Валерия Вербинина
В служба на Негово Величество (11)

Глава 10
в която всички се смеят на съпруга, а съпругата настойчиво я канят на театър

За херцог Олдкасъл тази вечер се превърна във вечер на изпитания.

Първо така наречената му жена се държа нетактично при разговора си с кралицата, а после неговата Емили, неговата нежна, несравнима Емили му даде да разбере, че между тях всичко е свършено. А след това, като че ли му беше малко, херцогът беше обсаден от всички страни от хора, които му се подиграваха.

Те му твърдяха какво чудо е жена му, каква красавица е и колко му е провървяло. Искаха да им я представи и то не после, а сега, незабавно. Измъчваха го с въпроси, сипеха комплименти, заливаха го с поздравления — накратко, гавреха се с него.

Уелският принц, който вече четиридесет и четири години с нетърпение чакаше мястото на царстващия монарх най-после да се освободи (за което, ще отбележим в скоби, му оставаше да чака още съвсем малко — само шестнадесет години), замъкна Арчи в ъгъла и, докато издишваше в лицето му дим от скъп тютюн, пожела незабавно да му разкаже къде е срещнал жена си.

— В църквата — простодушно призна херцогът.

— О! — извика принцът. — Тогава и аз ще започна по-често да ходя в църквата, може би тогава ще срещна някоя като твоето пиленце. Че то животът с моята датчанка, сам знаеш, не е много весел! Е, запознай ме с твоята чаровница.

Нямаше какво да се прави и херцогът твърде неохотно отведе своя братовчед при Амалия и й го представи. Пред нея се оказа симпатичен джентълмен със склонност към напълняване и с онези сияещи по особен начин очи, които винаги издават искрения почитател на прекрасния пол. Похожденията на Уелския принц бяха направо легендарни, разказите за тях се носеха от уста на уста и неведнъж, за ужас на майка му, се беше налагало да бъде привикван като свидетел по бракоразводни процеси. Той беше човек, който умееше да живее и оставяше и другите да живеят.

Амалия твърде благосклонно се отнесе към думите на принца, с които той я сравни с роза… Не, поправи се той, тя била по-красива от роза… не, да вървят по дяволите всички рози, те положително бледнеят пред вас, милейди. Принцът не беше новак в комплиментите, но Амалия така го гледаше — безхитростно и едновременно с това недоверчиво, — че Бърти^[1] неволно заподозря, че тя не го възприема сериозно, а оттам дойдоха и блуждаенията му на тема „рози“, която иначе често използваше. Независимо от това, седящата наблизо лейди Х., последната страст на принца, хвърли злобен поглед на Амалия. Също като болшинството фаворитки на английските крале, лейди Х. притежаваше всички достойнства, освен красота, ум и обаяние.

— Надявам се, че ще се видим в театъра — многозначително каза принцът на херцогинята.

— Обожавам театъра — томително отвърна Амалия и Арчи с негодувание видя, че тя прави мили очи на престолонаследника.

— Мадам — изсъска той, когато лейди Х. с немалък труд откъсна принца от русокосата интригантка и го завлече в друга стая, за да му направи сцена, — моля ви да се държите малко по-сдържано. Та вие сте моя жена, в края на краищата!

— Арчи, да не би да ревнувате? — направи се на поразена Амалия. — Я по-добре ми дайте моята печалба! Всъщност, колко познах?

Арчи позеленя и мълчаливо извади от джоба си сгънато на четири листче.

— Вие сте дявол — оплака се той. — Но имайте предвид, че няма да отидете с братовчед ми на никакъв театър. Всички негови ходения на театър завършват в будоара му.

— Да беше поне десет години по-млад и без брада, бих ходила с него на театър всяка вечер — призна мечтателно Амалия.

— Милейди! — Арчи едва не се задуши от негодувание. Амалия лукаво се усмихна:

— Арчи, вие нямате чувство за хумор. Време е вече да научите, че не обичам женени мъже — по същата причина, поради която моят готвач не харесва огризки. И така? „Ние с вас няма за какво да говорим“ имаше ли?

— Имаше.

— „Вие ми разбихте сърцето“?

— Имаше.

— Вече две. „Вие ме излъгахте“?

— Нямаше.

— „Ще ви върна всичките ви писма“.

— Имаше.

— „Вярвам, че никога повече няма да ви видя“.

— Нямаше.

— Изглежда е излязло от мода. Трагическо „прощавайте“?

— Имаше, в самото начало.

— Обръщение по име и фамилия?

— Имаше, имаше.

— Пет на два. Как завърши всичко?

— Тя избяга.

— Много добре. Все едно, няма да избяга далече, а най-важното в този момент е да хукнете през глава да я гоните. Още съвсем малко търпение, сър, и вашата Емили ще ви обикне за цял живот. Или поне ще се държи здраво за вас, а това е нелоша замяна на любовта. Дължите ми три лири.

— И все пак, вие сте дявол — измърмори херцогът, отброявайки парите.

— Струва ми се, че не се познаваме… — звънна край тях нечий приятен тенор.

Амалия вдигна глава и видя край себе си двама мъже — цар-пушка (както тя наричаше за себе си планинообразния стоманолеярен магнат) и сух джентълмен с безупречна осанка.

— Ще ни запознаете ли, Ваша Светлост? Толкова сме чували за вашата жена — каза Ъндърууд с тънка усмивка.

— Да, разбира се — кимна новият съпруг на Амалия. — Джордж Лаймхаус, баронет. Сър Хърбърт Ъндърууд, наш знаменит издател.

Амалия леко наклони глава, без да подава ръка.

— Струва ми се, че с вас имаме… по-скоро, бихме могли да имаме, общи познати, господа. Доктор Батъл, например.

Ъндърууд и Лаймхаус многозначително се спогледаха.

— Докторът е истински джентълмен — отвърна Ъндърууд, който извънредно се забавляваше от случващото се. — Сигурен съм, че неговата компания би ви допаднала.

— Да, но той има такава ужасна приятелка, тази мадам Камизол дьо Форс^[2] — отбеляза Амалия. — Спомням си, че вашият най-малък син я познава отблизо? Надявам се, че му е допаднала?

Както казваше генерал Тамарин, дядото на Амалия, ако ще е гарга, нека да е рошава. Най-малкият син на Ъндърууд страдаше от психическо разстройство. Очите на Печатарската преса се присвиха, усмивката му угасна.

— Благодаря ви за грижата за моя син — произнесе той повече от сдържано. — Вие сте много… — ръката му неволно се сви в юмрук — добра. Надявам се, че този джентълмен — и той посочи с глава Арчи — няма да съжалява, че е свързал живота си с вас. Всичко добро, милейди.

— Напразно се стараете — добави Лаймхаус, който така и не разбра защо съратникът му изведнъж побесня. — Ваша Светлост, моите почитания.

— Да не би да ги познавате? — попита с недоумение Арчи, когато джентълмените се отдалечиха.

— За щастие, не!

— Арчи! — изникна пред херцога и херцогинята сияещият Уелски принц. — Мама ни кани на партия бридж.

И, изпреварвайки законния съпруг, подаде ръка на Амалия.

— Ваше височество… — започна тя.

— О, що за официалности — жизнерадостно я прекъсна принцът. — Казвайте ми просто Бърти. Всичките ми приятели ми казват Бърти.

Той понижи глас:

— Е, ще дойдете ли с мен на театър?

— Бърти — каза нежно Амалия, — ще дойда с вас накрай света. С вас и с Арчи, разбира се.

— Но Арчи не обича театъра! — възкликна ядосан принцът.

— Затова пък аз обичам Арчи — отзова се безметежно Амалия.

Зад тях се разнесе грохот — Арчи, случайно замахвайки с ръка, беше съборил някаква ваза.

— Колко му е провървяло — въздъхна принца. — Боже, защо на мен никога не ми върви така?

Бърти искаше да играе с Амалия срещу братовчед си и майка си, но кралицата реши друго и седнаха да играят жени срещу мъже.

— Ах, нищо не разбирам от това! — лекомислено заяви херцогиня Олдкасъл, когато играта вече беше започнала.

Следващият три четвърти час беше ужасен. Кралицата се опитваше да води играта, но херцогинята проваляше всички робери, като при това безспирно бърбореше. Тя разправяше за семейството си, за нещастната Полша, за ужасната Русия. Не минаваше и минута без да изрече поредна чудовищна глупост. Щом разбра, че Амалия има дете, кралицата не се сдържа и хладно отбеляза:

— Неприлично е жена, която е родила дете от първия си брак, да се омъжва повторно.

— О, Ваше Величество — плачливо възкликна херцогинята — наистина ли имате толкова лошо мнение за собствената си майка?

Жълтеникавите бузи на кралицата затрепериха. Принцът смутено се покашля встрани. Арчи поаленя. Кралица Виктория наистина беше дъщеря от втория брак на вдовица, но що за чудовищна забележка! Каква непоносима, вулгарна нетактичност!

— Това не ни забавлява! — отрони кралицата една от своите знаменити фрази и, неспособна да се намира повече около толкова кошмарна особа, стана от масата.

Амалия потърси с поглед своя слуга-негър, който се криеше зад колоните. Той й кимна в отговор и изчезна.

— Научете се да играете бридж! — посъветва кралицата със заплашителен тон Амалия и се оттегли.

— Аз мога да играя бридж, просто в присъствието на такава велика кралица не мога да мисля! — с извиняващ се тон каза Амалия. — Вашата леличка много ли ми се сърди? — с гласче на обидено дете се обърна тя към Арчи.

— Да играем пак — предложи принцът, който се чувстваше най-добре, когато майка му я нямаше наоколо. Остротата на Амалия, която доста прозрачно упрекна кралицата в двуличност, изобщо не го беше докачила. Напротив, мъжеството на тази глупачка, осмеляваща се да говори толкова чудовищни неща, невероятно го възхищаваше. — Лейди Ъмбър! Не бихте ли направили компания на трима нещастници, докато майка ми в свободното си време прекроява картата на Европа?

Лейди Ъмбър се приближи. Тя беше млада жена на тридесет и три години, с руси коси и спокойно, малко уморено лице.

— Ваше Височество…

— Познавате ли се? Лейди Беатрис Ъмбър. Херцогиня Олдкасъл. Внимавайте, нея човек трябва да я държи под око!

Лейди Беатрис седна и играта продължи по реда си. Амалия обаче все едно я бяха подменили. Тя играеше точно и уверено, рядко допускаше грешки и през по-голямата част от времето мълчеше.

— Струва ми се, че сме съседи — подхвърли лейди Беатрис на Амалия, поглеждайки с любопитство камъка с цвят на люляк на шията на херцогинята. — Обичате ли лова на лисици? Ще ви бъда задължена, ако се присъедините към нас някой път. Стивън — това е мъжът ми, лорд Ъмбър — не може да живее без това.

Амалия учтиво отвърна в смисъл че ловът на лисици е единственото, за което мечтае в живота. Тя видя как Ъндърууд и Лаймхаус съпроводени от лакей, се отправиха към изхода. Това означаваше, че кралицата ще ги приеме. Кралицата! Умът на Амалия трескаво работеше, търсейки уязвими места в собствената й комбинация. Не се ли беше престарала? Не беше ли надценила силите си? Под масата принцът се опитваше да докосне кракът й и докато му се усмихваше очарователно, Амалия като че ли без да иска го ритна с токчето си под коляното. Бърти тихо изохка и се взря в картите си така, сякаш освен тях не го интересуваше нищо на света.

А в работния кабинет на кралицата Лаймхаус и Ъндърууд изпитваха леко вълнение. Ако войната започнеше, това щеше да е тяхната война, и двамата усещаха онова сладко главозамайване, което винаги предизвиква у човека съзнанието за неговата колосална власт. Лаймхаус извади подготвения доклад и от джоба му на килима изпърха малко розово листче, на каквито често пишат любовни писма. Ъндърууд с поглед го посочи на другаря си, но в този момент влезе кралицата и двамата джентълмени се склониха в дълбок поклон.

— Седнете! — милостиво разреши балонът в черно.

Ъндърууд се изхитри с крак да добута листчето към себе си, изпусна кърпичката си, наведе се за нея и я вдигна заедно с бележката, която под масата незабелязано предаде на магната. Почеркът на бележката се стори на лорда смътно познат, но в този момент той не се замисли над това, а помисли за съюзника си само: „Дявол да го вземе с неговите любовни похождения! В такъв момент…“

Лаймхаус се изкашля и започна да говори, поглеждайки от време на време в записките си.

Речта му, по същество, беше много скучна и се свеждаше до следното: той ще произведе толкова оръдия, колкото са необходими на короната, и това ще бъдат най-добрите оръдия на света. Също така ще достави пушки, саби и револвери в количеството, нужно на короната, и то по твърде умерени цени — само защото е щастлив да направи добро на страната си и е готов на всичко, абсолютно всичко, за да й помогне.

След него заговори Ъндърууд. Общественото мнение, каза той, иска война. В Камарата на общините всеки момент открито ще поставят въпроса за нея (Ъндърууд премълча, че приятелите му в парламента само чакат неговия сигнал, а самият той трябва да е сигурен в поддръжката на кралицата, без чието одобрение не може да има никаква война). Руският цар е опасен и не може да се разчита на него. Изобщо руските царе, продължи той, са лоши съюзници и за благото на Британия е необходимо да…

— Лорд Ъндърууд — сухо го прекъсна кралицата, — бих ви помолила да се изказвате по по-подобаващ начин за царстващите особи, дори и ако те не са ни приятели. Не забравяйте, че един от тези царе е бил наш кръстник и те имат пълното право да разчитат на нашето уважение.

Кръстник на Виктория беше не някой друг, а самият Александър I, и в негова чест първото й име беше Александрина (второто, Виктория, беше в чест на майка й, херцогинята на Кент). Възкачвайки се на престола, тя беше избрала „Виктория“ като име, под което да бъде коронясана, и затова „Александрина“ е останало незабелязано от историята.

Ъндърууд преглътна забележката си и изложи всички доводи, които ден след ден с успех повтаряше на страниците на своите издания: по-добре да ударим първи, отколкото после да се отбраняваме, руснаците застрашават интересите на Британия в Индия и така нататък.

Кралица Виктория го слушаше и мислеше, че лордът, дума да няма, е умен човек, но не отчита някои нюанси. Например, Бисмарк не обича Русия, но мечтае за колонии. Така че няма ли да се възползва от момента, за да стане съюзник на Русия и да нанесе на Англия удар в гърба? Франция поддържа най-добри отношения с царя, но дори французите да запазят неутралитет в случай на война, Англия няма да се справи сама с двама могъщи врагове. Да не говорим пък че всякакви идиоти и идиотки (Виктория с раздразнение си спомни разкошната рокля на Амалия) само чакат англичаните да вадят вместо тях кестените от огъня. И, всъщност, не без основание. Ако Англия нападне Русия, а Полша изведнъж обяви независимост, това би било много удачно за Англия, защото вътрешните неуредици винаги отвличат силите на врага, но ако след Полша и в самата Англия започнат вълнения? Някое въстание в Ирландия, например. А ирландците ненавиждат англичаните повече, отколкото поляците руснаците. Не, много е опасно да се запалва огънят на свободата в други страни, защото е неизвестно накъде ще тръгне после този огън…

Ъндърууд замълча, изчаквайки отговора на кралицата. Тя гледаше езиците на пламъците в камината и мислеше за нещо свое. Дълбоки бръчки пресичаха челото й. Лаймхаус почти не дишаше.

— Всичко това е много хубаво! — каза Виктория накрая. — Вие сте абсолютно прави, няма защо да глезим Русия! Но в такива дела! Трябва първо всичко добре да се прецени! Аз трябва да се посъветвам с премиер-министъра! И с други хора!

— Господарке — възкликна обезкуражен Ъндърууд, — но времето, времето не чака! Ние сме длъжни…

Виктория даже трепна. Пак това проклето „длъжни“! Вярно е, че тя е конституционен монарх, а не някакъв си душител-самодържец, но може ли се държат така с нея, в края на краищата!

Ако Ъндърууд не беше произнесъл фаталната дума, кой знае, може би щеше да му се удаде да убеди кралицата, но сега вече тя твърдо беше решила да не отстъпва.

— Милорди — сухо произнесе Виктория, — аз ценя вашата грижа за интересите на империята, но не забравяйте, че е мой дълг да я защитавам и да способствам за процъфтяването й. Гледайте си вашата работа, а аз ще си гледам моята! Кралицата на Англия още никого не е подвела!

И тя кратко им кимна, показвайки, че аудиенцията е приключила.