Кърк Дъглас
Танц с дявола (15)

Глава тринадесета

1987 г., Лондон

Черното като въглен тяло на Боби Томас лъщеше от пот. Той изстена и се претърколи встрани, ръгвайки Люба в гърба с колената си. Тя направи гримаса.

— Внимавай, Боби.

Но той бе вече изключил. Жена му Алис хвърли един чаршаф отгоре му.

После събра строшените капсули от амил нитрат със салфетка и направи знак на Люба да я последва извън стаята. Когато отидоха в банята, тя ги пусна в тоалетната чиния.

— Не разбирам откъде има цялата тази енергия — въздъхна Люба.

— Е, точно в момента няма много — каза Алис, седейки на бидето.

Преди това същата вечер Боби Томас бе дал едно комедийно представление пред ревящата публика в „Паладиум“. След шоуто се бяха отбили в Трамп за няколко питиета и сега се намираха в неговия апартамент в хотел „Савой“. Прекараха една буйна нощ, по-буйна от обикновено. Боби бе неуморим, сменяйки Алис с Люба, а накрая, вземайки и двете.

Без да бърза, Люба се облече. Почака, докато Алис си сресваше косата. Накрая изтърси:

— Я гледай, мисля, че нямам дребни пари. Трябват ми пари за такси.

— Колата е долу — каза Алис с презрителна усмивка и продължи да сресва косата си, като си тананикаше.

Люба стисна зъби, знаейки, че Алис очаква от нея да се помоли.

— Е, ако можеш да отделиш нещо, сигурно бих могла да го използвам…

Тананикането спря. Усмивката не напусна лицето на Алис, когато посегна към портмонето си, което лежеше на мраморната масичка, и извади две смачкани банкноти от по сто лири. Подаде ги на Люба.

— Не си давай труд да казваш „лека нощ“ на Боби.

Целуна леко Люба и изчезна в спалнята.

Люба остана за момент замислена сред слабо осветената луксозна баня с басейн в средата. Тоалетната масичка бе отрупана със скъпи дрънкулки от Тифани и Картие. Трудно бе да се устои на изкушението.

С дълбока въздишка тя излезе през страничната врата. Познаваше апартамента добре. Мина по дългия тих коридор. Операторът на асансьора изглеждаше много учтив — твърде учтив.

— Добър вечер, мадам.

Пред хотела портиерът церемониално козирува, докато отваряше вратата на лимузината на Боби. Люба погледна часовника си — четири и петнадесет сутринта. Шофьорът потегли незабавно, без да каже дума. Очевидно бе отегчен.

„Да върви по дяволите — помисли си Люба. — Ще си говоря сама на себе си. Аз съм по-добра компания.“

Чувстваше се отегчена от Боби и Алис. Можеше да бъде по-приятно, ако не бяха такива циции. Знаменитостите често се държат така, сякаш ти трябва да им плащаш за секса. Дани бе щедър, но от него никога не би взела пари. Почувства прилив на скръб. Трудно й бе да си представи, че няма да го вижда никога повече.

Колата удари спирачки пред апартамента й.

— Довиждане, Джо — каза тя, но не можа да чуе какво измърмори той в отговор. Колата потегли веднага щом тя затвори вратата.

Порови се за ключовете си, после уморено изкачи стълбите. Бе прекарала един натоварен ден, после натоварена вечер и нощ, а сега бе почти сутрин. Пусна лампата и бе посрещната от острото джавкане на уплашения пудел.

Магда излезе от спалнята си полузаспала.

— Магда, защо, по дяволите, не държиш кучето в твоята стая. Той е такъв нервен глупак.

— Той е все още кутре, ще се оправи — каза Магда, вземайки кучето на ръце.

Гушна го и го целуна по носа. „Малкият Дани“ бе всичко за нея — цялата компания, от която се нуждаеше. Сега прекарваше вкъщи повече от всякога като пълна отшелница. Люба никога не можеше да бъде сама, нещо, което силно желаеше, когато рисуваше.

В банята Люба свали дрехите си, погледна се в огледалото и видя, че косата от двете страни на лицето й е сплъстена от пот и сперма.

— А, по дяволите — изръмжа тя. — Няма да се къпя.

Избърса лицето и косата с една кърпа, хвърли дрехите си и излезе гола. Майка й все още стоеше там. Люба не й обърна внимание и влезе в стаята си. Слава богу, че всяка имаше собствена стая.

Магда извика след нея:

— Люба, мисис Маккивър дойде отново за наема.

Без да се обръща, Люба каза:

— В портмонето ми в банята.

Затвори вратата и се стовари на леглото. Когато за първи път дойде в Лондон, изпитваше угризения, че е изоставила Магда. Но скоро започна да й харесва да живее сама, с допълнителна стая за студио. Толкова време бе живяла обвързана с майка си. И сега трябваше да живеят заедно с тази разлика, че финансовото бреме лежеше изцяло върху нея. Магда бе донесла триста лири. Само триста лири след двегодишно робуване на този мръсник. Къде ли бяха останалите? Той трябваше да е спестил повече от хотел, който е зает през целия сезон, и с тях двете, работещи за нищо.

Вратата се отвори. Люба не помръдна, надявайки се, че майка й ще помисли, че е заспала.

— Люба… Люба…

Люба седна в леглото и погледна майка си.

— Късно е. Уморена съм. Какво искаш?

Магда плахо влезе в стаята с банкнотите в ръка.

— Двеста лири — не е достатъчно за наема.

— Какво да направя?

— Обещахме. Изостанали сме с един месец!

— Това е всичко, което имам — каза сухо Люба и намести глава на възглавницата.

— Трябва да намерим парите — настоя Магда.

— Да имаш някакви идеи?

Магда каза срамежливо:

— Би могла да продадеш една картина. Мисис Маккивър искаше да купи една от тях. Това ще стигне за част от наема.

— Не!

— Но ти имаш толкова много в шкафа.

— Казах не! Те са мои!

— Тогава как ще намерим парите?

— А какво ще кажеш за това ти да ги намериш? — извика Люба и скочи от леглото. — Излез на улицата и се опитай да спечелиш нещо. Ти си учителката!

Започна да търси цигара, отваряйки и затваряйки с шум чекмеджета.

— Може би не съм достатъчно добра! Това е всичко, което можах да спечеля! Защо ти сега не предложиш дебелия си задник?

Магда стоеше безпомощно. Гърбом към майка си Люба запали цигара и пое дима дълбоко, но не можа да удържи гнева си.

— Защо трябваше да се връщаш? Всеки път, когато имаш проблем, аз трябва да плащам. По дяволите, стига ми вече!

Люба не чу майка й да излиза от стаята. Когато се обърна, Магда я нямаше. Люба дръпна още веднъж енергично от цигарата и се хвърли на леглото. Опита се да заспи, но не успя. Бе толкова лесно да обидиш някого, когото обичаш.

Магда беше добра майка. Напусна Бродки и отиде в Краков, за да започнат и двете нов живот. Бе силна, способна. След като успяха да избягат, разчиташе толкова много на женитбата си с полковник Джонсън като спасение. Но той съкруши духа й.

Люба си представи как майка й бърза надолу по стълбите, надвесва се над тялото на мъртвия си съпруг и взема ключа от джоба на жилетката му. Тя го стори за мен също. Трябва да е била толкова уплашена. Люба се възхищаваше от майка си. Бе оцеляла. Никой никога нямаше да узнае колко много са преживели заедно. Дори и Дани.

С нарастващо угризение на съвестта тя затаи дъх и се вслуша внимателно. Не чу нищо.

Стана и влезе тихо в стаята на майка си. Беше тъмно. Мушна се в леглото и прегърна Магда.

— Съжалявам, Мама. Не мислех това, което ти казах. — Магда лежеше неподвижно. Люба я раздруса леко. — Хайде, Магда, събуди се. — И със смях добави: — Ще ти помогна.

Тя обърна Магда по гръб. Не последва никаква реакция. Студена тръпка премина по тялото на Люба. Светна бързо лампата, при което прекатури празно шишенце от хапчета.

Очите на Магда бяха безжизнени, устата й леко отворена.

За момент Люба се вцепени.

— Магда! — изкрещя тя и я плесна по лицето.

Странен гърлен звук долетя от устните на майка й.

Люба я пляскаше отново и отново. Магда едва дишаше.

 

 

Холивуд

Дани не можеше да си спомни кога за последен път е влизал в кабинета на Арт Гън толкова притеснен. От години вече винаги когато искаше да започне нов филм, Милт уреждаше среща и обикновено след като Дани произнесеше няколко изречения, Арт го прекъсваше с думите „Започвай“. Но този път щеше да предложи нещо чуждо на вкуса на Арт Гън. Нещата можеше да не се развият така гладко.

— Седнете — каза Арт иззад огромното си бюро. За какво ще говорим първо — за „Парижки рок“ или „Римски рок“?

Лицето на Дани помръкна леко и той погледна към Милт за помощ.

— Да забравим за това в момента — каза Милт. — Дошли сме да говорим за един нов филм, който Дани иска да направи — „Евримен“. Знаеш го.

Арт пое дълбоко от пурата си, пренебрегвайки пепелта, която се посипа по връзката му.

— Добре, ще слушам. — Той погледна часовника си. — Но бъдете по-кратки.

През цигарения дим Дани не можеше да види ясно изражението на лицето му. С течение на годините Арт бе малко напълнял, а косата му оредяла, но грубоватите му маниери бяха си останали същите.

Дани започна с равен глас:

— Това е филмът, който зрее в главата ми от години.

— Това вече звучи твърде драматично.

— Моля те — намеси се Милт, — трябва ли да критикуваш, преди да си чул?

— Прав си. Слушам. Опиши ми го в три изречения.

Изведнъж Дани почувства, че мислите му се губят. Не знаеше как да започне. Вкъщи, докато лежеше в леглото или седеше в кабинета си, всичко му изглеждаше толкова ясно. Виждаше всяка сцена. Сега не виждаше нищо. Изправи се и започна неуверено:

— Направил съм петнадесет филма за „Ейс Филмс“…

— При това печеливши — промърмори Арт през пурата си.

— Никога не ти се налагаше да четеш сценариите ми…

— Усещам добрите.

— Ти ми имаше доверие…

— Така е.

Дани се надвеси напред.

— Добре, вярваш ли ми все още?

Арт седеше неподвижен, местейки поглед ту към Дани, ту към Милт. Малка купчинка от пепел се бе събрала в гънката на връзката му.

— Защо имам чувството, че ме изнудват?

— Вярваш ли ми? — настоя Дани.

— Разбира се — отговори Арт след кратко колебание. — Но ще донесе ли пари? — изсумтя той и купчинката пепел се хлъзна по връзката му, изчезвайки зад бюрото му. — Дайте ми само някаква представа.

— Този филм ще въздейства на всеки. Отнася се за равносметката на живота, която човек прави.

— Добре, ако ще говориш за сметки, да повикам счетоводителя си — изкиска се Арт.

— Моля те! — скочи Милт.

— Добре, добре, сериозен съм. Слушам.

Дани се покашля.

— Ще ти го представя в три изречения. Когато филмът започва, виждаме художник на смъртното му легло. Той прави равносметка на миналото си и ние виждаме как е разрушил таланта си. Той се зарича да поправи грешката си, но е твърде късно.

Дани спря и седна. Арт гледаше като бухал към двамата.

— Това ли е филмът?

— Да.

— Това никак не ми изглежда като хит.

— Това е универсална тема — настоя Дани, опитвайки се да скрие досадата си.

— И това зрее в главата ти от години?

— Да.

— Малко хапчета против главоболие ще те отърват от него.

— По дяволите! — Милт скочи отново. — Няма да позволя да обиждат клиента ми.

— Успокой се, Милт.

— Нека ти припомня — Милт посочи с пръст към Арт, — този човек стоеше на същото място преди години и ти предлагаше филм за деца по „Принцът и просякът“. И тогава също не ти хареса, докато не дойдоха приходите. Колко милиона си спечелил от филми за тийнейджъри оттогава?

— Моля ти се — каза Арт, разпервайки масивните си ръце, за да го успокои, като стискаше остатъка от пурата между зъбите си. — Това беше преди години. Но продължавай, Дани.

Дани мълчеше.

— Хей, Дани — Арт се захили. — Ядосан ли си?

— Ядосан съм страшно. — Дани стана и се приближи до бюрото. — Казах това, което трябваше. Няма да се моля, за да направя филм. Напускам.

— Какво? — Пурата падна от устата му.

— Приключвам с „Ейс Филмс“.

Дани се завъртя на токове и се оправи към вратата. Милт скочи от стола си и му прегради пътя.

— Хайде, Дани, успокой се.

Арт излезе тромаво иззад бюрото си.

— Не можеш да напуснеш. Имаме договор.

Дани се обърна и му извика:

— Майната му на договора ти. Ще намеря студио за филма си.

Арт сграбчи с две ръце Дани за раменете.

— Стой сега. Намерил си студио. — „Ейс Филмс“.

Дани се остави Арт да го заведе до канапето. Двамата седнаха.

— Приемам предложението. — Той прегърна Дани през рамо. — Ограничен бюджет. И ще трябва да се придържаш към него.

Дани започна да се успокоява. В Арт имаше нещо особено — точно когато го мразиш, започва да ти харесва.

Милт придърпа един стол и седна срещу тях.

— Ще приготвя договора.

— Не бързай толкова — Арт изгледа Милт свирепо. — Ще го обвържем с договор и за „Парижки рок“… — Той извади от джобчето на сакото си още една пура и я отхапа със зъби. — И „Римски рок“.

— „Римски рок“?! — извика Милт. — За какво говориш, по дяволите? Няма начин!

— Добре, добре — каза Арт, запалвайки пурата си. — Аз съм справедлив човек. Ще махнем „Римски рок“. И без това италианците сигурно ще го осерат.

Дани не слушаше. Бе изпаднал в екстаз. Можеше да започне „Евримен“, филм, за който знаеше, че ще бъде неговият шедьовър.

 

 

— Момченце, никога не съм те виждал толкова ядосан — каза Милт, когато излязоха от кабинета на Арт.

— Борех се за живота си.

— Уплаши ме. Звучеше така като че ли наистина имаше намерение да напуснеш.

— Наистина мислех.

— Луд ли си? Ако „Ейс Филмс“ го откажат, кое друго студио би го приело?

— Бих могъл да го предложа на „Колумбия“.

— „Колумбия“! Те сменят шефовете на студия по-често, отколкото За За Габор сменя съпрузите си. Бегелман, Прайс, Макелуейн, Путнъм, Доун — как беше името й… Никой не стои достатъчно дълго, за да има време да разбере филма. А сега японците може да ги погълнат.

— Е, те поне, когато осерат нещата, се самоубиват.

Гръмогласният смях на Милт бе прекъснат от шофьора, който се приближи с неговия мерцедес.

Докато се движеха по улица Гоуър, Милт мърмореше:

— Не мога да си спомня тази пиеса — „Евримен“. Четох я преди толкова много години, но хубавите приказки, с които я представи на Гън… равносметка… смърт…

— Не е необходимо да ми казваш, че и ти не я харесваш.

— Не е в това работата — каза Милт, поклащайки глава. — Това е, защото… Не зная… Напомня ми на Кафка.

Дани го погледна въпросително.

— Разказах ти за това — филма, който направи Джо Епстайн.

— О, да, един от първите ти клиенти. За какво беше това?

— Не те интересува. Някаква история за един евреин, който стоял пред вратата на съдията и се опитвал да разбере в какво се състои престъплението му.

— И какво става?

— Нищо — каза Милт. — Това е историята.

— Но това е глупаво.

— Дани, ти не си евреин. Трябва да бъдеш евреин, за да го разбереш. Джо Епстайн беше твърде много евреин.

— Но „Евримен“ не е история за нищо. Тя има…

— Момченце, обичам те, но за мен това начинание изглежда твърде интелектуално. — Той вдигна ръце, за да попречи на Дани да го прекъсне. — Но няма значение какво мисля. Аз ще оформя сделката, ти направи филма. Единственото, което има значение, е, че Арт Гън ти даде зелена улица. Така че давай смело напред.

 

 

Бевърли Хилс

Дани бе облечен с любимото си сако от туид и риза с отворена яка. В очакване на срещата си с Патриша бе развълнуван и нервен. На Роудиоу Драйв се спря пред витрината на един луксозен магазин за подаръци, където бе изложено голямо мече. Воден от спонтанен импулс, той влезе.

Не се виждаше никакъв продавач. Зачака нетърпеливо. Най-после успя да привлече вниманието на един надут продавач, който изчезна в склада за дълго и след това се появи, за да съобщи, че мечетата са продадени. Но все пак благоволи да му продаде изложеното на витрината.

Дани погледна часовника си. Хвърли няколко банкноти на щанда и бързо излезе от магазина, без да дочака да му увият мечето. Остатъка от пътя до Бевърли Уилшир мина тичешком. Когато влезе в ресторант „Ел Падрино“, се огледа за Патриша.

— Дани — повика го някой.

Той се обърна и видя Брус Райън, седнал на една маса със своите пъпчиви придружители и привлекателно младо момиче, което гледаше Брус със сляпо възхищение.

— Радвам се да те видя — каза Брус и хвана лапата на мечето.

Приятелите му се закискаха. Дани го поздрави, представяйки си го в черен пеньоар, и отмина. Но Брус Райън протегна ръка и го спря.

— Съжалявам, че работата с филма по Сидни Шелдън не стана. Борих се за теб, но някой взе Джеф Кеню.

— Той е много добър. А аз съм и без това зает. — Дани се опита да отмине, но Брус продължаваше.

— Върху какво работиш? — упорстваше Брус.

— Един проект, наречен „Евримен“.

— По-добре ще направиш да го наречеш „Евриуман“^[1] — засмя се Брус и другите се присъединиха.

Дани се засмя принудено. Спаси го Тони, главният келнер.

— Сепарето ви е готово, мистър Денисън.

С разтуптяно сърце той се промъкна през пълния салон до запазената маса. Изведнъж се спря.

Към него гледаше червеното лице със стоманени очи на Д. Л. Стоунъм.

— Къде е Патриша?

— Седни — проговори червеното лице. — Това е мистър Маккрачън.

До Д. Л. бе седнал масивен мъж, облечен в кариран костюм, който сякаш не бе достатъчен да покрие огромното му тяло. Дебелият му врат изпъкваше над яката на бялата му колосана риза.

Дани седна в ъгъла на сепарето, чувствайки присвиване в стомаха си. Остави мечето до себе си.

— Какво ще пиеш?

— Нищо, благодаря. Ще почакам Патриша.

— Тя няма да дойде — бе сухият отговор.

— Моля?

Д. Л. Стоунъм поднесе своето мартини към устните си, гледайки безизразно към Дани. Отпи голяма глътка и внимателно остави чашата.

Другият мъж седеше спокойно с чаша вода пред себе си.

Дани наруши мълчанието.

— Имам уговорен обяд с дъщеря си.

Червеното лице не промени изражението си, процеждайки думите през тънките си устни.

— Тя не иска да те види.

Дани почувства пулса в слепоочията си. Помъчи се да потисне гаденето, което се надигаше в стомаха му.

— Мистър Стоунъм, не ви вярвам.

Върху червеното лице се появи сардонична усмивка.

— Тогава ще има да чакаш дълго.

Болката в стомаха на Дани се усили. Стоунъм изпразни чашата си и хвърли поглед на придружителя си. Една масивна ръка остави банкнота на масата. Когато станаха да си тръгват, Дани извика:

— Аз съм неин баща.

Д. Л. изправи глава, надвеси се през масата и прониза Дани със стоманените си очи.

— Тази грешка може да бъде поправена.

Дани посегна към гърлото на Д. Л. Стоунъм.

— Копеле такова — промърмори той дрезгаво.

Не успя да види как ръката на дебелия мъж се протегна. Една хватка като менгеме притисна ръката му на масата.

Д. Л. Стоунъм не обърна внимание на присъстващите на околните маси, които започнаха да извръщат глави. Оправи връзката си. Гласът му премина в шепот.

— Слушай, безделник такъв. Внимавай в маниерите си и запомни — ти си разведен.

— Развел съм се с твоята дъщеря, не с моята. Не съм подписвал документите.

— Но Стефани ги подписа. По-добре се консултирай с адвокат. Тя е под попечителство и аз съм законният настойник на детето.

Дани изпита чувството, че ще загуби съзнание. Изведнъж натискът върху ръката му изчезна. Чу шума от търкането на подметки по пода. Остана с наведена глава.

Сервитьорът се приближи и взе празната чаша от мартини и двадесетдоларовата банкнота.

— Желаете ли да видите менюто, сър?

Дани не вдигна глава.

— Искам двойна водка с лед.

След второто питие гаденето в стомаха му намаля, макар че все още чувстваше болка в ръката си. Погледна към безизразното лице на мечето до себе си. Когато сервитьорът постави чашата пред него, той поиска лист хартия и плик.

Отпивайки от третата чаша, Дани се опитваше да измисли какво да напише. Накрая, когато изпразни и третата чаша, написа:

Патриша, скъпа, не се страхувай. Татко няма да те изостави!

Дани остави пари на масата и стана, стискайки мечето. Даде си сметка, че е много пиян. Направи усилие да излезе внимателно от залата. Тони, главният сервитьор, го следеше притеснен с поглед.

Дани се приближи с неустойчива походка до рецепцията и остави плика и мечето пред служителя, опитвайки се да произнесе ясно:

— Моля, оставете това на Патриша Денисън.

Служителят взе плика и с леко отегчение при вида на пияницата, който се люлееше пред него, каза:

— Само за момент, моля.

Дани се подпря с две ръце на плота, опитвайки се да застане стабилно. Мечето го гледаше с празните си очи от копчета.

Когато се върна, служителят съобщи надуто, че в хотела няма регистрирана под името мис Денисън.

— Трябва да има! — изфъфли Дани.

— Съжалявам, сър.

Размътеният мозък на Дани започна да съобразява.

— Патриша Стоунъм?

— А, да — отговори служителят бързо. — Имаме мис Стоунъм.

Той извади писалка, задраска Денисън и написа внимателно Стоунъм.

Погледът на Дани се спря на „Стоунъм“, заличаващо „Денисън“. Постара се да задържи сълзите, които напираха в очите му.

 

 

Когато таксито го докара вкъщи, той не влезе вътре. Вместо това се покатери тромаво по стъпалата до тенискорта. Напълни автомата от една кошница със стари топки и го включи.

Механичната ръка започна да изхвърля топки към него. Той взе една ракета. Всеки път, когато замахваше, виждаше към него да идва главата на Д. Л. Стоунъм. Удряше топките с цялата си сила и ги проследяваше с поглед, когато отиваха отвъд оградата.

Накрая автоматът се изпразни. Той почувства, че е унищожил Д. Л. Стоунъм и якия му придружител. Хвърли ракетата във въздуха с победоносен вик и се затича, за да прескочи през мрежата, но не успя и се строполи на отвъдната страна.

Съвзе се, когато чу един глас да вика името му.

— Дани, Дани… съжалявам, че закъснях!

Облечен в екип за тенис, Милт бързаше покрай къщата. Спря се при вида на Дани, който клечеше на тенискорта и търкаше ръцете си в ризата.

— Какво правиш, по дяволите? Мислех, че ще играем.

Дани погледна към него с размътен поглед.

— Пиян ли си?

Отговорът бе очевиден. Дани се изправи и се затътри към къщата. Милт взе сакото му, изключи автомата и го последва.

Дани стоеше на задната врата и ровеше из джобовете си за ключа. Не можеше да го намери. Нетърпеливо ритна стъклото и го счупи. Мушна ръка вътре и отвори вратата от вътрешната страна.

Милт се поколеба. Не бе виждал никога приятеля си в такова състояние. Сви рамене и внимателно мина по парчетата счупено стъкло. В кухнята Дани сложи глава под крана и остана дълго така, после избърса мократа си глава с края на ризата си.

— Доста рано за пиене. Обядвал ли си?

Главата на Дани все още шумеше, когато влязоха във всекидневната.

— Не — измърмори той. — Не дойдоха на срещата. — Той се изтегна на канапето с ръце под главата си и се загледа в аквариума. — Точно така се чувствам и аз — каза той.

— Как?

— Като тези умрели риби. — Той посочи към две риби, които плаваха с корема нагоре.

Милт свали очилата си и избърса стъклата им.

— Какъв е проблемът?

— Ти не искаш да го чуеш, Милт. И аз не искам да ти го кажа.

— Хайде, момченце; Ти слушаш за всичките ми проблеми. Кажи на Милти.

Дани пое дълбоко дъх.

— Попаднал съм в каша, Милт, истинска каша.

И той се отприщи, разказвайки всичко, което се бе случило в Ед Падрино.

Изведнъж потокът от думи секна. Остана да лежи със затворени очи.

Когато ги отвори, видя, че Милт го гледа през очилата си.

— Знаеш ли какво, Дани? Тъстът ти е дал добър съвет…

— Какво?

— Каза да се консултираш с адвокат, нали така? Това е точно, което трябва да направиш. Разбери къде стоиш. Обзалагам се, че Стив Гордън може да измисли нещо. Обади му се.

Дани се усмихна леко на своя агент.

— Ти си добър приятел, Милт. Почти се чувствам по-добре.

— И освен адвокат ти трябва добра храна. Остани тук и гледай мача по телевизията. — Той хвърли в коленете на Дани дистанционното управление на телевизора. — Ще ти направя сандвич, ако успея да намеря нещо за ядене в тази нееврейска къща.

Дани сменяше каналите, търсейки мача. Въпреки настроението си се усмихна при шума на ужасното тракане, което идваше от кухнята. Реши да стане и да помогне на Милт, когато гласът на телевизора привлече вниманието му.

„Алчността е оправдана. Алчността е здравословна. Може да си алчен и все пак да се уважаваш. — Самодоволната усмивка на Айвън Боуески изгря на екрана. Чуха се аплодисментите на тълпата. След това говорителят каза:

— Това бе мистър Боуески преди две години при обръщението му към випускниците на Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Днес мистър Боуески очаква да бъде осъден на затвор по обвинения за незаконна търговия…“

— Чуй това, Дани. Ето един човек с проблеми!

Милт носеше чиния с ръжен хляб, върху който бе изсипал съдържанието на една консерва със сардини.

— Защо му е било необходимо да краде? — промърмори Дани. — Този човек и хората му печелеха милиони годишно законно.

— Да, но всеки иска повече.

— Сигурно си прав, Милт. Никога не е достатъчно.

Милт погледна часовника си.

— Като говорим за „никога не е достатъчно“ — трябва да се видя с Мерилин. Момченце, ще трябва да ядеш сам. — Той се втурна към вратата, после се втурна обратно.

— Имаш й телефона, нали?

— Да. Ако Сара се обади, ще й кажа, че току-що си си тръгнал, и ще пусна алармата.

— Ти си приятел.

— Как вървят нещата?

Милт се хвана между краката.

— Великолепно!

Дани чу колата на Милт да се отдалечава, стана бавно, погледна в чинията и хвана с пръсти една от сардините. Това му напомни за неговите умрели тропически риби и тогава я остави. Приближи се до аквариума и махна умрелите риби. Изсипа малко храна на повърхността за останалите оцелели четири риби. Те изплуваха и изядоха трохите.

Телевизорът продължаваше да работи. Дани чуваше отделни думи — фалшиви облигации, отровни хапчета, грабежи… Новият речник на корупцията.

Изведнъж чу:

Това е мистър Тед Роузмънт, бившият президент на Секюрити Банк ъф Лос Анджелис, който влиза във федералния затвор Ломпъс… — Дани се обърна рязко. Е, ако това не е русокосото момче на Стоунъм!

Неговата рекламна усмивка изглеждаше малко слаба, докато вървеше във вериги между двама федерални служители. — Мистър Роузмънт е признат за виновен за злоупотреба с фондове над пет милиона долара. Ще излежава присъда от две години в затвор.

Дани изключи телевизора, но в съзнанието му остана това, което бе видял. Боуески, Роузмънт — дребни крадци в сравнение с Д. Л. Този мръсник бе умен. Умееше да краде в рамките на закона.

Дани влезе в кухнята и изхвърли сардините, мислейки си за червеното лице на Д. Л. и езика му, който облизва капка мартини от тънките му виолетови устни.

Този кучи син трябва да даде отчет. Неговият ден на равносметка ще дойде и тогава натъпканият му със скъпоценности сандък няма да го спаси.

Дани избърса ръцете си в една кърпа за чинии. По дяволите! Той удари с юмрук по масата. „Евримен“ бе нравствена пиеса за алчността, идеалният паралел. Защо не бе видял това досега? Това не бе за един корумпиран артист. Той се беше объркал поради собствените си угризения.

Най-после знаеше къде трябва да бъде филмиран „Евримен“ — на Уол Стрийт.

 

 

Дани влезе в паркинга на Звездно авеню номер 1888 и с обичайната трудност намери място за паркиране в подземния гараж. Той си повтори номера — 4-2В, знаейки, че вероятно ще го забрави и ще загуби часове да търси своя ягуар в лабиринта от коли. Когато асансьорът стигна до осемнадесетия етаж, почувства, че вълнението му расте. Влезе в приемната на адвокатската фирма, която имаше почти толкова партньори, колкото тази на Д. Л., и без забавяне бе въведен в кабинета на Стив Гордън.

Той бе семпло обзаведен, но внушителните редици от книги, подвързани с кожа, стигащи до тавана, действаха потискащо. Дани изложи ситуацията, крачейки по килима пред високите прозорци, без да забелязва, че гледката към океана не е скрита от смог през този кристалночист ден. После, подпирайки се на облегалката на едно кресло, попита:

— Мога ли да си върна дъщерята?

Стив се поколеба, като явно претегляше думите си много внимателно. Приближи се и сложи ръка на рамото на Дани.

— Първо защо не дойдеш тук и седнеш?

Дани не се помръдна.

— Виж, Стив, не искам да слушам надълго разни проклети юридически термини или да се оплета във всички тези латински спагети.

— Успокой се — погледът на Стив стана топъл. — Аз също съм баща. Зная как се чувстваш. На колко години е Патриша?

— На седемнадесет.

— Моля те, направи ми услуга и седни.

Дани се остави Стив да го отведе до канапето.

— Отговорът на въпроса ти е, че не можеш много да направиш.

— Нямам никакви права? — избухна Дани. — Искаш да кажеш, че с подписа си Стефани е лишила и мен от права?

— Дани, това, което е сторила Стефани, няма реално значение за тези неща.

— Тогава защо да не заведем дело? Искам да се боря срещу този кучи син, дори и да ми струва всичко, което имам.

— Ще струва повече от това и само ще се оплетеш безнадеждно в тези юридически спагети, които мразиш. Но това няма да ти върне дъщерята. — Стив говореше с монотонен глас. — Добре, ако направим това, което казваш, отиваме на съд. Представи си какво ще се случи. Патриша ще трябва да се изправи пред съда. Тя е на седемнадесет години, Дани, почти възрастта на пълнолетието. Всеки съдия независимо от юридическите доводи ще поиска от нея да направи избор. Искаш ли да поставиш дъщеря си в това положение? — Дани бе стиснал силно челюсти и лицевите му мускули започнаха да потрепват, докато Стив продължаваше. — Повече като приятел, отколкото като адвокат те съветвам да не предприемаш съдебни действия. Не притискай дъщеря си в ъгъла.

— Нищо ли не мога да направя, Стив?

— Можеш. Да бъдеш търпелив. Опитай се да поддържаш контакт с Патриша. Нека знае, че я обичаш независимо от всичко. Тя сама ще дойде.

— Стоунъм не иска тя да ме вижда. Държи я като затворник. Трудно ми е да се свържа дори по телефона.

Стив прегърна през рамо Дани.

— Ще намериш начин. Не казвай, че си го чул от адвокат, но няма да бъде първият случай, когато бащината любов е спечелила делото.

 

 

На излизане от зданието Дани се отби в офиса на Милт, който бе два етажа по-надолу. Преди известно време Милт се бе преместил и сега държеше няколко луксозни помещения. Дани рядко посещаваше свърталището му и винаги се чудеше на хрумванията на Сара. Интериорът в стил Санта Фе бе на мода и сега Милт седеше зад грубо изсечена маса с криви крака, която изглеждаше, че ще падне всеки момент.

Той говореше по телефона.

— Започнах с пионката пред царя… — Милт махна на Дани да влезе. — Ненормално начало!? Създадох ти проблем с двата топа… „дамски гамбит“? Какво, по дяволите, е това? — Той махна на Дани да седне. — Добре, добре, ще бъда у вас за вечеря… да, сряда. — Затвори телефона.

— Виждаш ли какво става, когато децата пораснат, Дани. — Милт го изгледа иззад лампата, изработена от парче вкаменено дърво. — Аз научих това малко копеле да играе шах, а сега ме третира като глупак. Като говорим за деца — как мина със Стив?

— Беше прав. Чувствам се много по-добре. Благодаря.

— Няма защо. Нещо друго да направя за теб?

— Да, отдели ми внимание за няколко минути.

Милт натисна бутона на телефона.

— Задръжте обажданията. — Той се облегна назад в стола си, покрит с индианско одеяло. — Аз съм само слух, момченце.

— Милт, направих някои драстични промени в „Евримен“. Филмът ще започне с директорско съвещание, ръководено от главния корпоративен комбинатор на Уол Стрийт.

— Този филм не е ли вече правен?

— Какъв филм?

— „Уол Стрийт“.

— Милт, това е различно. Само началото и краят на действието се развиват на Уол Стрийт.

— Но ми звучи като нещо, което съм виждал…

— Само послушай. През цялото време, докато се прожектират имената, чуваме сирената на линейка. Председателят на борда на директорите Едуърд Евримен току-що е получил сърдечен удар. Санитарите го карат към болницата. Оттам развиваме историята на живота на Евримен чрез ретроспекции, докато той лежи на смъртното си легло.

— Колко потискащо. Някакъв секс има ли?

Дани каза с принудена усмивка:

— За теб, Милт, ще сложа малко голи момичета.

— Това ще бъде едно подобрение. После какво става?

— Сцени от неговия живот. Хора в мизерия, поради това че е затворил фабрики. Все още работя върху тази част. В края Евримен разбира цялата вреда, която е причинил поради алчността си, но е твърде късно. После искам кулминацията да бъде накрая. В предсмъртния си делириум той се вижда като младеж, застанал в сърцето на Уол Стрийт, където пада и умира. Какво мислиш?

— Е, поне е навременно. Всяка вечер по телевизията…

— Точно това, Милт. Това става днес.

Дани стана да излиза, щастлив, че Милт най-после е разбрал. Вече почти бе излязъл, когато Милт извика:

— Хей, Дани! Този филм би трябвало да ви сближи още повече с твоя тъст. — Кикотенето му отекна в коридора.

 

 

Отключвайки вратата си, Дани чу приглушения звън на телефона. Може би е Патриша. Трябва да е получила вече бележката му. Той се забави с ключалката и почти остана без дъх, когато вдигна слушалката.

— Патриша?

— Не, Дани. Стефани е на телефона. — Гласът й бе тих и спокоен.

— Къде е Патриша?

— Излезе с Д. Л. Както обикновено.

Той отново почувства тъпата болка в стомаха си.

— Тя получи ли мечето?

— Да, постарах се да го получи.

— Благодаря ти. Хареса ли й?

— Много.

Болката в стомаха му отслабна.

— Причината, поради която се обадих, Дани, е… Мислех си, че може да вечеряме заедно и да поговорим. Бих могла да дойда и да приготвя нещо. Винаги си казвал, че аз съм най-добрата…

— Стефани — прекъсна я той. Едно добро ядене би му доставило удоволствие — тя бе отлична готвачка. Но вместо това каза: — Благодаря, не съм гладен.

— Съжалявам. Мислех, че ще е добре да се съберем, преди да замина.

— Къде заминаваш?

— Индия.

— Индия? За какво?

— За да се махна от армията от психиатри на Д. Л.

— Може би ще ти помогнат.

— През целия си живот съм била сред скъпи психиатри. Трябва ми нещо друго. Прочетох за този будистки манастир сред планините. Може би там ще намеря някои отговори.

— Стефани, не отиваш ли твърде далеч? Обмисли това.

— Направила съм го, Дани. Искам да намеря мир в живота си.

Дани си помисли дали не е пияна.

— Но не виждам смисъл в един будистки манастир.

— Ти не си виждал смисъл в никоя религия.

— Какво искаш да кажеш? — попита той с тон, изразяващ несъгласие.

— Не си бил на църква, откакто кръщавахме Патриша.

Дани почувства, че раздразнението му расте.

— Ти просто бягаш. Би трябвало да си тук. Патриша има нужда от теб.

— Нищо не мога да направя за Патриша. Твърде късно е. Д. Л. е пуснал пипалата си твърде дълбоко.

— Но тя все още е наша дъщеря.

— Наистина ли? — гласът й се промени и тя затвори телефона.

Дани седеше, гледайки в телефона. Съжаляваше, че не е бил по-мек с нея. Тя се мъчеше да реши проблемите си. Но Индия изглеждаше такова отчаяно решение. Притесняваше се за нея и замалко не й се обади.

Вместо това той се обади на един цветарски магазин и поръча букет от бели рози, които да й бъдат изпратени. Стефани обичаше бели рози. Не прибави картичка към букета.

 

 

На следващия ден Дани се върна в хотел „Бевърли Уилшир“ с твърдото намерение да види Патриша, преди Д. Л. да я е откарал за Лонг Айлънд с частния си самолет.

Той прекара дълго време пред Ел Падрино, гледайки през въртящата се врата към новата част на хотела. Изведнъж го видя. Придружен от масивния си бодигард, Д. Л. вървеше бързо, държейки Стефани за ръката. На два пъти тя се опита да се освободи, явно раздразнена от това отношение. Бедната Стефани, зряла жена, третирана като непослушно дете. Щеше ли това да се случи някой ден на Патриша? Когато колата замина, Дани изтича през пътя и взе асансьора направо за апартамента на Д. Л.

Патриша отвори при почукването му. Бледото й лице се озари от широка усмивка и тя се хвърли на врата му.

— Татенце, татенце!

Изтича и грабна мечето.

— Чудесен подарък. Точно като мечето, което някога имах като малка.

— Надявах се, че ще си спомниш.

Толкова приличаше на майка си — почти жена и все пак като дете, с мечето в ръце.

— О, татенце, съжалявам, че трябваше да отменим обяда. Д. Л. ми даде бележката. Разбирам колко си бил зает.

Дани бе удивен. Искаше му се да извика „Той е проклет лъжец!“, но не каза нищо. Това би внесло само повече объркване в живота на чувствителната му дъщеря.

Тя настани мечето до вазата с цветята, които Дани бе изпратил на Стефани.

— Мечо обича да седи в градината — каза тя, смеейки се.

— Хубава градина е, с чудесни цветя.

— Да, те са на мама. Не зная кой ги изпрати — нямаше картичка, но тя бе много щастлива.

Дани се настани до нея на кушетката.

— Къде е майка ти?

— О, Д. Л. я заведе на лекар. Мама не искаше да отива.

Тя взе едно от цветята и започна да го върти нервно в ръцете си.

— Мама е толкова нещастна. Тя винаги спори с Д. Л. Не зная защо — той е толкова добър. Просто иска да й помогне.

— Скъпа, понякога нещата са по-сложни, отколкото изглеждат.

Листенцата на цветето се сипеха по пода. Патриша седеше с наведена глава.

— Татенце, разбирам за развода. Наистина. Д. Л. ми обясни. — Тя го погледна тъжно. — Но все пак ние можем да поработим върху един филм заедно, нали?

— Разбира се, че можем, скъпа.

— Д. Л. не обича много филмите, но може би ти ще му обясниш как се правят. Той наистина не разбира. Защо не говориш с него, татенце? Тя погледна часовника си. — Той трябва да се върне всеки момент.

— Може би някой друг път, скъпа. Наистина трябва да се връщам в студиото. — Той я прегърна силно. Последва неловка пауза. — Погрижи се добре за мечо.

— Обещавам, татенце.

— И никога не забравяй, че те обичам много, каквото й да се случи.

— И аз те обичам, татенце.

— И винаги ще бъдеш моето малко момиченце?

— Винаги.

— Винаги?

— Винаги.

Докато слизаше с асансьора, Дани избърса сълзите си, които се бяха събрали в очите му. Слава богу, че не я бе загубил. Сега имаше надежда да се надява, че може да бъдат заедно както едно време.

Вратата на асансьора се отвори на партерния етаж. Застанал точно срещу него, бе Д. Л. Двамата мъже останаха неподвижно за момент.

Д. Л. наруши мълчанието:

— Аз не правя напразни заплахи. Ще те унищожа.