Уилям Дийл
Тай Хорс (38)

ПРИ ЛЕДЪРНЕК ДЖОН

Синг насочи корабчето към пристана на кръчмата „При Ледърнек Джон“.

— Дръжте се спокойно, освен ако не възникне някаква опасна ситуация, ясно ли е? — каза Хатчър.

Синг и Джоуи кимнаха. Синг ги последва, когато тръгнаха по импровизирания дървен кей и влязоха в бара. На една доста внушителна по размери абаносова плоча над вратата беше вдъпбан надписът: Бар „ПОСЛЕДНА ГРИЖА НА ЛЕДЪРНЕК ДЖОН“, а на долния ред — ОСНОВАН 1977 г.

Хатчър остана изненадан, когато влязоха в заведението. Той беше очаквал да види някакво евтино, мърляво кръчме, изпълняващо ролята на оазис за душите в контрабандното царство на Тс’е К’ам Мен Ти. Но големичкият по размери салон се оказа чист и добре подреден. От едната страна имаше около двайсетина маси, а освен тях и една маса за билярд, която явно беше мината първата си младост. Някакъв негър със сплетена на конска опашка коса беше тегнал на рамо върху масата за билярд и спеше. Беше облечен във военни пангалони с убит маслинен цвят и шарена хавайска риза, а нагънатото под глвата му яке в защитен цвят му служеше за възглавница. От другата страна на помещението беше разположен барът — дълъг изискан дъбов бар, покрит с плочки.

— За поспеден път видях такъв изискан бар в Париж. — отбеляза Хатчър.

— Докаран е от една кръчма в Монткок — обясни му Коуен. — Както разправят, Джон Моряка бил спечелил цялото обзавеждане на комар и го докаран тук на един шпеп. Само че… тук можеш да се наспушаш на какви ни не невероятни истории.

Заведението беше почти празно. Вътре имаше само трима души, ако се брои и тоя, дето спеше на масата за билярд.

Единият от тях беше едър мъжага, седнал на един от високите столове край бара над чаша бира. По главата му имаше по-малко косми, откопкото по билярдна топка, беше обпечен в клин и куртка в цвят каки, а масивният му корем преливаше над военния кожен колан. „Този сигурно е Холандеца“, помисли си Хатчър. Кожата по плешивата му глава беше обгоряла от слънцето и се лющеше. Годините тежък живот по реката бяха оставиш опустошителни следи по лицето му, подпухнали зачервени очи със спукани кръвоносни съдове в тях. Носът му беше подут и осеян с брадавици, а очите му бяха скрити зад издутите клепачи, което му придаваше малко заспал вид.

Другият беше самият Ледърнек Джон. Той беше огромен мъж, висок най-малко шест фута и три инча, тежък поне двеста и двайсет фунта, с ниско остригана червена брада. Ръкавите на камуфлажната му риза бяха навити почти до рамената му и откриваха бицепси с обиколка колкото на гума на камион. Ледърнек Джон изглеждаше като бивш шампион по кикбокс. Не дебел, а едър и як. Изключителен. Косата му беше гъста, започнала да избелява. В очите му горяха весели пламъчета, сякаш току-що беше чул някаква смешна история и в следващия момент щеше да се разсмее. „Пенсиониран шампион по кикбокс, помисли си Хатчър, няма какво друго да е.“ Той погледна зад едрия мъжага и видя моряшките пагони с три нашивки, забити на стената с нож от въоръжението на морските пехотинци.

— Не се разрешава внасянето на железа тук, каубои — каза Ледърнек Джон с глас, който звучеше приятелски, но не допускаше възражения. Хатчър и Коуен дадоха оръжията си на Синг. Бодигардът китаец пъхна под колана си късоцевния „Ауг“ и „Питон“-а на Коуен и излезе навън, където остана облегнат на стената до входната врата. Другият китаец от техните хора, който беше останал на корабчето, отиде в задната му част близо до руля и седна там с опрян на коляното си автомат „Узи“.

Хатчър се насочи към бара. Стената зад самия бар беше превърната в изложба на моряшки принадлежности. Хаотично закачени медали: „Пурпурно сърце“, „Флотски кръст за храброст“ — тия двата бяха достатъчни за да загуби Хатчър интерес, но до тях пък бяха наредени лека картечница М-60, две пушки М-16, една едрокалибърна ловджийска пушка, автоматичен армейски пистолет 45-и калибър, снимки, колани, манерка. А под стената тезгяхът на нивото на бара беше отрупан с армейски и флотски колани, кутии с боеприпаси и няколко пълнителя, ленти за картечницата.

Хатчър сви юмрук с палец насочен хоризонтално встрани. Това беше „дап“, знак с който ветераните от бойните действия във войната във Виетнам при среща си разменяха помежду си. Този ритуал можеше да бъде продължен и по-нататък с поредица от пляскания по дланта и почукванията на кокалчетата на пръстите, за да се определи и частта, в която са служили. Джон погледна надолу към юмрука, после вдигна очи към лицето на Хатчър и на лицето му се изписа нещо като усмивка. И той сви юмрук по подобен начин, после вдигна капака на една старомодна охладителна камера с лед и извади оттам две бири. Не свали поглед от Хатчър, докато отваряше бутилките. После тупна едната на бара пред Хатчър.

— Не забравям лице, което съм видял дори веднъж — каза той.

— Добра способност — прошепна Хатчър.

— Виждал съм те веднъж в Нанг. Беше, ъ-ъ, чакай да видим — май че ’73-та, някъде по същото време на годината.

Хатчър се усмихна, но не отговори нищо.

— Ти си Хатчър — продължи Ледърнек Джон. — Познах те още като влезе през вратата. Бях в Сийлс с едно от нашите момчета, което те познаваше.

— Щом така казваш — каза шепнешком Хатчър.

— Много приказки се носят за теб тук, в нашия край — каза Джон, кимайки бавно с глава и устата му се изкриви в нещо като усмивка.

— Така ли? — отвърна му Хатчър.

Джон кимна с глава.

— Чуват се какви ли не неща — продължи той. — Не мога да разбера дали си от добрите момчета, или си от лошите. Съдът още не се е произнесъл по тоя въпрос.

Мъжът, спящ върху масата за билярд, се размърда, обърна се леко и погледна над рамо със сънен поглед към Хатчър и Ледърнек Джон.

— Не вярвай на всичко, което чуеш — каза Хатчър. Вдигна изпотената бутилка в знак на наздравица и отпи една стабилна глътка. Реши да опита късмета си и да измъкне нещо от Ледърнек Джон.

— Търся един мъж — каза Хатчър. — Флотски пилот, името му е Коуди, бил е свален над Делтата през ’72 г.

— Не съм чувал такъв — каза Джон с тон, който слагаше край на разговора.

— Възможно е да е бил във военнопленнически лагер на виетконговците някъде насам, около Муанг.

— Не съм чувал такъв — повтори Джон. После се наведе през бара към Хатчър. — Слушай, по тия места нравите са доста особени. Искам да кажа, че обесниците, дето се движат тук, не си казват дори и едно „здрасти“, като се срещнат, просто се разминават ей така, ясно ли ти е? Но тук, при мен в бара, е нещо като свободния град Данциг^[1], разбираш ли? Никой не задава никакви въпроси.

Никой не отговаря на никакви въпроси. Просто така, срещаме се и се разминаваме. — И вдигайки ръка, той очерта един кръг във въздуха. — Това тук са моите правила. Никой не ги оспорва. Ако пристъпиш извън тая граница, ще си имаш работа с мен. Това е положението.

— Благодаря — каза Хатчър.

Чернокожият върху масата за билярд се беше обърнал и наблюдаваше групичката на новодошлите, преструвайки се на заспал, макар че не пропускаше нито един детайл от действията им през нолупритворените си очи.

— Здравейте, мис Чийн — обади се от бара Джон, когато Хатчър се върна на масата. — Добре дошли отново в „Последна грижа“. Какво ви води тоя път? За хапване и пийване ли сте дошли или бартер?

— Има ли някакво бренди? — попита Коуен.

— Най-доброто. „Арманяк ’78“.

— Това са мои гости — обади се човекът от бара с твърд холандски акцент и се отправи към тях. — Пиши го на мойта сметка.

Мъжът пое ръката на Дафни с голямата си космата лапа, гледайки с преценяващ поглед към Коуен и Хатчър.

— Приятно ми е да ви видя — каза им той.

— И на нас. Холандецо — отвърна тя. — Това е Тсу Фи. — После кимна към Хатчър. — А това е наш приятел, Том.

— Том, хм — каза скептично той. — Разбрах, че сте дошли да половите риба.

Хатчър бързо се усмихна с една широка усмивка, обърнал поглед към Холандеца.

— Просто търсим един стар приятел — избоботи дрезгаво той.

— Виждам, че вече се запознахте с Джон — каза Холандеца, опитвайки се да завърже разговор.

— Просто размяна на любезности.

— Ja^[2], разбира се. Добре, хайде да сядаме и да говорим. След малко трябва да тръгвам.

Той се приближи до масата и седна при тях. Хатчър отправи към него изпитателен поглед, преценявайки начумерения търговец. Подутите му очи бяха зачервени отвътре, а устата му беше изкривена в нещо като постоянна презрителна гримаса.

Холандеца се наведе над масата и каза шепнешком на Хатчър.

— Виж какво, знам кой си, ясно ли е? Няма проблеми. И не ме интересуват разправиите ти със Сам-Сам.

— Какво знаеш за разправиите ми със Сам-Сам? — изръмжа ужнезаинтересувано Хатчър.

— Е, нали знаеш какви истории се носят.

— Не — каза Хатчър, гледайки изпитателно търговеца, — и какво се носи?

Холандеца погледна въпросително Дафни, сякаш да я понита: Защо се държи така тоя янки? Тя отмести поглед встрани. Това си беше работа на Хатчър и тя реши да не се меси в нея.

— Слушай, не съм дошъл да си търся белята — каза Холандеца. — Дойдох тук, защото мис Дафни ме помоли, ясно? Знам всичко за теб, Йинг бинг. Гледам да стоя встрани от тия работи, разбираш ли? Ако разберат, че съм говорил с теб, ще си имам неприятности.

Йинг бинг. Тайнствения войн. Никой досега не го беше наричал така в негово присъствие. Хатчър се направи, че не е чул.

— Просто съм любопитен — каза Хатчър. — Чух да се говори, че между нас имало някакво недоразумение.

Холандеца вдигна удивено вежди и се разсмя.

— Недоразумение? Ja, добре казано. Някакво недоразумение. Той разправя, че си му дължал петдесет хиляди долара. И съответната лихва.

— Хубава работа — поклати глава Хатчър и тихо се разхили. — Представяш ли си ме да седна да играя комар със Сам-Сам.

— Не мисля, че в случая основното са парите, макар че и те не са за пренебрегване — каза Холандеца. — Той казва, че си го опозорил.

— Е как става това бе, дявол да го вземе — реагира Хатчър, че нали тия разбойници имат оръжие. Как тогава са пропуснали да ме надупчат?

— Той разправя, че не ставало така — каза Холандеца, отпи глътка бира и избърса устата си с опакото на ръката си.

— Май наистина си ги съчиняват какви ли не тук — прошепна Хатчър и с пренебрежително махване на ръка се отказа от по-нататъшен коментар.

Холандецът огледа колебливо празния бар и каза полугласно:

— Сам-Сам разправя, че си бил от Компанията^[3].

Хатчър се изсмя тихо и се облегна назад, преструвайки се на шокиран.

— Давай нататък.

— Той разправя, че си го измамил. Че си използвал неговите нари, купил си оръжие и си го продал на лаоските партизани, а те го били използвали против хората, на които той трябвало да го продаде.

— Аз не съм непочтен — каза Хатчър небрежно, при което Дафни, Коуен и Холандеца предпочетоха да обърнат погледи към пода, вместо да изразят някакви съмнения. Холандеца си сложи цигара в едно абаносово цигаре и я запали със златна запалка. Облегна се назад и започна да издухва едри кълба дим към тавана.

Ледърнек Джон донесе поръчаните питиета на масата.

— Ако искате нещо друго, само свирнете — каза той и се върна отново зад бара.

— И какво друго разправя Сам-Сам? — попита Хатчър.

— Разправя, че вечеряш с дявола — продължи Холандеца. — Разправя още, че имаш инстинкт, който никога не те лъже, заради който успяваш да си запазиш кожата. Казва, че лъжеш дори и като казваш „добър ден“ и че убиваш без да ти мигне окото. И че даже и Господа, ако седнеш да преговаряш, можеш да го убедиш да се премести в ада.

— Добре те е опознал — каза Коуен.

— Звучи ми сякаш е описвал самия себе си — каза Хатчър.

Холандеца също се засмя и вдигна разсеяно чашата си за тост.

— Е… да си дойдем на приказката. За какво става въпрос?

— Опитвам се да разбера дали Виетконг са имали някакъв мобилен военнопленнически лагер в Североизточен Лаос, който са наричали Хюи-куй. Възможно е да са го наричали и лагера-иризрак. Това трябва да е било някъде към края на 1971 г. — началото на ’72 г.

Холандецът погледна към Дафни, после отново към Хатчър.

Дафни извади един плик и го остави в ъгъла на масата. Задържа ръката си върху него.

— Пет хиляди хонконгски долара, както сме се разбрали… само ако информацията е достоверна — предупреди го тя.

Хатчър сега за първи път чу да става въпрос за плащане, но не се намеси. Щеше да уреди това по-късно с Дафни. Не беше сега времето да дискутират тоя въпрос.

— Имаха доста лагери в тоя район — каза Холандеца.

— Тоя трябва да е бил от другата страна на планините, близо до Муанг.

— Муанг, ja — каза Холандеца, — от другата страна на планините, в подножието на Анимитик.

— Това трябва да е бил той — каза Хатчър и очите му присветнаха. Пулсът му се ускори за момент. — Местеха ли го често насам-натам?

— Ja, да го крият от хеликоптерите. — И той посочи с пръст нагоре.

— Ти търгувал ли си с тях?

Холандеца сви рамене.

— Е, и?

Хатчър извади снимката на Коуди и Пай, която Шварц му беше дал.

 

— Виж какво — каза той, — изобщо не ме интересува самият лагер, нито пък какво са правили виетконговците в него. Войната отдавна свърши. Търся един мой приятел.

— Вие янките все си мислите, че приятелите ви са още живи някъде тук.

Хатчър му подаде фотографията.

— Това момче тук — каза той, сочейки Коуди. Холандеца придърпа снимката на няколко инча от очите си и се загледа в нея. Нагласи я така, че върху нея да пада повече светлина от прозореца, и я заоглежда съсредоточено в продължение на почти цяла минута. Докато той изучаваше лицата на снимката, Дафни отправи поглед към задната врата и в същия миг сякаш замръзна на мястото си. Хатчър случайно проследи погледа й.

На прага беше застанал Били Дет, преметнал автомата АК-47 над ръката си. Ледърнек Джон го гледаше изпитателно.

— Ей, Били — каза му той, — паркирай това желязо някъде. Нали знаеш правилата.

Чернокожият гледаше към масата на Хатчър.

Ледърнек Джон свали ловджийската пушка от стелажа зад себе си, и я хвана с лявата си ръка в горната част. С едно бързо движение на китката на дясната дръпна назад рамата на затвора, която прищрака, и вкара патрон в цевта.

— Глух ли си? — каза Ледърнек и опря цевта на пушката на бара, насочена към Били Дет. — В моята къща — моите закони! Оръжията отвън!

Били Дет прехапа устни, направи две крачки назад и подпря автомата си на стената отвън.

— И плюкалото — викна му Ледърнек.

Дет измъкна пистолета от кобура на колана си и го остави на земята до автомата. После пристъпи вътре в бара, стъпвайки едва ли не на пръсти, с ръце отпуснати отпред пред тялото като боксьор.

— Японска бира, студена — каза той с напевния си хаитянски акцент.

Ледъърнек Джон отвори бутилката и я сложи пред хаитянина.

— Кои са ония янки с Холандеца? — попита Били Дет.

Ледърнек Джон го изгледа изпитателно няколко секунди, после забавено произнесе:

— Хари Труман, Уинстън Чърчил и Елеонор Рузвелт.

Хаитянинът присви вежди.

— Нямаш ли си друга работа, та ми задаваш въпроси тук, Били? — каза Ледърнек Джон. — Я повтори след мен: „Това не ми влиза в работата.“

— Май че… — каза Холандеца накрая, в отговор на въпроса на Хатчър.

— Май че?!

— Ja. По-кльощав. Изглеждаше много скапан. И с брада, така че не мога да съм съвсем сигурен.

— Болен ли беше?

Холандеца присви устни и поклати глава.

— Ний, не беше болен. Май че… наркотици.

— Друсан ли беше?

— Така ми се стори.

— Какви наркотици?

— Е, може би малко хашиш. Може би и бял прах.

— Прах и трева?

— Нещо такова.

— Ти си продавал от тия лайна на Виетконг?

— В това, което продавах, нямаше наркотици, но…

— той не довърши изречението. На бара Били Дет смъкна очилата към върха на носа си и погледна над тях към масата им. Хатчър също погледна към него.

Погледите им се срещнаха за няколко секунди, после Дет се обърна встрани.

— Кога е било това? — попита Хатчър.

— Доста отдавна. Бих казал… чакай да видя… карах тайландска коприна за Сайгон с Хенриксон, финландеца, а него го убиха през зимата на ’75-а. Дали не беше през лятото. Ja. Последния път беше някъде юни 1974.

— 74-а — каза тихо Хатчър. — И той беше още пленник?

— Ja.

— Каза, че това е било последния път. Колко пъти си го виждал?

— Ако това е бил наистина той, бинг ян, може би три или четири пъти. Но не мога да се закълна, че е той. За момичето съм сигурен, че е същото, но…

— Момичето? — прекъсна го Хатчър.

— Ja. Момичето, за нея съм сигурен.

— Ти си виждал това момиче с тоя мъж? — повтори въпроса си Хатчър, сочейки Коуди и Пай на снимката.

— Виждах момичето. Мисля, че беше същото момиче. Вече ти казах, че…

— Искаш да кажеш, че виетконговците са й позволили да стои при него?

— Само ги виждах да си говорят.

— Да не би той да е бил, ъ-ъ… нещо като довереник. Разбираш ли какво имам предвид, „довереник“?

— Ja, сигурно. Те му имаха доверие. Вършеше им някои работи. Пускаха го всеки ден по малко извън телената ограда, наглеждаше по-новите затворници. Тя пък купуваше за тях някои неща.

— Господи — простена безгласно Хатчър. — И какво купуваше тя?

— Таблетки хинин. Трева. Пеницилин. Китайски бял прах. И от време на време обувки и ризи. Облекло.

— С какво плащаше?

— С каквото и те.

— Северновиетнамски долари?

Холандеца кимна.

Хатчър погледна към Коуен, който подсвирна тихо и поклати глава, като чу това.

— Я да повторим това, което ми каза дотук. Мислиш, че си видял тоя човек през юни 1974 г., на около дванайсет мили южно от Муанг в лаоската част на планините Анимитик в подвижен военнопленнически лагер на Виетконг с това момиче. И тя е купувала хинин, китайски бял прах, облекло и пеницилин и е плащала със северновиетнамски долари.

— Ja, точно така.

— Колко голям беше тоя лагер? — попита го Хатчър.

— Малък — отвърна Холандеца. — Някъде двайсет-двайсет и пет затворници, шестима пазачи и началникът на лагера.

— Как беше името на началника?

Холандеца се замисли за момент и след това отговори:

— Тайсунг.

— И тоя затворник излизаше извън оградената част на лагера, така ли?

— Ja. Имаше такива шест или седем, дето излизаха отвън.

— Да чистят?

Холандеца кимна.

— И ти как ги разпознаваше тия?

— По дрехите. Носеха дрехи, купени от мен.

— С какво бяха облечени останалите затворници?

— Работни дрехи. Предимно сиви. Ония държаха янките отделно от виетнамците.

— Виетнамци? Какви виетнамци имаш предвид?

— Тия другите затворници, те бяха все виетнамци. Политически затворници, симпатизанти на янките.

— Искаш да кажеш, че това е бил затвор основно за политически затворници виетнамци? — попита изненадано Хатчър.

— Ja, до момента, когато вече можеха да ги преместят на север в Ханой.

— Какъв загубеняк съм и аз. Да не се сетя — измърмори Хатчър.

— Защо не питаш и Джон. Говори се, че и той е бил навремето във военнопленнически пагер.

— Къде?

Холандеца сви рамене.

— Питай го него — отвърна той и даде знак с ръка на бармана. Ледърнек Джон отвори нова бутилка бира и я донесе на масата.

Хатчър му показа снимката.

— Познаваш ли някого от тия? — попита го той.

Джон взе фотографията и я огледа.

— Защо, трябва ли? — отвърна му той с въпрос.

— Не знам — каза Хатчър. — Мъжът е бил военнопленник. Чух, че и ти си бил такъв. Помислих си, че може би…

— Не се е родил нехранимайкото, който може да ме върже или да ме хване натясно — враждебно процеди Джон.

Просто ге питам, бе.

— Казвам ти същото, дето го казах и на Били, каубой. Тук, на това място, миналото не съществува. Когато сутрин стана от леглото, животът започва отначало. Забравям повече, отколкото научавам.

Той ми е приятел — каза Хатчър. — Опитвам се да му помогна.

— Я сгига глупости. Ами я си представи, че той не иска да му помагаш.

— И това е възможно. Когато го намеря, а не се съмнявам, че ще го намеря, това ще ми е достатъчно.

— Браво на теб! — Джон погледна снимката още веднъж и я остави на масата. — Хубава жена — каза той и се отправи към бара.

— Семпер Фи^[4], приятел — измърмори Хатчър.

Джон спря насред път и се обърна към него.

— Какво каза?

— Семпер Фи. Нали си бил моряк, знаеш какво значи това. Това момче и аз бяхме другари, колеги в Академията. Може би той е в беда. Може би има нужда от помощ. Искам да му предложа помощ, това е всичко.

— Ами тогава намери го и му помогни.

— Е, добре.

Ледърнек Джон се усмихна любезно и се върна на бара, но Хатчър реши да опита с него още веднъж. Последва го и отиде на бара.

Били Дет го изгледа от другия край и каза:

— Дошъл си да купуваш или да продаваш?

— Нито едното, нито другото. Турист съм — дрезгаво отвърна Хатчър. Били Дет се усмихна презрително, хвърли шепа монети на бара пред себе си и си тръгна.

Хатчър се обърна отново към Ледърнек Джон и се наведе през бара към него.

— А какво ще кажеш за момичето? — попита го Хатчър. — Виждал ли си някога гова момиче?

— Казах ти вече, имам амнезия, каубой — отвърна му Ледърнек Джон. — Дявол да го вземе, не мога да си спомня и фамилното си име.

Хатчър сложи една американска стодопарова банкнота на бара.

— Хубава хартийка — измърмори Ледърнек Джон.

— Отдавна не бях виждал от тия, зеленичките. Тук ми дават почти само хонконгски долари. — Той се загледа за момент в банкнотата, взе я и натисна бутона на касовата си машина. След като прихвана сметката за сервираното, той вдигна глава към Хатчър и каза: — Продавам пиячка, ядене и мълчание. Ако искаш нещо за друсане, за смъркане, трева за пушене, може и да ти помогна да си намериш. Той отброи ресто деветдесет и пет хонконгски долара и ги сложи на бара пред Хатчър.

— Само това продавам, каубой.

— Мем гой — отвърна Хатчър.

— Пак заповядай — каза му Джон, все още усмихнат.

Хатчър прибра рестото и се върна на масата.

— Не ми харесва обстановката тук — каза тихо Коуен. — Научи каквото можа. Ако нямаш нищо друго…

— Мисля, че си прав — каза Хатчър и всички станаха. Холандеца сложи тлъстата си ръка върху плика с парите и погледна към Дафни, повдигайки вежди.

— Твои са — каза Хатчър.

— Bedankt^[5] — каза Холандеца и пъхна плика във вътрешния джоб на якето си. — Спокойно пътуване обратно. — Той прекоси помещението, отиде до мъжа върху билярдната маса и го разтърси за рамото.

— Хайде да вървим, Джоуни — каза той.

— Да, да — отвърна му със сънен глас мъжът с конската опашка. — Можеш ли да ме надигнеш малко?

— Хайде ставай — каза Холандеца сърдито и излезе.

— Оня хаитянин ме безпокои — каза Коуен. — Прекалено се интересуваше от нас.

— Може да е от любопитство — намеси се Хатчър.

— По дяволите, не е…

Той изведнъж се спря и погледна през прозореца към Холандеца, който беше стигнал до разнебитеното си корабче и се готвеше за отплуване.

— Сетих се за още нещо — каза той. — Вие отивайте на корабчето, аз искам да задам още един въпрос на Холандеца.

— Побързай! Колкото по-бързо се измъкнем оттук, по-добре ще е — предупреди го Коуен.

Мъжът с конската опашка се надигна на масата с пуснати надолу крака и изгледа как Хатчър излиза от бара. После скочи и се запъти отпуснато към вратата.

Отвън горещината се стелеше над джунглата като топъл сироп.

Холандеца проверяваше колко гориво му е останало. Вдигна поглед към Хатчър, като го видя, че идва към неговото корабче.

— Ja? — каза въпросително той.

— Само още един въпрос. Тоя Тайсунг, началника на лагера, знаеш ли какво е станало с него?

— Офейка нанякъде — отговори Холандеца, без да спира приготовленията си.

— Офейка?

— Ja. Мисля, че в Ханой не гледаха с добро око на него.

— Защо?

— Наркотици, пиячка. Всичките се бяха разложили, нали знаеш.

— Ами другите затворници?

— Нищо не знам за тях — отвърна Холандеца, свивайки рамене.

— А накъде офейка тоя Тайсунг?

Холандеца затвори капака на резервоара и продуха тръбичката на бензинопровода, докато обмисляше отговора на въпроса. Както разговаряха, Хатчър долови с периферното си зрение някакво движение надолу но реката, към мястото на острия завой. Като погледна нататък, видя един шлеп, придвижващ се бавно по стесненото течение около върха на вдадения в реката ировлак.

— Банкок — отвърна Холандеца.

— Банкок?

— Ja, Банкок.

— Още един въпрос — каза Хатчър. — Какво според теб значи Тай Хорс?

Приближилият се до тях Коуен беше изненадан, че отново се споменава за неговата статуйка. Но Холандеца беше не по-малко изненадан.

— Ти откъде си чувал за Тай Хорс?

Сърцето на Хатчър подскочи. Коуен изглеждаше още повече изумен.

— По тия места. Значи ли наистина нещо? — настоя на въпроса си Хатчър.

— Слухове.

— И какви са те? — попита Хатчър нетърпеливо.

— Ами, че имало някаква банда, занимаваща се с контрабанда на хероин в Банкок, която се наричала Тай Хорс. Много опасни главорези били, никой не смеел да си има работа с тях. Това е. Ама може това да са само пиянски брътвежи.

Коуен се опита да прикрие изненадата си. Хатчър се колебаеше. Колкото понадълбоко се ровеше в тоя случай, толкова по-зле изглеждаха нещата за Коуди. Какво ли още знаеше Холандеца?

— Ти не вярваш на тия приказки, така ли? попита той, опитвайки се да бъде сдържан.

— Вярвам само на това, което мога да видя и да пипна — отвърна Холандеца.

— Но е възможно да е така, нали?

— Добре де, сигурно знаеш, че в Банкок всичко е възможно — каза Холандеца, махвайки с ръка.

Холандеца погледна надолу към шлепа. Но Хатчър не беше свършил. Искаше да му зададе още един въпрос. Но преди още да отвори уста, кръвта се изцеди от лицето на Холандеца. Той изблещи очи и се вцепени.

— Muin God! — промълви Холандеца.

 

Хатчър се обърна и погледна в същата посока. Шлепът се беше подал наполовина иззад завоя на реката. На носа му беше застанал прав Сам-Сам Сам. За момент Хатчър беше шокиран; изпита нещо средно между уплаха и изненада — беше очаквал евентуална тяхна поява откъм другата страна на реката. Сега Сам-Сам се беше озовал между тях и чакащия ги по-долу катер. Пътят им за отстъпление беше отрязан, а на шлепа имаше, най-малко двайсетина мъже и жени.

От вътрешността на бара се чу гласът на Ледърнек Джон:

— Исусе Христе, сега вече оцапахме работата.

— Това е Сам-Сам — ужасен прошепна Холандеца на Хатчър. — Изчезвай оттук, човече! Изобщо не съм те виждал.

Хатчър го сграбчи за яката на якето му.

— Виждал ли си го тук? Началника?

— Мяркал се е насам — запелтечи припряно Холандеца. — Сега се мярка от време на време по търговия. Представя се за тайландец.

— Тайландец? Знаеш ли го под какво име се представя?

— Уол Пот — изкрещя Холандеца, извивайки се в хватката на Хатчър. — Представя се като Уол Пот.