Ингрид Паркър
Свитъкът на Дракона (9)

Шеста глава
Да разсееш мъглата

Акитада обърна гръб на опустялата зимна градина и пристъпи за пореден път към тялото на починалия господар на дома. Наведе се над разпилените по пода документи и се зачете в тях. Не откри нито дума за откраднатите данъци.

С тежка въздишка ги върна на приблизително същите места, на които ги бе заварил при влизането си, и се изправи, за да се протегне. Отвън вече се чуваха гласове — сред тях долови този на Джунджиро. Очевидно хората на властта вече бяха пристигнали.

Оказа се, че е сгрешил. Капитан Юкинари разговаряше с момчето. Забелязал Акитада, направи церемониален поклон, полагащ се за неговия офицерски чин.

— Веднага щом разбрах новината, пристигнах, ваше превъзходителство — рече той, докато тичешком взе няколкото стъпала на дървената веранда. — Голямо нещастие, наистина.

Акитада си помисли колко блед е днес капитанът под слънчевия загар и че очите му са изморени и малко разсеяни. Дали беше от мъка за господаря Тачибана? Едва ли. Нямаше как да са близки. Разликата в годините им бе значителна, а и Юкинари беше в Кадзуса едва от миналото лято. Въпреки всичко видът му бе на човек, който не е спал много през изтеклата нощ.

— Така е, капитане — опита се да звучи спокойно Акитада. — Но какво ви води тук?

— Бях по работа в префектурата, когато Сато дойде и съобщи новината. Простете за нетактичността, но вие как се забъркахте в тази история, ваше превъзходителство?

— Исках да изразя уважението си към бившия губернатор и така открих тялото.

Юкинари пристъпи напред, но Акитада не се отдръпна от рамката на вратата, с което даде да се разбере, че няма да го пусне вътре.

— Казаха ми, че е паднал — опита се да надникне капитанът през рамото на Акитада. — Толкова пъти го молих да внимава. Беше станал съвсем крехък. Вероятно така е, като минеш шейсетте. Доста сериозна възраст, нали?

Последните думи върнаха мислите на Акитада към красивата жена, която бе държал в ръцете си, и усети, че е склонен да се съгласи.

— Познавали сте го значи. На мен не ми се стори толкова немощен. Понякога такива аскетични на вид хора далеч надживяват своите много по-охранени връстници.

Капитанът сякаш търсеше думите си. Той погледна към пътеката и почеса брадичката си.

— Икеда идва насам. Лично. Ако имате някакъв по-важен ангажимент другаде, ваше превъзходителство, мога да остана тук и да го изчакам. Ще ми се да ви освободя от задължението. — Погледът му се спря на Джунджиро, който се въртеше наоколо, гледайки да не изпусне някоя дума, и сбърчи чело към него.

— Благодаря ви за загрижеността, но няма да се възползвам — отговори Акитада. — Чувствам за свой дълг да остана. От друга страна, вие не би трябвало да сте ангажиран по някакъв начин, нали? Или бихте искали да изкажете подкрепата си на госпожа Тачибана?

Юкинари отметна рязко глава. Погледът му бе впит в лицето на Акитада, а от изненада устата му стоя известно време отворена. По едно време се усети, затвори я и се отдалечи с бързи крачки. Акитада го изпрати с поглед, докато се скри зад градинската врата. Не можеше да се освободи от объркването, което все повече го обземаше. За втори път Юкинари демонстрираше толкова силни емоции.

Мисълта за младия капитан и причините за поведението му занимаваше съзнанието на пратеника на императора, когато в двора, воден от Сато, се появи Икеда с хората си. Префектът носеше същата лишена от украси дреха от тъмносиня коприна и когато го видя, Акитада се запита дали изобщо някой си беше лягал в този град предишната нощ. Префектът бе придружен от двама по-низши служители и двама следователи, които отдалеч се разпознаваха по униформените си червени палта с характерните отличителни знаци — лък с колчан.

Когато Икеда забеляза Акитада, се поклони дълбоко с подобаващо уважение. Останалите се смутиха и последваха примера на своя началник.

— Каква неочаквана чест — промърмори Икеда, докато изкачваше стъпалата. — Слугата ми каза, че ваше превъзходителство най-неочаквано сте се озовали тук и сте намерили тялото. Твърде необикновено съвпадение. — Успя да придаде на последното изречение въпросителна интонация, сякаш присъствието на Акитада бе подозрително.

— Също толкова неочаквано, колкото и вашето присъствие — контрира Акитада. — Винаги ли разследвате лично смъртните случаи? Това обикновено е задължение на местните съдии по убийствата.

Сивкавата кожа на Икеда пламна.

— Нашият съдия по убийствата е по работа в съседен район — сковано отвърна той. — А и господарят Тачибана е личност, за която бих дошъл, независимо от всичко. В знак на уважение. — Той замълча и после добави: — Не защото бяхме много близки. Той беше човек, който не окуражаваше подчинените си към близки отношения.

— Значи сте били префект и по негово време?

Странно изражение пробяга по лицето на Икеда — горчивина, негодувание и нещо подобно на нездраво задоволство.

— Така е — призна Икеда, след което даде знак на подчинените си да приближат. — Позволете да ви представя моя секретар Ога и следователя, уважавания Ацушиге.

Последва размяна на поклони.

— Може би ваше превъзходителство ще сподели с нас, ако със своя опит е стигнал до някои заключения по този случай, докато моите хора направят оглед.

Акитада кимна и отстъпи встрани. Икеда и придружаващите оставиха обувките си пред входа и пристъпиха вътре.

Пратеникът на императора разказа подробно кога е пристигнал, как е намерил тялото и описа най-общо състоянието на помещението. Префектът го изслуша любезно, след което се извини и отиде при следователите, които разглеждаха тялото. Секретарят също приклекна до тях и започна да води бележки. Огледът приключи много бързо, но мъжете дълго се съвещаваха за нещо шепнешком, докато най-сетне Икеда кимна и се върна при Акитада.

— Сигурен съм, че и вие сте на мнение, че случаят е съвсем ясен — потри ръце Икеда, жест, който доста раздразни Акитада. — Горкият старец е работил до късно, качил се е на стълбичката, загубил е равновесие, олюлял се е, ударил е главата си в ръба на писалището и е починал. Стълбичката, разпилените документи, позицията на тялото и следите от кръв и коса върху плота потвърждават тезата ни. Най-вероятно е станало късно през нощта. Все пак моите скромни възможности на провинциален следовател не могат да се мерят с вашия опит, ваше превъзходителство. Ето защо ви моля за мнение.

Акитада се поколеба, но въпреки това заяви:

— Зима е и в ранните часове на деня е много студено. Смъртта може да е настъпила и доста по-късно през нощта или дори в ранните часове на сутринта. А раната в черепа според мен подсказва за силен удар в задната част на главата.

— Напълно съм съгласен — кимна Икеда. — Слугата сподели с нас, че господарят му често работел до късно. Което се потвърждава и от доказателствата. Човекът се прибира снощи от вечерята, на която бяхме и ние, вероятно леко замаян от храната и изпитото вино. Решава да поработи. След това сънен или със слаб световъртеж се качва на стълбичката, за да вземе документи от горните рафтове. Те се изсипват отгоре му и той се подхлъзва. Съвсем ясно е. Много съм ви благодарен за наблюдението. Ще приключим с документирането всеки момент, така че не мога да задържам повече ваше превъзходителство.

Акитада погледна още веднъж тялото, кимна на Икеда и хората му и напусна кабинета. Отвън обу ботушите си и се отправи към Сато и Джунджиро, които още стояха на пътеката.

— Време е да вървя — обърна се той към стария слуга, — но се надявам да следите за това никой от документите да не бъде взет. Префектът е убеден, че смъртта на господаря ви е резултат на нещастен случай. Следователите вече приключват с огледа и не би трябвало да се интересуват от документите. Предпочитам да не споменавате пред никого, че съм се интересувал от тях.

Старецът кимна мълчаливо, а Джунджиро предложи ентусиазирано:

— Ще остана на верандата и ще пазя денем и нощем.

— Не се налага — усмихна се Акитада. — Предполагам, ще имате много работа през следващите няколко дни.

— Вярно — въздъхна Сато. — Не си довършил метенето на пътеките, Джунджиро. Тичай да си вземеш метлите. Съвсем забравих за това. Ама че ден! — Той заклати тревожно глава.

— Чакайте малко — огледа се Акитада. — Ти мете ли тук, след като снегът спря? — обърна се той към момчето.

— Не, ваше благородие. Днес изобщо не съм чистил снега. Тъкмо щях да изляза, когато Сато дойде, за да ни съобщи за смъртта на господаря.

— Значи е време да се залавяш за работа, момче — изръмжа Сато и Джунджиро изчезна от погледа му.

Старият слуга изпрати Акитада до вратата към улицата.

— Приемаше ли много приятели господарят Тачибана? — попита Акитада, преди да се разделят.

— Не и напоследък, господине. Едно време беше друго. Много хора идваха тук. Тогава първата съпруга на господаря беше жива. Но всичко се промени.

— Доколкото разбирам, отдавна работиш за господаря си — съчувствено отбеляза Акитада. — В днешно време вече трудно ще намериш по-стар слуга, който да е толкова загрижен. Обикновено хората се оттеглят от служба и оставят младите да се грижат за господарите.

Сато въздъхна пресекливо.

— Нищо ми няма на мен. Здрав съм като бивол. Погрешно е да се смята, че възрастните хора не могат да вършат работа както младите. Четирийсет и пет години съм при моя господар — много преди да се появи втората му съпруга, и винаги съм се грижил добре за него. — Човекът потрепваше от вълнение, а очите му бяха пълни със сълзи.

Акитада си спомни нещо, което Джунджиро му беше споменал, и реши да научи малко повече.

— Настоящата госпожа Тачибана е отскоро тук, така ли?

Сато обърса очите си.

— Да, господине. Дъщеря е на стар приятел на господаря. Обещал да се ожени за нея на смъртния одър на баща й. Когато първата госпожа почина, младата пое грижата за домакинството. — Слугата стисна устни и хвърли сърдит поглед към главната къща. Очевидно не харесваше много новата си господарка.

— Винаги е трудно да свикнеш с новите обстоятелства — хладно отбеляза Акитада. — Не е толкова просто да обърнеш лоялността си към друг човек. Освен това толкова млада жена вероятно няма достатъчно опит. — Спомни си крехкото създание, почти дете, което му се беше усмихвало така плахо.

— Може и да е така — с равен глас констатира Сато. — Когато първата господарка почина, тръгнаха едни слухове и повечето слуги напуснаха. Останахме само петима и си гледаме работата. Двамата с Джунджиро сме единствените мъже. Той е глупаво хлапе. Но не мога да съм навсякъде.

— Няма да те задържам сега, но ще се върна, за да прегледам документите на господаря Тачибана. Ако има някъде странична врата, може да използвам нея, за да не преча на семейството по време на траура.

— Зад имота има една такава врата, но я държим заключена. Ако предупредите навреме, ще се погрижа Джунджиро да е там, за да ви пусне.

— Чудесно.

Сато се опита да отвори вратата и докато му помагаше, Акитада попита небрежно:

— Не си местил мебелите в студиото скоро, нали?

— Не, господине. Господарят никак не обичаше промените. Много държеше на това.

 

 

Когато влезе в малкия двор към техния павилион в рамките на трибунала, Акитада завари Тора да седи на огрените от слънцето стъпала на верандата. До него, опрени на една от подпорните греди, се виждаха две дълги тояги.

— Чакам ви вече няколко часа. Закъснявате.

И сред равни подобна забележка се смяташе за признак на лошо възпитание. А произнесена от слуга беше направо скандална. Всеки друг на мястото на Акитада би заповядал Тора да бъде безмилостно нашибан с пръчки. Той обаче само примигна. Решил бе да приеме Тора такъв, какъвто е, защото не можеше да се лиши от приятелството му, което засега и харесваше, и му беше необходимо. Пълната липса на уважение към високостоящите, кристалната му непосредственост и грубите понякога, но напълно откровени забележки му бяха много по-ценни от голото подчинение и послушание. Боеше се, че всеки опит да го промени щеше да го прогони.

— Излязох много рано тази сутрин, за да посетя господаря Тачибана — простичко каза той. — Когато стигнах там обаче, го заварих мъртъв и се наложи да изчакам съответните органи.

Тора ококори очи.

— Я гледай! Значи някой се е добрал до него преди вас.

Точно това си бе помислил и Акитада.

— Какво те накара да кажеш подобно нещо?

— Изчезнали сте рано сутринта, без да се обадите дори на стария Сеймей — ухили се Тора. — Стана ми ясно, че сте тръгнали по някаква следа.

— Така е. Може и да си прав, макар префектът да го нарече нещастен случай. Да оставим подробностите за по-късно. Ако искаш да се разкършиш, нека го направим сега и после ще се изкъпем. Тази сутрин пропуснах.

Съблякоха се до кръста и оставиха свалените дрехи върху перилата на верандата. Тора взе бамбуковите тояги, хвърли едната на Акитада и започнаха. Въздухът беше още студен, но слънчевите лъчи вече бяха успели да разтопят повърхностния слой сняг в това заветно място, техния двор. След само няколко маха голите им тела лъснаха от пот. В продължение на известно време и двамата не мислиха за нищо друго, освен за съревнованието и за това кой е по-сръчен и умел. Въздухът ехтеше от виковете им и почукването на тоягите, от хрущенето на мокрия чакъл под краката им. Неколцина от служителите на трибунала надникваха плахо през прозорците и вратите, но бързо се скриваха. Увлечени в играта, те нападаха, отстъпваха, замахваха, завъртаха се, сблъскваха се и разменяха удари, докато не им остана дъх и лицата им пламнаха от напрежение. Тора беше в малко по-добра физическа форма и успяваше да притисне Акитада в ъгъла, но пък Акитада бе по-пъргав, а и вече се бе научил да планира движенията и стъпките си. Партията завърши в момента, в който Акитада успя да избие тоягата на Тора, а той се подхлъзна и се стовари на земята, избухвайки във весел смях.

— Да вървим към банята — извика Акитада, хвърли своята тояга и се отправи с бързи стъпки към банята. Чувстваше се разкършен и щастлив. В този момент нито една от тревогите му нямаше значение. Най-сетне бе победил Тора. Очевидно бе станал достатъчно добър. Кръвта му ликуваше и той буквално подскачаше от щастие.

Ухилен до уши, Тора вървеше след него.

Само след няколко минути двамата лежаха един до друг, потопени в топлата вода. Двама слуги от банята с препаски топяха торбички с оризови трици във ведра със студена вода и разтриваха лъсналите тела на къпещите се.

— Много скоро не ще има на какво да ви науча. Вероятно няма да имате повече нужда от мен.

Акитада, който току-що бе излял отгоре си ведро леденостудена вода, се топна бързо в горещата вана. От рязката промяна на температурата тялото му се отпусна блажено. Той се потопи до брадичката, опря тил в дървения ръб и затвори очи.

— Не ставай глупав — промълви той на Тора. — Не мога да се лиша от останалата част от задълженията ти.

— Така си и помислих — самодоволно се обади Тора и също се потопи във ваната. — Започна да ми харесва да решавам загадките ви и да стигам до дъното на проблемите.

— Ъхъ — унесено отвърна Акитада. Чувстваше как един по един мускулите му омекват и кожата се отпуска. Челото му се покри със ситни капчици влага, които полека-лека се спускаха надолу към брадичката.

Господарят Тачибана го беше поканил да го посети — думите му бяха не само тревожни, но и наситени с тайнственост. А някой го бе убил още същата нощ. Защо ли? Да предотврати срещата между двамата може би? Дали старецът не знаеше нещо, което можеше да сподели с инспектора? Нещо, свързано с данъците? Сигурно не беше случайно. Само някой, който бе чул думите на бившия губернатор, може да го е убил. Акитада се опита да си спомни кой стоеше най-близо до тях в този момент. Мотосуке положително е бил наблизо — като домакин беше длъжен да придружи до изхода най-високопоставените. Кой още? Юкинари? Икеда? Или Джото? За нищо на света не можеше да си спомни.

Реши да не се напряга в момента и насочи мислите си към дома на Тачибана. Това бе дом на заможен и образован човек. Макар и семпла наглед, къщата беше просторна, красиво проектирана и подредена. Мебелите и предметите в студиото бяха от висококачествени материали и с чудесна изработка. Акитада се замисли за собственика им. Фактът, че бившият губернатор се бе заел да пише история на своята провинция, доказваше, че човекът е със сериозно отношение към задълженията си към потомството. А и по всичко личеше, че обича градинарството. Беше сериозен и с висок морал, като в същото време търсеше мир и духовно щастие в създаването на красота. С други думи, мъж с достойнства. Такъв човек не би приел да извърши престъпление против своя император. Очевидно бе очаквал пристигането на Акитада, за да проговори. Дали обаче можеше да се разчита на здравия му разум? Едва ли. Иначе как да си обясниш, че човек на неговата възраст ще се ожени за онова младо момиче, почти дете, което той видя да стои плахо на прага на студиото с изпълнени със сълзи очи и влага по…

Нечия ръка го стисна за рамото и го разтърси.

— Ако заспите, ще се удавите — изръмжа до него Тора. — Хайде да излизаме. Искам да чуя повече подробности за онова убийство.

Сеймей се присъедини към тях около изкорубения мангал в стаята на Акитада. Един прислужник донесе обяда им — ориз и мариновани зеленчуци. Тора наля вино в чашите.

Щом слугата напусна стаята, Акитада им разказа подробно за събитията в дома на Тачибана и показа зеленото късче, което бе прибрал от косата на бившия губернатор.

— Убеден съм, че е убит — спокойно заключи Акитада. — Тялото беше прекалено внимателно поставено. Убиецът е направил грешка с местенето на писалището. Освен това раната на главата е на темето, а не встрани, където е логично да се удари човек, когато пада върху ръба на една маса. Икеда се опита да ни го внуши, посочвайки кутиите с документи по рафтовете. Държеше на версията си, че някоя от тези кутии е ударила стареца и го е зашеметила. Ако беше така, по кутията щеше да има следи от кръв, а не върху писалището. А и тези кутии не са толкова тежки, че да нанесат смъртоносен удар. Черепът на Тачибана беше счупен. Икеда неясно защо, много държеше да се знае, че смъртта е в резултат на нещастен случай.

— Какво очаквате от един чиновник? Нищо чудно и той да е замесен. Което обяснява и пристигането му там. Сигурно е седял в канцеларията си и само е чакал да го повикат. Само така може да поправи най-бързо и грешките. Положително не е очаквал да ви завари там.

— Великият мъдрец твърди — настръхна Сеймей, — че служенето на императора е най-висша чест за всеки поданик. Хората, които заемат дадена длъжност, получават образование за това. Докато хората от по-низша класа, които си изкарват ориза с тежък труд, нямат нито време, нито възможност да учат. А ти си от тази класа, затова по-добре си затваряй устата, когато по-издигнатите говорят.

Лицето на Тора пламна, но за изненада на Акитада той само отбеляза:

— Да чуем тогава ти какво мислиш. Така ще мога да се поуча малко и може би ще стана по-издигнат.

— Много добре — благородно се съгласи Сеймей. — Мисля си, господарю, че префектът просто е некомпетентен. Чиновниците в провинцията — обърна се той към Тора — обикновено нямат голям опит с разследването на престъпления, а и в случая той просто е замествал местния магистрат. Според вас по кое време е настъпила смъртта, господарю?

— Прав си, това може да е от значение — кимна Акитада — и бих искал да бях по-сигурен. Предполагам, че Тачибана едва ли е починал повече от два или три часа преди пристигането ми там. Което означава, че не е отишъл в кабинета си веднага след като се е върнал от вечерята. Беше сменил дрехите си. Освен това никъде не видях свещ или мангал. Не може да е работил върху документите в момента на убийството.

— Нали казахте, че тялото се е вкочанясвало? — възрази Сеймей. — Трябва да е било там цялата нощ.

— Времето е студено. Особено нощем. Това е ускорило процеса. По което и време да е настъпила смъртта, Тачибана не е починал в тази стая. Убили са го някъде другаде, а после са пренесли тялото и са го положили така, че да се създаде впечатлението за случайно падане. Забелязах обаче, че налъмите са съвършено сухи. Освен това, разбрах го едва на тръгване, някой се бе погрижил да помете снега от пътеката между главната къща и студиото. Не слугите бяха свършили тази работа, ето защо е ясно, че убиецът се е постарал да премахне следите от стъпки, които неизбежно е оставил по покритата със сняг пътека. Щеше ми се да знам по кое време през нощта е започнало да вали. — Акитада обърна очи към Тора.

Почувствал се поканен, младият мъж отговори:

— Според мен, за да успее, след като е нанесъл смъртоносния удар, да пренесе стареца през градината, убиецът е бил здрав и силен. Неприятно ми е да го кажа, но от това, което чувам, този префект не е много симпатичен. А няма да се изненадам и ако убиецът е бил капитанът — млад е и е войник.

— Това ми напомня, че и Юкинари се появи и се опита да влезе в студиото. Държеше се малко странно, когато му предложих да отиде и да се погрижи за младата вдовица. Така или иначе, присъствието ни тук притеснява някои хора и чувствам, че скоро ще се приближим към целта. Смущава ме само фактът, че се движа някак в мъгла. Знам, че посоката е вярна, но не виждам напред.

— Сетих се! — възкликна Тора. — Като казахте вдовица… Тя е млада, нали?

— Много млада — сбърчи чело Акитада.

— А хубава ли е?

Акитада смутено започна да търси думите си.

— Може да се каже, че е много хубава.

— Ето ви и мотива — плесна с ръце Тора. — Красивият капитан успява да съблазни младата жена. Щом старецът разбира, че капитанът се опитва да подрони щастието му, тъй като разполага и с по-добри сечива, ако мога така да се изразя, се скарват и капитанът го цапардосва по главата.

— Глупости! — скочи сърдит Акитада. — Сеймей ще се окаже прав. Мръсният ти език се движи по-бързо дори от мръсния ти мозък.

Най-неочаквано Сеймей се застъпи за младежа.

— Може и да е прав, господарю. Само дето го изрази по-грубо. Не всички женени жени са съпруги, нали разбирате? Толкова голяма разлика във възрастта в повечето случаи води до разногласия в семейството. Нещо, което лесно може да се разбере от слугите. Известна е приказката, че обикновено съпругът последен разбира какво става. Жените са създания без особен морал.

— Достатъчно! — отряза го Акитада. — Доникъде не сме стигнали с разследването на изчезналите конвои. Ти, Тора, прекара миналата седмица в доста свободни занимания, докато ние със Сеймей се ровихме от сутрин до вечер в сметките на губернатора. Какво можеш да докладваш?

— Прекарах много време в дома на Хигекуро, господарю — леко смутен отвърна младежът. — Опитвах се да схвана обстоятелствата в провинцията.

Сеймей само изсумтя презрително.

— И какви са обстоятелствата в провинцията? — хладно поиска да знае Акитада.

— Богат район. Много ориз, добър климат, плодородна почва. Освен това са започнали да произвеждат коприна.

— Това не е новина — прекъсна го нетърпеливо Акитада. — Видяхме черничевите гори по пътя край пристанището. А и коприната е част от стоките на техните данъци.

— Все едно, съседът на Хигекуро е натрупал цяло състояние от нея. Отоми ми разказа, че човекът започнал от малко магазинче, в което продавал евтини памучни и конопени тъкани. Постепенно минал и към коприна и преди да се усетят съгражданите му, станал един от търговците на едро, с мрежа от складове на пристанището и тук в града. Вдигнал високи огради пред съседите си и вече не разговарял с никого.

— Доста подозрително — закима Сеймей с глава. — Мъдрецът казва: добродетелта никога не е отшелник. Винаги има и съседи. Търговецът на коприна е човек без добродетелност, иначе щеше да сподели радостта от богатството си със своите съседи.

— Може пък да се страхува да не го оберат — сухо отбеляза Акитада. — Има ли голяма престъпност в града, Тора?

— Не повече отколкото на всяко друго място, където има струпване на по-заможни хора. Според Хигекуро щяло да има много повече престъпления, ако не били войниците в гарнизона.

— Капитан Юкинари спомена, че гарнизонът бил подсилен след изчезването на първия конвой — Акитада подръпна замислено меката част на ухото си. — Предполагам, че новите попълнения войници, заедно с послушниците, които Джото привлича към храма, може да създадат проблеми.

Тора поклати глава.

— Имам усещането, че на хората им харесва присъствието на войниците, а свикват с монасите, стига заради тях да прииждат повече поклонници. Това се отразява добре дори на школата на Хигекуро. Някои от войниците ходят на уроци или тренировки, а търговията на Отоми с рисунки върви добре пред поклонниците.

— Какви рисунки?

— Не ви ли казах? Това момиче рисува чудесно. Образи на светци и будистки мандали^[1], за които поклонниците плащат добри пари, дори по една сребърна пръчка. Трябва да видите нейните работи. Толкова са живи, сякаш си там.

— Къде? — попита Сеймей, който както винаги държеше да е съвсем конкретен. — Светците и мандалите не са истински. Как може да ги нарисува като реални места и хора?

— Е, може би не точно тях — опита се да се защити Тора, — но тя е направила наистина хубави картини на планините и морето.

— Бих искал някой ден да се срещна с твоите приятели — усмихна се Акитада. — Отоми трябва да е много добра художничка, щом толкова харесваш работите й.

Тора се усмихна доволно. След това, поглеждайки крадешком към Сеймей, попита:

— Господарю, мислите ли, че човек като мен може да се научи да пише? — Забелязал изненадата по лицата на другите двама, той добави изчервен: — Искам да знам само няколко знака. Няколко приятни думи, които ще се харесат на едно момиче.

— Мога да ти покажа как се държи четчицата и как да правиш чертите — за кой ли път изръмжа Сеймей. — Но това умение си заслужава да бъде овладяно, и то не за да пишеш любовни бележки на жените. А жените и без това не могат да четат. Главите им не могат да възприемат такива неща.

— Обещавам да се старая много, Сеймей — рече пламенно Тора. — Но не си прав за Отоми. Тя умее да пише и чете.

— А другата дъщеря? — поинтересува се Акитада.

— Аяко ли? — сбърчи чело младежът. — Тя е мъжкарана. Помага на баща си да тренира учениците по бойни изкуства. Няма да ви хареса.

— Сигурно. Поне по начина, който ти имаш предвид — въздъхна Акитада, но в съзнанието му бе образът на крехкото създание в дома на Тачибана. Изправи се, изтупа копринената си дреха и добави: — Редно е да посетя госпожа Тачибана, за да изкажа съболезнованията си. Много е млада и очевидно без опит, така че вероятно ще има нужда от съвети за уреждането на делата на починалия й съпруг. Сеймей, заеми се с окончателния доклад за губернатора, а ти, Тора, най-добре се залавяй с нещо полезно, като например да поговориш с местните хора.

Сеймей изгледа господаря си и заяви с наставнически тон:

— По-опасни от тигър са алените поли на женската долна риза.