Йордан Хаджиев
Случка в науката

Всички опити да се установи мястото на тази случка се оказаха напразни. Има предположения, но няма свидетели. Няма и лъжесвидетели. Останала е мълвата, която всичко знае, но в протокол не влиза. Няма кой да го подпише. Затова тук ще я разкажем като измислица и ще се подпишем при особено мнение, а утре, като се наложи, ще се отметнем.

Иван Станев беше асистент, което нищо не значи. При настъпилата инфлация на някои валути и доцентските звания у нас асистент е нещо като нищо, всеки втори студент е потенциален асистент, стига да се дипломира, а днес тенденцията е да се дипломират от сто — сто, макар напоследък да се оказа, че има и един отгоре. Той е радостта на някой вестник, утрешен служител в износна централа, закъснял сюжет на покойната Агата Кристи.

Но Иван Станев не беше от този сюжет. На него му липсваше волята на истинския кариерист, умът му не надничаше в хорските черепи, в чужбина не беше стъпвал, а генерален директор поздрави само един път по погрешка, та се наложи да се извини. Да не говорим, че освен жена си не познаваше други жени.

Как да опишеш незначителния човек? Как се рисува картина в сиво? Именно — той беше сив като жилищна кооперация на „Позитано“, като роман на награждаван писател, като цвета на Арда след Рудозем. Какво ще ни каже едно нищо неказващо лице, походка, очила и костюм, купен в незнаен ден и година — дали пък не беше подарен от баща му! Затова е по-добре да се уловим за душата. А тя се случи тъкмо каквато ни трябва — бедна, лесна душа, която не знае да се извърта, не се парфюмира и лакира, а по пътя ходи сама на два крака. Всеки може да я изчака зад ъгъла и да я пипне за шията. Речем ли да я запишем на ноти, ще прозвучи като детска песничка. Сред растенията ще порасне като детелина или люцерна. По шестобалната система — най-много „добър“.

В науката Иван Станев щеше да бъде цял живот „ст. асистент“.

А той беше асистент от много години. Другите — отличниците на живота — отдавна го бяха надминали и изоставили, няколко училищни тройкаджии станаха имена — страх да те побие — а един „слаб“ ръководи известно време научно учреждение. Но тези хора носеха нещо друго в себе си. Да не ги подценяваме! Те винаги отиваха при някого, връщаха се от някого, говореха за някого. И този някой им беше някакъв. Те дори не говореха, те произнасяха думите си; поднасяха мненията си; превъзнасяха се един друг, а когато се наложеше, скачаха, бягаха, шумяха, крещяха и нарядко някой изкукуригваше. А нашият приятел Иван Станев — все такива са ни приятели! — мълчеше като безсловесен, като детелина привечер, като телевизор без щепсел. Нямаше кой да го включи в мрежата, да натисне бутона и да го приобщи към света на образите и звуците. Кум му стана един приятел от детството, когото жена му остави с разплакани очи и с въздишката: „Мухльо!“.

Всеки със съдбата си. Би трябвало да възстановим това древно понятие и да го въведем в модерната наука, като го обосновем био-психо-ендоекзогенно, на основа на скритите и открити релации и всеобщия закон за причината и следствието.

Какъв беше бащата на Иван Станев? Пенсионира се като учител в Червен бряг или Бяла Слатина — кой да ти помни къде точно се е пенсионирал един провинциален даскал! Какъв беше и самият Иван Станев по времето, когато му викаха „Ваньо“? Никой не може да ти каже. Няма го сред известните училищни имена, липсва в списъка на футболните звезди и големи любовници, не е изключван, не му е намалявано поведението. Може би в шаха щеше да направи кариера, но предпочете застоялия въздух на библиотеките, мириса на книгите. И те го доведоха до задънената улица, наречена „старши асистент“.

Спорен е въпросът дали съдбата има съвест. А съдбата на Иван Станев, която беше спала толкова време, се събуди един следобед и се плесна по челото: „Още ли е асистент този мой глупак! Денем и нощем чете, очите си развали, изгърби се и никъде не ме води, аз жена ли съм, мойто съдба ли е?…“.

И като истинска жена, зае се да му организира успех. Събра научния съвет да го изберат за доцент. То пък се беше случило година преди това да издаде книга! Вярно, малка беше, но я преведоха на няколко езика. Там, навън, шумяха около нея, спореха професори, но тук колегите му не надаваха ухо. Само до него им беше! Ама била нещо! Още малко, и ще я изкарат гениална! Глупости под път и над път! Гениите са умрели, а най-добрите наши учени са там, където им е мястото — завеждат катедри, ръководят институти. Колкото до старши асистент Иван Станев, той трябва да стане доцент, отдавна му е време, разбира се, той има способности. Наистина няма размах, но не всеки се ражда мащабна личност. Оказа се, че няма участия в международни симпозиуми. Тогава какъв доцент ще го правим? Да, но годините му били за доцент. А да не би доцент да се дава за трудов стаж? „То това липсва, утре и професор да стане!“ — изрази мнението си професор Кандиларов на лягане.

В научния съвет обаче всички бяха единодушни: трябва да бъде избран! Заседанието протече като малко интимно тържество — съвременен ритуал за даване име на новородено. И Иван Станев, това остаряло дете, едва не се изчерви под потъмнялата кожа. Забрави всичко, което беше мислил за тях, и се попита познава ли хората край себе си.

Ето част от думите на професор Кандиларов:

— Безспорните дарования и научен талант на нашия уважаван колега Иван Станев ме карат да вдигна високо ръка „за“, и то по един най-категоричен начин. Науката експериментира неизвестното, а научният съвет прокламира известното. Тук ние идваме с проявена лакмусова хартия, тук нашето „когито“ е наше „ерго“, тук ние сме част от екрана на историята. И тя ще запише след малко: „Старши асистент Иван Станев излезе от тази зала доцент!“.

Сетне гласуваха по правилника — тайно — и той получи един глас „за“ и дванайсет „против“. Атмосферата стана конфузна, но преобладаваше невидимото тържество. То се излъчваше като инфрачервени лъчи от внушителните, малко състрадателни физиономии. Хората си бяха отдъхнали — за минута бяха повярвали на изказваните думи.

Сега доверието беше възстановено.

Неприятният ритуал — изказване на съжаления — го претупаха бързо. Стискаха му един по един ръцете в знак на солидарност, окуражаваха го изправени, сетне се навеждаха леко и му пошепваха поверително:

— Този глас „за“, колега, беше мой!

Казаха му го всички.