Кърк Дъглас
Танц с дявола (17)

Глава петнадесета

1987 г., Лос Анджелис

Дани слезе от самолета с ръчния си багаж през рамо и се отправи директно към очакващата го лимузина. Видя с изненада Милт, който крачеше пред колата.

— Момченце, опитвах се да се свържа с теб. Предполагам, че си ходил във Вирджиния да видиш Патриша…

— Да, ходих, но тя не беше там — излъга Дани, като не бе в състояние да сподели дори и с най-добрия си приятел това, което се случи в Лондон. — Какво правиш тук?

— Нося ти добри новини.

— Добри новини?

— Разговарях с Арт Гън. Няма за какво да се тревожиш. Арт ще се бори. Няма начин Стоунъм да получи студиото.

— Остави тези глупости, това не ме кара да се чувствам по-добре.

Милт въздъхна.

— Добре, Дани. Малко преувеличавам. Но да предположим, че се случи най-лошото. Стоунъм става собственик на студиото. Ти имаш договор. Той трябва да се съобразява с него, а след като веднъж филмът е…

— Той не е длъжен да го продава.

— Разбира се, че е. Ще му бъде много трудно да обясни на директорския си съвет защо не е пуснал филм, който е струвал милиони долари.

— Хайде, Милт, знаеш как стоят нещата. Ако Стоунъм е готов да похарчи половин милиард, за да ме унищожи, какво са още пет милиона, за да унищожи филма — дреболия.

Милт не отговори веднага. Изглеждаше погълнат от това да наблюдава другите коли на Сан Диего Фриуей.

— Добре, Дани. Но още не се е случило. Имаш време да направиш филма. Такива завладявания на компании не стават за един ден. Може да има много причини това да не мине — изискванията на законите, възраженията на акционерите…

— Ще мине. И с мен ще бъде свършено.

— Момченце, твърде уморен си, за да мислиш ясно. Нека говорим пак, след като си имал възможност да си починеш, когато си с бистра глава. Тогава ще те поканя на вечеря в Спаго. Съгласен ли си?

 

 

Рим, Италия

Дебелият мъж се въртеше нетърпеливо в металния сгъваем стол.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, мистър Маккрачън. — Служителят от Червения кръст влезе бързо в стаята, носейки тънка папка. — Но ми беше много трудно да намеря информацията, която ви е необходима.

— Виждам, че сте намерили нещо.

— Е, единствените съществуващи данни за освобождаването на концентрационния лагер Сан Саба не помагат много. Оцелели са много малко деца. Всъщност само шест — четири момичета и две момчета, нито едно с име Даниъл.

— Сигурен ли сте?

— Да. Разбира се, възможно е данните да не са пълни. Но единствените имена са седемгодишният Давид Соломон и дванадесетгодишният Мойше Нойман.

— Това ли е всичко?

— Съжалявам.

 

 

Бевърли Хилс

Дани влезе с колата си в паркинга зад Спаго. Два дни на възстановяване — хранене на рибите, разходки около къщата и главно спане — бяха намалили песимизма му. Милт бе прав — все още не бе свършено. Имаше достатъчно време да направи филма и ако „Евримен“ станеше толкова добър, колкото той знаеше, че ще бъде, нищо не би могло да спре показването на филма по някакъв начин, някъде.

Докато си търсеше място на паркинга, той видя обичайната тълпа от почитатели и фотографи с проблясващи светкавици — млади и стари, мъже и жени.

Дани никога не преставаше да се учудва на запалянковците. Как можеха да прекарват толкова много време в очакване на един моментен контакт със звездите? Откъде вземаха пари да купуват снимките и книгите, които стискаха, надявайки се на автограф? Той си спомни как веднъж, когато беше с Брус Райън, един почитател се приближи с голяма цветна снимка в ръка. Дани не се сдържа да не попита:

— Къде взехте това?

— Купих я — отговори му той — за шест долара.

И това бе само една снимка! Други имаха купища от тях. Как можеха да си позволят да харчат толкова много пари и какво означавала тези автографи за тях?

Волфганг Пък, симпатичният австриец — собственик на Спаго, го заведе до неговата маса в отдалечения ъгъл, където големите прозорци гледаха към Сънсет Стрип.

— Мистър Шулц се обади да каже, че ще закъснее. Предлага ви еврейска пица — каза Пък, когато сервитьорът донесе пица, приготвена с пушена сьомга, топено сирене и хайвер.

Беше много вкусна. Дани си поръча водка и се настани да чака. Ресторантът му харесваше. Беше шумен, но вкусната храна, приготвяна от откритата кухня, го бе направила любимо място за много посетители. Той отпи глътка и се огледа. Една актриса се бе наклонила към продуцент, надявайки се, че гледката на гърдите й ще й осигури роля. Известен актьор потайно се държеше за ръце под масата с любовника си. Една повяхваща кралица на киното седеше, пушейки цигара със сребърно цигаре, и се мъчеше да изглежда очарователна. Непохватни туристи чакаха търпеливо за маса, докато знаменитостите минаваха покрай тях.

На една маса в средата седяха двама шефове на студия, увлечени в напрегнат разговор, докато отегчените им съпруги си играеха с храната. Тези мъже, и двамата бивши търговски посредници, не бяха правили никога филм и все пак определяха какви филми да се правят. Ако грешаха твърде често, щяха да бъдат сменени. Но нямаше дълго да стоят без работа. Сред директорите в Холивуд провалът често ставаше стъпало по пътя на успеха.

На друга маса седеше Хари Мос, менажер, който бе привлечен под отговорност за укриване на фондове на своите клиенти. Очакваше го съд, но той не плачеше над супата си, а сърбаше с апетит.

Дани отпи нова глътка. Нямаше нищо против да чака. Това му даваше възможност да почива и да наблюдава.

От другата страна на помещението той разпозна милиардера Джонатън Шилдс, облечен както обикновено в копринена риза и шалче и с боядисани хитлерови мустаци. Събеседниците му се усмихваха и слушаха плоските му шеги с внимание.

„Може би се надяват, че малко от неговите пари ще стигнат и до тях — помисли си Дани. — Няма да получат нищо.“

Изведнъж сред шума Дани чу аплодисменти и поздравления. Беше влязъл Лари Пресмън с жена си, сияещ и поздравяващ с ръка. Дани гледаше с удивление как хората идваха да се ръкуват с него. Лари Пресмън, президент на „Световни филми“, напоследък бе съден за фалшифициране на подписите на режисьори и осребряване на техни чекове, но студиото все пак искаше да го запази за свой шеф. Един известен психиатър бе ангажиран да убеди съда, че той е душевноболен — временно. Милт бе дочул слуха, че Пресмън възразил срещу такава стратегия на защита, но накрая бил убеден с аргумента: „Или си болен, или си мошеник. Ако си болен, можеш да ръководиш студио. Ако си мошеник, отиваш в затвора.“

„Такова лицемерие, измама, нечестност — помисли си Дани. — «Евримен» ще се отнася до всичко, което го заобикаля. Това не съществува само на Уол Стрийт. То е тук, навсякъде. Неговият филм ще го покаже. Неговият филм ще бъде различен.“

Приятна тръпка премина през тялото му — удоволствието от предвкусването.

Неговата еуфория бе нарушена от Милт, който, останал без дъх, сипеше извинения.

— Поръчах ти водка и раци — каза Дани, когато Милт се стовари на стола си и грабна последното парче от еврейската пица.

Обикновено спретнатата брада на Милт изглеждаше мърлява и жизнерадостният блясък на очите му липсваше.

— Изглеждаш ужасно — каза Дани. — Какво става с теб?

Милт преглътна.

— Сара ме изхвърли.

— Какво?

— Преди два дни — същата вечер, когато те посрещнах на летището.

— Заради Мерилин?

— Да, тя разбра.

— Така е при рисковете, които поемаш.

— Зная.

— Значи сега си при Мерилин?

Милт затвори очи и поклати глава.

— Това също приключи.

— О, Милт, много неща са се случили.

— Дани, няма да повярваш… — Сервитьорът донесе поръчката им и Милт замълча за момент, съсредоточен в отварянето на щипката на рака. — Трябваше да разбера, че нещо става. Тя започна да се държи странно от предварителната прожекция насам, филмът, знаеш, бе провал.

— Така чух.

— След това тя беше винаги на прослушвания, никога не отговаряше на обажданията ми по телефона, не идваше на срещи. — Милт разсеяно ровеше из рака си. — Вечерта, когато Сара ме изхвърли, бях отчаян. Отидох в апартамента й. Тя не бе вкъщи. Чаках отвън — три часа! Накрая пристигна с колата си — с Джон Уошингтън.

— Джон Уошингтън? Черният актьор?

— Да, чернилка.

— Не бъди расист.

— Не съм, но той е чернилка. Тя ме видя и излезе. Той остана в колата. „Какво искаш?“ — попита тя. „Какво искам? Искам теб, Мерилин.“ Тя ме погледна втренчено. „Оставих жена си заради теб.“ И тогава тя го каза: „Милтън, свършено е.“ О, Дани — Милт наведе глава. — Не исках тя да види, че плача. Не знаех какво да правя. Опитах се да се върна при Сара. Обадих й се — тя не искаше да говори с мен. Децата ми не искат да разговарят с мен. Би могло да се помисли, че те могат да разберат. Искам да кажа, че са големи!

Дани погледна през масата към Милт — бледен, сгърбен, смутен, но все пак преглъщащ напитката си и посягащ към раците.

— Какво да правя? — попита Милт с пълна уста.

Дани сдържа усмивката си.

— Спомняш ли си, Милти, един проблем е въпрос на гледна точка. Ако приемеш правилната гледна точка, решаваш проблема. Не звъни на жена си — пиши й.

Милт спря да дъвче.

— Дай пиша?

— Да, кажи й какъв глупак си бил. Кажи й колко много ти липсва и че си прекъснал връзката си с…

— Но тя знае, че Мерилин ме е изхвърлила. Беше в рубриката на Арми.

— Тогава зарежи това. Просто й пиши, че сега знаеш, че искаш само нея — и това е важното, — но знаеш, че е твърде късно.

— Твърде късно?

— Да. Никога няма да можеш да възстановиш чудесните мигове, които сте имали заедно в Бронкс. — Милт погледна остро към Дани, който продължи. — Ти си я обидил и разбираш, че тя не иска нищо повече от теб след това, което си направил. — Милт се опита да го прекъсне. — Не, не, нека да свърша. Не можеш да застанеш пред нея отново, след като си се държал по този начин. Кажи й, че трябва да си бил луд да подлагаш на риск любовта й. До края на живота си искаш да оставиш нещата да бъдат решавани от нея. Кажи й, че й пишеш, защото се срамуваш да говориш с нея. Изпрати писмото и не й се обаждай пет дни.

— Пет дни? — попита Милт отчаяно.

— Да.

— Добре, Дани. Надявам се, че ще свърши работа.

— И аз също — каза Дани, чувствайки се доволен, че е могъл да даде такъв мъдър съвет.

— Благодаря ти мно… — Едно парче от рак изпадна от устата на Милт и той се изчерви.

— Какво има?

— Виж там — каза Милт задавено.

— Къде?

— Там!

— Кой?

— Той — ето го с Мерилин.

Дани се обърна и видя красивия черен актьор, който издърпваше стол за Мерилин. Тя представляваше образец на изисканост в бяла копринена рокля, която прилепваше към съвършеното й тяло. И двамата се смееха.

Вцепенен, Милт продължи да го гледа с широко отворена уста.

— Да тръгваме, Милти. — Дани остави няколко банкноти, издърпа приятеля си от стола и го изведе от ресторанта докато минаваха през паркинга, Дани прегърна Милт през рамо. — Имаш късмет, че приключи.

— Да — каза Милт, без да изглежда убеден.

— Наистина мисля така, Милти.

— Разбира се… разбира се.

— Повярвай ми, тази връзка не би могла да продължи.

Милт въздъхна.

— Може би си прав.

Дани стисна рамото му.

— Хайде, разкажи ми един виц.

— Не ми е до вицове. — Милт поклати наведената си глава.

— Моля те, Милти, само един малък.

— Добре.

— Сега ти говориш.

— Каква е разликата между първия и втория брак? — Милт направи пауза. — При първия оргазмите са истински, но бижутата са фалшиви.

Той се изкиска тихо. Изсмивайки се с него, Дани каза:

— Не се притеснявам за теб, Милт. Имаш чувство за хумор. Ще се оправиш.

Дани го придружи до колата му.

— Къде ще отседнеш?

Милт изведнъж придоби патетичен вид, като малко момче, което отива на лагер за първи път.

— В хотел.

— Остани при мен, Милт.

— Не, благодаря. Имам мансардния апартамент в Бевърли.

 

 

Дани се прибра с колата вкъщи, доволен, че е успял да успокои Милт. Защо по-рано не бе разбрал, че да помагаш на другите доставя такова удоволствие и отвлича мислите ти от собствените ти проблеми? Може би това се опитваше да направи Стефани, когато му предложи да му помогне за „Евримен“. Би трябвало да й се обади. Не бе отговорил на бележката й, в която му благодареше за цветята. „Бели рози! Това може да си само ти. Обади ми се — чувствам се самотна“ — бе писала тя. Бедната Стефани. Искаше му се да й помогне. Може би бе прав за Индия. Може би все още биха могли да бъдат приятели. Спомни си разголените гърди на Стефани, когато влезе в спалнята. Бяха имали чудесен секс заедно в началото, след като се ожениха.

Той позвъни в хотела.

— Мисис Денисън, моля.

След като почака дълго, слушайки безсмислената музика, му казаха, че никой не отговаря.

— Все още ли е регистрирана?

— Момент, ще проверя на регистрацията.

Отново записана музика. Когато най-после му казаха, че тя наистина е все още там, той пожела да остави съобщение за нея.

— Момент, ще ви свържа със службата за съобщения.

Глупавата музика се появи отново и той затвори телефона.

 

 

Стефани чу телефона. Вдигна глава от масата и събори празната бутилка от уиски. Стана и едва не падна.

„Някой трябва да е на вратата“ — помисли си тя в замъгленото си съзнание.

Уви се по-плътно в пеньоара и прекара пръсти през разрошената си коса.

На вратата нямаше никой, но звъненето продължи. Тя погледна удивена към телефона. Но докато стигна до него, линията бе вече свободна. Зави й се свят. Облегна се на нощното шкафче, за да се задържи, но то се разклати и се преобърна. Лампата, телефонът, снимките в рамки, шишенца с хапчета — всичко се стовари на пода.

— О, съжалявам… съжалявам.

Тя коленичи на пода и взе една от малките снимки. През счупеното стъкло се виждаха усмихнатите лица на Дани, Патриша й тя самата на плажа в Малибу. Седна на пода, гледайки втренчено снимката.

— Пристъпвайки с моята любима… — започна да пее тя — … не е зле да се чувстваш толкова добре…

 

 

Лондон

Люба беше в кухнята и отваряше една консерва с туна, която бе откраднала в супермаркета. Не беше за първи път през последния месец, когато й се налагаше да краде храна. Но нямаше друга възможност. Котката, подушвайки рибата, отърка козината си нетърпеливо в глезените й. Тя й даде да ближе празната консерва и започна да приготвя салатата. Чуваше как Магда се мотае из всекидневната, докато пуделът лаеше. Транквилизаторите, които докторът бе предписал, подействаха добре на Магда, но всичките им пари отидоха за двуседмичния й престой в болницата въпреки държавното здравеопазване.

Сега, когато толкова много й трябваха пари, бюрото за придружителки не искаше да я използва — считаха я ненадеждна.

Нуждаейки се страшно от средства, тя най-после се съгласи да продаде морския пейзаж, който бе харесала мисис Маккивър. Веднъж, след като бе сторила това, тя се запита защо толкова дълго се бе съпротивлявала. Чувстваше се добре. Това не представляваше отдаване на интимна част от живота й, а споделяне. А освен това й бе приятно да й се плаща за нещо, което бе създала, въпреки че парите покриваха наема само за две седмици. Радваше се на комплиментите, с които мисис Маккивър я обсипваше в коридора: „Сестра ми е влюбена в твоите картини.“ И също „Водопроводчикът беше тук днес. Той също рисува и каза, че това е съвършено майсторство.“

След като котката изблиза консервената кутия, Люба я взе на ръце и отиде до прозореца. Отвън на улицата Рик продаваше вестници. Той погледна нагоре, но Люба се скри зад пердето. Рик бе причината за това Дани да си отиде. Но вината не беше негова, нито нейна. Тогава бе сигурна, че на Дани новото преживяване ще му хареса. И то наистина му бе харесало. Защо се бе ядосал толкова? Тя вдигна ръка към бузата си. Сякаш още чувстваше болката от неговата ръка.

Рик остана дълго пред входа й, а после продължи. Тя остави котката на пода и излезе да вземе вестника.

На първата страница имаше снимка на разбит самолет — още една трагедия с толкова много убити. Случайност или съдба? Тя обърна страницата и погледът й попадна на снимката на красива жена. Текстът я потресе: „Мисис Стефани Денисън — от висшето общество — самоубийство…“ Една прислужница бе намерила Стефани в апартамента й в хотела с празна бутилка уиски и празно шишенце с хапчета до нея.

Люба изтича горе да се обади на Дани. След четири иззвънявания телефонът му се включи автоматично. Тя замалко да затвори, като не знаеше какво да каже, после изрече бързо:

— Дани, тук съм и те очаквам. Обади ми се.

 

 

Бевърли Хилс

Дани стана рано тази неделна сутрин и включи телефона. Разбра, че през нощта е имало едно съобщение. Веднага щом разпозна гласа на Люба, го изключи. Остана доволен от себе си, че не се поколеба ни най-малко. Люба този път нямаше да успее да му отклони вниманието. Сложи си екипа за тенис и се отправи към корта.

Дани обичаше да започва всеки филм като атлет — във форма. За „Евримен“ той искаше да бъде в отлично състояние. По лицето му течеше пот, докато удряше топките, които изскачаха от автомата.

— Дани! — извика някой.

Той натисна педала, за да спре машината, и видя Милт, който се приближаваше към него със сутрешния вестник.

— Какво има? — ухили се Дани на приятеля си.

Милт бе сериозен, когато му подаде вестника.

— Трябва да го е направила миналата вечер, когато сме били в Спаго.

Дани прочете краткото съобщение, после седна в един градински стол и затвори очи. Когато накрая проговори, гласът му бе дрезгав:

— Боже мой, Милт. Къде мислиш, че са я закарали?

— Предполагам в моргата. Полицията обикновено прави така.

 

 

Чиновникът в моргата изглеждаше сънлив.

— Името ми е Денисън. Дошъл съм заради съпругата си, Стефани Денисън.

— О — каза чиновникът, — да идентифицирате тялото? — Той погледна в една тетрадка. — Двеста четиридесет и осем.

Те го последваха по облицован с плочки коридор до една метална врата. Когато чиновникът отвори вратата, ги полъхна хладен въздух. Той ги заведе до шкаф номер 248 и го изтегли.

Дани изтръпна в очакване.

Шкафът бе празен.

Чиновникът се почеса по главата.

— Нека да проверя. — Той прелисти някакви документи, които бяха закрепени със замърсен канап. — О, мъртвата е била изнесена преди четири часа, транспортирана в една погребална къща в Лонг Айлънд по разпореждане на Д. Л. Стоунъм.

Дани бавно излезе.

Милт сложи ръка на рамото му.

— Момченце, тя беше момиче с проблеми и ти направи всичко, което можа.

Дани седеше мълчаливо, докато Милт го караше до дома. Каква ирония в това, че той се опитваше да се свърже със Стефани, изпитвайки желание да прави любов, тя може би е била вече мъртва, лежаща сама в апартамента на хотела в очакване да бъде открита. Тя се бе опитвала да се сближи с него — искаше да му помогне с „Евримен“. Искаше да му сготви вечеря. Може би и тя също е искала да прави любов.

— Милт, мислиш ли, че тя щеше да бъде жива сега, ако й бях позволил да ми помогне?

— Не мисля. Това бе закономерно — нищо не би могло да го спре.

— Иска ми се да не я бях разубеждавал да отива в Индия.

— Не обвинявай себе си, момченце. Грешката не е твоя. Никой не е виновен. Просто така е трябвало да се развият нещата.

— Но това е толкова тъжно. Тя бе изоставена, отхвърлена от всички, дори и от мен.

— Ти направи за нея всичко, което можа.

— Не зная, Милт. Последния път, когато се видяхме, тя ме помоли да й кажа „Обичам те…“

— И какво каза ти?

— Нищо.

— Момченце, защо, по дяволите, не го каза?

— Може би, защото никога не съм я обичал.

Милт въздъхна.

През прозореца на колата Дани видя как на един паркинг хората купуват коледни дървета. Коледа в Лос Анджелис — колко странно. Над безснежните улици бяха провесени образи на червендалестия Дядо Коледа в шейна, теглена от елени. Той си спомни как пазаруваха коледни дръвчета с Патриша — разправиите, които имаха заради това че Патриша винаги избираше твърде голямо дръвче, за да се събере в дома им. Всяка година Стефани приготвяше коледна гощавка, увенчавана с нейния специален пудинг със сливи. Винаги имаше имел^[1]…

„Каква ирония — помисли си той. — Времето за веселие. Каква тъжна Коледа ще прекара Патриша.“

 

 

Отчаяните опити на Дани да се свърже по телефона с Лонг Айлънд не доведоха до нищо. Гласът на иконома с британски акцент му предаде информацията твърде учтиво, че Патриша е на църковна служба в памет на майка й, предназначена само за членове на фамилията. Очевидно Д. Л. не го считаше за член на семейството. Икономът благоволи да приеме съобщението му за Патриша.

Дани чакаше на телефона с часове. Тази вечер тя се обади. Никога нямаше да забрави хистеричния й глас.

— Татенце, татенце, какво ще правя?

Докато той се опитваше да я успокои, телефонът прекъсна. Той бе изумен. Набра номера отново и същият глас с британски акцент му каза безцеремонно:

— Мис Патриша я няма — и затвори телефона.

Дани набираше многократно. Единственият отговор бе постоянен сигнал заето. Той закрачи из стаята отчаян. Това нещастно момиче, неговата собствена дъщеря, се нуждаеше от помощ. Трябваше да направи нещо.

Взе първия самолет за Ню Йорк, чартърен хеликоптер до Лонг Айлънд и след това такси до къщата на Д. Л. Стоунъм.

— Оттук започва собствеността на Стоунъм — каза шофьорът, гледайки го в огледалото за обратно виждане.

Сгушен в балтона си, Дани погледна към високата каменна стена, докато таксито газеше из снега. Когато спря, той плати на шофьора и излезе. По улицата нямаше движение. Таксито се отдалечи бързо, разпръсквайки снежната киша.

Висока желязна порта, украсена с разноцветни коледни гирлянди, затваряше безупречно чистия виещ се път към къщата. Дори купчините сняг от двете страни изглеждаха стерилно бели.

Дани отвори кутията на домофона, давайки си сметка за следящото око на камерата отгоре, и натисна бутона.

Почти веднага в говорителя се чу учтив женски глас.

— Честита Коледа, какво обичате, моля?

— Аз съм Даниъл Денисън. Дошъл съм да видя дъщеря си.

— Само един момент, моля — отговори бодрият женски глас.

Той почака, пристъпвайки от крак на крак. Студът проникваше през обувките му.

Чу се рязък мъжки глас.

— Съжалявам, мис Патриша не приема посетители.

Домофонът изключи.

Дани натисна отново бутона. Чу се отново приятният женски глас:

— Честита Коледа, какво обичате, моля?

— Дошъл съм да видя дъщеря си — извика той — и няма да си тръгна, докато не я видя!

Отговор не последва.

Дани продължи да натиска бутона отново и отново. Никакъв отговор. Погледна в двете посоки към старателно изчистения тротоар покрай стената. Близо до сервизния вход забеляза голям контейнер за смет. Довлече го до стената и стъпи на него. Да, можеше да стигне върха. Когато се хвана с ръка за ръба на стената, усети остра болка. Надигна се с ръце върху стената и видя, че от дълбоката рана на леденостудената му ръка тече кръв. Отгоре цялата стена бе набита със строшени стъкла от бутилки.

— Кучият син — промърмори Дани, като си увиваше ръката с носна кърпа.

Спусна се от другата страна в сняг, дълбок половин метър. Тръгна с труд през голяма градина с чемшири, подрязани във форма на животни, всички с калпаци от сняг. Панталоните му се намокриха, а обувките му се напълниха с топящ се сняг.

Изведнъж се чу лай и две големи черни кучета се втурнаха към него. Но преди да стигнат до него, някой извика:

— Стой! — и кучетата се спряха, до гърдите в сняг, като ръмжаха с оголени зъби. Двама униформени пазачи приближиха с извадени пистолети.

— Какво, по дяволите, правите тук? — попита по-високият.

— Името ми е Денисън. Искам да видя дъщеря си Патриша.

Другият извади радиотелефон, но Дани не чу какво каза, защото думите му бяха заглушени от ръмженето на кучетата.

— По-добре напуснете, мистър Денисън, или ще трябва да извикаме полицията.

— Повикайте ги — каза Дани упорито. — Аз имам законно право да видя дъщеря си.

Пазачите размениха погледи и този с радиотелефона се обърна и отново заговори с някого. След продължителен разговор той прибра апарата в един калъф на колана си.

— Последвайте ме мистър Денисън.

Познатият вече дебел мъж се появи на вратата на къщата и учтиво го придружи вътре до една голяма стая, чиито стени бяха покрити с книги. В средата, блещукайки със стотици сребърни камбанки, се издигаше огромно коледно дърво, чийто връх стигаше до високия шест метра таван. Дебелият мъж посочи с ръка към канапето, покрито с червено кадифе, но Дани остана прав. Ръката му пулсираше. Погледна надолу и видя, че от кърпата му падаха капки кръв върху безцветния ориенталски килим. Пъхна ръката си в джоба на сакото. От скритата стереосистема долиташе нежен глас, който пееше: „Коледа… Коледа… Коледа…“

Патриша влезе в стаята.

Дани бе потресен от отчаянието и объркаността, които видя, изписани върху младото й лице. Искаше му се да я прегърне, да я обсипе с целувки, да й каже колко много я обича — всичко само за да изтрие този поглед, но вместо това стоеше вкаменен.

— Патриша, аз съм тук — каза той сковано. — Не зная какво да кажа… Съжалявам.

Дани протегна ръце към нея. Тя отстъпи назад. Погледът й изразяваше ужас. Изглеждаше толкова слаба и някак си по-висока. Толкова различна от онова малко момиченце, което с такава радост се смееше, докато се държеше за крака му.

— Аз съм, баща ти.

Тя само го гледаше втренчено.

Той почака. Тя не каза нищо.

— Скъпа, това беше шок и за двама ни. Но нека почакаме малко, докато се съвземем. Тогава ще се видим и ще говорим, нали?

Гласът на Дани звучеше умолително.

По бузите й потекоха сълзи. Тя нададе вик на отчаяние и избухна в хистеричен плач.

Дани тръгна към нея, но в стаята се втурнаха двама мъже и го хванаха. Извиха рязко ръцете на гърба му. Болката бе непоносима. Една едра жена в бяла униформа изведе Патриша от стаята.

Влезе Д. Л. Стоунъм.

— Разстрои Патриша достатъчно. Махай се.

— Тя е моя дъщеря. Имам право да я видя.

— Нямаш никакви права. Никога повече няма да я видиш.

— Ти отне Патриша от Стефани, но не можеш да я отнемеш от мен!

Д. Л. освободи пазачите с кимване на глава. Останаха сами в стаята, един срещу друг. Стоунъм наруши мълчанието.

— Казах ти, че ще те унищожа. И докато свърша с теб, ще ти се иска никога да не си се раждал. Мръсен евреин!

Дани замръзна.

— О, да. Зная всичко за теб — Сан Саба, твоето осиновяване. Имал си късмет, че не си свършил в пещта, чифутин такъв. — Дани почувства, че главата му се върти. Устните на Д. Л. се изкривиха в усмивка — той се наслаждаваше на момента. — Мислеше, че си успял да заблудиш всички — продължи той. — Добре, аз ще се погрижа светът да узнае твоята мръсна малка тайна.

Дани стоеше неподвижно. Виеше му се свят. Този човек бе изровил една лъжа, заровена дълбоко толкова далеч.

Нежният глас продължаваше да пее:

Мечтая за една бяла Коледа…

Дани пое дълбоко дъх.

— Не ме интересува какво ще направиш — каза той дрезгаво. — Интересува ме само дъщеря ми. — Гласът му се усили и той се приближи до подобната на гранит фигура. Размаха кървавия си юмрук. — Въобще интересуваш ли се от нея? Тя се съсипва. Нуждае се от медицински грижи.

— Тя ще получи най-скъпо платените медицински грижи.

— Мислиш, че парите ще оправят всичко. Още бижута и коне ще й помогнат ли да забрави майка си? Ти уби Стефани…

— Достатъчно! — Върху червения врат на Стоунъм се появиха сини вени.

— Ти унищожи собствения си баща. Уби собствената си жена…

— Казах достатъчно!

— Що за чудовище си? — Д. Л. отстъпи крачка назад. — Мислиш ли, че ще те оставя да направиш същото с Патриша? Моята дъщеря — моята дъщеря полуеврейка?

Тесните очи на Д. Л. се разшириха.

— Ако трябва, ще те убия — изсъска той.

Дани се приближи, надвесвайки се над него.

— Хайде, копеле такова — каза той през стиснатите си зъби, — защото аз никога няма да се откажа.

— Вън! Махай се! Махай се!

Лицето му стана тъмночервено.

Двамата от охраната влязоха и сграбчиха Дани. Стоунъм дишаше тежко. Докато го изблъскваха от стаята, Дани видя, че Стоунъм се стоварва в едно огромно кожено кресло, след което се загледа към мястото на пода, където кръвта бе попила в килима.

 

 

Когато се качваше на Боинг 747 на летището Кенеди, Дани чувстваше, че главата ще му се пръсне. Сякаш в нея биеха тежки железни камбани и все пак те не можеха да заглушат виковете на Патриша. Трябваше да мисли, да намери начин да я измъкне от лапите на Д. Л.

„Мръсен евреин“ — с тези думи Д. Л. бе срутил фасадата, която Дани бе градил толкова старателно с годините, фасада, зад която той си мислеше, че не може да се проникне.

Как щеше да реагира Патриша, когато открие тайната на баща си? Щеше ли да каже, така както той каза преди толкова години: „Не искам да бъда евреин“? Никога Дани не се бе чувствал толкова безпомощен, толкова безсилен.

— Честита Коледа — каза стюардесата.

Изведнъж той изпита странно натрапливо желание да се смее, докато заплаче, и да плаче, докато се умори дотолкова, че да не може да мисли.