Джордж Оруел
Фермата (5) (Приказка за животни)

Пета глава

С приближаването на зимата Моли ставаше все по-недисциплинирана. Всяка сутрин закъсняваше за работа и се извиняваше с това, че се е успала; оплакваше се от някакви необясними болки, макар че имаше чудесен апетит. При всеки удобен повод бягаше от работа и отиваше на водопоя, където стоеше и глуповато се взираше в собственото си отражение. Но се носеха и слухове за по-сериозни провинения. Един ден, когато Моли се разхождаше безгрижно из двора, размахваше дългата си опашка и дъвчеше стръкчета сено, Люсерна я привика настрана.

— Моли — започна тя, — трябва да си поговорим за нещо много важно. Сутринта те видях как надничаш през оградата, която разделя нашата ферма от Мечи лес. Един от работниците на мистър Пилкингтън стоеше от другата страна. И той… бях много далече, но съм почти сигурна в това, което видях, той ти говореше, а ти му позволяваше да те гали по муцуната. Какво означава това. Моли?

— Не ме е галил! Не съм му позволявала! Не е вярно! — извика Моли и взе да подскача и да рие земята с копито.

— Моли! Погледни ме в очите! Даваш ли ми честната си дума, че този мъж не те галеше по муцуната?

— Не е вярно! — повтори Моли, но не можа да погледне Люсерна в очите и след миг побягна и се изгуби в полето.

На Люсерна й хрумна нещо. Без да казва на останалите, тя отиде при яслата на Моли и разрови с копито сламата пред нея. Там бяха скрити няколко бучки захар и връзки панделки в различни цветове.

След три дни Моли изчезна. В продължение на няколко седмици никой не знаеше къде се намира, а сетне гълъбите докладваха, че са я видели в другия край на Уилингдън. Била впрегната в гиздава двуколка, боядисана в червено и черно, която стояла пред една кръчма. Някакъв червендалест дебелак с карирани панталони и гети я галел по муцуната и й давал захарчета. Козината й била току-що тимарена, а през челото си носела алена панделка. Изглеждала доволна, тъй рекоха гълъбите. От този миг насетне никое животно не спомена името на Моли.

През януари хвана лют студ. Земята се скова и на полето не можеше да се работи. В големия обор се провеждаха много събрания; прасетата бяха твърде заети — планираха задачите за предстоящия сезон. Прие се, че те (като безспорно по-умни от другите животни) ще решават всички въпроси, свързани със стопанската политика, макар че решенията им трябваше да бъдат утвърждавани от мнозинството. Това споразумение щеше да важи с пълна сила, ако не бяха пререканията между Объл и Наполеон. Двамата бяха на противоположно мнение по всеки въпрос, който позволяваше разногласие. Ако единият от тях предложеше да се засее по-голяма площ с ечемик, другият веднага искаше по-голяма площ с овес и ако единият кажеше, че еди-коя си нива е много подходяща за зеле, другият заявяваше, че става само за кореноплодни. Всеки си имаше поддръжници и се водеха ожесточени спорове. На събранията Объл често печелеше мнозинство с блестящите си речи, но Наполеон по-хитро си осигуряваше подкрепа през другото време. Особено голям успех имаше той сред овцете. Напоследък те бяха взели кога трябва и кога не трябва да блеят: „Четири крака — да, два крака — не!“, и нерядко прекъсваха работата на Събранието. Забелязано беше, че обикновено почват да врещят: „Четири крака — да, два крака — не!“, в най-важните моменти от речите на Объл. Той бе изучил внимателно няколко стари броя на „Земеделец и скотовъдец“, които беше намерил в господарската къща, и бе пълен с идеи за подобрения и нововъведения. Говореше научно за напоителни канали, силаж и фосфатен тор и беше разработил сложна система, според която животните трябваше да изхвърлят тора си направо на полето, всеки ден на различно място, за да си спестят труда по превозването. Наполеон не предлагаше собствени проекти, но тихичко разправяше, че и от Объловите няма да излезе нищо, и изглежда, чакаше да удари неговият час. Ала от всичките им спорове най-ожесточен беше този за вятърната мелница.

Насред обширното пасище, недалеч от стопанските сгради, се издигаше една могилка, която беше най-високата точка във фермата. След като огледа земите. Объл заяви, че това е най-подходящото място за вятърна мелница, с чиято помощ да се задвижи динамо и фермата да има електричество. То щеше да осветява оборите и да ги отоплява през зимата, щеше да захранва циркуляр, сламорезачка, цвеклорезачка и електрическа доилка. Животните не бяха и чували за подобни неща (фермата не беше модернизирана и разполагаше само с най-примитивни сечива) и слушаха изумени, когато Объл им описваше разни фантастични машини, които щели да вършат работата вместо тях, а те да си пасат на воля из полето или да се развиват умствено с четене и разговор.

След няколко седмици плановете на Объл бяха окончателно разработени. Техническите подробности бяха взети главно от три книги, принадлежали някога на мистър Джоунс — „Хиляда полезни съвета за домакинството“, „Как да зидаме сами“ и „Електротехника за начинаещи“. Объл използуваше за кабинет една барака, която някога бе служила за инкубатор и имаше гладък дъсчен под, удобен за чертане. Там той се уединяваше с часове. Затиснал с камъни разтворените си книги и втъкнал парче тебешир в копитото си, той се движеше бързо напред-назад, теглеше линия след линия и сегиз-тогиз квичеше от възбуда. Постепенно чертежите се превърнаха в сложна плетеница от лостове и зъбчати колела, която заемаше повече от половината под; за останалите животни тези чертежи бяха напълно неразбираеми, но много внушителни. Поне веднъж дневно всички идваха да погледнат творенията на Объл. Дори кокошките и патиците идваха и се стараеха да не стъпват по тебеширените черти. Само Наполеон стоеше настрана. Още от началото той се беше обявил против мелницата. Но един ден пристигна неочаквано да разгледа плановете. Обиколи навъсено бараката, внимателно се взря във всеки детайл от чертежите, подуши ги веднъж-дваж, сетне известно време ги съзерцава с крайчеца на окото си; после ненадейно вдигна крак, препика ги и излезе, без да продума.

По въпроса за мелницата животните от фермата се бяха разделили на два лагера. Объл не отричаше, че няма да е лесно да я построят. Трябваше да се вадят камъни от кариерата и да се издигнат стените, след това да се направят крилата, а накрая щеше да има нужда от динамо и кабели. (Объл не изясняваше откъде ще си доставят последните.) Но той твърдеше, че всичко може да се свърши за една година. А сетне, заявяваше Объл, животните ще си спестят толкова много труд, че ще се налага да работят само три дни от седмицата. От друга страна, Наполеон доказваше, че в момента неотложната необходимост е да се увеличи производството на храна, и уверяваше, че ако си губят времето за вятърната мелница, всички ще измрат от глад. Животните се разделиха на две фракции, сплотени под лозунгите „Гласувайте за Объл и за тридневна работна седмица!“ и „Гласувайте за Наполеон и за пълни ясли!“. Бенджамин беше единственото животно, което не се присъедини към никоя от фракциите. Не вярваше нито че храната ще стане по-изобилна, нито че вятърната мелница ще спестява труд. С мелница или без мелница, казваше той, животът ще си върви както винаги си е вървял — сиреч зле.

Освен споровете за вятърната мелница животните имаха да решават въпроса за отбраната на фермата. Всички ясно съзнаваха, че макар да са победили хората в Битката при обора, онези могат да направят втори, по-решителен опит да си възвърнат фермата и да възстановят правата на мистър Джоунс. И имаха още по-голямо основание да го направят, защото новината за поражението им се беше разнесла из околността и животните от съседните ферми бяха станали по-неспокойни отвсякога. Както обикновено, Объл и Наполеон имаха разногласия. Според Наполеон животните трябваше да се снабдят с огнестрелно оръжие и да се научат да го използуват. Според Объл те трябваше да изпращат все повече и повече гълъби и да подтикват към бунт животните от другите ферми. Първият твърдеше, че ако не могат да се защитават, неизбежно ще ги разгромят, а вторият уверяваше, че ако навсякъде избухнат бунтове, изобщо няма да е нужно да се защитават. Животните изслушваха Наполеон, а после Объл и не бяха в състояние да решат кой е прав; всъщност винаги бяха съгласни с този, който говореше в момента.

Най-сетне дойде денят, когато плановете на Объл бяха завършени. Следващата неделя на Събранието щеше да се гласува дали да се започне работа по вятърната мелница. Щом всички животни отидоха в големия обор, Объл стана и изложи доводите си в подкрепа на строежа на мелницата, макар че овцете от време на време го прекъсваха с блеенето си. После стана Наполеон, за да възрази. Той съвсем спокойно заяви, че мелницата е една глупост и неговият съвет е никой да не гласува за нея, след което бързо седна на мястото си; беше говорил само трийсет секунди и изглеждаше безразличен към ефекта, произведен от думите му. Тогава Объл скочи и надвиквайки овцете, които пак бяха почнали да блеят, излезе със страстен призив в защита на мелницата. Досега симпатиите на животните се разделяха поравно между двамата, но след миг красноречието на Объл ги спечели за каузата му. С пламенни слова той обрисува каква би могла да бъде Фермата на животните, когато те се отърват от черния труд. Сега въображението му летеше много по-далеч от сламорезачките и ряпокълцачките. Електричеството, рече той, можело да задвижи вършачки, плугове, брани, валяци, жътварки и сноповръзвачки и освен това да снабди всяка сграда в двора със светлина, топла и студена вода и отопление. До края на изказването му вече нямаше никакво съмнение как ще протече гласуването. Но точно в този миг Наполеон се изправи и хвърляйки един особен кос поглед към Объл, нададе такъв пронизителен квик, какъвто никой не го бе чувал да надава преди.

В отговор навън се разнесе ужасен лай и девет огромни кучета с нашийници, украсени с пиринчени гвоздеи, нахълтаха стремглаво в хамбара. Хвърлиха се право към Объл, който скочи от мястото си тъкмо навреме, за да избегне раззинатите им челюсти. След миг бе вече вън, а те го преследваха. Силно изумени и уплашени, за да коментират, животните се блъскаха да минат през портата и да наблюдават гонитбата. Объл прекосяваше обширното пасище, което стигаше до пътя. Бягаше така, както само прасе може да бяга, но кучетата бяха по петите му. Неочаквано се подхлъзна и отстрани изглеждаше сигурно, че ще го настигнат. После пак се изправи и затича по-бързо от всякога, сетне кучетата отново го догониха. Едно от тях едва не захапа опашката му, но Объл с навременен мах я спаси. След това се засили и само с няколко сантиметра преднина се мушна през една дупка в оградата и повече не се видя.

Занемели и ужасени, животните боязливо се върнаха в хамбара. След миг и кучетата нахълтаха с големи скокове. Отначало никой не можеше да си представи откъде се бяха взели те, но загадката скоро се разреши: това бяха кутренцата, които Наполеон беше отделил от майките им и отгледал в уединение. Макар че бяха още съвсем млади, те бяха огромни и изглеждаха свирепи като вълци. Наобиколиха Наполеон. Животните забелязаха, че те въртят опашки пред него също както навремето другите кучета в присъствието на мистър Джоунс.

Следван неотлъчно от охраната си, Наполеон се качи на издигнатата част от пода, където преди бе стоял Майора, и подхвана речта си. Той обяви, че отсега нататък събранията в неделя сутрин няма да се състоят. Каза, че били ненужни и само губели времето им. В бъдеще всички въпроси, свързани с обработването на фермата, щели да се решават от специална комисия, състояща се от прасета и председателствувана от него. Тя щяла да заседава тайно и после да съобщава решенията си на останалите. Животните пак щели да се събират в неделя сутрин да вдигат знамето, да изпеят „Добитък английски“ и да получат нареждания за през седмицата; но вече нямало да има разисквания.

Въпреки стреса, който бяха изживели при изгонването на Объл, това съобщение поразтревожи животните. Някои от тях щяха да възразят, ако можеха да намерят точните аргументи. Дори Оувес бе смъртно обезпокоен. Прибра уши назад, тръсна няколко пъти гривата на челото си и сериозно се помъчи да подреди мислите си; но накрая не успя да измъдри какво да каже. Ала някои от прасетата бяха по-склонни към словесност. Четири млади шопарчета на първия ред пронизително изквичаха в знак на неодобрение, дружно скочиха на крака и заговориха едно през друго. Но кучетата, наобиколили Наполеон, неочаквано почнаха да ръмжат заплашително, та шопарчетата млъкнаха и отново седнаха на местата си. Тогава овцете гръмко заблеяха: „Четири крака — да, два крака — не!“, и продължиха почти четвърт час, с което сложиха край на всеки опит за разисквания.

Сетне изпратиха Квик да обиколи фермата и да обясни новите разпоредби на останалите животни.

— Другари — започна той, — вярвам, че всяко четириного оценява жертвата, която другарят Наполеон направи, поемайки върху плещите си този допълнителен труд. Не мислете, другари, че е приятно да ръководиш. Напротив, това е тежка и сериозна отговорност. Никой не е по-твърдо убеден от другаря Наполеон, че всички животни са равни. Той би бил много щастлив да ви остави сами да вземате решения. Но понякога, другари, може да вземете неправилно решение и тогава какво ще стане с нас? Представете си, че бяхте решили да подкрепите Объл с неговите измишльотини за вятърна мелница — Объл, който, както всички вече знаем, не беше по̀ стока от един престъпник.

— Той се би храбро в Битката при обора — обади се някой.

— Само храброст не стига — отвърна Квик. — Верността и послушанието са по-важни. А колкото до Битката при обора, смятам, ще дойде време, когато ще разберем, че неговата заслуга за изхода й е силно преувеличена. Дисциплина, другари, желязна дисциплина! Такъв е призивът днес. Една погрешна стъпка, и враговете ще се нахвърлят върху нас. А вие, другари, нали не искате Джоунс да се върне?

И този довод отново се оказа необорим. Животните, разбира се, не искаха Джоунс; ако съществуваше вероятност разискванията в неделя сутрин да го върнат обратно, значи трябваше да ги спрат. Оувес, който сега имаше време да премисли нещата, изрази общото настроение с думите: „Щом другарят Наполеон го казва, сигурно е така.“ И от този момент към личния си девиз: „Ще работя още по-усилено!“, добави максимата: „Наполеон винаги е прав!“

Скоро времето се оправи и започна пролетната оран. Бараката, където Объл бе чертал плановете си за мелницата, беше заключена и животните решиха, че чертежите на пода са изтрити. Всяка неделна утрин в десет часа те се събираха в големия обор, за да получат нареждания за работата през седмицата. Черепът на стария Майор, вече съвсем оголен, беше изровен от овощната градина и сложен на един пън до пушката, в подножието на пилона със знамето. След вдигането на знамето и преди да влязат в хамбара, животните трябваше да минат едно подир друго покрай черепа в знак на почит. Сега вече не седяха всички заедно, както правеха по-рано. Наполеон, Квик и още едно прасе на име Фъстъкс, което притежаваше забележителния дар да съчинява песни и стихове, седяха отпред на трибуната, двете млади прасета се нареждаха в полукръг около тях, а останалите прасета се настаняваха отзад. Другите животни седяха насреща им в централната част на обора. Наполеон строго и стегнато прочиташе разпорежданията за през седмицата и след като изпееха веднъж „Добитък английски“, животните се разотиваха.

На третата седмица от изгонването на Объл те, леко изненадани, чуха Наполеон да обявява, че мелницата все пак ще се построи. Той изобщо не обясни защо е променил решението си, а само предупреди животните, че тази допълнителна задача изисква много усилена работа; дори можело да се наложи да намали дажбите им. Обаче плановете били вече готови до последната подробност. Специална комисия от прасета работела върху тях през изминалите три седмици. Очакваше се строежът на мелницата заедно с разните други подобрения да продължи две години.

Същата вечер Квик обясни насаме на останалите животни, че в действителност Наполеон никога не е бил против вятърната мелница. Тъкмо обратното, именно той подкрепил идеята в началото, а планът, който Объл начертал на пода на бараката инкубатор, всъщност бил откраднат от папките на Наполеон. Фактически мелницата била измислена от Наполеон. Някой попита защо тогава толкова остро възразявал срещу строежа й. Сега Квик стана много потаен. Това било хитрост от страна на другаря Наполеон, рече той. Престорил се, че е против вятърната мелница само за да изиграе Объл и да се отърве от него, защото онзи бил тъмна личност и влияел зле на околните. Сега, когато бил отстранен, планът можел да се осъществи без неговото вмешателство. Това, каза Квик, се наричало тактика. Той няколко пъти повтори: „Тактика, другари, тактика!“, подскачайки и размахвайки опашка с весел смях. Животните не бяха съвсем наясно какво значи тази дума, но Квик говореше тъй убедително, а трите кучета, които го придружаваха, ръмжаха тъй заплашително, че те приеха обяснението му без повече въпроси.