Валерия Вербинина
В служба на Негово Величество (14)

Глава 13
съответстваща на името си

До лорд Сеймур

Секретно

От: Обри Джоунс, Робърт О’Брайън, Рупърт Мълиган и Самюъл Райли

Обектът се държи спокойно. Четири пъти беше навестяван от мадам Шаплен, френска модистка. Следенето на готвача не доведе до никакъв резултат: той практически не напуска кухнята. Три пъти обектът и херцогът излизаха, за да правят посещения. От беседата с младшия лакей Бармъли стана ясно, че скоро ще се връщат в Олдкасъл.

Щом прочете донесението, лорд Сеймур замислено направи няколко крачки из кабинета си. Благородният лорд наполовина се състоеше от космати, обрасли вежди, и наполовина — от всичко останало, така че всеки, който поне веднъж го беше виждал, вече не можеше да го забрави.

Лорд Сеймур беше недоволен. Спокойствието на обекта му се струваше измамно и той вече беше дал заповед на двама от хората си, които се ползваха с успех сред прекрасния пол, да се свържат с шивачките на мадам Шаплен и да разузнаят каква работа има тя с херцогинята. Самата мадам Шаплен също я следяха, но това не доведе до нищо, освен до установяване на факта, че симпатичният млад човек, който живееше с модистката и който се представяше за неин племенник, всъщност й се пада нещо съвсем друго. Но пък нали това, в края на краищата, не беше престъпление.

Ако лорд Сеймур го тревожеха нечии любовни връзки, то във всеки случай не бяха тези на някаква си там модистка. Например, когато той чу, че Лаймхаус е завъртял интрижка с жената на Ъндърууд (което вече си беше източник на сериозни неприятности), лорд Сеймур се опита предпазливо да поговори с Лаймхаус по въпроса. Но баронетът не беше от тези, на които е достатъчен лек намек, за да се сетят за какво става дума. Отначало той се преструваше, че не разбира за какво му намекват — а може би наистина не разбираше, — а после изпадна в ярост и заяви, че неговите лични работи не касаят никого. Накратко, само дето не прати събеседника си по дяволите.

Никога досега лорд Сеймур не се беше оказвал в толкова деликатно положение. Той не разбираше какво такъв опитен човек като Лаймхаус би могъл да намира у лейди Ъндърууд, макар че до ушите му долитаха слухове, че като че ли баронетът е завързал отношения с лейди Джейн след сключен с някого бас. От Лаймхаус такова нещо можеше да се очаква — навремето си беше покорил толкова красавици, че за разнообразие можеше да се е прехвърлил и на по-малко изискани екземпляри. С кого именно е бил сключен басът лорд Сеймур не знаеше, а неговата собствена жена, лейди Сеймур, окръгли очи, когато той я попита направо за това.

— Но, скъпи — изчурулика тя, — мислех, че при твоя пост ти си длъжен да знаеш всичко!

 

 

Уви, да се знае всичко беше решително невъзможно. Например, нито лорд Сеймур, нито неговите хора се досещаха, че преди отпътуването от Лондон готвачът Франсоа няколко пъти беше излизал от къщата по поръки на господарката си. Първо той й донесе пръстен с рубин от бижутера Лоусън, а после се промъкна в имението на Ъндъруудови, след което Амалия му разреши да си почине.

— Бомбата е заложена, Франсоа, но кога ще се взриви, е неизвестно. Трябва да почакаме.

На вратата се почука.

— Моля за извинение, Ваша Светлост — каза лакеят Уилър, — но случайно да сте виждала иглата за вратовръзки на херцога? Една такава голяма, с изумруд… Негова Светлост не може да я намери.

— Не, не съм я виждала.

— Мога ли да тръгвам? — осведоми се Франсоа, когато вратата зад Уилър се затвори.

Амалия мълчаливо гледаше съучастника си, почуквайки с пантофка по пода. Франсоа се размърда на място, показвайки признаци на нетърпение, но Амалия все така не казваше нито дума.

— Права сте — въздъхна мошеникът, — у мен е. Да я донеса ли?

— Да, Франсоа — рече Амалия, — и да не се повтаря повече!

— Просто исках да се убедя, че не губя тренинг — оправдаваше се Франсоа.

— О, не, Франсоа, точно от това със сигурност няма опасност!

През деня търсената игла се намери под килима на голямата гостна, а на следващата сутрин херцогската чета замина за замъка Олдкасъл.

— Организирам лов — каза Арчи. — Ще дойдат много хора — Джими, Ъмбърови, братовчедът Брус и други.

— А братовчедът Бърти? — осведоми се Амалия.

— Не ме изкарвайте от нерви! — раздразнено изсумтя Арчи. — Той шест пъти ви изпраща писма, които вече се уморих да късам на парчета. Ако се появи в Олдкасъл, ще насъскам кучетата по него.

Замъкът на Синята брада си беше все такъв, какъвто го беше запомнила Амалия — плашещ и възхитителен. Тя се преоблече за обяд, след който помоли иконома да й покаже дървото, в което беше попаднала мълния.

— Наложи се да го отсечем, милейди — отвърна Роджърс. — Остана само пън.

Амалия каза, че пънът напълно я устройва. Дървото се намираше на стотина метра от замъка, на открито пространство. Роджърс съобщи, че е било високо дърво, не по-малко от шестдесет фута.

— Нищо чудно, че го е ударила мълния — промърмори Амалия и се отправи към крилото, което беше горяло през тази година.

Оказа се, че това е обикновено помещение за пазача, където пазеха градински инвентар. То стоеше в самия край, до езерото, където упражняваха гласните си струни пълчища жаби. Покривът беше изгорял и рухнал, стените бяха покрити с черен нагар.

— Кой идва обикновено тук? Градинарят?

— Да, милейди.

— Той пуши ли?

— Лула, милейди.

Амалия се намръщи.

— И, разбира се, когато е станал пожарът, той е твърдял, че няма навик да си хвърля кибритените клечки, където му падне. Благодаря ви, Роджърс.

Ловът беше насрочен за четвъртък, а гостите пристигнаха предишната вечер. Дойде Брус Невил със сестра си Мери, светлокоса млада лейди, която с всички сили се опитваше да изглежда привлекателна, но това не й се удаваше особено. Тя се яви съпроводена от Етел Стърлинг, слабичка бледна девойка с широки раздуващи се ноздри, и със своя годеник мистър Хенри Брайс, който привличаше вниманието с уверените си маниери и безупречната си осанка. Амалия разбра, че е бил военен и даже е служил в Индия, но е излязъл в оставка по здравословни причини. Що се отнасяше до Етел, която Мери наричаше „моята скъпа сестричка“, тя действително се падаше родственица на Невилови — уви, съвсем небогата и без връзки, които биха могли да й заменят богатството. В голяма компания тази тиха и скромна девойка явно се чувстваше не на мястото си, но тя обичаше лова и забележимо се оживяваше, щом заговореше за него. Малко по-късно пристигнаха полковник Хоторн, трима приятели на Арчи с незапомнящи се фамилии и физиономии, а освен тях и един далечен чичо на Арчи — мистър Хардли със съпругата си, който беше толкова добродушен, колкото тя свадлива. Съпругата му намрази Амалия от пръв поглед и докато пред хората демонстрираше горещата си привързаност към нея, зад гърба й говореше за нея ужасни гадости.

— Скъпа моя, каква изумителна рокля! Просто невероятна! Толкова се радваме да се запознаем с вас. Най-после Олдкасъл ще има достойна стопанка. Надявам се да ни поканите на кръщенето на наследника, че то тези мъже постоянно забравят за всичко! Та кога да очакваме попълнение в семейството?

От всички страни към тях бяха устремени любопитни погледи. Арчи позеленя и впери мъченически поглед в тавана.

— Quand les poules auront des dents^[1]! — обяви Амалия. — Как да го преведа на английски, скъпи?

— Ъ-ъ… „по-бързо, отколкото си мислите“! — съвзе се Арчи, хвърляйки й изпълнен с благодарности поглед.

— Именно — потвърди Амалия.

— Арчи — подхвана мисис Хардли малко по-късно, когато Амалия вече беше излязла, — не намираш ли, че жена ти харчи твърде много за тоалети?

Арчи се смути. Общо взето, всички пари, които Амалия харчеше за себе си, бяха нейни собствени.

— Е, нали знаеш, леличко, че на брилянта му е нужен достоен обков — измъкна се той.

Мистър Хардли одобрително премлясна.

— Къде се запознахте, Арчи? Ти никога не си ни разказвал за нея!

— Това е тайна — отвърна Арчи с усмивка.

Той се качи при Амалия и след няколко общи фрази я попита дали може да покани Емили на гости или на нея ще й бъде неприятно.

— Поканете я — каза Амалия, която, прозявайки се, четеше Ъндъруудовите вестници. — Правете, каквото искате, Арчи, на мен ми е все едно.

— Поканих още и Ъмбърови — добави Арчи. — Ако съседите ни вече са пристигнали от Лондон, ще се присъединят към нас. И, разбира се, вие ще дойдете на лова с мен.

Амалия досадено отметна вестниците.

— Арчи — сърдито каза тя, — не понасям, когато се убиват животни за развлечение. И освен това е подло, когато цяла тълпа конници с кучета гони едно нещастно зверче, което няма как да се защити.

— Е, недейте така — възрази запаленият ловец. — Лисицата е ужасно хитро животно!

 

 

На сутринта агент Райли, заседнал в засада с мощен бинокъл, видя около замъка невероятна суетня. Лаеха кучета, пръхтяха и цвилеха коне, хора си говореха и се смееха. Мисис Хардли в светлосинята си амазонка изглеждаше доста представително, Беатрис Ъмбър — още по-добре, но в този момент се появи херцогиня Олдкасъл в бяло и засенчи всички. След херцогинята се появи херцогът, като пътьом си слагаше ръкавиците.

— Ще се изцапа — неодобрително отбеляза мисис Хардли пред съпруга си. — Бялото много лесно се цапа!

— Но й отива — отзова се безгрижно съпругът й и мисис Хардли, трепвайки, изпитателно се вгледа в него.

Амалия не понасяше да язди в амазонка. Тя беше прекарала известно време в Америка и там беше свикнала да язди в мъжки костюм, а амазонката я ограничаваше. Въпреки това, когато доведоха коня й, тя се вдигна на седлото леко и грациозно.

— Дявол да го вземе — възкликна Брайс, годеникът на Мери Невил, — изглеждате като богинята Диана, честна дума!

Амалия леко се усмихна на снажния джентълмен — Брайс беше много висок, рижав, с открито, предразполагащо лице. Освен това винаги е приятно да чуеш нещо приятно за себе си. Арчи взе камшика от слугата и скочи на коня си. Краката на херцога се клатеха поне един фут под корема на коня и той не можа веднага да улучи стремената.

— Един кон върху друг кон — промърмори Амалия.

Кучетата се спуснаха в гората, кавалкадата потегли. Райли в засадата погледна часовника си, извади тефтер и записа времето.

Амалия яздеше, дишайки с пълни гърди, и не мислеше за нищо. Пушката лежеше напряко на седлото й и тя нямаше никакво намерение да я използва. Пропусна напред всички желаещи. Брус Невил се задържа до нея и те продължиха един до друг. Някъде напред викаха и тръбяха егерите, нарядко се чуваха и изстрели.

— А вие, изглежда, не обичате лова — отбеляза Брус.

— Равнодушна съм към него — отвърна Амалия. — Докато вашата сестра изглежда не може да живее без него.

— Мери? О, тя го обожава! Впрочем, на нея не й се удава да ловува често и затова се радва на всяка възможност. Нашето имение, уви, не ни позволява да се наслаждаваме на лова в пълния му смисъл.

Амалия си спомни как Брус крънкаше пари от мъжа й и леко се намръщи. Определено, едва ли тяхното състояние изобщо им позволяваше да се наслаждават на каквото и да било.

— Този Хенри Брайс годеник ли й е?

— О, честно да ви кажа, не знам. Мери обожава да е сгодена, но до сватба все още не се е стигало.

— Защо?

— Трудно е да се каже. Веднъж за нея се сватосва един джентълмен, но той беше вече над петдесетгодишен и имаше деца на нейната възраст, така че тя му отказа. Друг път едва не се омъжи, но се оказа, че избраникът й вече е женен някъде на Барбадос. По едно време говореха, че ще се омъжва за Арчи, но той нещо размисли. Кажете, а възможно ли е ние с вас да сме се срещали преди? Виждал съм ви някъде…

— Едва ли — отвърна сдържано Амалия. Подтекстът на такива въпроси обикновено е доста елементарен, а на Амалия съвсем не й допадаше идеята да бъде ухажвана от Брус Невил.

— Толкова е мило от страна на вашия мъж да ни покани тук — говореше Брус. — Приятно е, че е така привързан към роднините си.

Към тях се приближи Етел Стърлинг. Сивата мишка напълно се беше преобразила. Бузите й горяха, очите й светеха от щастие.

— Какво правите? Лентяи! Ние почти хванахме лисицата, но тя се изплъзна нанякъде! По-бързо, по-бързо!

Но лисицата като че ли беше потънала вдън земя. Кучетата загубиха следата и даже знаменитият Зигзаг, смешна кръстоска между гонче и черен лабрадор, който се отличаваше с най-силен нюх, не можеше да открие ловката кумица и само се мотаеше насам-натам. По принцип, това се случи, защото преди няколко минути той се беше натъкнал на седящия в засада Райли и беше заръмжал срещу него. Агентът му беше тикнал тютюн в носа, бедният Зигзаг беше започнал да киха като луд и в резултат беше изпуснал плячката.

Ловците се събраха на една голяма поляна на военен съвет. Полковникът предлагаше да се разделят, Беатрис Ъмбър възразяваше. Неочаквано Амалия я прободе нещо като мраз, както тогава, в спалнята й. Тя се огледа. Изглеждаше, че всички са тук, и все пак…

— Къде е Арчи? — попита тя.

Полковникът прекъсна спора и удивено впери поглед в нея.

— Арчи?

— Да, къде е херцогът?

Ловците започнаха да се споглеждат с недоумение. И действително, херцогът го нямаше. Мери Невил заяви, че го е видяла преди пет минути. Етел озадачено въртеше глава. Хардли твърдеше, че трябва да е някъде наблизо. Мисис Хардли с глас, на когото биха завидели всички ръждиви панти, заяви, че във всеки случай Арчи няма къде да се е дянал. Беатрис Ъмбър започна да вика херцога, към нея се присъедини и полковникът.

— Дявол да го вземе — каза Брус Невил, започвайки да се тревожи, — ами ако е попаднал в блатото?

— Какво блато, Брус? — отзова се сестра му. — Не говори глупости! Арчи познава гората като петте си пръста!

Годеникът й предложи да се отправи в търсене на херцога. Останалите, изглежда, бяха по-скоро склонни да продължат лова. Конниците се разделиха. Амалия взе Зигзаг, отвърна с категорично „не“ на предложението на Брус Невил да я съпровожда, кой знае защо провери дали пушката й е заредена и тръгна обратно на следите на подковите.

— Зигзаг, търси стопанина! Търси Арчи!

Всички лоши предчувствия се пробудиха в душата й. Камъкът, който носеше нещастие, мигновено възкръсна във въображението й. Разбира се, всичко това са глупости и суеверия, но нали херцогинята, майката на Арчи, беше умряла? Сестра му се беше самоубила? Баща му беше умрял? Брат му и неговата жена се бяха удавили? Всички ние сме само нишчици в паяжината на съдбата и кое знае как точно тя ще реши да си играе с нас…

Зигзаг залая и се втурна напред през храстите. Амалия пришпори коня, без да обръща внимание на клончетата, които се закачаха за амазонката й. Тя препусна през локва и калта се разхвърча по бялата тъкан, но на Амалия не й беше до това. Зигзаг с радостен лай тичаше напред и на една полянка, обградена с високи борове, Амалия най-сетне видя Арчи. Той лежеше на земята, слабо примигвайки, а на десетина крачки от него, разперила рижата си опашка и изплезила език, седеше на задните си лапи напълно изтощената лисица. Хълбоците й тежко се издуваха и спадаха.

— Зигзаг, при мен! Назад! Назад, негоднико! — викна нашата героиня на кучето, за да го спре.

Зигзаг със скимтене се подчини.

— Амалия — развълнува се Арчи, — ето я лисицата! Стреляйте де, какво чакате?

Зверчето помръдна с опашка и отправи към ездачката с пушка с напълно човешки, осмислен поглед, от който Амалия се почувства неудобно.

— Бягай, рижке, бягай — каза тя меко, — никой няма да те закача.

Лисицата, изглежда, я разбра. Тя се изправи и бавно се насочи към храстите. Зигзаг заръмжа и направи опит да се хвърли след нея.

— Назад, Зигзаг! — отново му викна Амалия, докато скачаше от коня си. — Арчи, какво ви е? Жив ли сте?

— Струва ми се, че счупих крак — каза жално Арчи.

— Чий — ваш или на коня?

— Предполагам, че все пак мой — сърдито отвърна херцогът. — Вие какво, не виждате ли?

— Можеше и да е на коня — рече Амалия, съвземайки се с облекчение. — То като ви гледа, човек може да си помисли, че конят трябва да язди вас, а не вие него.

— Това трябва да е смешно ли? — обиди се Арчи. — Аз гонех лисицата и дяволският кон ме хвърли. В живота си не съм падал от кон! Но той се запъна пред локвата и аз… Общо взето, никога не съм имал толкова лош късмет. Пълзях след него и се опитвах да го хвана, но той беше като луд и тогава се настаних тук и започнах да чакам. Ще ми помогнете ли?

Амалия се намръщи:

— Конят се е запънал пред локвата? Защо?

— Кой знае — раздразнено рече Олдкасъл. — Помогнете ми да стана. Защо не убихте лисицата? Щеше да бъде добър трофей!

— Къде е конят? — рязко попита Амалия.

— Избяга — сви рамене херцогът.

Амалия се оглеждаше, напрегнато съобразявайки нещо.

— Слушайте, аз прекрасно знам какво търсите — жално промълви Арчи. — Търсите камък, за да ми размажете главата. Ето, точно тук има подходящ — той яростно се заизвива. — Ще ми помогнете ли или не? Какво ви е?

— Не ми харесва — мрачно отвърна Амалия, като се приближаваше до него, — когато моят мъж пада от кон. Та нали така може и врата си да счупите, Арчи.

— И на мен не ми харесва — свадливо отвърна херцогът. — Честно казано, предпочитам аз да бъда вдовец, отколкото да оставя вас своя безутешна вдовица.

Амалия коленичи, опирайки се с ръце на мъха, и сърдито погледна херцога. Той замря в ужас, очаквайки, че за такава дързост пак ще му извият ухото или ще му направят нещо още по-лошо, но Амалия само въздъхна, наведе се над него и го целуна по устните. Отначало — примерно секунда, секунда и половина, — херцогът се противеше, после престана, но когато започна, така де се каже, да навлиза в материала, Амалия рязко го отблъсна и се изправи. Зигзаг, склонил настрани голямата си глава, ги гледаше с умиление.

— Стига толкова изкуствено дишане — каза решително Амалия. — Да вървим, Арчи.

— Но аз не мога! — възмути се херцогът.

— Скъпи Арчи — отвърна Амалия, леко свивайки рамене, — вие сте англичанин, а англичаните са най-упоритата нация на света. Ако поискате, ще можете всичко.

— Всичко? — стъписан попита херцогът.

Амалия му помогна да се изправи, седна на седлото и бавничко потегли. Херцогът пристъпваше до нея, държейки се за стремето й, а Зигзаг тичаше напред, изплезил дългия си розов език.

Край замъка срещу тях изтича разтревоженият иконом.

— О, сър! О, сър! Кракът ви! Счупен ли е? Как се добрахте дотук?

— Изкуственото дишане прави чудеса, Роджърс! — изхриптя херцогът и припадна в ръцете на слугата.