John Galsworthy
The First and the Last (1)

Джон Голсуърти
Първите и последните (1)

I

It was a dark room at that hour of six in the evening, when just the single oil reading-lamp under its green shade let fall a dapple of light over the Turkey carpet; over the covers of books taken out of the bookshelves, and the open pages of the one selected; over the deep blue and gold of the coffee service on the little old stool with its Oriental embroidery. Very dark in the winter, with drawn curtains, many rows of leather-bound volumes, oak-panelled walls and ceiling. So large, too, that the lighted spot before the fire where he sat was just an oasis. But that was what Keith Darrant liked, after his day’s work—the hard early morning study of his “cases,” the fret and strain of the day in court; it was his rest, these two hours before dinner, with books, coffee, a pipe, and sometimes a nap. In red Turkish slippers and his old brown velvet coat, he was well suited to that framing of glow and darkness. A painter would have seized avidly on his clear-cut, yellowish face, with its black eyebrows twisting up over eyes—grey or brown, one could hardly tell, and its dark grizzling hair still plentiful, in spite of those daily hours of wig. He seldom thought of his work while he sat there, throwing off with practised ease the strain of that long attention to the multiple threads of argument and evidence to be disentangled—work profoundly interesting, as a rule, to his clear intellect, trained to almost instinctive rejection of all but the essential, to selection of what was legally vital out of the mass of confused tactical and human detail presented to his scrutiny; yet sometimes tedious and wearing. As for instance to-day, when he had suspected his client of perjury, and was almost convinced that he must throw up his brief. He had disliked the weak-looking, white-faced fellow from the first, and his nervous, shifty answers, his prominent startled eyes—a type too common in these days of canting tolerations and weak humanitarianism; no good, no good!

Of the three books he had taken down, a Volume of Voltaire—curious fascination that Frenchman had, for all his destructive irony!—a volume of Burton’s travels, and Stevenson’s “New Arabian Nights,” he had pitched upon the last. He felt, that evening, the want of something sedative, a desire to rest from thought of any kind. The court had been crowded, stuffy; the air, as he walked home, soft, sou’-westerly, charged with coming moisture, no quality of vigour in it; he felt relaxed, tired, even nervy, and for once the loneliness of his house seemed strange and comfortless.

Lowering the lamp, he turned his face towards the fire. Perhaps he would get a sleep before that boring dinner at the Tellasson’s. He wished it were vacation, and Maisie back from school. A widower for many years, he had lost the habit of a woman about him; yet to-night he had a positive yearning for the society of his young daughter, with her quick ways, and bright, dark eyes. Curious what perpetual need of a woman some men had! His brother Laurence—wasted—all through women—atrophy of willpower! A man on the edge of things; living from hand to mouth; his gifts all down at heel! One would have thought the Scottish strain might have saved him; and yet, when a Scotsman did begin to go downhill, who could go faster? Curious that their mother’s blood should have worked so differently in her two sons. He himself had always felt he owed all his success to it.

His thoughts went off at a tangent to a certain issue troubling his legal conscience. He had not wavered in the usual assumption of omniscience, but he was by no means sure that he had given right advice. Well! Without that power to decide and hold to decision in spite of misgiving, one would never have been fit for one’s position at the Bar, never have been fit for anything. The longer he lived, the more certain he became of the prime necessity of virile and decisive action in all the affairs of life. A word and a blow—and the blow first! Doubts, hesitations, sentiment the muling and puking of this twilight age—! And there welled up on his handsome face a smile that was almost devilish—the tricks of firelight are so many! It faded again in sheer drowsiness; he slept....

He woke with a start, having a feeling of something out beyond the light, and without turning his head said: “What’s that?” There came a sound as if somebody had caught his breath. He turned up the lamp.

“Who’s there?”

A voice over by the door answered:

“Only I—Larry.”

Something in the tone, or perhaps just being startled out of sleep like this, made him shiver. He said:

“I was asleep. Come in!”

It was noticeable that he did not get up, or even turn his head, now that he knew who it was, but waited, his half-closed eyes fixed on the fire, for his brother to come forward. A visit from Laurence was not an unmixed blessing. He could hear him breathing, and became conscious of a scent of whisky. Why could not the fellow at least abstain when he was coming here! It was so childish, so lacking in any sense of proportion or of decency! And he said sharply:

“Well, Larry, what is it?”

It was always something. He often wondered at the strength of that sense of trusteeship, which kept him still tolerant of the troubles, amenable to the petitions of this brother of his; or was it just “blood” feeling, a Highland sense of loyalty to kith and kin; an old-time quality which judgment and half his instincts told him was weakness but which, in spite of all, bound him to the distressful fellow? Was he drunk now, that he kept lurking out there by the door? And he said less sharply:

“Why don’t you come and sit down?”

He was coming now, avoiding the light, skirting along the walls just beyond the radiance of the lamp, his feet and legs to the waist brightly lighted, but his face disintegrated in shadow, like the face of a dark ghost.

“Are you ill, man?”

Still no answer, save a shake of that head, and the passing up of a hand, out of the light, to the ghostly forehead under the dishevelled hair. The scent of whisky was stronger now; and Keith thought:

‘He really is drunk. Nice thing for the new butler to see! If he can’t behave—’

The figure against the wall heaved a sigh—so truly from an overburdened heart that Keith was conscious with a certain dismay of not having yet fathomed the cause of this uncanny silence. He got up, and, back to the fire, said with a brutality born of nerves rather than design:

“What is it, man? Have you committed a murder, that you stand there dumb as a fish?”

For a second no answer at all, not even of breathing; then, just the whisper:

“Yes.”

The sense of unreality which so helps one at moments of disaster enabled Keith to say vigorously:

“By Jove! You have been drinking!”

But it passed at once into deadly apprehension.

“What do you mean? Come here, where I can see you. What’s the matter with you, Larry?”

With a sudden lurch and dive, his brother left the shelter of the shadow, and sank into a chair in the circle of light. And another long, broken sigh escaped him.

“There’s nothing the matter with me, Keith! It’s true!”

Keith stepped quickly forward, and stared down into his brother’s face; and instantly he saw that it was true. No one could have simulated the look in those eyes—of horrified wonder, as if they would never again get on terms with the face to which they belonged. To see them squeezed the heart-only real misery could look like that. Then that sudden pity became angry bewilderment.

“What in God’s name is this nonsense?”

But it was significant that he lowered his voice; went over to the door, too, to see if it were shut. Laurence had drawn his chair forward, huddling over the fire—a thin figure, a worn, high-cheekboned face with deep-sunk blue eyes, and wavy hair all ruffled, a face that still had a certain beauty. Putting a hand on that lean shoulder, Keith said:

“Come, Larry! Pull yourself together, and drop exaggeration.”

“It’s true; I tell you; I’ve killed a man.”

The noisy violence of that outburst acted like a douche. What was the fellow about—shouting out such words! But suddenly Laurence lifted his hands and wrung them. The gesture was so utterly painful that it drew a quiver from Keith’s face.

“Why did you come here,” he said, “and tell me this?”

Larry’s face was really unearthly sometimes, such strange gleams passed up on to it!

“Whom else should I tell? I came to know what I’m to do, Keith? Give myself up, or what?”

At that sudden introduction of the practical Keith felt his heart twitch. Was it then as real as all that? But he said, very quietly:

“Just tell me—How did it come about, this—affair?”

That question linked the dark, gruesome, fantastic nightmare on to actuality.

“When did it happen?”

“Last night.”

In Larry’s face there was—there had always been—something childishly truthful. He would never stand a chance in court! And Keith said:

“How? Where? You’d better tell me quietly from the beginning. Drink this coffee; it’ll clear your head.”

Laurence took the little blue cup and drained it.

“Yes,” he said. “It’s like this, Keith. There’s a girl I’ve known for some months now—”

Women! And Keith said between his teeth: “Well?”

“Her father was a Pole who died over here when she was sixteen, and left her all alone. A man called Walenn, a mongrel American, living in the same house, married her, or pretended to—she’s very pretty, Keith—he left her with a baby six months old, and another coming. That one died, and she did nearly. Then she starved till another fellow took her on. She lived with him two years; then Walenn turned up again, and made her go back to him. The brute used to beat her black and blue, all for nothing. Then he left her again. When I met her she’d lost her elder child, too, and was taking anybody who came along.”

He suddenly looked up into Keith’s face.

“But I’ve never met a sweeter woman, nor a truer, that I swear. Woman! She’s only twenty now! When I went to her last night, that brute—that Walenn—had found her out again; and when he came for me, swaggering and bullying—Look!”—he touched a dark mark on his forehead—“I took his throat in my hands, and when I let go—”

“Yes?”

“Dead. I never knew till afterwards that she was hanging on to him behind.”

Again he made that gesture-wringing his hands.

In a hard voice Keith said:

“What did you do then?”

“We sat by it a long time. Then I carried it on my back down the street, round a corner to an archway.”

“How far?”

“About fifty yards.”

“Was anyone—did anyone see?”

“No.”

“What time?”

“Three.”

“And then?”

“Went back to her.”

“Why—in Heaven’s name?”

“She was lonely and afraid; so was I, Keith.”

“Where is this place?”

“Forty-two, Borrow Street, Soho.”

“And the archway?”

“Corner of Glove Lane.”

“Good God! Why—I saw it in the paper!”

And seizing the journal that lay on his bureau, Keith read again that paragraph: “The body of a man was found this morning under an archway in Glove Lane, Soho. From marks about the throat grave suspicions of foul play are entertained. The body had apparently been robbed, and nothing was discovered leading to identification.”

It was real earnest, then. Murder! His own brother! He faced round and said:

“You saw this in the paper, and dreamed it. Understand—you dreamed it!”

The wistful answer came:

“If only I had, Keith—if only I had!”

In his turn, Keith very nearly wrung his hands.

“Did you take anything from the—body?”

“This dropped while we were struggling.”

It was an empty envelope with a South American post-mark addressed: “Patrick Walenn, Simon’s Hotel, Farrier Street, London.” Again with that twitching in his heart, Keith said:

“Put it in the fire.”

Then suddenly he stooped to pluck it out. By that command—he had—identified himself with this—this—But he did not pluck it out. It blackened, writhed, and vanished. And once more he said:

“What in God’s name made you come here and tell me?”

“You know about these things. I didn’t mean to kill him. I love the girl. What shall I do, Keith?

“Simple! How simple! To ask what he was to do! It was like Larry! And he said:

“You were not seen, you think?” “It’s a dark street. There was no one about.”

“When did you leave this girl the second time?”

“About seven o’clock.”

“Where did you go?”

“To my rooms.”

“In Fitzroy Street?”

“Yes.”

“Did anyone see you come in?”

“No.”

“What have you done since?”

“Sat there.”

“Not been out?”

“No.”

“Not seen the girl?”

“No.”

“You don’t know, then, what she’s done since?”

“No.”

“Would she give you away?”

“Never.”

“Would she give herself away—hysteria?”

“No.”

“Who knows of your relations with her?”

“No one.”

“No one?”

“I don’t know who should, Keith.”

“Did anyone see you going in last night, when you first went to her?”

“No. She lives on the ground floor. I’ve got keys.”

“Give them to me. What else have you that connects you with her?”

“Nothing.”

“In your rooms?”

“No.”

“No photographs. No letters?”

“No.”

“Be careful.”

“Nothing.”

“No one saw you going back to her the second time?”

“No.”

“No one saw you leave her in the morning?”

“No.”

“You were fortunate. Sit down again, man. I must think.”

Think! Think out this accursed thing—so beyond all thought, and all belief. But he could not think. Not a coherent thought would come. And he began again:

“Was it his first reappearance with her?”

“Yes.”

“She told you so?”

“Yes.”

“How did he find out where she was?”

“I don’t know.”

“How drunk were you?”

“I was not drunk.”

“How much had you drunk?”

“About two bottles of claret—nothing.”

“You say you didn’t mean to kill him?”

“No-God knows!”

“That’s something.”

“What made you choose the arch?”

“It was the first dark place.”

“Did his face look as if he had been strangled?”

“Don’t!”

“Did it?”

“Yes.”

“Very disfigured?”

“Yes.”

“Did you look to see if his clothes were marked?”

“No.”

“Why not?”

“Why not? My God! If you had done it!”

“You say he was disfigured. Would he be recognisable?”

“I don’t know.”

“When she lived with him last—where was that?”

“I don’t know for certain. Pimlico, I think.”

“Not Soho?”

“No.”

“How long has she been at the Soho place?”

“Nearly a year.”

“Always the same rooms?”

“Yes.”

“Is there anyone living in that house or street who would be likely to know her as his wife?”

“I don’t think so.”

“What was he?”

“I should think he was a professional ‘bully.’”

“I see. Spending most of his time abroad, then?”

“Yes.”

“Do you know if he was known to the police?”

“I haven’t heard of it.”

“Now, listen, Larry. When you leave here go straight home, and don’t go out till I come to you, to-morrow morning. Promise that!”

“I promise.”

“I’ve got a dinner engagement. I’ll think this out. Don’t drink. Don’t talk! Pull yourself together.”

“Don’t keep me longer than you can help, Keith!”

That white face, those eyes, that shaking hand! With a twinge of pity in the midst of all the turbulence of his revolt, and fear, and disgust Keith put his hand on his brother’s shoulder, and said:

“Courage!”

And suddenly he thought: ‘My God! Courage! I shall want it all myself!’

I

В шест часа вечерта стаята беше тъмна, само през зеления си абажур една настолна газена лампа хвърляше шарена светлина върху персийския килим, върху подвързиите на томовете, извадени от своите рафтове, върху отворените страници на избраната книга, върху тъмносиньото и златото на сервиза за кафе, сложен на малката стара масичка с ориенталски инкрустации. През зимата тук ставаше много тъмно: пердетата стояха дръпнати, рафтовете с подвързани в кожа томове се редяха един над друг, а стените и таванът бяха облицовани с дъбова ламперия. Освен това стаята беше толкова голяма, че осветеното петно пред камината, където седеше той, напомняше оазис в тъмното. Но след работния ден, започнал в ранни зори с упоритото проучване на „дела“, продължил със суетнята и напрежението в съда, Кийт Дарънт харесваше точно това. Това беше неговата почивка — тези два часа преди вечеря, при книгите, с кафето и лулата, или отпуснат в лека дрямка. С червени турски чехли и в старо кадифено сако, той подхождаше на тази рамка от светлина и сянка. Един художник би се заловил с жар да рисува ясните черти на жълтото лице с черни вити вежди над очи сиви или кафяви, това човек трудно би могъл да каже, и сивееща коса, все още обилна, въпреки часовете, прекарвани ежедневно с перука на глава. Когато седеше така, той много рядко мислеше за работата си, отмахваше с привична лекота напрежението, натрупано през деня от необходимостта да следи продължително нишките на доказателствата и показанията и да ги разплита — работа обикновено безкрайно интересна за ясния му интелект, приучен почти инстинктивно да отхвърля всичко, освен най-същественото; да отбира важните от юридическа гледна точка, от масата объркани, по тактически или по чисто човешки съображения подробности, поставени за разглеждане пред него; и все пак работа понякога скучна и уморителна. Като например днес, когато заподозря своя клиент в лъжесвидетелство. Беше почти убеден, че трябва да се откаже от това дело. Още в самото начало му направиха неприятно впечатление безволевото лице на този човек, нервните, уклончиви отговори, изпъкналите, смутени очи — такива типове се срещат прекалено често в днешното време на либерална фразеология и немощна хуманитарност. Лошо! Лошо!

От трите книги, които извади от рафтовете: един том от Волтер (странно очарование имаше този французин, въпреки унищожителната си ирония), един том пътеписи от Бъртън и „Нови приказки от хиляда и една нощ“ на Стивънсън, се спря на последната. Тази вечер чувствуваше необходимост от нещо успокоително, желание да се освободи от каквито и да е мисли. В съда беше препълнено и задушно, а докато се връщаше пеша, духаше мек югоизточен ветрец и въздухът беше зареден с влага, а не с енергия. Усещаше се отпуснат, уморен, даже изнервен. Този път самотната му къща изглеждаше странна и неспокойна.

Намали пламъчето на лампата и обърна лице към огъня. Може би ще успее да поспи, преди скучната вечеря у Теласонови. Щеше му се да е ваканция, за да си е Мейзи в къщи. От много години вдовец, той беше отвикнал около него да има жена. Тази вечер обаче съвсем осезателно копнееше за компанията на младата си дъщеря с резките движения и ясните тъмни очи. Странно как някои мъже имат непрекъсната нужда от жени! Брат му Лорънс… пропилял живота си заради жените… атрофия на волята! Човек, който живее на ръба на нещата, едва свързва двата края, изчерпал всичките си възможности! Би трябвало шотландската му жилка да го спаси, но пък от друга страна, когато един шотландец тръгне по наклонена плоскост, друг трудно би го настигнал! Странно как майчината кръв се проявява така различно у двама сина. Самият той винаги е живял с чувството, че дължи успеха си на нея.

Мислите му внезапно се насочиха към нещо, което тревожеше професионалната му съвест. Не че се разколеба в увереността си, че знае всичко, но пък и съвсем не бе положителен, че е дал правилен съвет. Че какво пък! Без силата да взема решения и да държи на тях, даже и да не е убеден, не би бил достоен за положението, което има в професията си, пък и за каквото ще. Колкото повече живееше, толкова повече се убеждаваше в първостепенната необходимост от мъжествени и решителни действия във всички области на живота. От дума и удар, но преди всичко ударът! Съмнения, колебания, сантименталност — какво лигаво и гадно време…! И на красивото му лице се прокрадна една почти демонична усмивка — какви ли не шеги може да си прави светлината от огъня! После усмивката се замени от сънливост, той задряма…

Стресна се от усещането, че там, зад границата на светлината, стои някой си и, без да обърне глава, попита:

— Какво има?

Човекът затаи дъх. Кийт повдигна пламъка на лампата.

— Кой е там?

Откъм вратата се дочу:

— Аз съм… Лари.

Нещо в тона на гласа го накара да потрепери, а може би просто се сепна в съня си.

— Заспал бях. Влизай!

Трябва да се отбележи, че след като разбра кой е дошъл, той не стана, даже не обърна глава, а зачака, вперил в огъня притворени очи, брат му да дойде пред него. Посещенията на Лорънс не винаги вещаеха добро. Чуваше го как диша и до обонянието му достигна миризма на уиски. Защо този човек не се въздържа да пие поне когато идва тук! Чиста детинщина! Такава липса на чувство за мярка, или приличие! Запита рязко:

— Е, Лари, какво има?

Винаги имаше по нещо. Често се учудваше на силата на това настойническо чувство, което все още го правеше търпелив към тревогите и достъпен за молбите на своя брат, или към това го тласкаше кръвната връзка, шотландското чувство за вярност към своята кръв, отживяло времето си достойнство, което разумът и половината инстинкт му сочеха за слабост и въпреки всичко то го свързваше с този непрекъснат източник на тревоги? Пиян ли е, че стои още на вратата? Затова каза по-меко:

— Защо не влезеш да седнеш?

Сега вече се приближи. Избягваше светлото, движеше се покрай стените, точно там, където не достигаше светлината на лампата. Беше ярко осветен до кръста, но лицето му се размиваше в сянката като лицето на някакъв зловещ призрак.

— Болен ли си бе, човече?

Отново не получи отговор, ако не се смята едно поклащане на главата. Видя една ръка да минава вън от светлината към призрачното чело под разрошената коса. Сега вече мирисът на уиски стана по-силен и Кийт помисли: „Наистина е пиян. Тъкмо да го види новият иконом. Като не може да се държи…“

Облегнатата на стената фигура въздъхна — такъв звук може да се откъсне само от смазано от тревога сърце и Кийт осъзна с известен смут, че все още не е разгадал причината на това неестествено мълчание. Стана, обърна гръб към огъня и рече с жестокост, породена по-скоро от раздразнение, отколкото съзнателна:

— Какво има, човече божи? Да не си извършил убийство, та стоиш и мълчиш като риба?

Последва секунда мълчание, даже дъх не се чу, а после Лари прошепна:

— Да.

Чувството, че нещо не може да е истина, което идва на помощ в критични моменти, даде сили на Кийт да отсече енергично:

— Дявол да го вземе! Ти наистина си пиян!

Но после го изпълни смъртен ужас.

— Какво искаш да кажеш? Ела насам, за да мога да те видя! Какво става с тебе, Лари?

Брат му залитна, едва не падна, напускайки скривалището си в сянката и се строполи на един стол, в кръга на светлината. После отрони още една продължителна, сърцераздирателна въздишка.

— Нищо ми няма, Кийт! Вярно е!

Кийт пристъпи бързо напред и заби поглед надолу в лицето на брат си. Веднага разбра, че това е истина. Никой не би могъл да симулира ужасеното удивление в тези очи. Те сякаш никога повече нямаше да се сдобрят с лицето, към което принадлежаха. Те накараха сърцето му да се свие — такъв поглед може да породи само истинското нещастие. После неволното съжаление премина в гневно объркване.

— Какви са тези глупости, за бога?

И все пак той заговори по-тихо, даже отиде до вратата да види дали е затворена. Лорънс бе придърпал стола напред и седеше приведен над огъня — слаба фигура, изхабено скулесто лице с дълбоко потънали сини очи, с вълниста коса в пълен безпорядък, лице, в което все още имаше нещо красиво. Кийт сложи ръка на рамото му и рече:

— Хайде, Лари! Ела на себе си и престани да преувеличаваш.

— Казвам ти, че е вярно. Убих човек.

Силата, с която изрече тези думи, подействува на Кийт като студен душ. Какво смяташе, че прави този човек, та крещи такива неща! Но изведнъж Лорънс вдигна ръце и започна да ги кърши. Жестът беше така безкрайно мъчителен, че накара лицето на Кийт да трепне.

— Защо идваш на мене да го кажеш? — запита той.

От време на време му се струваше, че лицето на Лари не принадлежи на този свят, така странни бяха отблясъците, които пробягваха по него!

— А при кого другиго да отида? Дойдох да ми кажеш какво да правя, Кийт. Да се предам ли, какво?

Кийт почувствува как сърцето му трепна, при тази внезапно възникнала практическа страна на въпроса. Значи наистина е така! Но каза много спокойно:

— Кажи ми само… как се стигна до това…, до това нещо?

Въпросът му свърза този мрачен, страхотен, фантастичен кошмар с действителността.

— Кога стана това?

— Снощи.

Както винаги, лицето на Лари излъчваше някаква детинска искреност. Никога нямаше да успее да излъже в съда!

— Как? Къде? Я ми разкажи всичко спокойно, от самото начало. Изпий това кафе, ще ти проясни главата.

Лорънс взе синята чашка и я пресуши.

— Да — рече той. — Ето как стоят нещата, Кийт. Има едно момиче, с което се познавам от няколко месеца…

Жени! Кийт процеди през зъби:

— Е, и?

— Дъщеря е на поляк, който умрял тук, когато била на шестнадесет години и тя останала сама. Един човек на име Уолън, американец със смесена кръв, който живеел в същата къща, се оженил за нея, или поне дал вид, че го прави — тя е много хубава, Кийт — после я изоставил с бебе на шест месеца и при това бременна. Новото се родило мъртво, а самата тя едва не си отишла покрай него. След това гладувала, докато не я прибрал някакъв друг. Живяла с другия две години, но Уолън се появил отново и я заставил да се върне при него. Този звяр често я биел до посиняване, ей така, за нищо. И отново я оставил. Когато я срещнах, беше загубила и първото си дете и спеше с всеки срещнат.

Вдигна очи към Кийт.

— Но по-сладка жена не съм срещал, нито пък по-вярна, мога да се закълна в това. Каква ти жена! Тя е едва двадесетгодишна! Когато снощи отидох при нея, този звяр…, този Уолън… отново я беше открил и когато този наперен побойник се хвърли срещу мене… виж! — Лари докосна една синина на челото си. — Хванах го за врата и когато го пуснах…

— Да?

— Мъртъв. Едва после разбрах, че тя го е дърпала отзад.

И отново започна да кърши ръце.

Кийт запита със суров глас:

— После какво направи?

— Дълго време седяхме край него. След това го изнесох на гръб по улицата до един свод.

— На какво разстояние?

— Около петдесет метра.

— Имаше ли някой?… Видя ли те някой?

— Не!

— Колко беше часът?

— Три.

— После?

— Върнах се при нея.

— Защо, за бога?

— Беше сама и уплашена. Аз също, Кийт.

— Къде се намира това нещо?

— В Сохо, „Бороу стрийт“ 42.

— А свода?

— На ъгъла на „Глав лейн“.

— Боже мой! Та…, та аз четох за това във вестника.

Кийт грабна от бюрото си вестник и отново прочете следния параграф: „Тази сутрин е намерен труп на човек под един свод на «Глав лейн». Белезите по гърлото говорят за убийство. Очевидно убитият е бил обран и няма нищо, което да помогне за установяване на самоличността.“

Значи си беше чиста истина. Убийство! Собственият му брат! Обърна се с лице към него и рече:

— Видял си го във вестника и си го сънувал. Разбираш ли, сънувал си!

Лари отвърна с мрачен копнеж:

— Ех, да беше наистина така, Кийт…, да беше наистина така!

Сега Кийт едва не започна на свой ред да кърши ръце.

— Взехте ли нещо от… убития?

— Докато сме се борили, от него е паднало това.

Извади празен плик с пощенска марка от Южна Америка, адресиран до: „Патрик Уолън, хотел Саймън, «Фариър стрийт», Лондон.“ Отново познато свиване на сърцето.

— Хвърли го в огъня!

После внезапно се наведе да го измъкне оттам. Давайки това нареждане… той се бе…, той се бе свързал с това… това… Но не го измъкна. Пликът почерня, сгърчи се и изчезна. Отново запита:

— Какво за бога те накара да дойдеш тук и да ми го кажеш?

— Ти разбираш от тези неща. Нямах намерение да го убивам. Обичам това момиче. Какво да правя, Кийт?

Просто! Колко просто! Пита какво да прави! Съвсем по ларивски!

— Смяташ, че не са те видели?

— Улицата е тъмна. Наоколо нямаше никого.

— Кога излезе от момичето? Втория път.

— Към седем часа.

— Къде отиде?

— У дома.

— На „Фицрой стрийт“?

— Да.

— Някой видя ли те да влизаш?

— Не.

— Какво си правил оттогава?

— Там си стоях.

— Не си излизал?

— Не.

— Не си се виждал с момичето?

— Не.

— Значи не знаеш какво е правила тя след това?

— Не.

— Би ли те издала?

— Никога.

— Би ли се предала сама… нали знаеш — истерия?

— Не.

— Кой знае за връзките ти с нея?

— Никой.

— Никой?

— Смятам, че никой, Кийт.

— Видя ли те някой да влизаш снощи, когато отиде първия път у тях?

— Не. Тя живее на партера, а аз имам ключове.

— Дай ми ги. Какво друго те свързва с нея?

— Нищо.

— В квартирата ти?

— Нищо.

— Снимки? Писма?

— Не.

— Внимавай!

— Нищо.

— И никой не те видя като влизаше у тях втория път?

— Никой.

— Никой не те видя да излизаш от тях сутринта?

— Никой.

— Имал си късмет. Седни бе, човече! Трябва да помисля.

Да помисли. Да обмисли това проклето нещо — така далеч от мислите му, така невероятно. Но не можеше да разсъждава. Не му идваше нито една свързана мисъл. И отново започна:

— Той за първи път ли се появи след завръщането си?

— Да.

— Тя ли ти каза?

— Да.

— Как е открил къде живее?

— Не зная.

— Ти много пиян ли беше?

— Не бях пиян.

— Колко беше пил?

— Около една бутилка бордо — нищо.

— Казваш, че не си имал намерение да го убиваш?

— Бог ми е свидетел, че не съм имал!

— Това все пак е нещо. Какво те накара да избереш онзи свод?

— Беше първото тъмно място.

— По лицето му личеше ли, че е удушен?

— Недей!

— Личеше ли?

— Да.

— Много разкривено?

— Да.

— Погледна ли да видиш, дали по дрехите му има етикети?

— Не.

— Защо не?

— Защо не? Господи божичко! Ако ти го беше направил…!

— Казваш, че е било обезобразено. Ще могат ли да го разпознаят?

— Не зная.

— Когато е била с него за последен път… къде са живели?

— Не зная със сигурност. Струва ми се в Пимлико.

— Не в Сохо?

— Не.

— Откога живее на това място в Сохо?

— Горе-долу от година.

— Все в същите стаи?

— Да.

— Има ли в къщата или на същата улица някои, който да знае, че му е била жена?

— Смятам, че няма.

— Какъв е бил той?

— Струва ми се професионален побойник.

— Разбирам. Значи е прекарвал повечето време в чужбина?

— Да.

— Знаеш ли, дали е бил известен на полицията?

— Не съм чувал такова нещо.

— Тогава слушай какво, Лари! Като излезеш оттук, си отиваш право у дома и няма да излизаш, докато не дойда у вас утре сутринта. Обещай ми!

— Обещавам!

— Трябва да ходя на една вечеря. Ще обмисля всичко. Не пий! Не говори! Съвземи се!

— Не се бави повече, отколкото е необходимо, Кийт!

Това бяло лице, тези очи, треперящата ръка! И в порив на съжаление сред бурята от негодувание, страх и отвращение, Кийт сложи ръка на рамото на брат си и рече:

— Кураж!

И изведнаж му дойде на ума: „Божичко! Кураж. Аз самият ще имам нужда от кураж.“