Джордж Оруел
Фермата (9) (Приказка за животни)

Девета глава

Оувес дълго лекува разцепеното си копито. Щом приключи чествуването на победата, животните започнаха отново да строят мелницата. Оувес отказа да си вземе дори един ден отпуск; за него беше въпрос на чест да не се разбере, че го боли. Ала вечер тайно признаваше на Люсерна, че копитото много го измъчва. Тя го налагаше с лапа от билки, които сдъвкваше предварително, и двамата с Бенджамин увещаваха Оувес да не се трепе. „Конските дробове не са вечни“, говореше му Люсерна, но той не вземаше от дума. Казваше, че вече има само едно истинско желание — да види мелницата завършена, преди да стигне до пенсионна възраст.

В началото, когато за пръв път се формулираха законите във Фермата на животните, беше решено пенсионната възраст на конете и прасетата да е дванайсет години, на кравите — четиринайсет, на кучетата — девет, на овцете — седем, а на кокошките и гъските — пет. Договориха се да има щедри старчески пенсии. До този момент нито едно животно не се беше пенсионирало, но напоследък този въпрос все по-често се обсъждаше. Сега, когато малкото пространство отвъд овощната градина беше определено за ечемик, се понесе слух, че единият край от обширното пасище ще бъде ограден и предоставен на остарелите животни. Говореше се, че пенсията на конете ще бъде два килограма и половина зоб на ден, а през зимата — седем килограма сено, като на официални празници ще им дават по някой морков или може би ябълка. Дванайсетият рожден ден на Оувес се падаше в края на другото лято.

В тези дни животът беше тежък. Зимата бе сурова като предишната, а храната — дори още по-оскъдна. Отново бяха намалени дажбите на всички животни, освен на прасетата и кучетата. Квик обясни, че прекалено строгото спазване на равенството при дажбите е в разрез с принципите на анимализма. Във всеки случай никак не му беше трудно да докаже на останалите животни, че както и да изглеждат нещата, в действителност храната им не е оскъдна. Засега, разбира се, бяха сметнали за необходимо да се направи корекция на дажбите (Квик винаги говореше за „корекция“, а не за „намаление“), но в сравнение с времето на Джоунс бе постигнат огромен напредък. Четейки бързо цифрите с писклив глас, той подробно им обясни и ги убеди, че сега имат повече овес, повече сено, повече ряпа, отколкото са имали в дните на Джоунс, че работят по-малко часове, че питейната вода е по-чиста, че живеят по-дълго, че по-голям процент от малките им оцеляват, че имат повече слама в обора и не страдат толкова от бълхи. Животните вярваха на всяка дума, изречена от него. В интерес на истината, Джоунс и онова, което той символизираше, почти се бяха изличили от паметта им. Те знаеха, че животът днес е тежък и оскъден, че често са гладни и мръзнат, че когато не спят, обикновено работят. Но едно време несъмнено е било по-зле. Те искаха да вярват, че е така. Освен това тогава са били роби, а сега бяха свободни и този факт променяше всичко, както не пропускаше да подчертае Квик.

Във фермата вече имаше много повече гърла за изхранване. През есента четирите свине се бяха опрасили почти едновременно и бяха родили общо трийсет и едно прасенца. Те бяха петниста порода и тъй като Наполеон бе единственият шопар в стопанството, не беше невъзможно да се отгатне кой е бащата. Беше обявено, че по-късно, когато се закупят тухли и дървен материал, в градината на господарската къща ще бъде построено училище. Засега самият Наполеон обучаваше младите прасета в кухнята. Те спортуваха в градината и не им даваха да играят с малките на останалите животни. Горе-долу по същото време излезе и постановлението, че ако прасе и някакво друго животно се срещнат на пътеката, другото животно трябва да отстъпи встрани; и че всички прасета, независимо от общественото им положение, ще имат право в неделя да връзват зелени панделки на опашките си.

Тази година бе доста успешна за фермата, но парите все още не достигаха. Трябваше да се купуват тухли, пясък и вар за училището, а и щеше да се наложи отново да пестят за машините на мелницата. После имаше нужда от газ и свещи за къщата, от захар за трапезата на Наполеон (тя бе забранена за останалите прасета, защото от нея се затлъстявало) и от обичайните запаси — инструменти, гвоздеи, канап, тел, въглища, желязо и бисквити за кучетата. Беше продадена една копа сено и част от картофената реколта, договорът за яйцата бе изменен и вече се доставяха по шестстотин седмично, тъй че през годината кокошките едва излюпиха толкова пиленца, че да не спадне прирастът. Дажбите, веднъж намалени през декември, бяха повторно намалени през февруари и беше забранено да се палят фенерите в обора, за да се пести газ. Но прасетата, изглежда, се чувствуваха много добре и всъщност осезателно пълнееха. Един следобед в края на февруари през двора, откъм пивоварничката зад кухнята, която не се използуваше по времето на Джоунс, се разнесе приятен, силен и съблазнителен аромат, какъвто животните не бяха подушвали преди. Някой каза, че така мирише, когато се вари ечемик. Животните жадно душеха въздуха и се питаха дали не им приготвят топла каша за вечеря. Но не получиха никаква топла каша, а следващата неделя им съобщиха, че отсега нататък всичкият ечемик ще се пази за прасетата. Участъкът зад овощната градина бе вече засят с ечемик. И скоро се разчу, че сега всяко прасе получава по половин литър бира на ден, а Наполеон — по два литра, която неизменно му поднасят в супника от розов порцелан.

Но ако трябваше да се търпят лишения, те донякъде се компенсираха от факта, че животът днес бе по-възвишен, отколкото преди. Имаше повече песни, повече речи, повече тържествени шествия. Наполеон беше наредил веднъж седмично да се провежда нещо като парад, наречен Спонтанна манифестация, чиято цел бе да ознаменува борбите и победите във Фермата на животните. В уреченото време животните напускаха работа и в боен ред обикаляха границите на фермата с маршова стъпка — начело бяха прасетата, след тях — конете, после кравите, овцете и накрая птиците. Кучетата вървяха отстрани на шествието, а пред всички крачеше черното петле на Наполеон. Оувес и Люсерна винаги носеха зелено знаме с копито, рог и надпис: „Да живее другарят Наполеон!“ Следваха декламации на стихове, съчинени в чест на Наполеон, някоя реч на Квик, която даваше подробности относно последното нарастване на производството на хранителни продукти, и понякога изстрел с пушката. Овцете бяха най-преданите привърженици на Спонтанната манифестация. Ако някой се оплачеше, че им губят времето и ги карат дълго да стоят на студа (както от време на време някои животни правеха, щом прасетата и кучетата не бяха наблизо), овцете неизменно го принуждаваха да млъкне, като блейваха мощно: „Четири крака — да, два крака — не!“ Но, общо взето, животните обичаха тези чествувания. Намираха утеха в тях, защото им напомняха, че въпреки всичко те сами са си господари и че работят за собственото си добруване. И тъй, с песните, манифестациите, списъците с цифри на Квик, гърмежите на пушката, кукуригането на петела и плющенето на знамето те поне за малко успяваха да забравят, че търбусите им са празни.

През април Фермата на животните беше обявена за република и трябваше да се избира президент. Имаше само един кандидат — Наполеон, — който бе избран единодушно. Същия ден бе оповестено, че са намерени нови документи, разкриващи подробности за съучастничеството на Объл в набезите на Джоунс. Сега се оказа, че Объл не само е искал да загубят Битката при обора, прибягвайки до стратегическа измама, но открито се е бил на страната на Джоунс. Всъщност именно той оглавявал редиците на хората и се хвърлил в битката с думите: „Да живее Човечеството!“ Раните по гърба му, които някои животни още помнеха, били причинени от зъбите на Наполеон.

В разгара на лятото, след неколкогодишно отсъствие, гарванът Мойсей неочаквано пак се появи във фермата. Беше съвсем същият, все така лентяйствуваше и точно както преди говореше за Захарната планина. Кацваше на някой пън, пляскаше с черните си криле и с часове приказваше на всеки, който склонеше да го слуша. „Там горе, другари — заявяваше той тържествено, сочейки към небето с голямата си човка, — там горе, отвъд тъмния облак, който виждате, е Захарната планина — онова блажено кътче, където ние, бедните животни, ще се спасим навеки от теглото си!“ Той дори твърдеше, че е бил там, когато е летял по-нависоко, и е видял безкрайните полета с детелина и кюспето от ленено семе, и бучките захар по живите плетове. Много от животните му вярваха. Мислеха си, че сега животът им е мизерен и тежък и нима не е редно и справедливо някъде другаде да има по-хубав свят. Трудно беше да се определи отношението на прасетата към Мойсей. Всички те презрително заявяваха, че приказките му за Захарната планина са лъжа и измама, и все пак му позволяваха да стои във фермата, без да работи, и му отпускаха по стотина грама бира дневно.

Щом копитото на Оувес зарасна, той заработи още по-усилено отпреди. Тази година наистина всички животни се трудиха къртовски. Освен текущата работа във фермата и поредния строеж на мелницата трябваше да направят училище за младите прасета, което бе започнато през март. Понякога дългите часове на полупразен стомах се изтрайваха трудно, но Оувес никога не губеше кураж. По нищо, което казваше или вършеше, не личеше силите му да са намалели. Само видът му беше леко променен; козината му не беше толкова лъскава, а огромните хълбоци сякаш се бяха смалили. Другите си казваха: „Оувес ще се съвземе, като покара пролетната трева“, но пролетта дойде, а той не напълня. Понякога, щом напрегнеше мускули под тежестта на някой голям камък, за да го изтегли по склона над кариерата, на животните им се струваше, че единствено волята му помага да се държи на краката си. В такива мигове те виждаха как бърните му помръдват да учленят думите: „Ще работя още по-усилено“, но няма глас да ги изрече. Люсерна и Бенджамин отново го предупредиха да се грижи за здравето си, но Оувес не ги послуша. Дванайсетият му рожден ден наближаваше. Не го беше грижа какво ще стане, важното бе да струпа горе камъните, преди да се пенсионира.

Една късна лятна вечер из фермата неочаквано се разнесе слух, че с Оувес се е случило нещо. Той беше излязъл сам да пренася натрошени камъни до мелницата. И слухът наистина се оказа верен. След няколко минути два гълъба се спуснаха на земята с вестта: „Оувес е паднал! Лежи на хълбок и не може да стане!“

Почти половината от животните във фермата се втурнаха към могилката. Там, между ритлите на каруцата, лежеше Оувес, изпружил врат, без да може дори да вдигне глава. Очите му бяха изцъклени, козината на хълбоците — сплъстена от пот. Тънка струйка кръв бе протекла от устата му. Люсерна се отпусна на колене до него.

— Оувес! — извика тя. — Какво ти е?

— Това е от дробовете ми — отвърна той със слаб глас. — Няма значение. Мисля, че ще можеш да довършиш мелницата и сама. Събрали сме вече доста камъни. Тъй или иначе, оставаше ми още един месец да работя. Право да ти кажа, с нетърпение очаквах да се пенсионирам. Бенджамин също остарява и може би ще му разрешат да се пенсионира заедно с мен, та да сме си дружина.

— Веднага трябва да потърсим помощ — рече Люсерна. — Някой да изтича и да каже на Квик какво се е случило.

Всички животни незабавно се втурнаха обратно към къщата, за да известят Квик. Останаха само Люсерна и Бенджамин, който легна до Оувес и без да продума, взе да пъди мухите от него с дългата си опашка. След около четвърт час Квик се появи, изпълнен със съчувствие и загриженост. Той каза, че другарят Наполеон с дълбоко прискърбие е научил за нещастието, сполетяло един от най-преданите служители на фермата, и вече уговарял да го изпрати на лечение в болницата в Уилингдън. При тези думи животните усетиха леко безпокойство. Освен Моли и Объл друго животно не беше напускало фермата и те не искаха да си представят как болният им другар ще попадне в ръцете на хората. Но Квик лесно ги убеди, че ветеринарният лекар в Уилингдън ще се погрижи за Оувес по-добре, отколкото могат да сторят това във фермата. След около половин час, когато се посъвзе, Оувес с усилие се изправи на крака и едва-едва успя да стигне до обора, където Люсерна и Бенджамин му бяха стъкмили хубаво легло от слама.

Следващите два дни Оувес остана в обора. Прасетата изпратиха голямо шише с розово лекарство, което бяха намерили в аптечката в банята, и Люсерна му го даваше два пъти дневно след ядене. Вечер лягаше до него и му говореше, а Бенджамин пъдеше мухите да не го безпокоят. Оувес твърдеше, че не съжалява за случилото се. Ако се възстановеше напълно, можеше да поживее още три години и той с нетърпение очакваше спокойните дни, които щеше да прекара в определения за пенсионерите край на обширното пасище. Тогава за пръв път щеше да има време да се обогатява със знания. Каза, че възнамерява да посвети остатъка от живота си на усвояването на другите двайсет и две букви от азбуката.

Ала Бенджамин и Люсерна можаха да бъдат с Оувес само след работно време, а фургонът дойде да го вземе по обяд. Всички животни бяха на полето и плевяха ряпата под ръководството на едно прасе, когато с почуда забелязаха Бенджамин да препуска в галоп откъм стопанските сгради, ревейки колкото му глас държи. За пръв път го виждаха развълнуван, всъщност за пръв път някой го виждаше да препуска.

— Бързо, бързо! — извика той. — Елате веднага! Отвеждат Оувес!

Без да чакат заповедите на прасето, животните преустановиха работа и се втурнаха обратно към стопанските сгради. И наистина, на двора беше спрял голям покрит фургон, теглен от два коня, с надпис от едната страна, а на капрата седеше хитър наглед мъж с ниско нахлупено бомбе. Оувес го нямаше в обора.

Животните се струпаха около фургона.

— Довиждане, Оувес! — викнаха дружно те. — Довиждане!

— Глупци! Глупци! — крещеше Бенджамин, подскачаше наоколо им и удряше земята с малките си копита. — Глупци такива! Не виждате ли какво пише отстрани на фургона?

Това накара животните да млъкнат и настъпи тишина. Мюриъл почна да срича думите, но Бенджамин я избута и сред възцарилата се мъртва тишина прочете:

— „Алфред Симъндс, Скотобойна и котелна за туткал, Уилингдън. Търговец на кожи и костно брашно. Осигурява бараки за животните.“ Не разбирате ли какво значи това? Карат Оувес в кланицата!

Вик на ужас се изтръгна от всички гърла. В този миг мъжът на капрата шибна конете и фургонът напусна двора в бърз тръс. Животните вкупом го последваха, крещейки колкото им глас държи. Люсерна си проби път напред. Фургонът потегли по-бързо. Люсерна се опита да раздвижи яките си крайници и да препусне, но успя да го докара до лек галон.

— Оувес! — извика тя. — Оувес! Оувес! Оувес!

И точно в този миг, сякаш дочул врявата навън, Оувес показа муцуната си с бялата ивица на носа през задното прозорче на фургона.

— Оувес! — извика Люсерна с ужасен глас. — Оувес! Излез! Бързо излез! Водят те на смърт!

Всички животни завикаха в хор: „Излез, Оувес, излез!“ Ала фургонът вече набираше скорост и се отдалечаваше. Не беше сигурно дали Оувес разбра какво му казва Люсерна. Но след миг муцуната му изчезна от прозорчето и от вътрешността на фургона се разнесе страшно думкане. Той се мъчеше да се освободи с ритници. Беше време, когато с няколко удара копитата на Оувес щяха да разбият фургона на трески. Но уви! Силите му го бяха напуснали; след малко думкането на копитата отслабна и накрая заглъхна съвсем. В отчаянието си животните замолиха двата коня, които теглеха фургона, да спрат.

— Другари, другари! — викаха те. — Не отвеждайте вашия брат на смърт!

Но глупавите добичета, твърде невежествени, за да разберат какво става, само прибраха уши назад и ускориха ход. Муцуната на Оувес вече не се появи на прозореца. Някой много късно се сети, че могат да изтичат напред и да затворят портата с петте резета; но след миг фургонът мина през нея и бързо се изгуби в далечината. Повече не видяха Оувес.

Три дни по-късно беше съобщено, че е издъхнал в болницата в Уилингдън въпреки всички грижи, положени за него. Квик дойде да предаде новината на останалите. Каза, че е бил край Оувес през последните му часове.

— Това беше най-трогателната сцена, на която съм присъствувал! — заяви Квик, като вдигна крак и избърса една сълза. — Бдях над него до последния миг. И в сетния си час, вече съвсем изнемощял, за да говори, той ми прошепна в ухото, че единствено съжалявал, задето си отива, преди да е довършена мелницата. „Напред, другари! — рече той. — Напред в името на Бунта. Да живее Фермата на животните! Да живее другарят Наполеон! Наполеон винаги е прав!“ Това бяха последните му думи, другари.

Сега държането на Квик изведнъж се промени. Той помълча малко, а очичките му зашариха подозрително, преди да продължи изказването си.

Бил известен, рече той, че някакъв глупав и злонамерен слух се разпространявал след преместването на Оувес в болницата. Някои от животните били забелязали, че на фургона, с който го отвели, има надпис „Скотобойна“ и веднага направили прибързаното заключение, че са го изпратили в кланицата. Квик каза, че е почти невероятно да има толкова глупави животни. Нима не познавали, викна той възмутено, като махаше с опашка и подскачаше наляво-надясно, нима не познавали достатъчно добре любимия си Вожд, другаря Наполеон? А обяснението бе наистина много просто. Преди фургонът бил собственост на кланицата и наскоро бил купен от ветеринарния лекар, който още не бил сменил надписа. Така именно възникнало недоразумението.

Щом чуха тези думи, животните почувствуваха огромно облекчение. Когато Квик продължи да им описва картинно и подробно смъртния одър на Оувес, разказа им за топлите грижи, които е получил, и за скъпите лекарства, които Наполеон е платил, без да се интересува от цената, и последните им съмнения се разсеяха, а скръбта им по изгубения другар бе смекчена от мисълта, че поне е издъхнал щастлив.

Самият Наполеон се появи на събранието следващата неделя и произнесе кратко тържествено слово в памет на Оувес. Каза, че е било невъзможно да пренесат тленните останки на непрежалимия си другар и да ги погребат във фермата, но той поръчал да направят голям венец от лавровите дървета в градината на господарската къща и да го сложат на гроба на Оувес. След няколко дни прасетата смятали да организират паметен банкет в чест на предания кон. Наполеон завърши речта си, припомняйки двете любими максими на Оувес: „Ще работя още по-усилено!“ и „Другарят Наполеон винаги е прав!“ — максими, които всяко животно трябвало да приеме за свои собствени, каза в заключение той.

В определения за банкета ден от Уилингдън пристигна една кола с бакалски стоки: свалиха пред господарската къща голяма дървена каса. Същата вечер оттам се разнесе гръмогласно пеене, последвано от нещо като бурна караница, която свърши към единайсет часа със страшен трясък от счупени стъкла. На другия ден никой не се показа от къщата до обяд и из фермата се пусна слух, че незнайно откъде и как прасетата са намерили пари да си купят още една каса уиски.