Ивайло Дичев
В оковите на мечтата (2)

2

Обръщането на утопията в антиутопия може да се проследи исторически. Да вземем един от най-типичните мотиви: обозримостта. Божият град, който се спуска на земята в края на Апокалипсиса, е направен от кристал, стъкло, скъпоценни камъни; той вече няма нужда от луна, слънце или лампа, защото сам излъчва светлина. Утопията на Кампанела е наречена „Градът на слънцето“, тоест осветен град; в „Какво да се прави?“ Вера Павловна сънува дворец от криотал, стъкло и алуминий (вероятно новост за времето си). И ето ни най-сетне във Всеобщата Държава на Замятин: мечтата е сполетяла хората, те буквално живеят в къщи от стъкло — нещо като терариуми, които ги правят съвършено поднадзорни, лишават ги от последните остатъци личен живот. Същият мотив е трансформиран в „1984“ на Оруел и „451° по Фаренхайт“ на Брадбъри — тук стените стават прозрачни с помощта на електрониката, те са телевизионни екрани. Обозримостта е променила ценностния си знак, тя вече не утвърждава, а отрича човека: как да си обясним това?

За вярващия няма нищо по-ужасно от това Бог да не го вижда. Божият поглед обмисля, прощава, завършва ценностно човека; тъмно е в ада — абсолютната непрогледност е и абсолютна смърт; животът в тъмнина е лишен от смисъл именно защото идеалният друг, Бог, не те вижда. През Новото време всичко се променя. Сега вече човекът непрестанно е наблюдаван от невидими, анонимни регулатори — от парите, законите, регистрите, средствата за информация и т. н. При това те го следят отвътре, във всяко негово действие; сега персоналният поглед на другия вече не е необходим — императивът е аз да бъда обективно регистриран, записан, класиран; другият представлява единствено заплаха от произвол. Аз се преживявам не като видяното, а като невидимото, като онзи „неделим остатък“, който надживява всяко съизмерва не и обективиране.

Или вземете най-разпространената идея — общата собственост. Най-добре се управлява тая държава, в която най-много граждани за едно и също на Платон. Следователно, за да се реализира принципът на справедливостта, всичко трябва да е общо, включително жените и децата, които да се отделят от родителите и отглеждат от държавни служители. Мор и Кампанела ще добавят в тази насока още много детайли. Пари не съществуват освен във външнотърговските взаимоотношения. Облеклото също онагледява равенството — то е униформено, с естествения цвят на вълната в Утопия, бяло в Града на слънцето, а на жените се забранява — под страх от смъртно наказание при Кампанела! — да носят грим, високи токове или по друг начин да се разкрасяват (забележете паралела с кобилата Моли от „Фермата“). Жилищата се сменят периодично, за да не се привърже някой към дадено място, няма ключалки. „Който познава един утопичен град, той познава всички: дотолкова си приличат“, твърди събеседникът на Мор; на практика можем да кажем това и за къщите, за вещите и дори за самите хора — който познава един, той все едно познава всички граждани на Утопия — та те са произведени от теоретическия клонинг абсолютно идентични; нима нещо пречи това да става и практически, както е в „Р.У.Р.“ или в „Прекрасен нов свят“^[1].

Утопичните мечтатели не са си представяли, че унификацията на човека може да стане проблем; за тях конкретната човешка уникалност е безвъпросно дадена, става дума само да се поставят хората пред равни условия на съществуване — труд, храна, удоволствия, образование. XX век беше потресен от откритието, че човекът може да загуби своята уникалност, че могат да се усреднят и манипулират самите му потребности, ценности, стремежи. На мястото на утопичната мечта за равенството дойде антиутопичният кошмар на уравняването.

Сложете на едната страна представата за това, как всички се хранят на обща трапеза („общ казан“, ако щете!); те са заедно, мечтата ги вижда като голямо семейство, свързано с живи, непосредствени връзки. Сложете на другата страна пицата или хамбургера. Нима пред тях хората не са също така равни? Всеки може да си ги позволи, приготовлението им едва ли варира особено от Токио до Лос Анджелис. Но наместо общност новите форми на кулинарна демокрация раждат самотни индивиди, които забързано отхапват на спирката, прелиствайки вестника. Равенството новият свят осъществява чрез равно и общо отчуждение; нещата вече не са притежание на всички, както го искаше Платон, нещата са еднакво ничии и в този смисъл ние сме равни пред тях.

Притежанието вече не е онова интимно отношение към нещата, което определя човешката ми неповторимост; аз се оказвам някак вторично, условно прикрепен към притежанията си. Домът ми вече не е мястото, където съм се родил и ще умра, той се е превърнал в жилище, което в момента обитавам, но което във всеки момент мога да заменя за друго, по-удобно. Домът ме е избрал, той е преди мен и ще бъде след мен; жилището избирам аз според някакви анонимни стандарти: площ, цена, разстояния. Необходимо ли е утопистите да карат щастливите граждани принудително да разменят къщите си? Та това вече се е случило с превръщането на дома в стока — сега той вече е потенциално в състояние на непрекъсната размяна и никои не е „онтологически“ закрепен към него. И в света на Брадбъри всички са равни — всички са консуматори, всички са равно отчуждени от света. Тук дори насилието е анонимно — младежите се забавляват да газят котки или пешеходци по безлюдните улици. Основното действуващо лице е машината — автомобил, телевизор, електронно куче убиец и т.н. Чапек е по-радикален — работещият на машина човек постепенно бива превърнат сам в машина, в робот. Машината е следващо ниво в отчуждението на човека от света — тя отчуждава собственото му поведение, лишава действията му от обозрима цел и смисъл, превръща го в „придатък“ на собственото си функциониране. Всички „придатъци“ са равни, те са еднакво лишени от себе си — в идеално изчистения вариант, който ни представя „Р.У.Р.“, единствената им реалност е в акта на унищожение на света.

Това лишаване на човека от самия себе си може да се види и през проблема за името. Името не може да се измисли, то се дава на „нещо там“ и затова остава неразтворимо от разсъдъка ни — остава случайно и в най-рационалната конструкция, като вещ сред думите ни. В утопичните построения имена няма как да се появят: те биха били прекалено реални, атавизъм на заличения множествен, жив свят. При Кампанела имената са просто нарицателни, тоест отпращат не към „нещото там“, а към нашето разбиране — управляват Слънце, Могъщество, Мъдрост; гражданите пък биват метонимично назовавани от властта по някакво характерно свойство — Хубавец, Дебелокрак, Мършав, Зъл и пр. Какво става, когато Хубавец погрознее, а Дебелокрак отслабне? Би следвало хората да се преименуват! Пред властта на разума няма никаква форма, в която индивидът да има правото да съществува; той е изцяло моделиран, разбираем, пригоден за вместване в цялото. Как не се е сетил утопистът — най-систематичното и разбираемото в света на знаците това е числото! Тук вече е пределът на идеала: числото помества човека абсолютно точно на мястото му и съвършено го съизмерва с останалите хора. В известен смисъл всички числа са равни, макар че някои са по-равни от други — всички те са лишени от история, от морал, от „частна собственост“ върху един или друг референт в действителността. Те значат всичко и нищо, влизат девствени във всяка нова (политическа?) ситуация, готови за нова употреба. Числата са особен език на езика, обърнат сякаш не към света, а към думите; това ги прави едновременно вечни и свръхситуационни.

В известен смисъл Новото време може да се определи като преход от имена към числа. Знаем за превърнатите в числа вещи и усилия — парите; тяхната единствена реалност, както го е показала марксистката традиция, вече може да е единствено самодвижението, нарастването. Във Всеобщата Държава на Замятин работата е доведена докрай — номера са самите хора. Изведнъж утопичната мечта за тотална разумност, тоест за подчиненост на единичното пред общото, се е сбъднала — хората са съвършено равни, съвършено подредени (представете си го: Д-503, Д-504, Д-505…). Разбира се, първата ни асоциация е концлагерът, с татуираните върху кожата завинаги номера (Замятин не е могъл да знае за това през 20-те години). Но нека се вгледаме по-дълбоко — не превръща ли масовото общество постепенно човека в число със стандартизирана биография, професия, местоположение; нима компютърът не е в това отношение венец на една въплътена утопия? А може би затова и са станали възможни концлагерите, защото човекът вече е бил лишен от себе си и просто някой психопат се е вмъкнал зад пулта на обществения компютър?

Гражданите на Всеобщата Държава вече не могат да осмислят живота един на друг; просто няма други хора, всички са същите (застанал пред съседния номер, човек има чувството, че се гледа в огледало). Това общество е чудовищно самотно, то трябва да пуска ракети в космоса, за да общува (с кого, с космическия вакуум?), то няма дори пред кого да ликува, да направи, своето всеобщо математическо щастие реалност. Единственият празник тук може да е само човешкото жертвоприношение. Представете си този абсурд — жертвоприношение без Бог! Исус Христос (към когото Замятин неведнъж отпраща) е невинен, той доброволно се жертвува сам, за да изкупи греха на всички. При Кампанела в ролята на син божи може да влезе всеки (нали това е утопия на равенството!), всеки доброволно може да се предостави като жертва за изкупване вината на всички. И ето ни при Замятин: виновният е самият жертвувай, машината го убива, „за да възтържествува сумата над единицата“. Вече няма нищо отвъд този свят, което символично да бъде утвърдено, всичко е тук и сега, единната власт се самопосочва: аз съм властта.

В един свят, където всички са уравнени, единствената възможна реалност е експанзията — икономическа, военна, политическа, научна. Обществото на въплътената утопия (тоест общество, подведено под единен абстрактен принцип) трябва непрекъснато да произвежда печалба, както е в „Р.У.Р.“, врагове, които да унищожава, както е във „Фермата“, идеологически безсмислици както в „Ние“. Забележете впрочем и един детайл у Брадбъри — забраната да се намалява скоростта (за ходене пеш и дума не може да става); това всъщност е забрана да се вглеждаш в нещата, да спреш без цел пред конкретно нещо, да му се удивиш. Реалността на конкретното е ликвидирана, дори забранена; всяко нещо трябва да е средство за друго, от всичко да се извлича абстрактна печалба или наслада. Впрочем „забраната“ тук е фантастичен сюжетен ход; реалното съвременно общество просто дисквалифицира подобни „странни“ хора, които отказват да участвуват в ирационалната социална надпревара, етикира ги като „аутсайдери“, „хора с проблеми“, „несправящи се“.

Разбира се, най-забранено е спирането и вглеждането в другия човек: защото в погледа към него възникваш и самият ти — спирайки пред другия, ти спираш пред себе си. Но и това не е всичко, тъй като в телесния контакт другият някак може да бъде консумиран, да дойде и да си отиде. Истински опасното е словото на другия, онази негова идеална същност, която има свойството да трае, да надживява телесната му мимолетност. Затова истинският враг е книгата (Брадбъри си я представя не като продукт, а като живо слово). Още Платон гони поетите от идеалната си държава: те умножават истината, тоест правят я субективна и изкушават човека, представяйки му индивидуални страсти, които противоречат на разума и подкопават неговия самоконтрол. Литературата е уличена като съюзник на единичното в съпротивата му срещу общото. Подобни са аргументите срещу нея в света на Брадбъри — книгите си противоречат, книгите губят време, индивидуализират човека. Точно така преследва книгата слово идеологията от ждановски тип, замествайки я с униформена, отчуждена пропаганда! Но забележете — същото се е случило и без да усетим, със заливането на света от масовата стандартизирана литература на забавлението и с превръщането на книгата слово в екзотично занимание на маргинални интелектуалци. Общото тържествува над индивидуалното без всякакво насилие, утопията е вече тук — пред криминалния роман всички сме равни.