Том Мартин
Пирамида (67)

65.

Секретарят Милър и двамата му телохранители излязоха от камиона пред хангара за хеликоптери. Секретарят се поизтупа от прахта. Трима мускулести европейци с тъмни слънчеви очила, черни тениски и автомати охраняваха входа. Милър се почувства съвсем не на място и ужасно уязвим в напрашения си делови костюм.

Внезапно обаче в гърдите му се надигна решителност. Сега или никога. Дясната му ръка се плъзна под сакото и опипа дръжката на пистолета, пъхнат в кобур под мишницата. Той кимна отривисто на двамата си телохранители и влезе през тесния процеп на огромните стоманени врати в хангара за хеликоптери.

В момента, в който очите му свикнаха със сумрака в помещението обаче, разбра, че е обречен. Преди да е успял да направи и две крачки в хангара, секретарят усети студеното дуло на пистолет, опряно в слепоочието му. В следващия миг осветлението в хангара се включи и Милър осъзна ужасните последици от грешката си. Пред него стояха дузина добре въоръжени мъже, всички с насочено към него оръжие.

И той, и двамата му телохранители нямаха време дори да се замислят. Някакъв глас излая:

— Ей, вие двамата там отзад, веднага легнете на пода по очи.

Телохранителите на секретаря се спогледаха уплашено и не закъсняха да изпълнят нареждането. Проснаха се на пода по очи и с разперени ръце.

Човекът, опрял дулото на пистолета си в слепоочието на секретаря Милър, безмълвно плъзна ръка под сакото му, бръкна в кобура и измъкна оттам пистолета. Сръга го в ребрата със собственото му оръжие и го упъти да върви през хангара към самотната врата в дъното му.

Секретарят Милър се отправи на дългата разходка, пребледнял като платно и ужасен от последствията. Из подобното на пещера помещение се виждаха паркирани поне дузина хеликоптери. Смълчаните им корпуси хвърляха зловещи сенки, подобно на скелети на динозаври в музей.

Секретарят пристъпваше несигурно напред, а токовете на обувките му отекваха в металните стени на обширния хангар. Друг звук не се чуваше. Нищо не помръдваше. Милър усети, че сърцето му бие все по-силно с всяка следваща стъпка, а тялото му се тресе от адреналин. Какво трябва да направи сега? Какво да каже?

Сумракът в отсрещния край на хангара внезапно бе разцепен от тънка струйка светлина, която започна да се увеличава, докато не оформи правоъгълник с размерите на врата. Секретарят първоначално ускори крачка, но когато приближи вратата, я забави. Светлината на външния свят беше толкова ярка, че той не успяваше да различи нищо — все едно че се приближаваше към някаква друга, паралелна вселена. Знаеше, че трябва да мине през вратата. Погледна назад към просторния хангар и внезапно го завладя странно чувство на тъга. В следващия миг прекрачи прага на вратата и излезе на светло.

Първото, което видя, беше пистата и жълтите пясъчни дюни зад нея. На пистата бе паркиран някакъв странен самолет. Черен, с размерите на бомбардировач „Стелт“, но изглеждаше по-заоблен и някак по-сплескан. Приличаше на едра, плоска дълбоководна риба, която еволюцията е оформила така, че да издържа налягането на тоновете вода на океанското дъно. Черната кадифена окраска на самолета сякаш поглъщаше цялата светлина, попаднала върху него. Беше красив, наистина красив. От корема му се спусна сгъваема стълбичка, по която на пистата слезе сенатор Кърц, придружен от двама мъже. Кръвта на секретаря се смръзна. Сенаторът извади с ледено изражение пистолет от сакото си и го насочи към челото му.

Милър бе обзет от отчаян пристъп на паника и заекна:

— Не! Моля ви, няма нужда от това.

Кърц натисна спусъка, без дори да мигне. Куршумът проби черепа на секретаря Милър и тялото му се строполи на земята, безжизнено като парцалена кукла. Сенаторът спокойно се приближи да огледа резултата от работата си. Погледна обезобразения труп и поклати глава.

— Почивай в мир, грешнико. Дано бог те пощади в идващия Страшен съд.

Той се обърна на пети, прибра пистолета в кобура под мишницата си и бавно се качи обратно в странния самолет.