Том Мартин
Пирамида (4)

2.

Кабинетът на ректора на „Ол Соулс“ се помещаваше в обширна стая, облицована с орехова ламперия и с изглед към прекрасната градина с разцъфнали лехи и ниско подстригани зелени морави, поддържани в изряден вид от векове насам. На шейсет и пет годишна възраст, ректорът бе ветеран в академичния живот на колежа. Енергичен мъж с посивяла коса, голям нос и рунтави вежди, той внушаваше респект с всяка фибра на тялото си. Освен че отговаряше за ежедневните административни дела на колежа, беше и изявен философ и логик.

Днес обаче носеше тежкото бреме на приносител на ужасни новини. Един полицай от участъка в Темз Вали току-що го бе осведомил, че уважаваният му колега и добър приятел професор Кент е открит мъртъв в планините близо до Мачу Пикчу, Перу. Смъртта била причинена от сърдечен удар, почти сигурно предизвикан от опит за самоубийство. Полицаят добави, че на този етап е по-добре да не влиза в по-нататъшни подробности, тъй като разследването на случая е едва в началото. Колегата им от посолството в Лима поддържал връзка с перуанската полиция.

Ректорът седеше на голямото орехово бюро в кабинета с увиснали рамене, подпрял чело с лявата си ръка, и бавно масажираше веждите си. Той въздъхна дълбоко и си даде сметка, че за пръв път от доста време насам няма абсолютно никаква представа как точно да постъпи.

„Какво мога да кажа на Катрин? Професорът й беше като втори баща“.

В този миг на вратата му се почука.

— Влез.

Катрин изглеждаше слънчева, както винаги, и при вида на младежкия й ентусиазъм ректорът отново усети тежестта на бремето си. Защо точно на него се падна да съобщи ужасната новина? Тя вече бе успяла да се притесни и по лицето й се четеше загриженост.

— Какво се е случило, ректоре?

— Скъпо момиче, ужасно съжалявам, но професор Кент е мъртъв.

Катрин се свлече в най-близкия стол с посивяло като пепел лице. Все пак успя бързо да се вземе в ръце.

— Как е станало? Кога?

— Изглежда е починал преди две нощи в Перу, в Мачу Пикчу… близо до руините. Полицаят, който ми съобщи новината, току-що си тръгна. Веднага изпратих да те повикат.

Катрин го изгледа със замъгления поглед на човек, изпаднал в силен шок.

— Не мога да повярвам! Но какво се е случило? Сигурно има някаква грешка. Професорът ми каза, че отива в Мексико, и трябваше да се прибере у дома късно снощи.

Ректорът се опита да прозвучи възможно най-дипломатично:

— Все още не сме сигурни какво е станало. Засега перуанската полиция смята, че е самоубийство.

Шокът мигновено изчезна от лицето на Катрин и на негово място се изписа недоверие. Тя се изправи в стола.

— Не! Това е невъзможно. Не вярвам, станала е някаква ужасна грешка.

Ректорът се изправи и заобиколи бюрото си. Не знаеше как точно да постъпи, така че наля чаша вода и я отнесе на Катрин.

— Ужасно съжалявам, скъпа. Полицията държи положението под контрол… така че сигурно е най-добре да си починеш.

Катрин поклати глава и вдигна поглед към него.

— Професор Кент си нямаше никого. Единствената му сестра почина преди три години. Няма на кого да съобщим за смъртта, няма кой да организира погребението. Всичко е толкова ужасно… Трябва да разбера още подробности. Станала е грешка. Просто съм убедена. Звучи невероятно професорът да се е самоубил… Искам лично да говоря с полицаите.

Ректорът й се усмихна загрижено.

— Катрин, скъпа, напълно те разбирам. Нека обаче изчакаме окончателното заключение на перуанската полиция. Сигурен съм, че нашият човек в посолството в Лима контролира нещата. Ако искаш, след като разберем какво е заключението на полицията в Перу, ще те придружа до участъка, за да говорим с детектива. Днес обаче мисля, че няма да успея да направя каквото и да било друго. Следобед имам няколко срещи и повярвай ми, не мога да ги отменя, колкото и да ми се иска.

Младото лице на Катрин придоби решително изражение.

— Не, разбира се. Благодаря ви, че ми казахте всичко направо. Постъпихте абсолютно правилно. Трябва да се уверя, че няма нищо нередно. Професор Кент беше най-добрият ми приятел тук, както знаете. Искам да се прибера у дома и да си помисля как да постъпя.

— Да, разбира се, скъпа. Денят е ужасен за всички ни. Просто трагедия… Професор Кент беше брилянтен учен и изключителен човек, което е по-важното. Толкова много съжалявам.

Катрин се изправи, взе чантата си от пода и се отправи към вратата. Натисна бравата надолу и гласът на ректора я застигна:

— Има и още нещо…

Тя се обърна към него. Стори й се, че гласът му е леко променен… може би просто беше разстроен.

— Помниш ли професорът да е казал нещо по-особено по време на последната ви среща? Или пък може би ти е дал нещо?

Някъде дълбоко в подсъзнанието на Катрин зави аларма.

— Съжалявам, но не ви разбрах. Какво имате предвид?

Възрастният ректор я изгледа втренчено.

— Имам предвид, че сигурно е работил по нещо и е възможно да е споделил с теб какво е то. Или пък може да ти е дал някакви материали, свързани с работата му? Мислех си да ги предам на полицията. Може да са им от полза.

Катрин запази присъствие на духа и върна втренчения поглед.

— Не… не се сещам за нищо. За последен път го видях преди десетина дни. Пихме чай в къщата му в Котсуолд. Не ми е правил подаръци и не ми е давал нищо. Уверявам ви, че беше в обичайното си приповдигнато настроение.

Тя отвори вратата, излезе от кабинета, дръпна я към себе си, но гласът на ректора се промъкна през процепа:

— Ужасна история… просто невероятно.

Катрин внимателно затвори вратата. Сърцето й биеше като лудо. Тя се огледа нагоре-надолу по коридора, убеди се, че наоколо няма жива душа, и надникна в дамската си чанта: писмото от Перу беше все още там.