John Galsworthy
The First and the Last (2)

Джон Голсуърти
Първите и последните (2)

II

Laurence Darrant, leaving his brother’s house in the Adelphi, walked northwards, rapidly, slowly, rapidly again. For, if there are men who by force of will do one thing only at a time, there are men who from lack of will do now one thing, now another; with equal intensity. To such natures, to be gripped by the Nemesis which attends the lack of self-control is no reason for being more self-controlled. Rather does it foster their pet feeling: “What matter? To-morrow we die!” The effort of will required to go to Keith had relieved, exhausted and exasperated him. In accordance with those three feelings was the progress of his walk. He started from the door with the fixed resolve to go home and stay there quietly till Keith came. He was in Keith’s hands, Keith would know what was to be done. But he had not gone three hundred yards before he felt so utterly weary, body and soul, that if he had but had a pistol in his pocket he would have shot himself in the street. Not even the thought of the girl—this young unfortunate with her strange devotion, who had kept him straight these last five months, who had roused in him a depth of feeling he had never known before—would have availed against that sudden black defection. Why go on—a waif at the mercy of his own nature, a straw blown here and there by every gust which rose in him? Why not have done with it for ever, and take it out in sleep?

He was approaching the fatal street, where he and the girl, that early morning, had spent the hours clutched together, trying in the refuge of love to forget for a moment their horror and fear. Should he go in? He had promised Keith not to. Why had he promised? He caught sight of himself in a chemist’s lighted window. Miserable, shadowy brute! And he remembered suddenly a dog he had picked up once in the streets of Pera, a black-and-white creature—different from the other dogs, not one of their breed, a pariah of pariahs, who had strayed there somehow. He had taken it home to the house where he was staying, contrary to all custom of the country; had got fond of it; had shot it himself, sooner than leave it behind again to the mercies of its own kind in the streets. Twelve years ago! And those sleevelinks made of little Turkish coins he had brought back for the girl at the hairdresser’s in Chancery Lane where he used to get shaved—pretty creature, like a wild rose. He had asked of her a kiss for payment. What queer emotion when she put her face forward to his lips—a sort of passionate tenderness and shame, at the softness and warmth of that flushed cheek, at her beauty and trustful gratitude. She would soon have given herself to him—that one! He had never gone there again! And to this day he did not know why he had abstained; to this day he did not know whether he were glad or sorry not to have plucked that rose. He must surely have been very different then! Queer business, life—queer, queer business!—to go through it never knowing what you would do next. Ah! to be like Keith, steady, buttoned-up in success; a brass pot, a pillar of society! Once, as a boy, he had been within an ace of killing Keith, for sneering at him. Once in Southern Italy he had been near killing a driver who was flogging his horse. And now, that dark-faced, swinish bully who had ruined the girl he had grown to love—he had done it! Killed him! Killed a man!

He who did not want to hurt a fly. The chemist’s window comforted him with the sudden thought that he had at home that which made him safe, in case they should arrest him. He would never again go out without some of those little white tablets sewn into the lining of his coat. Restful, even exhilarating thought! They said a man should not take his own life. Let them taste horror—those glib citizens! Let them live as that girl had lived, as millions lived all the world over, under their canting dogmas! A man might rather even take his life than watch their cursed inhumanities.

He went into the chemist’s for a bromide; and, while the man was mixing it, stood resting one foot like a tired horse. The “life” he had squeezed out of that fellow! After all, a billion living creatures gave up life each day, had it squeezed out of them, mostly. And perhaps not one a day deserved death so much as that loathly fellow. Life! a breath—aflame! Nothing! Why, then, this icy clutching at his heart?

The chemist brought the draught.

“Not sleeping, sir?”

“No.”

The man’s eyes seemed to say: ‘Yes! Burning the candle at both ends—I know!’ Odd life, a chemist’s; pills and powders all day long, to hold the machinery of men together! Devilish odd trade!

In going out he caught the reflection of his face in a mirror; it seemed too good altogether for a man who had committed murder. There was a sort of brightness underneath, an amiability lurking about its shadows; how—how could it be the face of a man who had done what he had done? His head felt lighter now, his feet lighter; he walked rapidly again.

Curious feeling of relief and oppression all at once! Frightful—to long for company, for talk, for distraction; and—to be afraid of it! The girl—the girl and Keith were now the only persons who would not give him that feeling of dread. And, of those two—Keith was not...! Who could consort with one who was never wrong, a successful, righteous fellow; a chap built so that he knew nothing about himself, wanted to know nothing, a chap all solid actions? To be a quicksand swallowing up one’s own resolutions was bad enough! But to be like Keith—all willpower, marching along, treading down his own feelings and weaknesses! No! One could not make a comrade of a man like Keith, even if he were one’s brother? The only creature in all the world was the girl. She alone knew and felt what he was feeling; would put up with him and love him whatever he did, or was done to him. He stopped and took shelter in a doorway, to light a cigarette. He had suddenly a fearful wish to pass the archway where he had placed the body; a fearful wish that had no sense, no end in view, no anything; just an insensate craving to see the dark place again. He crossed Borrow Street to the little lane. There was only one person visible, a man on the far side with his shoulders hunched against the wind; a short, dark figure which crossed and came towards him in the flickering lamplight. What a face! Yellow, ravaged, clothed almost to the eyes in a stubbly greyish growth of beard, with blackish teeth, and haunting bloodshot eyes. And what a figure of rags—one shoulder higher than the other, one leg a little lame, and thin! A surge of feeling came up in Laurence for this creature, more unfortunate than himself. There were lower depths than his!

“Well, brother,” he said, “you don’t look too prosperous!”

The smile which gleamed out on the man’s face seemed as unlikely as a smile on a scarecrow.

“Prosperity doesn’t come my way,” he said in a rusty voice. “I’m a failure—always been a failure. And yet you wouldn’t think it, would you?—I was a minister of religion once.”

Laurence held out a shilling. But the man shook his head.

“Keep your money,” he said. “I’ve got more than you to-day, I daresay. But thank you for taking a little interest. That’s worth more than money to a man that’s down.”

“You’re right.”

“Yes,” the rusty voice went on; “I’d as soon die as go on living as I do. And now I’ve lost my self-respect. Often wondered how long a starving man could go without losing his self-respect. Not so very long. You take my word for that.” And without the slightest change in the monotony of that creaking voice he added:

“Did you read of the murder? Just here. I’ve been looking at the place.”

The words: ‘So have I!’ leaped up to Laurence’s lips; he choked them down with a sort of terror.

“I wish you better luck,” he said. “Goodnight!” and hurried away. A sort of ghastly laughter was forcing its way up in his throat. Was everyone talking of the murder he had committed? Even the very scarecrows?

II

След като напусна къщата на брат си на „Аделфи стрийт“, Лорънс Дарънт тръгна в северна посока отначало бързо, после бавно, после отново бързо. Защото, ако има хора, които поради силната си воля в даден момент вършат само по едно нещо, има и други, които поради липса на воля вършат със същото напрежение ту едно, ту друго. Когато такива характери попаднат в лапите на възмездието, което често кара хората да губят власт над себе си, те съвсем не стават по-овладени. По-скоро у тях се засилва убеждението: „Какво от това? Утре ще умрем!“ Волевото усилие, което употреби, за да отиде у Кийт, го остави едновременно облекчен, изтощен и раздразнен. И темпото, с което се движеше, отговаряше на тези три състояния. Тръгна от вратата твърдо решен да си отиде у дома и да стои там, без да вдига шум, докато дойде Кийт. Оставил се бе в ръцете на Кийт. Кийт знаеше какво трябва да се прави. Но не измина и триста метра и се почувствува напълно отпаднал телом и духом, до положение, че ако имаше в джоба си пистолет, щеше да се застреля на улицата. Даже и мисълта за момичето — тази млада нещастница, която, с нейната необикновена привързаност го държеше в правия път през последните пет месеца, която събуди у него чувство с непозната дотогава дълбочина — не му помогна да преодолее това мрачно отчаяние. Защо да продължава да живее — жертва на собствения си характер, сламка носена насам-натам с всеки възникнал у самия него порив? Защо не свърши веднъж за винаги и да намери убежище в съня?

Наближи злокобното място, където двамата с момичето прекараха ранните утринни часове, притиснати един до друг, търсейки забрава в любовта. Дали да влезе? Обеща на Кийт да не прави това. Защо обеща? Видя отражението си в осветената витрина на една аптека. Жалък, призрачен звяр! И внезапно си спомни за кучето, което намери на улицата в Пера, същество на черни и бели петна — различно от останалите кучета, чуждо на своя род, парий сред париите, озовало се там по някаква случайност. Взе го у дома, противно на всички обичаи на тази страна, привърза се към него, после сам го застреля, за да не го остави отново на милостта на събратята му от улицата. Това стана преди дванадесет години! А онези копчета за ръкавели, направени от дребни турски монети, които донесе на момичето от бръснарския салон — създание с красотата на дива роза. Поиска в замяна една целувка. Какво странно вълнение го обзе, когато тя му поднесе лицето си за целувка — някаква чувствена нежност и срам от нежната топлина на зачервената буза, от красотата и доверчивата благодарност. Не след дълго това момиче би му се отдало. Но той повече не стъпи там! И до ден днешен не можеше да разбере защо се въздържа. И до ден днешен не знаеше, дали да се радва или да съжалява, че не е откъснал тази роза. Сигурно е бил различен тогава! Странно нещо е животът, наистина много, много странно. Да живееш и да не знаеш какво ти предстои да преживееш. Е, друго би било, ако си като Кийт уравновесен, горд от собствения си успех, стълб на обществото! Веднаж като момче той за малко не уби Кийт, защото онзи му се подиграваше. Веднаж в Южна Италия едва не уби един колар, който биеше жестоко коня си. И сега вече го направи! Уби тази тъмнолика свиня, този побойник, който е провалил живота на любимото момиче. Уби човек! Той, който не можеше и муха да убие. Витрината на аптеката го накара да се сети, че в къщи има нещо, което ще го спаси, ако го арестуват. Повече няма да излиза от къщи без тези мънички бели таблетки, зашити в хастара на сакото. Тази мисъл му донесе облекчение, даже го опияни. Казват, че човек не бивало да отнема собствения си живот. Я, накарайте тези сладкодумни типове да вкусят от ужаса! Накарайте ги да живеят така, както е живяло това момиче, както живеят милиони хора по света — във властта на лицемерните им догми! По-добре да сложиш край на живота си, отколкото да си свидетел на тяхната проклета безчовечност.

Влезна вътре да си купи бром и докато аптекарят го приготвяше застана на един крак като уморен кон. Как „изцеди“ живота от тялото на този тип! Че какво! Безброй живи същества се прощават всеки ден със своя живот и в повечето случаи някой го изцежда от тялото им. А сигурно ни едно от тях не заслужава смъртта така, както този отвратителен тип. Живот! Дъх! Пламък! Нищо! Защо тогава тази ледена ръка го стиска за гърлото?

Аптекарят донесе праха.

— Не можете да спите ли, господине?

— Не мога.

Онзи сякаш му казваше: „Да, горите свещта от двете страни, зная!“ Странен е животът на аптекаря. По цял ден бърка хапчета и прахове, за да запази от разпадане човешката машина. Древен, дяволски занаят!

На излизане видя лицето си в едно огледало. Не изглеждаше прекалено зле за човек, извършил убийство. То излъчваше някаква светлина, в сенките му се таеше прикрито добродушие. Възможно ли е? Как може това да е лицето на човек, извършил това, което извърши той? Олекна му, а стъпките му станаха по-леки. И отново забърза.

Странно, смесено чувство на облекчение и униние! Ужасно нещо — да копнееш да си с хора, да говориш с някого, да се разтушиш, а да се страхуваш от това! Момичето… момичето и Кийт бяха сега единствените, които не събуждаха у него това чувство на страх. А от тях двамата… Кийт не е…! Търпи ли се човек, който никога не греши, човек преуспяващ и добродетелен, човек устроен така, че да не знае нищо за самия себе си, да не иска да знае нищо за никого, човек, който постъпва винаги правилно? Лошо е да си като тресавище, което поглъща собствената ти решителност! Но и да си като Кийт — целият изтъкан от воля, да крачиш право напред, като тъпчеш под себе си собствените си чувства и слабости! Не! Не може да е приятел с човек като Кийт, па макар и да му е роден брат! Единственото същество на този свят си остава момичето. Само тя разбира и чувствува същото, което чувствува и той, само тя може да го стопли и да го обича, независимо от това какво е направил, или какво са му направили. Спря в един вход, за да запали цигара.

И изведнаж почувствува страхотно желание да мине под свода, където остави трупа. Безсмислено, с нищо необосновано желание, един неутолим копнеж да види отново тъмното място. Пресече „Бороу стрийт“ по посока на малката пряка. На другия й край видя само един човек. Ниската тъмна фигура, присвила рамене срещу вятъра, пресече и се приближи до него в трептящата светлина на уличната лампа. Какво лице! Жълто, опустошено, скрито почти до очите от набола сивееща брада, с почернели зъби и натрапващи се кръвясали очи. В какви парцали беше облечен! Единият му крак — по-къс и по-тънък от другия, едното му рамо по-ниско от другото! Лорънс се задави от съчувствие към това явно по-нещастно и от него същество. Значи имаше и по-дълбоки бездни от тези, до които той е достигнал. Заговори го:

— Какво, братче, май не тънеш в благоденствие?

Усмивката, която озари очите на човечето прилягаше на лицето му толкова, колкото би прилягала на едно плашило.

— Благоденствието бяга от мен — рече той със скрибуцащ глас. — Аз съм пропаднал човек, несполуката винаги ме е преследвала. И все пак, колкото и невероятно да ви се струва, навремето си бях свещеник.

Лорънс му подаде един шилинг, но човечето поклати глава.

— Задръжте си парите. Сигурно днес имам повече пари от вас, но ви благодаря за това, че проявихте малко интерес към мен. За един пропаднал човек това е по-ценно.

— Прав сте.

— По-добре да умра, отколкото да продължавам да живея по този начин! — проскърца отново предраният глас. — Сега пък загубих себеуважението си. Често съм си мислил, колко ли време може да издържи един гладуващ човек, преди да престане да се уважава. Не много, повярвайте ми!

И без ни най-малко да промени равната интонация, скрибуцащият глас добави:

— Четохте ли за убийството? Точно тук. Оглеждам мястото.

На устата на Лорънс беше да каже: — „И аз!“, но той го сподави с някакъв ужас и вместо това рече:

— Желая ви повече щастие! Лека нощ! — и се забърза. В гърлото му напираше някакъв противен смях. Нима всеки говори за извършеното от него убийство? Даже и такива плашила!