буря.
Милдред спря да крещи също така внезапно, както беше започнала. Монтег не й обръщаше внимание.
— Може да се направи само едно нещо — каза той. — До довечера, когато трябва да предам книгата на Бийти, да извадя второ копие.
— Нали тази вечер ще бъдеш тук за програмата на Белия клоун, когато ще дойдат приятелките ми? — извика Мили.
Монтег се спря пред вратата, без да се обръща.
— Мили?
Мълчание.
— Какво?
— Мили? Обича ли те Белият клоун?
Никакъв отговор.
— Мили, обича ли… — Той облиза устните си. — Твоето „семейство“ обича ли те, обича ли те много, обича ли те от сърце и душа, Мили?
Усети, че зад гърба му тя бавно примига.
— Що за глупав въпрос?
Искаше му се да заплаче, но не успя; в очите му не се появиха сълзи.
— Ако видиш онова куче отвън — каза Милдред, — ритни го вместо мен.
Той се поколеба, ослуша се. Отвори вратата и излезе навън.
Дъждът беше спрял и слънцето залязваше в ясното небе. Улицата, полянката и стълбището бяха пусти. Той въздъхна с облекчение.
След това тръшна вратата зад себе си.
Беше в подземната железница.
„Вцепенен съм — помисли си той. — Кога всъщност се появи тази безчувственост на лицето? А в тялото ми? Онази нощ, когато ритнах в мрака флакончето с таблетки, сякаш ритнах заровена мина.
Всичко ще се оправи — каза си той. — За това ще трябва време, но ще го направя или пък Фейбър ще ми помогне. Някой някъде ще възвърне израза на лицето ми, ще направи ръцете ми такива, каквито бяха преди. Дори и усмивката — помисли си той, — старата усмивка на загорялото лице, и нея я няма. А без нея съм загубен.“
Тунелът летеше край него — кремави плочки, мрак, кремави плочки, мрак, цифри и мрак, и още мрак, и всичко се сливаше в едно.
Веднъж като дете бе седял посред пладне на една пясъчна дюна край морето под безоблачното синьо небе и палещото слънце и се бе опитвал да напълни едно сито с пясък, защото някакъв безсърдечен братовчед му беше казал: „Напълни това сито и ще ти дам десет цента!“ И колкото по-бързо бе сипвал пясъка, толкова по-бързо пясъкът се бе процеждал с горещ шепот през ситото. Ръцете му се бяха изморили, пясъкът падаше, а ситото си оставаше празно. Седнал на дюната в горещия юлски ден, той бе усетил как по бузите му безшумно се стичат сълзи.
Сега, когато пневматичният влак го подрусваше из мъртвите подземия на града, той си спомни ужасната логика на това сито, сведе очи и видя, че държи Библията разтворена. Във вагона имаше хора, но той стискаше книгата в ръце и му хрумна нелепата мисъл: ако четеш бързо и прочетеш всичко, може би част от пясъка ще се задържи в ситото. Но той четеше, а думите изчезваха и той си мислеше: след няколко часа ще дойде Бийти и ще трябва да му предам книгата. Затова нито едно изречение не трябва да ми убегне, трябва да запомня всеки ред. Ще си наложа да го направя.
Той стисна книгата в ръцете си.
Затръбиха тромпети:
— Паста за зъби ДЕНАМ!
„Млъкни — помисли си Монтег. — Мисли за лилиите в полето!“
— Паста за зъби ДЕНАМ!
„Те са безгрижни…“
— Пастата за зъби…
„Мисли за лилиите в полето, млъкни, млъкни!“
— ДЕНАМ!
Той пак разтвори книгата и започна трескаво да прелиства страниците й и да ги опипва, като че ли беше сляп, а очите му, без да премигват, се втренчваха във формата на отделните букви.
— ДЕНАМ! Пише се Д-Е-Н…
„Безгрижни са и…“
Яростен шепот на горещ пясък, преминаващ през празно сито.
— Само ДЕНАМ!
„Мисли за лилиите, лилиите, лилиите…“
— ДЕНАМ дезинфекцира!
„Млъкни! Млъкни! Млъкни!“ — това бе такава отчаяна молба, такъв ужасяващ вик, че без да усети, Монтег се бе изправил, а смаяните пътници в шумния вагон го гледаха с недоумение и се отдръпваха встрани от този човек с разтворена книга в ръка, с безумно, подпухнало лице, с пресъхнали устни, които се движеха безмълвно. Същите тези хора, които само преди секунда седяха и отмерваха с крак ритъма: „Зъб-на па-ста «Де-нам»! Чу-ден зъ-бен крем «Де-нам», «Де-нам»! Па-ста, па-ста — па-ста“, едно, две — едно, две, три — едно, две, три — едно, две, три. Същите хора, чиито устни беззвучно произнасяха думите: „Зъбна паста ДЕНАМ“. И сякаш да си отмъсти, радиото на влака избълва върху Монтег лавина от музика, изпълнявана върху олово, мед, сребро, хром и пиринч. Трясъкът принуди хората да се смирят; те не избягаха; нямаше къде да бягат. Огромният пневматичен влак потъна в своята подземна шахта.
„Лилиите в полето!“
ДЕНАМ!
„Казах лилиите…“
Хората го изгледаха смаяно.
— Извикайте кондуктора!
— Този човек е полуд…
— Станция Ноул Вю.
Влакът спря със свистене.
— Станция Ноул Вю — вик.
ДЕНАМ — шепот.
Устните на Монтег едва се движеха: „Лилиите…“
Вратата на вагона се отвори със съскане. Монтег стоеше неподвижен. Вратата въздъхна, започна да се затваря. Едва тогава, крещейки безмълвно той се хвърли напред, разблъска другите пътници и в последния миг се измъкна през затварящата се врата. Не се качи на ескалатора, а се втурна нагоре по облицованите с бели плочки тунели, защото искаше да чувствува, че краката му се местят, че ръцете му се движат, че дробовете му се свиват и отпускат, че гърлото му пресъхва от допира с въздуха. Зад него се носеше ехото: ДЕНАМ! ДЕНАМ! ДЕНАМ! Влакът изсъска като змия и изчезна в дупката си.
— Кой е?
— Монтег!
— Какво искате?
— Отворете ми!
— Нищо не съм направил!
— По дяволите, сам съм!
— Заклевате ли се?
— Кълна ви се!
Вратата бавно се отвори и Фейбър се показа на входа. На светлината той изглеждаше много стар, много немощен и много изплашен. Старецът имаше вид като че ли дълго време не беше излизал от дома. Не се различаваше много от белите измазани стени на къщата. Кожата на лицето и устните му беше бяла, косата му беше бяла, бледосините му очи бяха избелели. После погледът му се спря върху книгата, която Монтег носеше под мишницата си, и той престана да изглежда така стар и така немощен. Страхът му постепенно премина.
— Простете. Човек трябва да бъде предпазлив.
Очите му не можеха да се отделят от книгата под мишницата на Монтег.
— Значи, вярно е.
Монтег влезе. Вратата се затвори зад него.
— Седнете. — Фейбър вървеше заднишком, сякаш се боеше, че книгата може да изчезне дори ако за миг откъсне поглед от нея. Спалнята зад него беше отворена и вътре, върху едно бюро, се валяха в безпорядък апаратури и стоманени инструменти. Монтег успя само да ги зърне, защото Фейбър, виждайки, че вниманието на Монтег се отклонява, бързо се извърна, затвори вратата към спалнята и застана пред нея, стискайки бравата с трепереща ръка. Погледът му колебливо се върна към Монтег, който вече седеше, сложил книгата върху коленете си.
— Книгата… вие откъде?…
— Откраднах я.
Фейбър за пръв път вдигна глава и погледна Монтег в очите.
— Вие сте смел човек.
— Не — каза Монтег. — Но жена ми е на смъртно легло. Един мой приятел вече умря. Един друг човек, който можеше да ми бъде приятел, бе изгорен преди по-малко от двайсет и четири часа. Вие сте единственият, който знаех, че може да ми помогне. Да прогледна. Да прогледна…
Ръцете на Фейбър нервно потръпваха върху коленете му.
— Може ли?
— Моля! — Монтег му подаде книгата.
— Толкова време мина. Аз не съм религиозен. Но толкова време мина. — Фейбър започна да прелиства страниците, спирайки се тук-таме, за да прочете някой ред. — Точно такава е, каквато си я спомням. Господи, как са я променили днес в нашите „гостни“! Сега Христос е член на „семейството“. Често се питам дали бог би познал собствения си син, така както сме го наконтили, или по-скоро така както, сме го окарикатурили. Когато не прави рекламни намеци за някои стоки, които всеки вярващ непременно трябва да си купи, прилича на къс захаросана дъвка. — Фейбър помириса книгата. — Знаете ли, че книгите миришат на индийско орехче или на някаква друга подправка от далечна страна? Когато бях малък, така обичах да ги мириша. Господи, колко хубави книги имаше едно време, преди да позволим да ги унищожат!… — Фейбър продължи да прелиства книгата. — Мистър Монтег, пред вас стои един страхливец. Много отдавна разбрах накъде отиват работите. Но не казах нищо. Аз бях един от невинните, които можеха да вдигнат глас още когато никой не искаше да слуша „виновните“, но не казах нито дума и самият станах виновен. И когато в края на краищата създадоха институцията на пожарникарите, за да изгарят книгите, аз само промърморих веднъж-дваж и се примирих, защото тогава вече нямаше кой да мърмори и да крещи заедно с мен. А сега е много късно. — Фейбър затвори Библията. — Но кажете ми, защо дойдохте тук?
— Вече никой никого не слуша. Не мога да говоря на телевизионните стени, защото те ми крещят. Не мога да говоря с жена си, защото тя слуша стените. Искам просто някой да чуе това, което имам да кажа. И може би ако говоря достатъчно дълго, думите ми ще придобият някакъв смисъл. От вас искам да ме научите да разбирам онова, което чета.
Фейбър се вгледа в продълговатото лице на Монтег със синкавопепелявите бузи.
— А какво ви разтърси? Какво изтръгна факела от ръцете ви?
— Не зная. Имаме всичко необходимо, за да бъдем щастливи, но не сме щастливи. Нещо липсва. Огледах се наоколо. Единственото нещо, за което с положителност зная, че липсва, това са книгите, които съм изгорил през последните десет-двайсет години. Затова си помислих, че книгите може да помогнат.
— Вие сте безнадежден романтик — каза Фейбър. — Това би звучало смешно, ако не беше толкова сериозно. Вие всъщност нямате нужда от книги, а от някои от нещата, които едно време се казваха в книгите. Същите неща би могло и днес да ги има в програмите на „семействата“ в телевизионните гостни. Програмите на радиото или телевизията и днес биха могли да бъдат проводник на знания, но не са. Не, не само от книги имате нужда вие! Търсете онова, от което имате нужда, навсякъде, където можете да го намерите — в стари грамофонни плочи, стари филми, стари приятели; търсете го в природата, търсете го у самия себе си. Книгите бяха само един от онези сандъци, в които пазим много неща, които се боим, че ще забравим. В тях няма нищо магическо. Магическото се крие само в онова, което книгите казват, в начина, по който те съшиват една о друга отделните части на вселената, така че тя да ни изглежда като нещо цяло. Вие, естествено, не сте могли да знаете това, естествено, все още не можете да разберете какво искам да ви кажа, като ви разправям всичко това. Но интуицията не ви лъже, а това е важното. Липсват три неща.
На първо място, знаете ли защо книги като тази са толкова ценни? Защото в тях има качество. А какво означава думата качество? За мен това означава жива тъкан. Тази книга има пори. Тя има своя физиономия. Можеш да я сложиш под микроскоп и ако погледнеш през лещата, ще видиш живота, който се движи в безкрайното си многообразие. Колкото повече „пори“ има на квадратен инч хартия, толкова по-правдиво са отразени подробностите от живота, толкова по-начетен ще станеш. Поне такава е моята дефиниция. Многозначителни тънкости. Неподозирани тънкости. Добрите писатели се докосват до самия живот. Посредствените само погалват отгоре-отгоре. Слабите го изопачават и го хвърлят на боклука.
Сега разбирате ли защо хората мразят книгите и се страхуват от тях? Книгите показват порите по лицето на живота. Хората, които обичат спокойствието, искат да виждат само лица, изваяни от восък, лица без пори, без коси, без израз. Живеем във време, когато цветята се опитват да живеят чрез други цветя, вместо да растат върху чернозема под благодатния дъжд. Дори и фойерверките, колкото и красиви да са те, са резултат от химията на земята. И все пак ние си въобразяваме, че можем да растем, хранейки се с цветя и фойерверки, без да завършим химическия цикъл, който ни връща към действителността. Знаете ли легендата за Херкулес и гиганта Антей, който бил непобедим, докато краката му опирали твърдо о земята? Но когато Херкулес го изтръгнал от земята и го издигнал във въздуха, той мигом загинал. Ако днес за нас, за нашия град и за нашето време в тази легенда не се крие поука, тогава побърканият съм аз. Ето това е първото нещо, от което казах, че имаме нужда. Качество, тъкан на нашите познания.
— А второто?
— Свободно време.
— Но ние имаме толкова много свободно време!
— Свободно време, да! Но имаме ли време да мислим? Ако не караш колата си със сто мили в час, бързина, при която не можеш да мислиш за нищо друго освен за опасността, тогава играеш на някаква игра или седиш в стая и гледаш четирите телевизионни стени, без да можеш да спориш с тях. Защо? Защото телевизията — това е „действителността“. Тя има непосредствен контакт с теб, тя има измерения. Казва ти какво да мислиш и го набива в главата ти с гръм и трясък. Тя не може да не бъде права. Всичко, което ти казва, изглежда така правдоподобно! Тя толкова бързо те кара да възприемаш нейните собствени заключения, че твоят разум дори няма време да протестира и да каже: „Що за глупост!“
— Действителни хора всъщност са само членовете на „семейството“.
— Какво казахте?
— Жена ми смята, че книгите не са „действителни“.
— Слава богу! Тях можеш да ги затвориш и да им кажеш: „Почакайте за момент!“ Можеш да им бъдеш върховен господар. Но кой някога е успял да се изтръгне от ноктите, които се вкопчват в теб, когато пуснеш корени в една телевизионна гостна? Тя те превръща в каквото си иска. Средата, която тя създава, е толкова реална, колкото и светът. Тя се превръща в истина и става истина. Книгите можеш да обориш с разсъждения. Но въпреки всичките мои знания и целия ми скептицизъм никога не съм успявал да споря с цветен симфоничен оркестър от сто души и в три измерения, нито пък да стана част от една такава невероятна „гостна“. Както виждате, моята гостна се състои само от четири измазани стени. А това тук — той показа в протегнатата си ръка две малки каучукови тампончета, — това е за ушите ми, когато пътувам в реактивната подземна железница.
— Пастата за зъби ДЕНАМ — със затворени очи каза Монтег. — А оттук нататък какво ще правим? Книгите ще ни помогнат ли?
— Само ако ни бъде предоставено третото нещо, от което се нуждаем. Както казах, първото нещо е качеството на нашите познания. Второто — необходимото свободно време, за да ги усвоим. Третото — това е правото да действуваме въз основа на онова, което сме научили от взаимодействието между първите две неща. А на мен не ми се вярва, че един много стар човек и един сърдит пожарникар биха могли толкова късно да направят нещо по този въпрос…
— Аз мога да се снабдя с книги.
— Много е рисковано.
— В това всъщност се крие красотата на смъртта: когато няма какво да губиш, поемаш всякакъв риск.
— Ето, че казахте нещо интересно — засмя се Фейбър, — при това без да сте го прочели някъде.
— А в книгите има ли такива неща? Аз просто го казах така, без да се замислям!
— Толкова по-добре! Това значи, че не сте го измислили заради мен или заради някой друг, дори не и заради самия себе си.
Монтег се наведе напред.
— Днес следобед си помислих: ако наистина се окаже, че книгите са ценни, ние бихме могли да намерим печатарска машина и да отпечатваме по няколко екземпляра…
— Ние?
— Вие и аз.
— О, не! — Фейбър се изправи.
— Но позволете ми поне да ви разкрия моя план…
— Ако настоявате да ми го разкриете, ще трябва да ви помоля да си отидете.
— Но това не ви ли интересува?
— Не, ако ще ми говорите неща, заради които биха могли да ме изгорят. Бих ви изслушал единствено ако предложите някакво средство да бъде унищожена самата институция на пожарните станции. Например, ако предложите да отпечатваме книги и да намерим начин да ги скрием в домовете на пожарникарите из цялата страна, за да посеем семената на съмнението сред тези подпалвачи. Вижте, тогава ще ви кажа браво!
— Искате да подхвърлим книгите в къщите им, да дадем сигнал за тревога и после да гледаме как изгарят къщите на пожарникарите, така ли?
Фейбър вдигна вежди и погледна Монтег, като че ли виждаше непознат.
— Аз само се пошегувах.
— Ако смятате, че си заслужава, да опитаме, но бих искал да имам вашата дума, че това ще помогне.
— За такива неща не може да се даде гаранция! В края на краищата дори навремето, когато разполагахме с всички желани книги, пак търсехме най-високата скала, за да се хвърлим. Но ние наистина трябва да наберем сили. Наистина са ни нужни знания. И може би след хиляда години ще започнем да търсим по-ниски скали. Книгите съществуват, за да ни напомнят какви магарета и глупаци сме. Те са като преторианската гвардия на Цезар, която сред грохота на парада му шепнела: „Цезаре, помни, че си смъртен!“ Малцина от нас имат възможност да отидат навсякъде, да разговарят с всекиго, да опознаят всички градове в света; ние нямаме нито време, нито пари, нито чак толкова много приятели. Нещата, които вие търсите, Монтег, съществуват на света, но обикновеният човек може да опознае деветдесет и девет на сто от тях единствено посредством книгите. Не искайте никакви гаранции. И не разчитайте, че спасението е в едно-единствено нещо, било то човек, машина или библиотека. Помогнете и вие колкото можете, а ако вземете да се давите, поне ще умрете със съзнанието, че сте заплували по посока на брега.
Фейбър стана и започна да крачи из стаята.
— Е, и? — попита Монтег.
— Напълно сериозен ли сте?
— Напълно!
— Това е коварен план, казвам ви го направо. — Фейбър нервно погледна към вратата на спалнята си. — Пожарните станции из цялата страна да изгорят, да бъдат унищожени като огнища на предателство. Ей богу! Саламандърът да разкъса собствената си опашка.
— Аз имам списък с адресите на пожарникарите из цялата страна. Ако създадем някаква подмолна…
— Лошото е, че не можем да се доверяваме на хората. Кой ще запалва пожарите — вие, аз и още кой?
— Няма ли професори като вас, бивши писатели, историци, лингвисти?…
— Те или са мъртви, или са много стари.
— Колкото са по-стари, толкова по-добре; никой няма да им обръща внимание. Признайте си, че познавате десетки такива хора!
— О, вземете само актьорите! Мнозина вече дълги години не са играли пиесите на Пирандело, Шоу или Шекспир, защото в тези пиеси се проявява прекалено голямо разбиране на живота. Бихме могли да се възползуваме от техния гняв. Бихме могли да се възползуваме и от основателния гняв на историците, които вече четирийсет години не са написали нито ред. Наистина бихме могли да основем курсове, за да учим хората да четат и мислят.
— А защо не?
— Защото това е нищо. Цялата ни култура е простреляна в гърдите. Скелетът й трябва да бъде претопен и излят наново. Господи, това не е така просто, както да вземеш книга, която си захвърлил преди половин век. Не забравяйте впрочем, че все по-рядко се случва на пожарникарите да горят книги. Хората престанаха да четат по свое собствено желание. От време на време вие устройвате по някое цирково представление, вдигате във въздуха сгради и тълпите се трупат, за да наблюдават красивото зрелище на пожара, но това всъщност е само някаква жалка интермедия, която едва ли е нужна, за да бъдат държани хората в подчинение. Вече тъй малко хора се бунтуват. А повечето от тях, като мен, лесно се плашат. Можете ли да танцувате по-бързо от Белия клоун, да крещите по-силно от „фокусника“ и от „семействата“ на телевизионните екрани? Ако можете, ще си пробиете път, Монтег. Във всеки случай вие сте луд. Хората наистина се забавляват.
— Да, самоубиват се! Убиват!
Докато говореха, чуваха ескадрила бомбардировачи, която летеше на изток, но едва сега двамата мъже млъкнаха и се вслушаха, чувствувайки как грохотът на реактивните мотори ги разтърсва целите.
— Търпение, Монтег. Нека оставим войната сама да изключи копчетата на „семействата“. Нашата цивилизация се разпада на съставните си части. Стойте настрана от центрофугата.
— Но нали все някой трябва да бъде готов, след като всичко се сгромолясва?
— Някой? Кой? Хора, които ще цитират Милтън? Или хора, които ще казват: чувал съм за Софокъл? Или хора, които ще напомнят на оцелелите, че и човекът си има своите добри страни? Те само ще съберат останалите камъни и ще започнат да ги хвърлят един срещу друг. Идете си вкъщи, Монтег. Легнете си. Защо ще пропилявате последните си часове, тичайки напред-назад из клетката си, отричайки, че сте пленник?
— Значи идеята вече не ви интересува?
— Интересува ме толкова много, че направо се поболявам.
— И въпреки това не искате да ми помогнете?
— Лека нощ, лека нощ.
Ръцете на Монтег сграбчиха Библията. Той видя какво са направили ръцете му и се изненада.
— Искате ли да притежавате тази книга?
— Бих дал дясната си ръка — каза Фейбър.
Монтег стоеше и чакаше да види какво ще стане по-нататък. Ръцете му, подобно на двама души, обединили силите си, сами започнаха да късат страниците на книгата. Откъснаха титулната страница, след това първата страница, после втората.
— Глупак, какво правите! — Фейбър скочи, като че ли някой го бе ударил. Той се хвърли към Монтег. Монтег го отблъсна и ръцете му продължиха да късат страниците. На пода паднаха още шест листа. Той ги вдигна и ги смачка; Фейбър гледаше втренчено.
— Недейте, моля ви се! — извика старецът.
— Кой може да ми попречи? Аз съм пожарникар. Мога да ви изгоря.
Старецът го погледна.
— Няма да го направите.
— Бих могъл да го направя.
— Книгата! Не я късайте повече! — Фейбър се отпусна в креслото с пребледняло лице и треперещи устни. — Не ме мъчете повече. Какво искате?
— Искам да ме учите.
— Добре, добре!
Монтег остави книгата. Той започна да разгъва смачканите листове и да ги оправя, а старецът уморено следеше движенията му.
Фейбър разтърси глава, като че ли току-що се събуждаше.
— Монтег, имате ли пари?
— Имам малко. Четири-петстотин долара. Защо?
— Донесете ги. Познавам един човек, който преди половин век печаташе вестника на нашия университет. Същата онази година, в началото на новия семестър, когато влязох в аудиторията, заварих само един студент, който се беше записал да изучава история на драмата от Есхил до О’Нийл. Разбирате ли? Приличаше на красива статуя от лед, която се топи на слънцето. Спомням си как вестниците загиваха като огромни молци. Никой не ги искаше. Никому не липсваха. И тогава правителството, разбирайки колко изгодно е хората да четат само за страстни устни и удари в слабините, разреши въпроса с вас, пожарникарите. Така че, Монтег, има един безработен печатар. Бихме могли да отпечатаме няколко книги и да почакаме войната да разруши съществуващия ред на нещата и да ни даде нужния тласък. Няколко бомби, и „семействата“ по телевизионните стени ще изчезнат като бели мишки в ръцете на фокусник, ще замлъкнат! А в тишината нашият шепот, достатъчно силен, като шепот от сцена, може да стигне до ушите на хората.
Двамата стояха и гледаха към книгата на масата.
— Мъчех се да запомня — каза Монтег, — но, дявол да го вземе, щом обърна глава от текста, всичко забравям. Господи, как ми се ще да мога да кажа нещо на капитана. Той е чел доста много и има, или поне така се прави, готов отговор на всеки въпрос. Гласът му се лее като мед. Страх ме е, че с приказките си ще ме превърне отново в онова, което бях. А само преди една седмица, стискайки маркуча с бензин, си мислех: „Божичко, колко е забавно!“
Старецът кимна с глава.
— Който не гради, трябва да изгаря. Това правило е старо като света и като младежката престъпност.
— Искате да кажете, че аз съм малолетен престъпник, така ли?
— У всекиго от нас има такива наклонности.
Монтег тръгна към изхода.
— Не можете ли да ми помогнете по някакъв начин тази вечер, когато се явя пред капитана на пожарната станция? Трябва ми чадър, за да се пазя от дъжда. Ужасно ме е страх, че ще се удавя, ако той отново вземе да ме облива с поток от думи.
Старецът не каза нищо, само още веднъж нервно погледна към спалнята. Монтег улови погледа му.
— Е?
Старецът пое дълбоко въздух, задържа го, след това го изпусна Отново пое въздух със затворени очи, стиснати устни и пак го изпусна.
— Монтег…
Фейбър най-после се обърна и каза:
— Елате! Замалко щях да ви оставя да си отидете ей така. Аз наистина съм страхлив стар глупак!
Той отвори вратата на спалнята и въведе Монтег в малка стаичка; върху масата бяха разпилени многобройни инструменти, микроскопично тънки жички, миниатюрни спирали, бобини и кристалчета.
— Какво е това? — запита Монтег.
— Доказателство за моята отвратителна страхливост. Вече толкова години живея сам и с въображението си хвърлям отражения върху стените. Встрастих се в електрониката и в техниката на радиопредаването. Страхът ми бе толкова силен, че допълнен от бунтарския дух, който живее в неговата сянка, ме накара да изобретя ето това нещо.
Той вдигна малък зелен металически предмет, не по-голям от куршум за малокалибрен револвер.
— Сигурно ще се заинтересувате как съм намерил средства за това? Естествено, играех на борсата, последното убежище в света за опасния безработен интелектуалец. Да, играех на борсата, изобретих това нещо и започнах да чакам. Половин живот чаках с трепет някой да ми заговори. Аз не се осмелявах да заговоря никого. Тогава в парка, когато седяхме заедно, разбрах, че един ден ще се видим пак, покрай бензина или приятелството, беше трудно да се отгатне. Това мъничко нещо вече е готово от месеци насам. А аз замалко щях да ви оставя да си отидете, толкова съм изплашен!
— Прилича на радиораковина.
— Но е по-различно! То същевременно и слуша! Ако го сложите в ухото си, Монтег, аз мога спокойно да си седя у дома, да грея изплашените си кости и да слушам и анализирам света на пожарникарите, да откривам слабите му страни, без да се излагам на каквато и да било опасност. Аз ще бъда пчелата-царица, която си седи на сигурно място в своя кошер. А вие ще бъдете търтеят, подвижното ухо. Бих могъл евентуално да поставя такива уши във всички райони на града, у различни хора, да слушам и да преценявам. Дори и търтеите да загинат, аз пак ще си стоя в безопасност у дома и ще успокоявам страха си при най-големи удобства и при най-малък риск. Виждате ли колко предпазливо действувам, колко съм достоен за презрение?
Монтег сложи зеленото куршумче в ухото си. Старецът мушна в своето ухо друг такъв малък предмет и размърда устни.
„Монтег!“ — Гласът му прозвуча в главата на Монтег.
„Аз ви чувам!“
Старецът се засмя.
„И аз ви чувам великолепно. — Фейбър шепнеше, но гласът в главата на Монтег беше ясен. — Когато стане време, идете в пожарната станция. Аз ще бъда с вас. Нека заедно да послушаме този капитан Бийти. Бог знае, той може да е един от нас. Аз ще ви казвам какво да му отговаряте. Ще му устроим прекрасно представление. Ненавиждате ли ме заради тази моя електронна подлост? Ето, изпращам ви навън в нощта, а аз оставам в тила с моите проклети уши, които ще чуят как поставяте главата си в торбата.“
— Всеки прави онова, което може — каза Монтег. Той сложи Библията в ръцете на стареца. — Дръжте я. Ще поема риска да предам друга книга. А утре…
— Да, ще се свържа с безработния печатар; това поне ще мога да сторя.
— Лека нощ, професоре.
— Не „лека нощ“! Аз ще бъда с вас цялата нощ като досадна мушица, която ще бръмчи в ухото ви, когато имате нужда от мен. Но все пак пожелавам ви лека нощ и успех!
Вратата се отвори и затвори. Монтег отново се озова сред тъмната улица и се вгледа в околния свят.
Тази нощ човек можеше да почувствува наближаващата война по самото небе, по облаците, които се отдръпваха встрани и отново се сливаха, по звездите, милионите звезди, които плуваха между облаците като вражески въздушни кораби, по чувството, че небето може да се сгромоляса върху града и да го превърне в пепел, а луната да избухне в пурпурния пожар; такива чувства пораждаше нощта.
Монтег излезе от станцията на подземната железница с парите в джоба (той бе отишъл в банката, която работеше денонощно и се обслужваше от касиери-роботи) и докато вървеше, чу по радиораковината, затъкната в едното му ухо:
— Мобилизирахме един милион души. Ако избухне война, бързо ще извоюваме победа…
Почти веднага музика заля гласа и той се изгуби.
— Десет милиона са мобилизирани — прошепна гласът на Фейбър в другото му ухо. — Но казвай един, за да няма паника.
— Фейбър?
— Да?
— Аз не разсъждавам. Както винаги досега просто правя онова, което ми нареждат. Казахте ми да взема парите и аз ги изтеглих от банката. Изобщо не помислих какво правя. Кога ще започна сам да решавам какво да правя?
— Вие вече сте започнали; ако се съди по това, което току-що ми казахте. Ще трябва да имате доверие в мен.
— Аз имах доверие и в другите!
— Да, и вижте накъде отиваме. Ще трябва известно време да вървите слепешком. Ето ръката ми, дръжте се за нея!
— Не искам да мина на другата страна и пак да ми се казва какво да правя. Ако е така, какъв смисъл има да минавам на другата страна?
— Вече сте поумнели, вече разсъждавате.
Монтег усещаше как краката му го носят по тротоара към дома му.
— Говорете, не спирайте!
— Искате ли да ви чета? Ще ви чета, за да можете да запомняте. Аз спя само пет часа през нощта. Нямам какво да правя. Така че, ако искате, мога да ви чета, докато заспите. Казват, че ако някой ти шепне на ухото, можеш да запомняш дори заспивайки.
— Добре.
— Ето. — Някъде отдалеч, откъм другия край на града, той долови лекото шумолене на обърната страница. — Книгата на Иова.
Луната се вдигна в небето. Монтег крачеше, а устните му едва-едва се движеха.
В десет часа той още вечеряше, когато входната врата изшептя и Милдред изхвръкна навън, като че ли подгонена от лавата на Везувий. Мисис Фелпс и мисис Бауълс пристигнаха и след малко потънаха в кратера на вулкана с по чаша мартини в ръка. Монтег спря да дъвче. Заприличаха му на някакъв чудовищен кристален полилей, чиито висулки звънтяха с хиляди звукове; през стените той мислено видя замръзналите им усмивки и ето че те вече си крещяха една на друга, за да надвият глъчката.
Монтег се видя, че стои на вратата на гостната с още пълна уста.
— Вижте колко прекрасно изглеждаме всички.
— Прекрасно наистина.
— Мили, ти изглеждаш великолепно!
— Великолепно!
— Всички изглеждате чудесно!
— Чудесно!
Монтег мълчаливо ги наблюдаваше.
— Спокойно! — прошепна му Фейбър.
— Защо съм още тук? — като че на себе си измърмори Монтег. — Вече трябваше да съм на път към вас с парите.
— До утре има време. Бъдете внимателен!
— Представлението е прекрасно, нали? — изкрещя Милдред.
— Наистина!
На една от стените някаква жена се усмихваше и пиеше портокалов сок. „Как ли прави двете неща едновременно?“ — запита се Монтег. На другите стени рентгеновата снимка показваше как разхладителното питие с гърчене си пробива път към нейния очарован стомах. Внезапно цялата стая полетя през облаците с ракета, която се гмурна в жълтеникавозелено море, където сини риби ядяха червени и жълти риби. Минутка след това трима бели клоуни взаимно започнаха да си режат крайниците под акомпанимента на нарастващи вълни от смях. Още две минути, и стаята се пренесе извън града, при реактивните коли, които лудо кръжаха по някаква писта, блъскаха се една о друга, връщаха се и пак се блъскаха. Монтег видя как няколко тела излетяха във въздуха.
— Мили, видя ли?
— Видях, видях!
Монтег протегна ръка към една от стените на гостната и дръпна главния прекъсвач. Образите постепенно изчезнаха, като че някой бе пуснал да изтече водата от огромен кристален аквариум, пълен с обезумели риби.
Трите жени бавно обърнаха очи и погледнаха Монтег с нескрито раздразнение, а после с неприязън.
— Кога мислите, че ще започне войната? — запита той. — Виждам, че тази вечер съпрузите ви ги няма.
— О, те идват и си отиват, идват и си отиват — каза мисис Фелпс. — Ту са вкъщи, ту ги няма, а вчера мобилизираха Пийт. Ще се върне идущата седмица. Така казаха военните. Светкавична война. Четирийсет и осем часа — казаха те, — и всички ще се върнат по домовете си. Така казаха военните. Светкавична война. Вчера повикаха Пийт и казаха, че идущата седмица ще си бъде вкъщи. Светкавична…
Трите жени се размърдаха и нервно погледнаха към празните мътносиви стени.
— Аз не се безпокоя — продължи мисис Фелпс. — Нека се безпокои Пийт. — Тя се изкиска. — Нека се безпокои добрият стар Пийт. А аз — не! Аз не се безпокоя.
— Разбира се! — каза Мили. — Нека се безпокои добрият стар Пийт!
— Казват, че винаги загивали чуждите съпрузи.
— И аз така съм чувала. Никога през живота си не съм познавала човек, който да е загинал на война. Виж, зная хора, които са се убивали, скачайки от прозорците — както мъжът на Глория миналата седмица, — но убити във войните — не!
— Убити във войните, не! — потвърди мисис Фелпс. — Но за всеки случай Пийт и аз винаги сме си казвали: никакви сълзи, никакви такива работи. Това е третият брак и на двама ни и ние сме независими един от друг. „Да запазим свободата си!“ — винаги си повтаряме това. „Ако ме убият — каза ми той, — няма защо да се безпокоиш и да плачеш, а просто вземи и се омъжи отново и не мисли за мен.“
— Това ми напомня… — започна Милдред. — Гледахте ли снощи по телевизията петминутната любовна история на Клара Доув? Ставаше дума за една жена, която…
Монтег мълчеше и разглеждаше тези женски лица така, както едно време, още като дете, бе разглеждал образите на светци в една черква от чуждо вероизповедание, в която бе влязъл. Лакираните лица на тези същества не означаваха нищо за него, макар че той започна да им говори и дълго стоя в тази черква, опитвайки се да възприеме тяхната религия, да разбере какво представлява тази религия, да вдъхне дълбоко в дробовете си, а оттам и в кръвта си достатъчно от острата миризма на тамян и обичайния за черквата прах, за да може да се разчувствува, да се трогне от цветните изображения на тези мъже и жени с порцеланови очи и рубиненочервени устни. Но нищо не стана; все едно, че само се разхождаше в някакъв чуждестранен магазин, където не приемаха валутата, която имаше в джоба си, и той остана безстрастен дори когато докосваше с пръст дървото, гипса и глината. Същото чувство изпитваше и сега, в своята собствена гостна, с тези жени, които нервно се въртяха в креслата си под погледа му, палеха цигари, пускаха кълба дим, оправяха изрусените си коси и разглеждаха лака на ноктите си, който сякаш се бе запалил от погледа му. Тишината ги измъчваше. Те се наведоха напред, когато Монтег шумно преглътна последната хапка. Вслушаха се в трескавото му дишане. Трите мъртви телевизионни стени на стаята приличаха на бледите чела на спящи великани, потънали в сън без сънища. Монтег имаше чувството, че ако пипне тези три бледи чела, по върха на пръстите си ще усети ситни капчици солена пот. Потта се натрупваше в стаята с тишината и с едва доловимото трептене около жените и вътре в жените, които изнемогваха от напрежение. Струваше му се, че всеки миг могат да изсвистят и да се пръснат.
Монтег раздвижи устни:
— Хайде да си поговорим!
Жените се сепнаха и втренчиха очи в него.
— Как са децата ви, мисис Фелпс? — попита той.
— Знаете, че нямам деца! И бог е свидетел, че ако човек е нормален, не би имал деца! — възкликна мисис Фелпс, без да знае защо всъщност му се сърди.
— Не съм съгласна с вас — обади се мисис Бауълс. — Аз вече имам две деца, и двете чрез цезарово сечение. Няма смисъл заради едно бебе да минаваш през цялата агония. Но нали знаете, светът трябва да се размножава, трябва да се продължи човешкият род. Освен това децата понякога съвсем ви приличат, а това е приятно. Две сечения — и готово, въпросът е разрешен. „Във вашия случай не са необходими операции — ми казваше моят лекар. — Вие сте добре сложена, всичко ви е нормално“, но аз настоях.
— Операции или не, децата съсипват; вие сте луда — каза мисис Фелпс.
— Ами! Аз тиквам децата в училище и там си стоят девет дни от десет. Търпя ги някак, когато си идват вкъщи три дни в месеца; не е чак толкова трудно. Натикваш ги в телевизионната гостна и завърташ копчето. Все едно, че переш пране; натъпчи прането в пералната машина и тръшни капака! — Мисис Бауълс се изкикоти. — Не знам дали не предпочитат да ме ритат, вместо да ме целуват. Но, слава богу, и аз знам да ритам!
Жените се изсмяха шумно.
Милдред млъкна за момент и като видя, че Монтег още стои на вратата, плесна с ръце.
— Хайде да говорим за политика, за да направим удоволствие на Гай!
— Прекрасно! — каза мисис Бауълс. — В последните избори аз гласувах, както всички, разбира се, за Нобъл. Мисля, че той е един от най-красивите мъже, които някога са ставали президенти.
— О, ами другият, който му беше противник!
— Не беше нищо особено, нали? Един такъв дребен и грозен, дето ходеше неизбръснат и несресан.
— Чудя се какво я прихвана опозицията да постави кандидатурата му. Чисто и просто не можеш да противопоставиш едно дребно човече на такъв мъжага. И на всичко отгоре не говореше, а мърмореше. Често не чувах и дума от това, което казваше. А пък думите, които все пак успявах да чуя, въобще не разбирах!
— И освен това — дебел! И даже не се обличаше така, че да прикрие пълнотата си. Нищо чудно, че Уинстън Нобъл спечели с такова голямо мнозинство. Вземи дори и имената им! Само за десет секунди сравни името Уинстън Нобъл с името Хюбърт Хог[1], и можеш предварително да си представиш резултата.
— По дяволите! — изкрещя Монтег. — Какво всъщност знаете вие за Хог и за Нобъл?
— Как така какво? Ами допреди по-малко от шест месеца те се появяваха тук, на телевизионните стени. Единият от тях непрекъснато си чоплеше носа, просто ме караше да полудявам!
— А вие, мистър Монтег — каза мисис Фелпс, — да не би да искате да гласуваме за такъв човек?
На устата на Милдред цъфна широка усмивка.
— Хайде, Гай, махни се от вратата и не ни дразни повече!
Но Монтег вече бе излязъл и само миг след това се върна с книга в ръце.
— Гай!
— По дяволите всичко, по дяволите, по дяволите!
— Какво държите в ръцете си, това не е ли книга? А аз мислех, че днес професионалното обучение се извършва изцяло чрез филми… — Мисис Фелпс премигна с очи. — Четете нещо по теорията на пожарникарството ли?
— Теория! Бабини деветини! — каза Монтег. — Това е поезия!
— Монтег! — шепот в ухото му.
— Оставете ме на мира! — Монтег почувствува, че се върти в огромен водовъртеж — рев, бучене, звънтене.
— Монтег, овладейте се, недейте…
— Вие чухте ли ги, чухте ли как тези чудовища говорят за други чудовища? Боже мой, само как лековато бръщолевят за хората, за собствените си деца, за самите себе си, за съпрузите си, за войната! Дявол да го вземе! Слушам ги и не мога да повярвам на ушите си!
— Дължа да отбележа, че не съм казала нито думичка за каквато и да било война — обади се мисис Фелпс.
— А що се отнася до поезията, аз я мразя — каза мисис Бауълс.
— А вие някога слушали ли сте стихове?
— Монтег! — Гласът на Фейбър застърга в ухото му. — Ще провалите всичко! Млъкнете, глупак такъв!
Жените бяха скочили на крака.
— Сядайте!
Те седнаха.
— Отивам си у дома — проплака мисис Бауълс.
— Монтег, Монтег, моля ви в името на бога! Какво смятате да правите? — умолително го запита Фейбър.
— Защо не ни прочетете някое стихотворение от вашето книжле? — Мисис Фелпс кимна с глава. — Мисля, че ще бъде много интересно.
— Не, не бива — изстена мисис Бауълс. — Не можем да правим такова нещо!
— Да, но погледнете го, той иска да го направи, зная, че иска. И ако го изслушаме мирно и тихо, мистър Монтег ще бъде доволен и тогава може би ще ни позволи да си правим каквото ние искаме. — Тя нервно хвърли поглед към огромните празни стени, които ги обграждаха.
— Монтег, ако направите това, ще прекъсна връзката, ще ви изоставя! — отекна в ухото му бръмбарчето. — Каква полза има от всичко това, какво искате да докажете?
— Искам да ги накарам да умрат от страх, така да ги изплаша, че да не могат да си кажат името, ето какво!
Милдред се огледа наоколо.
— Гай, с кого разговаряш?
Сребърна игла прониза мозъка му.
— Монтег, чуйте: има само един изход — обърнете всичко на шега, прикрийте всичко, дайте си вид, че всъщност въобще не сте разгневен. А след това идете до шахтата за изгаряне на боклук и хвърлете книгата в нея!
Но Милдред изпревари Монтег и с треперещ глас каза:
— Мили приятелки, всеки пожарникар има правото веднъж в годината да занесе у дома си една книга от старите времена, за да покаже на семейството си колко глупаво е било всичко, как могат книгите да ни разстроят и до каква лудост могат да ни докарат. За тази вечер Гай ни бе приготвил изненада — да ни прочете откъс, за да ни покаже колко объркани са били нещата едно време, така че нито една от нас никога вече да не измъчва бедната си главичка с такива глупости. Нали така, миличък?
Той яростно смачка книгата.
— Кажете „да“!
Устните му се раздвижиха и изрекоха едновременно с устните на Фейбър:
— Да!
Милдред със смях изтръгна книгата от ръцете му.
— Ето! Прочети ни това! Не, чакай! Ето го онова смешно стихотворение, което ти днес прочете на глас. Госпожи, няма да разберете нито дума! Просто върволица от празни приказки: тра-тра-тра… Хайде, Гай, на тази страница, миличък!
Той погледна разтворената страница.
В ушите му нежно размаха криле някаква муха:
— Четете!
— Какво беше заглавието, миличък?
— „Брегът на Дувър“. — Устните му бяха изтръпнали.
— А сега прочети го с хубав ясен глас, без да бързаш.
В стаята беше горещо като в пещ. Самият той говореше, а същевременно се обливаше в студена пот; трите жени седяха насред пустинята, а той стоеше прав, олюляваше се и чакаше мисис Фелпс да спре да оправя роклята си, а мисис Бауълс да махне пръстите от косата си. След това започна да чете тихо, запъвайки се, но от стих на стих гласът му ставаше все по-твърд и по-уверен, докато прокънтя над пустинята, сред пространството и обгърна трите жени, които седяха сред огромната гореща пустош.
Море на верността,
ти някога бе пълно, заливаше брега
с надиплени вълни, искрящи кат дъга,
но чувам аз сега
проточения рев на твоята тъга
под напора на вятъра студен,
на отлива в страхотен, мрачен ден
по голите отломки на света.
Столовете изскърцаха под трите жени. Монтег продължи стихотворението:
Бъди ми вярна, о, любов!
И аз на теб! Светът фалшив блести
пред нас като изваян от мечти,
тъй многолик, тъй светъл и тъй нов,
а в него няма нито радост, нито страст,
ни сигурност, ни мир, ни умиление,
Объркани стоиме ти и аз
сред мрак, сред подлостите на сражение
между слепци, воюващи в нощта.[2]
Мисис Фелпс се разрида.
Приятелките й, седнали сред пустинята, гледаха как плачът й се усилва и усилва, как лицето й се изкривява в гримаса. Те седяха, без да я докоснат, объркани от поведението й. Тя хълцаше неудържимо. Самият Монтег бе учуден и потресен.
— Шт, тихо, Клара! — каза Милдред. — Нищо ти няма! Клара, успокой се, престани! Клара, какво ти е?
— Аз, аз… — хълцаше мисис Фелпс — не зная, не зная, просто не зная, ох, ох…
Мисис Бауълс се изправи и гневно погледна Монтег.
— Виждате ли? Знаех, че така ще стане! Винаги съм казвала: поезията и сълзите, поезията и самоубийството, и плачът, и ужасното настроение, поезията и болезненото състояние, цялата тази каша — те винаги вървят заедно! А сега напълно се убедих! Вие сте отвратителен, мистър Монтег, отвратителен!
— Време е… — пошушна Фейбър.
Монтег усети, че се обръща, отива до шахтата и през медния процеп пуска книгата към очакващите я долу пламъци.
— Глупави думи, глупави думи, отвратително глупави, мъчителни думи — каза мисис Бауълс. — Защо всъщност някои хора искат да причиняват болка на другите? Като че ли в света няма достатъчно болка, та трябва да дразните хората с такива глупости!
— Клара, успокой се, Клара! — примоли й се Милдред и я дръпна за ръката. — Хайде, усмихни се, сега ще включим „семейството“! Хайде, ще се посмеем и ще се развеселим! Хайде, престани да плачеш, ще си устроим забавление!
— Не! — отсече мисис Бауълс. — Аз си тръгвам. Ако искате да дойдете у дома при моето „семейство“, заповядайте. Но аз никога повече няма да стъпя в дома на този побъркан пожарникар!
— Вървете си! — Монтег спокойно втренчи очи в нея. — Идете си вкъщи и мислете за първия си съпруг, с когото се разведохте, и за втория, който загина с реактивния си самолет, и за третия, който си пръсна черепа! Идете си у дома и си помислете за десетината аборта, които сте правили, идете си и си помислете за това и за вашите отвратителни цезарови сечения, и за децата си, които ви ненавиждат! Идете си и си помислете как е могло да стане всичко това и въобще какво сте направили, за да го спрете. Идете си, вървете си! — изкрещя той. — Вървете си, преди да съм ви набил и да съм ви изритал през вратата!
Хлопнаха се врати и къщата се изпразни. В гостната Монтег остана сам сред зимния студ, сред стените с цвят на мръсен сняг.
В банята течеше вода. Той чу Милдред да изтърсва таблетките за сън в ръката си.
— Какъв сте глупак, Монтег, какъв сте глупак! О, господи, какъв невероятен глупак…
— Млъкнете! — Монтег измъкна зеленото куршумче от ухото си и го пъхна в джоба си.
То продължаваше едва доловимо да цвърти: „… глупак… глупак…“
Той претърси къщата и намери книгите зад хладилника, където Милдред ги бе натрупала. Някои от тях липсваха и той разбра, че тя самичка бе започнала полека-лека да разчиства динамита от своя дом. Но гневът му бе преминал; бе само изтощен и учуден от самия себе си. Отнесе книгите в задния двор и ги скри в храсталака при оградата до уличката. „Само за тази вечер — помисли си Монтег, — в случай че тя реши да изгори още книги.“ Върна се в къщата.
— Милдред! — извика той към вратата на тъмната спалня. Не чу никакъв звук.
Навън, докато прекосяваше полянката на път за работа, Монтег се мъчеше да не гледа към тъмната и опустяла къща на Кларис Макклелан…
Пътувайки към центъра на града след ужасната си грешка, той се почувствува така невероятно самотен, че изпита необходимост от онази странна топлина и доброта, идващи от познатия нежен глас, който му говореше в нощта. Само няколко часа, а му се струваше, че е познавал Фейбър цял живот. Сега той вече чувствуваше, че е едновременно двама души; че е преди всичко Монтег, който не знае нищо, който дори не се решава да си признае, че е глупак, макар да го подозира. Знаеше също така, че е старецът, който не преставаше да му говори, докато влакът с болезнено дихание бе изсмукан от единия край на спящия град до другия. През следващите дни и през нощите, когато няма да има луна, както и през нощите, когато над земята ще блести ярка луна, старецът ще продължава да му говори — капка по капка, зрънце по зрънце, прашинка по прашинка. Мозъкът му най-сетне ще прелее и той вече няма да бъде същият Монтег — така му казваше старецът, уверяваше го, обещаваше му. Той ще бъде едновременно Монтег и Фейбър, огън и вода, и сетне, един ден, след като всичко се смеси, ферментира и отлежи в тишината, вече няма да има нито огън, нито вода, а вино. От две отделни и противоположни неща ще се получи трето. И един ден той ще хвърли поглед назад и ще разбере какъв глупак е бил. Още отсега имаше чувството, че тръгва на дълъг път, че си взема сбогом, че се прощава с човека, който е бил досега.
Приятно му беше да слуша жуженето на бръмбара, приспивното бръмчене на комара, нежния филигранен шепот на гласа на стареца, който най-напред го сгълча, а след това взе да го утешава в късния нощен час, когато той излезе от душната подземна железница и тръгна към света на пожарните станции.
— Снизхождение, Монтег, снизхождение! Не спорете с тях, не ги дразнете, и вие доскоро бяхте един от тях. Те са толкова уверени, че така ще бъде винаги. Но няма да бъде винаги така. Те не разбират, че това е само един огромен пламтящ метеор; докато лети в пространството, той е красив, но не може един ден да не падне. В пожара те виждат само блясъка и красотата, така както вие ги виждахте.
Монтег, старците, които стоят изплашени по домовете си и се грижат за крехките си като фъстъци кокали, нямат право да съдят. Но вие едва не провалихте всичко от самото начало. Внимавайте! Помнете, че аз съм с вас! Разбирам защо стана това. Трябва да си призная, че слепият ви гняв ми даде нови сили. Господи, колко млад се почувствувах изведнъж! Но сега искам вие да се почувствувате стар, искам тази вечер у вас да проникне поне малко от моята страхливост. През следващите няколко часа, които ще прекарате с капитан Бийти, вървете на пръсти около него, дайте ми възможност аз да го чуя вместо вас, позволете ми да преценя положението. Нашето мото е да оцелеем. Забравете онези нещастни, глупави жени…
— Мисля, че ги направих по-нещастни, отколкото са били от години насам — каза Монтег. — Потресох се, като видях мисис Фелпс да плаче. Може би те са прави, може би е по-добре човек да не гледа живота в очите, а да бяга от него, да се забавлява. Не зная. Чувствувам се виновен…
— Не, не трябва! Ако нямаше война, ако на света имаше мир, тогава бих ви казал: чудесно, забавлявайте се! Но, Монтег, вие не можете да се върнете обратно и да си останете един обикновен пожарникар. В света не всичко е наред!
Обля го пот.
— Монтег, слушате ли ме?
— Краката ми — каза Монтег, — не мога да ги движа! Чувствувам се ужасно глупаво. Краката ми не искат да се помръднат!
— Слушайте! Успокойте се! — меко каза старецът. — Зная, разбирам ви. Страх ви е да не сгрешите. Не се страхувайте! Човек винаги може да се възползува от грешките си. Човече, когато бях млад, направо тиках невежеството си в лицата на хората. Те ми се присмиваха жестоко. Но докато стана на четирийсет години, те самите успяха да изострят моето тъпо оръдие и да го превърнат във фино острие. Ако криеш невежеството си, никой няма да ти се присмива, но и никога нищо няма да научиш. Хайде, раздвижете краката си и да идем в пожарната станция. Ние сега вече сме близнаци, вече не сме сами, не се намираме в отделни „гостни“ без никаква връзка помежду ни. Ако имате нужда от помощ, когато Бийти се нахвърли върху вас, аз ще седя ей тук, в ухото ви, и ще ви съветвам!
Монтег усети как първо се раздвижи десният му крак, после левият.
— Старче! — каза той. — Не ме изоставяйте!
Кучето го нямаше. Колибата му беше празна и пожарната станция се издигаше около нея в мъртва тишина; оранжевият „Саламандър“ дремеше, натъпкан с бензин и с огнехвъргачките, кръстосани около хълбоците му. Монтег прекоси тази тишина, докосна медната тръба и се плъзна нагоре в тъмнината, поглеждайки през рамо към празната колиба, а сърцето му тупаше, спираше за миг и пак се разтуптяваше. В момента Фейбър бе затихнал в ухото му като заспал сив молец.
Бийти стоеше до люка и чакаше, но обърнал гръб, сякаш никого не чакаше.
— Ха! — викна той към мъжете, които играеха карти. — Ето, идва един много странен екземпляр, когото на всички езици наричат глупак!
Той протегна встрани ръка с обърната нагоре длан, като за подаяние. Монтег сложи книгата в ръката му. Без дори да погледне заглавието, Бийти я хвърли в кошчето за боклук и запали цигара.
— „Най-големият глупак е оня, който не е достатъчно умен“ — цитира той. — Добре дошъл отново между нас, Монтег. Надявам се, че сега ще останеш, щом вече нямаш треска и болестта ти е преминала. Ще седнеш ли да поиграем покер?
Те седнаха и раздадоха картите. Погледът на Бийти караше Монтег да чувствува вината на ръцете си. Пръстите му приличаха на порове, които са извършили някаква беля и сега не можеха да се успокоят, непрестанно се мърдаха и нервно бъркаха в джобовете, криеха се в тях под изгарящия поглед на Бийти. Монтег имаше чувството, че ако Бийти дори само дъхнеше върху ръцете му, те щяха да изсъхнат, да се сгърчат и никога вече нямаше да бъдат съживени; през целия му живот те щяха да останат погребани и забравени в ръкавите на сакото му. Защото тези ръце бяха действували самостоятелно, независимо от неговата воля, защото именно те първи бяха дали израз на неговата съвест и бяха започнали да задигат книги — Йов, Рут, Шекспир; сега, в пожарната станция, тези ръце сякаш бяха обагрени с кръв.
На два пъти в продължение на половин час Монтег бе принуден да напуска играта и да отива в тоалетната, за да си измие ръцете. Когато се връщаше, той пак ги скриваше под масата.
— Дръж ръцете си там, дето можем да ги виждаме, Монтег — изсмя се Бийти. — Не че ти нямаме доверие, но…
Всички се разсмяха.
— Добре — каза Бийти. — Кризата е минала и всичко е наред. Заблудената овца се върна в стадото. Ние всички сме овце, които някога са се заблуждавали. Това, което е истина, винаги ще бъде истина! — сме крещели ние. Онези, които имат благородни мисли, никога не остават сами! — сме си крещели ние. „Приятно е да кажеш туй, що знаеш“ — е писал сър Филип Сидни. Но, от друга страна: „А думи щом натрупаш кат есенни листа, под тях недей търси плода на мъдростта“ — Александър Поуп. Какво мислиш за това, Монтег?
— Не зная.
— Внимавайте! — прошепна Фейбър някъде отдалеч, сякаш от друг свят.
— А за това? „Опасно е, когато малко знаеш. От извора на музите недей отпива глътка — тя ще те замае; пий с пълни шепи — и ще изтрезнееш!“ — пак Поуп. А това дали не се отнася и за теб?
Монтег прехапа устни.
— Да ти кажа ли? — продължи Бийти, гледайки усмихнато картите си. — Това за известно време те опияни. Прочете няколко реда и главата ти се завъртя. И ето — готов си да вдигнеш във въздуха света, да режеш глави, да газиш жени и деца, да сваляш правителството. Зная, минал съм през всичко това.
— Нищо ми няма — нервно го прекъсна Монтег.
— Стига си се червил. Не искам да те дразня, наистина не се опитвам да те дразня. Но, знаеш ли, преди един час сънувах сън. Легнах да подремна и в този сън аз и ти, Монтег, поведохме ожесточен спор за книгите. Ти трепереше от ярост и ме заливаше с цитати. А аз спокойно отбивах всеки твой удар. „Власт“ — казах аз. А ти, цитирайки доктор Джонсън, ми отвърна: „Знанието е повече от равностойно на властта.“ А аз ти казах: „Моето момче, доктор Джонсън е казал още: «Не е разумен оня, който изоставя сигурността заради несигурността.»“ Стой си при пожарникарите, Монтег. Всичко останало е ужасен хаос!
— Не го слушайте! — прошепна Фейбър. — Опитва се да ви обърка. Той е хитър! Внимавайте!
Бийти се разсмя:
— А ти ми отговори със следния цитат: „Истината рано или късно ще излезе на бял свят, не може дълго да скриваш убийството!“ А аз добродушно ти извиках: „О, господи, той говори само за коня си!“, и после: „И дяволът може да тълкува светото писание за собствените си цели.“ Ти ми изкрещя: „Днес повече ценят глупака в доспехи от мъдрия светец в износените дрехи.“ А аз нежно ти прошепнах: „Достойнството на правдата се губи, когато в идеите си влюбен!“ А ти изрева: „При вида на убиеца и скелетите започват да кървят!“ Аз потупах ръката ти и казах: „Нима такъв гняв разпалих у теб?“ А ти изкрещя: „Знанието е сила!“, и: „Дори джуджето, стъпило на раменете на великан, вижда по-далеч от него!“ А аз съвсем невъзмутимо заключих: „Както веднъж е казал Пол Валери: «У всички нас е вродена глупостта да смятаме метафората за доказателство, потока от празни думи — за извор на основни истини, а себе си — за пророци.»“
Главата на Монтег болезнено се въртеше. Имаше чувството, че са му нанесли безмилостни удари по челото, очите, носа, устата, брадичката, по раменете, по безпомощно отпуснатите му ръце. Искаше му се да извика: „Стига! Млъкнете, обърквате всичко, млъкнете!“ Фините пръсти на Бийти се протегнаха и го хванаха за китката.
— Господи, какъв пулс! Ядосах те, нали, Монтег? Исусе Христе, пулсът ти бие като в първия ден след войната. Само сирени и камбани! Да ти поговоря ли още малко? Прави ми удоволствие да гледам твоя изплашен до безумие поглед. На какъв език, на суахили, хинди, на литературен английски — говоря ги всички. Един великолепен разговор с ням, така ли е, мистър Уил Шекспир?
— Монтег, дръжте се! — избръмча молецът в ухото на Монтег. — Той мъти водата!
— О, ти страшно се изплаши — каза Бийти, — защото постъпих жестоко, като използувах същите онези книги, в които ти така се беше вкопчил, за да те оборя по всеки въпрос, по всяка точка! Какви предатели могат да бъдат книгите! Мислиш си, че те поддържат, а те се опълчват срещу теб. И други също могат да ги използуват, и ето те изгубен сред степта, сред огромния хаос от съществителни, глаголи и прилагателни. И в самия край на съня аз пристигнах със „Саламандъра“ и те попитах: „В моята посока ли си?“ Ти се качи и в блажено мълчание стигнахме до пожарната станция; между нас отново царуваше мир. — Бийти пусна китката на Монтег, която безжизнено тупна върху масата. — „Всичко е добре, щом свършва добре.“
Тишина. Монтег стоеше неподвижно, сякаш изваян от бял камък. Ехото от последния удар с чук по черепа му постепенно замря в тъмната пещера, в която Фейбър чакаше то да заглъхне. И най-сетне, когато разпиленият от уплахата прах се уталожи в мозъка на Монтег, Фейбър тихо започна:
— Добре, той каза каквото имаше да казва. Ще трябва да вникнете в думите му. През следващите няколко часа аз също ще кажа каквото имам да казвам. Ще трябва да вникнете и в моите думи. И ще трябва да се опитате да прецените и двама ни и сам да решите с кого ще спечелите или с кого ще се провалите. Но аз искам това да бъде ваше решение, а не мое, нито на капитана. Не забравяйте все пак, че капитанът е измежду най-опасните врагове на истината и свободата, част от равнодушната маса на мнозинството. Господи, тази ужасна тирания на мнозинството! Ние свирим на различни инструменти. И от вас зависи да решите с кое ухо да слушате.
Монтег отвори уста да отвърне на Фейбър, но звънецът в станцията иззвъня и му попречи да извърши тази грешка в присъствието на другите. Сигналът за тревога монотонно тръбеше от тавана. В другия край на стаята телефонът, който приемаше съобщенията за тревога, затрака и записа адреса. Държейки картите в розовата си ръка, капитан Бийти отиде бавно до телефона и когато рапортът бе готов, откъсна листчето с адреса, хвърли му едно око и го пъхна в джоба си. Върна се и седна на масата. Другите го изгледаха.
— Може да почака четирийсет секунди, докато ви обера парите — усмихна се Бийти.
Монтег остави картите си на масата.
— Изморен ли си, Монтег? Излизаш ли от играта?
— Да.
— Чакай! Можем да довършим и по-късно. Просто оставете картите си обърнати надолу и пригответе съоръженията. Хайде, по-живо! — Бийти отново се изправи. — Монтег, не ми изглеждаш добре. Не искам отново да легнеш с треска…
— Ще се оправя.
— Да, ще се почувствуваш отлично. Това е особен случай. Хайде, бързо!
Те скочиха и грабнаха месинговата тръба, като че ли това бе единственото спасително място над някаква вълна, която се люлееше под тях, а след това тръбата ги плъзна надолу в мрака, сред грохота кашлицата и сумтенето на събуждащия се с рев бензинов дракон.
— Хей!
Завиха покрай един ъгъл с грохот и писък на сирени, със свистене на гуми и каучук; бензинът се плискаше в блестящия месингов резервоар като храна в стомаха на великан; пръстите на Монтег отскачаха от сребристата дръжка и потреперваха в студеното пространство, вятърът скубеше косите му и свистеше между зъбите му, а той през цялото време си мислеше за празноглавите жени тази вечер в неговата гостна, чийто разум бе издухан от някакъв неонов вятър, и за глупавото си хрумване да им чете книга. Все едно да се опитваш да гасиш пожар с водни пистолети; колко безсмислено и безразсъдно! Едно безразсъдство следваше друго, един пристъп на гняв пораждаше друг. Кога най-после ще престана да се вбесявам от всичко, кога ще се смиря, истински ще се смиря?
— Напред!
Монтег погледна. Бийти никога не шофираше, но тази вечер бе седнал зад кормилото на „Саламандъра“, рязко завиваше, изправяше се и протягаше шия напред, а плътната черна мушама плющеше зад гърба му, така че той приличаше на огромен черен прилеп, който лети над колата и посреща цялата сила на вятъра с гърдите си.
— Напред, Монтег, да запазим щастието на света!
В гъстия мрак розовите фосфоресциращи бузи на Бийти сияеха и той свирепо се усмихваше.
— Пристигнахме!
„Саламандърът“ спря рязко, изхвърляйки мъжете, които се препъваха и тромаво подскачаха. Монтег не се помръдна, бе втренчил възпалените си очи в студената блестяща дръжка, която стискаше с ръце.
„Не мога да го направя — помисли си той. — Как да изпълня тази нова задача, как да продължа да изгарям? Не мога да вляза в този дом!“
Бийти застана до него; той все още лъхаше на вятъра, през който бе профучал.
— Хайде, Монтег!
С грубите си ботуши мъжете се движеха като сакати, притичваха безшумно като паяци.
Най-сетне Монтег вдигна очи и се обърна.
Бийти наблюдаваше лицето му.
— Какво има, Монтег?
— А! — бавно промълви той. — Та ние сме пред моя дом!