Ингрид Паркър
Свитъкът на Дракона (17)

Четиринайсета глава
Зелени късчета, синьо цвете

Сеймей и Акитада пристигнаха пред задната порта на имението на Тачибана късно сутринта на следващия ден. Посещенията на Акитада сутрин в обществената баня го лишиха не само от утринните упражнения с Тора, но и доста намалиха часовете му за работа. Чувстваше се изморен и виновен, ето защо беше изнервен и почти не размени и дума с Джунджиро, който им отвори.

Момчето заприпка след Акитада към кабинета на господаря, като хвърляше към госта очаквателни погледи. Щом стигнаха до стъпалата на верандата, Акитада го погледна и отсече:

— Нямаме нужда от теб, но по-добре не съобщавай на господарката, че сме тук. — Обърна смръщено лице към главната къща, разположена сред притихналата градина. Снегът бе изчистен навсякъде, с изключение на местата под храстите и срещу северната стена на залата, където бе изложен покойният. Нямаше никакво желание да се среща със зимната пеперуда. — Хайде — изсъска Акитада и вдигна крак на първото стъпало, за да свали ботушите си.

— Да ви донеса ли чай и мангал?

— Не, благодаря. Няма да стоим дълго.

Момчето се обърна да си върви и Акитада седна на верандата, за да се събуе. Сеймей се настани до него.

Джунджиро, който не си бе тръгнал, не се сдържа и попита:

— Арестувахте ли капитана?

— Капитана ли? — Акитада си спомни какво му бе казала, че е видяла, майката на момчето. — Не. Капитан Юкинари не е бил в града в нощта, когато бе убит господарят ти.

— Че кой друг би могъл да бъде?

— Майка ти е сбъркала.

— Моята майка никога не бърка — пламна Джунджиро. — Ей сега се връщам. — И той се спусна презглава нанякъде.

Акитада въздъхна и се надигна.

— Хайде, Сеймей, да свършваме тук.

Двамата бяха свели глави над документите, сортираха и четяха, когато Джунджиро се появи отново.

— Майка ми каза, че е видяла шлема на капитана. Носел го и преди, когато идвал на посещение. По него имало червени шнурове и бил опасан от широки сребърни ленти. Сигурна е, защото помнела как червеното се откроявало на фона на синята му дреха.

Акитада пусна на масата сведенията за производството на коприна в провинцията и отбеляза:

— Синя дреха ли? Защо капитанът ще носи шлем и синя дреха? С шлем върви униформа, а не обикновена дреха. — Той разтри тила си, който го болеше неприятно, и се опита да фокусира размътения си поглед върху лицето на момчето.

— Вярно — зяпна то. След миг широко усмихнато додаде: — Радвам се, че не е той.

Акитада само поклати глава, примигна няколко пъти с надеждата, че ще пропъди болката, и се върна към работата си. Успяха да приключат с прегледа на документите навреме, за да не изпуснат обедния си ориз. Акитада хапна едва-едва.

— Нищо не открихме сред документите на Тачибана — въздъхна той. — Или е бил твърде предпазлив да остави черно на бяло подозренията си, или убиецът е прибрал документите, които биха могли да го злепоставят.

Тора кимна и се обърна към Сеймей, за да обясни нещо по упражненията, които бе подготвил под ръководството на стареца.

— Защо не внимавате, вие двамата — ядоса се Акитада. Знаеше, че забележката се отнася по-скоро до него самия, отколкото до спътниците му. Главата му беше замаяна, а и малкото, което бе хапнал на обяд, се надигаше към гърлото му. Вероятно предишната вечер беше прекалил със скаридите и виното. — Нека да помислим за убийството. Поредицата от събития започна с прошепването на поканата на Тачибана да го посетя в дома му. Приемаме, че е искал да сподели някаква тайна, толкова опасна, че не е посмял да я довери на никого от присъстващите. Юкинари и Мотосуке излизат от списъка на заподозрените поради факта, че са отсъствали от града. Остават само Джото и Икеда.

— Мисля, че и двамата са замесени — обяви Тора. Оригна се, протегна се и скръстил ръце под тила, се излегна по гръб. — Гологлавият спи с момчета, закопава монаси живи, а Икеда е чиновник — мошеник. На мен това ми стига.

— Говориш глупости — сряза го Сеймей. — Как може двамата да са виновни за едно и също престъпление? — Старецът наля на Акитада чаша чай.

— Има ли още вино? — попита Тора и подпря глава на лакътя си.

— Много пиеш. Виното е причина да говориш толкова глупости. Освен това седни прилично в присъствие на господаря.

Тора се понадигна.

— Защо да е глупаво игуменът и префектът да са съдружници?

Акитада разтриваше слепоочията си. Не само стомахът му се бъркаше, но сега се появиха и болки в главата. Чувстваше се изтощен, но не можеше да определи къде беше причината — среднощната екскурзия в манастира или любовните занимания с Аяко.

— В думите на Тора има известна логика — рече той. — Джото осигурява човешката сила, а Икеда — информация за конвоите.

— Видя ли, старче? — самодоволно се обърна Тора към помощника на господаря.

— И сляпата костенурка попада понякога на парче дърво във водата — изгледа го кисело Сеймей.

— Само че това не ни помага за убийството на Тачибана, нито ни дава основания да арестуваме и двамата.

— Възможно е някой да си е сложил шлема на капитана, за да се предреши. Освен това така чудесно се прикрива обръснатата глава — допълни Сеймей.

Акитада мислеше за картината на Отоми.

— Възможно е също така при госпожата да е бил нейният любовник и съпругът да ги е изненадал. Джото обаче не ми прилича на любовник. — Той порови в кутията за писмени принадлежности, за да извади зелените парченца, но пръстите му попаднаха на друго. Извади оттам мъничкото цвете орнамент, което намериха в таблата на уличния продавач.

Колко отдавна му се струваше това сега. Питаше се защо ли бе пазил толкова време това парче? По някакъв необясним начин усещаше, че това цвете има особено значение. Освен че приличаше на грамофонче, бе изработено от злато и син емайл вероятно в чужда страна и Акитада не можеше да си представи откъде се е появило. Религиозен орнамент? В такъв случай можеше да е свързано с Джото и пренасянето на религиозни предмети.

— Сеймей, спомняш ли си го? — вдигна той цветчето нагоре.

Старецът се взря продължително и въздъхна.

— Изсипахте прекалено много пари на оня мошеник за боклуците му.

Акитада прибра цветето обратно в кутията.

— Искам да отидете с Тора в гостилницата на пазара. Келнерката там ти беше хвърлила око. Особено след като й подари всичката стока на продавача. Питай я къде живее той. Вероятно е чест посетител на заведението й. Намери го и попитай откъде има това цвете.

— Господарю — започна Сеймей, чието лице се бе изпънало от напрежение, — не може ли Тора сам да отиде?

— Съжалявам, приятелю, но ти единствен си го виждал. В това време Тора се бореше с преследвачите на Отоми. Нямаше да те моля, ако не бях убеден, че е важно.

Изправи се и затъкна зеленото парченце в пояса си.

— Става късно. Отивам при вдовицата и този път твърдо съм решил да открия оръжието на престъплението. Тачибана е бил ударен от тежък предмет някъде в тази къща. Най-вероятно в покоите на жена му и тя няма как да не знае. — Естествено, не сподели, че я подозира като извършител на убийството, нито колко много се тревожи от това посещение.

Вече в двора на трибунала, си спомни за Икеда и спря. Наистина трябва да е много разсеян, за да забрави, че Икеда, другият заподозрян в кражбата на данъците, няма как да знае за интереса и действията на Акитада, свързани със случая Тачибана, до церемонията в храма. Изкуши се да отложи плановете си, но реши да не го прави. Зави към резиденцията на губернатора, където обсъди с Акинобу проблема, пред който се бе изправил.

 

 

Домът на Тачибана тънеше в тишина, огрян от слабото зимно слънце. Зяпачите се бяха разотишли и Джунджиро му отвори почти мигновено. До него на пътеката в двора стоеше кутия и препълнена кошница. Майката на момчето и една друга жена, приведени под тежестта на привързани за гърбовете им денкове с дрехи, излизаха в този момент от ниската сграда, където бе изложено тялото на господаря им, поклониха се на Акитада и отминаха.

— Какво става? — попита Акитада, след като ги изпрати с поглед.

— Тръгваме си. Сато вече си отиде. Племенницата му дойде да си го прибере. Господарката я беше повикала. Онова старо чудовище се разпорежда сега и ни заповяда да си вървим.

— Съжалявам — искрено рече Акитада. Нищо не можеше да направи, за да им помогне. — Не се безпокой. Всеки би наел добри слуги като теб и майка ти.

— Ще се справим — изпъна гордо рамене Джунджиро. — Умът ми сече. Може да работим и за вас?

Акитада неочаквано се почувства ужасно изморен и му се прииска да свърши тук час по-скоро.

— За съжаление не е възможно — въздъхна той. — Заведи ме сега при господарката.

Почака известно време пред покоите на вдовицата, но най-накрая го приеха. Когато прекрачи прага, Акитада видя, че вътре няма никой друг, освен старата дойка. Този път тя се държеше по-почтително и го заведе до същия нисък параван, където постави копринена възглавница, върху която да седне.

— Не очаквахме днес уважаваното ви посещение — промълви тя на третия или четвъртия си поклон. — Господарката ще бъде тук всеки момент. — Жената напусна стаята през другата врата, вероятно отиде да помогне на госпожа Тачибана да завърши тоалета си.

Щом се загуби от погледа му, Акитада огледа стаята. В общи линии нищо не се бе променило от последното му посещение. Същият дебел килим на фигури, картината с жеравите висеше между двете ниски масички. Върху едната от тях бе поставена висока китайска ваза, а на другата — изкуствено дърво с нефритени листа и златни цветове. Всъщност дървото не беше тук миналия път. Акитада пристъпи, за да го разгледа отблизо. Красива дрънкулка, която преди липсваше. Спомни си, че в деня на погребението съзнанието му регистрира липсата на симетрия. Две еднакви масички изискваха и две еднакви вази. В този миг му просветна. Вазата беше зелена.

Приближи другата масичка и измъкна зеленото късче от пояса си — същия цвят, същата глазура. Едната от вазите бе използвана за убийството на Тачибана.

Той улови тънкото гърло на предмета и го вдигна. Беше тежък и би бил чудесно оръжие. Джунджиро не спомена ли, че слугите, които непрестанно били обвинявани, че чупят предмети в дома, всъщност са невинни? Нямаше да е трудно да се разбере дали такова обвинение е било отправено сутринта след убийството. Върна оцелялата ваза на мястото й и коленичи, за да разгледа китайския килим. Много скоро откри търсеното петно. Беше почти до ръба и още влажно. Разтвори високите власинки и откри по-надолу кафеникави следи. Разтри ги с пръст и след това помириса. Без съмнение това бяха следи от кръв. Раните на главата обикновено кървят обилно, а в кабинета видяха съвсем малко петно. Господарят Тачибана бе убит тъкмо в тази стая. Имаше и доказателство.

Доловил звуци от съседното помещение, Акитада успя да се върне на своята възглавница, преди вдовицата да влезе.

Със ситни стъпки, тя пристъпи в стаята, облечена в тъмносива коприна, както изискваше траурът. Върху дрехата си бе облякла китайски жакет в прелестни розови цветове, с избродирани пеперуди. Десенът му напомни първото посещение при нея и в съзнанието му отново изникна образът на сломена пеперуда, попаднала без време в заснежена градина. Въпреки всичко усети как в сърцето му се прокрадва известно съчувствие към дребната, приличаща на дете красавица, която бе свела клепачи, а красивата й коса се спускаше почти до земята. Живот с много възрастен мъж, който посвещава цялото си време на градината и работата в кабинета си, сигурно е труден за разглезено младо момиче, непознало никога радостите на любовта.

Той се поклони.

В неговия живот бяха настъпили сериозни промени от последната им среща. Аяко го бе научила, че жените могат да бъдат страстни. Нищо чудно, че тъжната пеперуда тук се бе поддала на изкушението. Красотата й беше образец на стандарт, прославящ младостта и крехкостта на жените. Много мъже биха били привлечени. Не само Юкинари се бе поддал, а и той самият. За щастие, не изпитваше вече онова влечение към мекото парфюмирано създание, което в този момент се настаняваше зад паравана.

Дойката наля вино в чаша, оставена пред Акитада, и ги остави сами. Знаеше, че виното само ще влоши главоболието му, но изгълта жадно течността. Тя охлади малко пламъка в гърлото му. За първи път му мина мисълта, че ако се разболява, няма по-неподходящ момент.

— Трогната съм от вашата любезност — промълви тихо гласът от другата страна на хартиената преграда. — Простете ми за онази бележка. Написах я в момент на неизразима скръб и самота.

— Няма защо. Писмото беше очарователно. Съжалявам, че важни дела ме задържаха и ми попречиха да изпълня по-рано даденото обещание.

— Единственото ми желание е да се оттегля от света, за да скърбя за загубата на своя съпруг. Не мога да го направя в момент, когато разни хора изразяват подозрения за това как е настъпила смъртта му.

Гледай ти! До нея са стигнали слухове. Дали слугите са се разбъбрили? Това обяснява внезапното им освобождаване. Сърцето му отново се затвори към нея. С информацията, която вече имаше, той никак не вярваше на преструвките й в момента. Стори му се, че в стаята е прекалено топло и се поти. Бе забравил да си вземе хартиени кърпички и все повече му се искаше да приключи тук час по-скоро.

— Съпругът ви е бил убит, госпожо — рече той рязко. Гласът му прозвуча по-глухо от очакваното, а потоци влага се стичаха вече по гърба му.

Иззад паравана се разнесе хленч, последван от тихо хълцане.

— Боях се от това. А съм сам-сама в този жесток свят. — Неочаквано домакинята му сгъна част от паравана и отправи огромните си, пълни със сълзи очи към Акитада, протягайки в същото време умолително ръка. — Вие сте единствената ми надежда, господарю — изхълца тя. — Сам-сама съм, без никаква подкрепа. Слугите на съпруга ми напускат и няма да има никой с нас — две безпомощни жени. Ами ако убиецът се върне? Моля ви, отведете ме оттук.

Подразнен от нейното представление, Акитада я изгледа намръщен и проследи как долната й устна започна да трепери, а двата горни предни зъба се притиснаха в нея. Заприлича му на мишка. При нормални обстоятелства сигурно щеше да се опита да си поиграе като котка с мишка, но главата много го болеше и си мечтаеше за още една чаша вино.

— Ще бъда много по-полезен, ако знаех кой е човекът, от когото се боите.

— Нали ви казах? Това е чудовището, което уби моя скъп съпруг — зави тя отново. Малката й бяла ръка докосна неговата умолително. Акитада скръсти ръцете си и нейната увисна, после се отпусна върху коляното му. — Защо се държите така… отчуждено? Бяхте толкова мил с мен преди — умолително попита тя. Тъй като той мълчеше, продължи: — Къщата е толкова голяма и съвсем празна. Едва ли сте настанени удобно в трибунала. Ако дойдете да живеете тук, ще се чувствам в по-голяма безопасност. — Пръстите й стиснаха леко коляното му. — Ще ви служа с цялото си сърце. От първия миг, в който ви видях, знаех, че…

Ако не му беше толкова зле, сигурно щеше да се разсмее, но му беше лошо, затова само я изгледа с нарастващо отвращение и дръпна леко крака си.

— Защо не ме харесвате? — възкликна тя. — Казвали са ми, че съм красива. — След това видимо омекна и прошепна: — Знам как да доставя удоволствие на един мъж. Покойният ми господар не се интересуваше от нежности, но вие сте млад. От мига, в който ви видях, знаех, че кармата ми е да ви служа или да умра. — Тя пролази до Акитада, сграбчи коленете му и зарови лице в скута му. Действието й беше толкова открито еротично, че Акитада скочи рязко и отстъпи назад. Тя също се изправи. Впила очи в лицето му, развърза пояса си и спусна надолу жакета и дрехата си, така че се показа голото й тяло. — Не ме напускай, любов моя — прошепна.

— Покрийте се — извърна лице Акитада. Тялото й, с малки гърди и обръснат венерин хълм, му приличаше на дванайсетгодишно дете. От тази гледка, заедно с открито съблазнителното й поведение, само му се повдигна още повече. Какъв човек трябва да беше нейният любим, запита се Акитада. — Покривате със срам не само себе си, но и паметта на вашия съпруг. А що се отнася до страха ви от убиеца, вие го знаете най-добре, защото мъжът ви е убит в същата тази стая от любовника ви във ваше присъствие. — Още докато изричаше тези думи, той усети, че сбърка, но въпреки това искаше да стигне докрай.

— Трябва да сте полудели — кресна тя и грабна дрехите си, за да се покрие.

Акитада извади порцелановото парченце от счупената ваза от пояса си.

— Това беше намерено в косата на съпруга ви. Съвпада напълно със зелената ваза тук. Любовникът ви е използвал другата зелена ваза, за да убие господаря Тачибана. При удара я е счупил и сте обвинили слугите, че в небрежността си са я строшили. Междувременно сте преместили с любовника си тялото в кабинета, за да изглежда така, сякаш Тачибана е починал в резултат на подхлъзване и случаен удар в главата. Раната му не може да е станала случайно. Освен това дървените му чехли бяха напълно сухи и чисти въпреки падналия сняг. Някой беше помел пътеката, за да премахне следите, останали в снега.

— Не — хълцаше вдовицата. — Не е вярно! Кълна се в Амида, невинна съм. Бях вярна на съпруга си. Защо ме измъчвате?

Акитада замаян попи с края на ръкава си влагата, избила по челото му. Трябваше да я принуди да признае.

— Слугите знаят за любовниците ви. В съда ще кажат истината. Наказанието за прелюбодействие и убийство на съпруг е смърт чрез бой с пръчки. Предлагам ви да кажете истината, преди стражарите да ви свалят дрехите в съдебната зала и да ви нашибат с бамбукови пръчки.

Очакваше тя да се разпищи или да припадне, но жената притисна крайчето на ръкава до устните си. Очите й засвяткаха с особен блясък. Само след миг тя беше легнала в краката му.

— Недостойната ви робиня признава — мълвеше тя. — Изменях на съпруга си, но не съм го убила. Знам, че трябва да платя цената за прелюбодействието си, но съм млада и не знаех какво правя, а когато осъзнах, вече беше късно. Моля ви, имайте милост.

Ръцете й се плъзнаха към краката на Акитада, но той отстъпи назад.

— Разкажете ми какво се случи — с леден глас заповяда той.

— Бях съблазнена с красиви думи — през хлипания започна тя. — Когато си дадох сметка какво се е случило, поисках да прекратя връзката, но той ме принуди да продължа, като ме заплашваше, че ако се откажа, ще съобщи на съпруга ми. Тъй като съпругът ми никога не ме посещаваше в стаите ми с настъпването на нощта, любовникът ми идваше, когато си поиска. Караше ме да отключвам задната врата, щом всички заспят.

Тилът и гърбът на Акитада бяха плувнали в пот и дрехите му прилепваха неприятно за тялото.

— Минете към нощта на убийството — просъска той.

— Съпругът ми се върна от вечерята при губернатора и не знам защо дойде в стаите ми. Завари ни и заплаши, че ще разгласи на всички за връзката ни. Любовникът ми хвана вазата и го уби. — Тя похлупи лице. — Толкова беше ужасно. Накара ме след това да му помогна да прикрием следите.

— В такъв случай сте толкова виновна, колкото и той.

— Не съм. Не съм виновна. Той го удари. — Сълзите вече се лееха като порой. Тя заудря с юмруци по пода.

— Престанете! — извика Акитада и преглътна мъчително. Гърлото го болеше все повече и повече.

За негова изненада, тя седна, завърза отново пояса си и изтри лицето си с края на ръкава.

— Господарю — заговори тихо. — С вашата мъдрост и щедрост не може да не разбирате, че едно наивно момиче от провинцията става лесна плячка за сладките слова на един хубав войник. Съпругът ми окуражаваше приятелството ни. Истина е, че се влюбих в жестоко чудовище, но тогава не го разбирах. Не може да искате едно глупаво момиче да понесе последствията за убийство, което не е извършило.

— Ако смятате да хвърлите вината върху капитан Юкинари, това само потвърждава престъплението ви, защото е бил вън от града в нощта на убийството. Прикривате истинския убиец. По-добре да признаете. Лъжите не ви помагат. Единствената надежда за милостива присъда е да дадете доказателства срещу любовника си. Всичко свърши.

Красивото й лице се изкриви от ярост. Тя скочи и се спусна срещу него. Ноктите на малките й пръсти се впиха в лицето му. Той я отхвърли от себе си, след което с изумление видя как тя отново разтвори дрехите си със замах и собственоръчно надра лицето и тялото си, докато по бялата кожа се появиха кървави следи.

В следващия миг закрещя за помощ.

Вратата се отвори със замах и дойката влетя. Писъците й запригласяха на тези на господарката. Шумът завибрира в разкъсваната от болки глава на Акитада. Той се отпусна безпомощно на възглавницата и притисна длани до ушите си.

Вдовицата спря да пищи и просъска:

— Глупачка. Къщата е празна. Бързо тичай до префектурата. Доведи стражи. Този мъж ме нападна, за да ме изнасили. Бързо!

Жената се спусна навън и в стаята се възцари благодатна тишина. Акитада свали длани. Предположи, че дойката най-вероятно е съучастник и сигурно сега отиваше при Икеда. Късно беше да преосмисли ситуацията. Събитията щяха да поемат своята логика на развитие.

— Ще съжаляваш! — изсъска младата жена. — Ще видим на кого ще повярват сега. Ти си чужденец тук, един от многото пропадащи благородници от столицата, за които толкова сме чували, докато аз съм съпруга на бившия губернатор. Горчиво ще съжаляваш, че се опита да ме забъркаш в това.

Акитада наостри уши, доловил шумове отвън. Много скоро с облекчение различи тежките стъпки на войнишки ботуши по дървените дъски. Госпожа Тачибана се сви в единия ъгъл на стаята с разтворени дрехи, за да се виждат кървавите следи по гърдите й. Застана в поза на многострадална жертва. Когато вратата се отвори, тя ридаеше тихо.

Войници от гвардията на губернатора нахълтаха вътре и широко ококориха очи към полуголата жена.

— Арестувайте този мъж — протегна тя пръст към Акитада. — Той ме изнасили. Дойде тук под предлог, че иска да поднесе съчувствието си, след което ме нападна, разбирайки, че няма кой да ме защити. Слава на боговете, че все още има справедливост за бедните вдовици.

— Лейтенант Кенко, ако не се лъжа — обади се Акитада и кимна на офицера, който предвождаше войниците. Човекът откъсна очи от гърдите на госпожа Тачибана и отдаде чест. — Разбирам, че секретарят Акинобу ви е разяснил ситуацията. Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо. Искам да арестувате госпожа Тачибана по обвинение за убийство на съпруга й.

— Как така? — изпищя вдовицата. — Нямате власт тук. А и тези мъже не са от префектурата. Няма съмнение, че сте ги подкупили. Отказвам да тръгна, докато не пристигнат стражите.

Лейтенантът хвърли смутен поглед към Акитада. В този момент вратата отново се отвори и дойката влетя вътре, следвана от Икеда и група облечени в червени униформи стражари.

— Ето този — посочи дойката с пръст Акитада.

Тук бе дошъл самият Икеда. По-зле от това не можеше да бъде. Единственото, което му оставаше, бе да изиграе внимателно ходовете си и да се надява, че съперникът му ще сбърка. Лесно е да се каже, но не е толкова просто да го осъществиш, особено когато главата ти се цепи от болка, а мислите и идеите ти се изплъзват като мокри попови лъжички.

Икеда огледа войниците и едва тогава съзря Акитада.

— Ваше превъзходителство — промълви той видимо смутен. — Какво се е случило? Бях се запътил да разследвам убийство в квартала на проститутките, когато тази глупава жена дотича и с писъци съобщи, че господарката й била нападната. Виждам, че е станала някаква грешка.

— Идвате тъкмо навреме, префекте — рече Акитада, с искрената надежда, че гласът му няма да го издаде колко силно му се вие свят. — Тук също е станало престъпление. Обвинявам госпожа Тачибана и нейната дойка в убийството на покойния господар Тачибана.

— Ваше благородие! — разкрещя се дойката и се опита да разбута войниците, за да стигне по-близо до Икеда. Двама яки мъжаги я хванаха през кръста, повдигнаха я от земята и я дръпнаха назад. Хилеха се широко, докато тя риташе и ругаеше в ръцете им.

Придържайки дрехата си с една ръка, госпожа Тачибана прекоси стаята и зашлеви звучен шамар на дойката.

— Млъкни! — просъска тя.

Жената мигом онемя.

С разтреперан от гняв глас, вдовицата се обърна към лейтенанта.

— Господарят Сугавара изсипа торба с лъжи, за да се измъкне от обвинението, че е нападнал беззащитна вдовица. Дойката ми е свидетел на недостойното му държане. Настоявам да я пуснете незабавно!

Акитада усети, че всеки момент може да загуби контрол над положението. Към пулсиращата болка в главата и щипенето в гърлото се прибави силно гадене. Обърна се към Икеда с известно усилие.

— Доказателствата за убийство тук са неоспорими. Ваза също като онази, която виждате на масичката, е била оръдието на убийството. Господарят Тачибана е паднал ето тук и кръвта му е изцапала килима. Петното още се вижда. Госпожа Тачибана, нейната дойка и посетителят й са пренесли тялото през градината до кабинета и са го оставили така, че да инсценират падане. Някой от тях е помел пътеката. Една от прислужничките и друг свидетел също са видели как мъжът съучастник изчезва в уличката през задната врата.

Икеда преглъщаше неспокойно и оглеждаше стаята. Мълчанието продължаваше, докато той оцени най-сетне положението.

— И кой е предполагаемият съучастник? — попита най-сетне префектът.

— Госпожа Тачибана отказа да съобщи името му. Опита се да обвини капитан Юкинари, но по една случайност знам, че не е бил в града в нощта на убийството.

Икеда гледа известно време втренчено, след което промълви:

— Убийство. Кой би помислил? Как съм пропуснал да забележа?

Стомахът на Акитада се разбунтува и той усети, че всеки момент трябва да излезе на чист въздух.

— Какво чакаш, човече? — обърна се той остро към префекта. — Такова гнусно престъпление подкопава най-съкровените основи на нашата нация. — Даваше си сметка, че звучи надуто, но пет пари не даваше. — Уважението и дългът към съпруга са поругани от тези жени. Да не би да не си съгласен?

— О, да! Напълно! — отвърна Икеда, който местеше объркано очи от едната жена към другата. Госпожа Тачибана го гледаше втренчено. Той се покашля за пореден път. — Ужасно престъпление е наистина съпруга да вдигне ръка срещу мъжа си или слуга да помогне в убийството на своя господар. Те трябва да понесат най-тежкото наказание. — Той даде знак на подчинените си. — Арестувайте тези жени.

Дойката запелтечи объркано.

— Накарайте я да млъкне! — отсече Икеда.

С помощта на войниците на Кенко стражите укротиха жената. Госпожа Тачибана плачеше тихо, но не оказа съпротива.

Всичко свърши.

Акитада се запрепъва навън. Успя по пътя да кимне на лейтенанта и Икеда, преди да излезе с бързи крачки на двора. Студеният въздух блъсна покритото му с пот лице като с ледена вода. Стоя известно време така и поемаше с пълни гърди свежия въздух. В следващия миг обаче стомахът му се надигна отново и той се извърна, за да повърне.

Изобщо не разбра как успя да се прибере в квартирата в трибунала, но там бе тъмно и празно. Смътно си спомни, че изпрати Сеймей и Тора в града по работа, и се просна на пода както си беше облечен.

Известно време след това се надигна. Изгаряше от температура. Свали дрехите си и останал само по копринената долна риза, която бе залепнала за влажната му кожа, той се добра до писалището и изгълта на един дъх остатъците от чая на Сеймей в чайника. След това потъна в неспокоен сън.

Събуди се и втори път, но сега трепереше от студ. Опита се да повика Сеймей, но от гърлото му не излезе никакъв звук, а зъбите му тракаха така неудържимо, че се отказа. В стаята цареше пълен мрак. Надигна се и се опита да отвори сандъка, в който бяха прибрани завивките, но не можеше да удържи треперенето на ръцете и краката си. Зави му се свят, стомахът му се разбунтува и той повърна изпития чай. Макар да усещаше гърлото си така, сякаш бе погълнал живи въглени, и главата му туптеше като барабан, поне гаденето беше изчезнало. Акитада се покри с дрехите си и отново легна.

Сънува невероятни кошмари. Госпожа Тачибана кръжеше над него и отваряше с нокти на орел гърлото му, докато крилете й на пеперуда разхлаждаха пламналото му чело. Аяко се появяваше и изчезваше в облаци пара, той напразно се опитваше да я достигне. В един миг зелените парченца се превърнаха в пръстите му на листенце, което, трепкайки, полетя във въздуха и се съедини със синьо цвете. Асагао, помисли си той — утринна красавица. То се полюшваше на лунната светлина, а капката роса на едно от листенцата му изведнъж се превърна в кръв.