Йордан Хаджиев
Милост за помръзналия

В ония години пътувах, пътувах, спях по хотели и влакове, прегръщах една чанта с инструменти и обикалях онази България, която ту ми се присмиваше, ту ме прегръщаше и целуваше. Цигулар къща не храни, само че аз и свирчо вече не бях, случи се да напусна оркестъра, по-точно той ме напусна, искам да кажа, че ме изхвърлиха заради диригента, всъщност заради жена му, после свирих в едно заведение, но и там стана сбиване, и тогава тръгнах да акордирам пиана. Започнах случайно, на шега, но ми се услади, защото плащаха за два-три часа по две-три надници. На изпроводяк те почерпят, и пак на път, пак в хотела на гарата или в чакалнята, където дремеш и се окайваш, и се заричаш да оставиш този цигански занаят. Заричаш се, но точно тогава съзреш две наивни очи, които те наблюдават: олеле, този какъв е, защо косата му е толкова черна и къдрава, дали не е цигулар с отвързана душа, готов да ми прави компания цяла нощ? Разбира се, малката, но аз зная, че когато една жена иска да й приказват нощем, винаги се стига до едно опасно мълчание. Мълчите и се гледате, като че ще вадите ножове. На един скапан Паганини с бухнала коса страхотно му отива да сваля нощем мадами, но аз вече не бях от афиша, бях занаятчия, а това е съвсем друга работа. Всяка професия си има маниери, всекиму своето, е казал Господ.

Предната нощ бях спал във влака, през деня оправях две пиана в Червен бряг, а на другата заран трябваше да съм в Горна Оряховица. Студ — края на декември, двайсет и девето число, последен кяр за годината.

Пристигнах към девет вечерта. Тъмно, вятърът бръсне, едни сухи снежинки падат по скованата земя и течението ги вдига отново. Добре че зад гарата чака рейс.

Ама не било толкова добре. Горе в града няма къде да се спи. В хотела няма места — толкова родно и познато, та чак патриотично! Ох, Българийо, аман от скитане и мръзнене, ядеш вчерашни кебапчета, псуваш и плюеш някого, а той не знае; накрая пак ти е хубаво, защото си млад и имаш пари.

Като няма къде да спя, не мога ли да седна в заведение? Студът плаче за коняк, ядът — за хубава цигара.

Блъснах вратата на едно кафене. Топлина… Масички, покривки, ламперия, плетени лампиони. И нещо като сепарета с меки седалки. Да се чудиш защо досега ме е нямало там!

Майната й на нощта, не е сефте, долу на гарата има пейки. Под главата чанта, отгоре часовник, насреща момиче с тънко носле.

Момиче с къса коса се беше изправило до мене. Малка триъгълна престилчица с къдри, пухкави устни, изтеглени очи. Ориенталска хубост — и отпред, и отзад.

— Какво ще обичате?

Напоследък сервитьорка взе да означава доста нещо. Имат и образование.

— Тъкмо си мислех, че ще дойде някое момиче да ме попита какво обичам. Много неща: кафе, коняк, цигари „Родопи“, кибрит, шоколадова паста и едно легло за тази вечер.

Пухкавите устни помръднаха:

— Съжалявам, но не сервираме легла.

— И аз съжалявам, но вие ме попитахте от какво имам нужда… Позволете да ви кажа, че в този загубен град на ветрове и мъгли, на свирки и влакове, няма топлина. В буквалния и в преносния смисъл. Но моля, не се притеснявайте, не се отнася за вас. Защото ако почнете да съчувствате на всеки изпаднал, ще станете Мария Магдалена.

— Казвам се Мария.

Опитах се да вляза в очите й. Съвсем забравих за студа и нощта — додето затворят, съм в играта!

На околните маси седяха доволни типчета, някое същество проблясваше с разлюлените си камъчета на ушите. Думи, приглушен смях, но коя да ти обърне внимание? И защо? Кой си ти, приятел, какво от туй, че свириш на цигулка и пиано?… Че си свирил!

Момичето донесе удоволствията на табличка. Изпратих я с натежал мъжки поглед. Все пак, ако иска да е конкурентна през лятото, трябва да смъкне няколко килограма… Но сега е декември, няма грешка!

Кафе с коняк за помръзнал и недоспал акордьор е Ноктюрно от Шопен. Шоколадовата паста е Малка нощна музика.

Към десет и половина лампите мигнаха. Затваряме. Момичето се появи.

Това, това и онова. Толкова.

— Благодаря ви още един път. Честно казано, оправихте ми настроението. Стоплих се. И градът ви не е толкова противен. Има си и гара, и влакове, и площад. Жалко, че паметниците по площадите са все на обесени…

Прибра парите, но се маеше нещо, не тръгваше. Облиза нерешително устни. Доколкото разбирах от женска психология, момичето ме съжаляваше. Чувстваше се гузно заради мен. И попита:

— Наистина ли няма къде да спите?

— Аха, вие сте помислили: този сваляч се сваля!

— Навън е много студено…

— За глупав мъж това не е проблем. Спал съм по гари и селски сцени, приказвал съм с липи и звезди, даже ме е гонило куче. Е, спал съм и в легло с пижама… Моля ви, не ми съчувствайте, ще ми стане по-зле. Но сте мила. Много мила!… Довиждане.

Дадох го издигнато, без да прекаля. Тръгнах навън по конец, но ми се стори, че кривнах на два пъти. Вятърът ме пое от вратата. Не си облякох стария кожух, взех това балтонче за фукня, хак ми е!

Вдигнах яка, закрачих. Главната улица беше неоново пуста, скована и нямаше край. Площадът светеше жълтеникаво и безсмислено. Гарата оставаше вдясно надолу, няма как да я сбъркам. Ще си приказвам със свети Илия!

Бях се спрял пред една пламнала витрина. Вътре скъпи женски дреболии, копринаж и съблазън, но ги гледах равнодушно. Вносни парцали, вносни парфюми, нашенски пари…

По тротоара идеха три фигури. Поприведени, закрили се от насрещния вятър. Жени. Изчаках ги с неопределено любопитство. Изравниха се, светлината ги обля. Едната, крайната от другата страна, ме загледа и изостана една крачка. Спря.

Същите пълни устни и дръпнати очи. Косата скрита в плетен шал.

Другите ситнеха с късите си крака и отминаха.

— Вие… — поде момичето, — наистина сте на студа!

— Уловихте ме да гледам голи мадами по нощници.

— Но какво ще правите? Така не може!

Потропваше. Облечена добре, увита с шал, а обута в най-банални тънки обувки. Дядо викаше, че жената не мръзнела, щото била патка.

Приятелките й се стопиха.

— Не ми забелязвайте, но не аз, а вие сте за съжаление. Как ходите на тия обущенца? Да не сте тръгнали на бал?

Усмихна се.

— Дето не топлят, ами непрекъснато ме подхлъзват!

Умното същество като говори, подава.

— Вижте, не стойте заради мен. А аз тъй или иначе нямам работа, поне да ви изпратя. Може ли? Вече ми имате доверие, нали?

И тръгнахме. Така, без нито дума повече, все едно че бяхме от една махала. Разбира се, поприказвахме за студа, за Новата година, а после за лятото. Колкото студено било през януари тук, дваж по-горещо ставало през юли. Беше ме уловила подръка, за да не се подхлъзне. Сега имах още по-добро самочувствие, което идваше от гумените ми обувки.

Вървяхме дълго. Най-сетне стигнахме една портичка, скована от летви и боядисана зелено. Отзад се беше смълчала снежна градинка с алея от ниски чемшири. Двуетажна неизмазана къща, малка пристройка. Лъхна ми на благополучие.

Беше ме пуснала и стояхме един срещу друг. Малко нервни, неспокойни от раздялата. Очаквах да ми каже „благодаря, лека нощ“. Красноречието ми се беше разредило, вече мислех да хуквам към спасителната гара.

Но тя ме попита какво правя тук в края на годината, откъде съм. Това беше начало на по-дълъг разговор. Признах си — аз съм свирканте кантабиле, акордьор на пиана, занаят на човек със слух. Сега е сезонът на пианата и обикалям Северна България. Печеля, пробутват ми и бакшиши… Говорех и я наблюдавах. Едва стоеше, мръзнеше от възпитание или малодушие, вкочанясваше. Долових и някакво колебание, сякаш преодоляваше нещо и не можеше да го изрече.

Реших да й помогна.

— Извинете, може би ще кажа нещо глупаво, но може и да не е. Не зная защо си мисля, че искате да ме поканите. Не ми отвръщайте! Ако не е възможно, не се притеснявайте. Не съм знаел, че ще ви срещна. Уверявам ви, беше ми приятно да ви изпратя. А ако случайно имате възможност, поканете ме. Общо взето, аз съм интелигентен човек и само понякога съм глупак. Ако имате кухня, сложете ме на миндера, ако нямате, ще легна на пода. Не зная как да ви убедя в моята почтеност. По пътя вървят и свестни хора, нали?… И все пак, в заключение, майната им на мъжете! — произнесох със себеотрицание, готов да загубя.

Тя помълча още малко. Съвсем малко. Каза:

— Влезте…

Заобиколихме къщата. Оказа се, че отзад има вход. Изкачихме три-четири стъпала, тя извади ключ. Пошепна:

— Тихо!

Посочи ми обувките и свали своите. Чудо — щях да вляза по чорапи в момичешка стая! Събух се, тя отвори конспиративно и ме пусна…

Коридор. Тишина. Цимент или мозайка. Зимен сън. Наоколо може би спяха хора и имаше опасност да се събудят. Нахалник ли бях, или добър гост? Какво бих казал на баща й, ако се покаже?… Невинен съм. Почтен до върха на обувките! Естествено — и лицемер.

Влязохме в стая с висок таван. Стори ми се по-голяма, отколкото беше нужно за едно момиче. Иначе скромна. Вече бях сигурен, че не живее у тях, че има хазаи. На пода се стелеше съвсем скромна пътечка, наоколо паркетът беше гол. Маса, будилник, кана. Легло. Няколко книги и висока печка. На стената портрет. Снимка. Тя.

И пак студ. Вътре беше още по-студено.

Оставих чантата си на пода и седнах на леглото. Обикновена кушетка. Усетих замайване, умората ми отекна, затворих очи. И бавно се облегнах назад. Светлината ме дразнеше, пробиваше клепачите ми, а не можех да се защитя. Долавях, че тя се движи край мене, чух я да отваря печката, усещах премръзналите си крака, очите ме боляха, стената подпираше кораво главата ми…

И съм заспал.

После някой ме будеше. Внимателна ръка стискаше рамото ми. Не знаех къде съм и защо съм тук, но чувах ясно „бум-бум-бум“. Бумтеше печка и аз тутакси си спомних за момичето от кафето. Топлината стигаше гальовно до мене и не ми даваше да помръдна.

Надигнах се замаян и продължих сънено ролята си на възпитан интелигент. Но нещо ми липсваше и трябваше да го заместя с доброта и признателност. Във всеки случай помнех едно — не се слагай!

— Трябва да си лягате — каза. — Уморен сте.

— Абсолютно… Къде бих могъл да легна?

— Където ви е удобно.

— На мене ми е удобно в легло с чаршаф и завивка.

— Както ви е удобно — повтори притеснено, с поглед встрани.

Щеше да е издевателство да продължавам така. И изгасих лампата. Настана адска тъмнина, но веднага след това се очерта зачервената извивка на кюнеца. По стената играеше продълговата светлина. Изведнъж стана толкова уютно… И този приспивен ритъм…

Съблякох се, дръпнах одеялото и го пуснах зад кушетката. Опипом разгънах завивката и се проснах. Но веднага се опомних и се примъкнах към стената, с гръб към пространството. Приятелю, вече си заспал по условие! Вече спиш!…

Затаил дъх, жив и напрегнат като никога!

Чувах я. С бумтенето долавях събличането й, стъпките й. В стаята се движеше едно чудно същество, което имаше намерение да легне до мен!

Повдигна завивката и се настани. Ръката й ме докосна и сконфузено се дръпна. Разбрах, че и тя е гърбом, на няколко пръста от мен.

Заспивай, драги! Защити се! Всичко е до първото заспиване, а нощта си има грижа за останалото. Зачитането на момичето е нещо, но зачитането на теб самия е много нещо! Отворил си дюкян!…

Само че кога умът е успявал да каже нещо на желанията? Вече не можех да заспя! Дори не се унасях. Лежах вдървен, ставах все по-буден. Преди малко отлетях в небитието за секунди, сега минутите течаха бавно, непоносимо, празно. Все едно че бях застанал пред огромен часовник и гледах как малката стрелка обикаля по секундите от едно до шейсет, после пак отначало, после пак… Три минути са сто и осемдесет удара на сърцето. Ако не заспя веднага, ще стигна до десет по сто и осемдесет, трийсет…

Мекото допреди малко легло затвърдя. Лежах на лявата страна, а съм свикнал да заспивам по гръб. Притисках и ръката си, коляното ми докосваше стената. Няма да заспя! Гониш ли някого, той бяга. Сънят е не само начало, той е край на нещо, отпущане, безгрижие. А аз съм се вдървил, нервите ми са изопнати, иска ми се да скоча и избягам… Иска ми се да се извърна към нея!…

Тогава усетих сърбежа между ребрата. Само това липсваше! Познавам ужасното мравешко лазене по тялото, което постоянно расте и се разпространява, за да се превърне в хапане, щипане и пожар на кожата. Спасение няма!

Колко време лежа така? Половин час, един?… Трябва да се обърна! Трябва, защото вече пламтя, дишам трудно…

— Спите ли? — проговорих тихо.

— Не.

— Мъча се, а не мога.

— И аз.

— Изтръпнах от лявата страна…

— И аз. От дясната.

Едва доловима усмивка. Тя се усмихна! Това на всички езици означава свобода!

Обърнах се и срещнах едно момиче с пухкави, меки ръце, гърди, устни. Едно същество от кадифе, топлина и затаени тонове полифонична музика…

Другото не помня. Няма смисъл да си го спомням!

Защото едва през април се озовах отново в Горна Оряховица. Не мога да си обясня защо и как се удържах да не захвърля чантата и да хукна. А може и да съм станал закоравял печалбар, роб на парите!

Влакът спря на голямата гара. Отзад автобусът чакаше. Хвърлих се вътре.

Кафенето…

Масичката ми беше заета. Толкова се надявах, че ще седна, че тя ще дойде и ще ме попита какво обичам…

Нямаше я. Кой знае защо я нямаше.

Спрях момиче с къса престилчица и дълъг нос.

— Извинете, Мария не е ли тук?

— Коя Мария?

— Колежка. Късо подстригана, с изтеглени очи, а устните й…

— А, Мери!… Откога не сте идвали?

— От Нова година. От двайсет и девети декември.

— Виждате ли, познах! Защото тя се ожени тогава.

— Какво значи „тогава“? — стисна ме нещо в стомаха.

— Ами ожени се на връх Нова година. А какъв мъж взе! Лейтенант с криле на пагоните. Летец!… Късмет! — въздъхна.

Усетих, че болката ми се мести. Последните дни бях започнал да мисля за нея като за нещо свое… Нещо мое, което ще остане за мен!

— Вие какъв сте й?

— Никакъв. Познат… Само познат.

— Ах, какъв мъж й се падна на Мери! Но тя го заслужава, защото е разкошна! Той е цяла глава над нея, един и деветдесет. Не може да му стигне пагоните и за да го прегърне, трябва да подскочи… Не сте го виждали, нали?

— Изобщо не го познавам… Познавах нея. Дори много добре! Знаете ли какво момиче беше?…

— Защо „беше“? Тя си е!