Уилям Дийл
Тай Хорс (25)

ТРИАДИТЕ

Пред вратата стоеше висок мъж с изпъната стойка и извити нагоре, добре поддържани мустаци. Той беше облечен в бял ленен костюм със строги форми. „Хонконгско ченге“, помисли си Хатчър. Наистина имаше вид на такъв.

— Полковник Слоун? — попита той. Имаше такъв твърд британски акцент, че направо можеше да наточиш нож с него.

— Да?

— Сержант Варни, сър. Хонконгска полиция. — И той си показа удостоверението.

— За мен е удоволствие — каза Слоун с възможно най-дипломатичния си тон. — Заповядайте, влезте. С какво мога да ви бъда полезен?

Варни влезе в стаята с походка, с която би се явил на аудиенция при кралицата. Отправи една изкуствена усмивка към Хатчър.

— А вие сигурно сте мистър Хатчър — каза той и протегна ръка към него.

— Ъ-хъ — отвърна Хатчър и стисна протегнатата му ръка.

Варни се разходи до вратата към терасата, огледа пейзажа пред нея и се обърна към тях с ръце, скръстени зад гърба.

— Аз съм от Отдела за борба с триадите — каза той. След като нито Слоун, нито Хатчър му отговориха на това встъпление, той продължи нататък: — Нещата доста се промениха през последните шест-седем години. Надявам се, че бих могъл да ви предложа подкрепа, в случай че имате нужда. Случи се така, че мярнах вчера имената ви в нашия компютър.

— Компютър? — попита изненадано Хатчър.

— Ние извършваме компютърна проверка на списъците с пристигащите и заминаващите на летището. Рутинна процедура, нали знаете, опитваме се да държим под око по някакъв начин контролните входно-изходни пунктове. Тъкмо мислех да ви се обадя, когато се появи полковник Слоун, така че реших да се срещна едновременно с двама ви.

— Много учтиво от ваша страна, сержант — каза Хатчър. — Но нашата работа тук няма нищо общо с триадите.

— Да, сър, но като се имат предвид вашите предишни взаимоотношения със Силк Дрегънс и Уайт Пам, помислихме, че няма да е излишно да ви предложим помощ от страна на властите, както се казва.

— Аз лично не смятам, че ще имам нужда от това — каза Хатчър и погледна към Слоун. — Полковникът заминава днес, а аз смятам да напусна Хонконг утре или вдругиден.

— Да, сър, това е много добре — каза Варни. Той се запъна за момент, сякаш търсеше точните думи. Размърда си врата и присви рамене. Сержантът като че ли имаше повече тикове от някоя крастава кучка от Южна Джорджия. — Всъщност… мисля си, че не е лошо да ви посъветвам, сър… докато сте тук, се намирате в сериозна опасност. Бихме искали да знаете, че можете да разчитате на пълно съдействие и закрила от страна на органите на реда тук. Може би — той пак запъна за момент, присви устни и продължи, — може би бихте желали да ви осигурим охрана?

— Познавам града отлично — изръмжа Хатчър с пресипналия си шепот.

— Да, да, разбира се, но… Тук Хатчър го прекъсна.

— Вижте какво, сержант, не съм си имал никакво взимане-даване с Уайт Пам, а, доколкото знам, Силк Дрегънс отдавна вече не съществуват.

Тук Слоун се намеси енергично.

— Там е въпросът, Хач — Силк Дрегънс може и да ги няма, но Уайт Пам са нещо като… ъ-ъ… — Слоун се запъна за момент.

— Позволете аз да се намеся — включи се Варни. — След като Уайт Паудър Мама беше убит, Уайт Пам… ъ-ъ, как да кажа… приеха при себе си повечето от членовете на Силк Дрегънс. Стана нещо като сливане, ако разбирате какво имам предвид.

— Така ли? — каза Хатчър, все още слабо заинтересуван от темата. Той знаеше почти цялата история и беше водил битки със Силк Дрегънс още когато тоя Варни е подтичквал по училищното игрище за крикет.

— Знаете ли нещо за Толи Фонг? — небрежно го попита Варни.

— Толи Фонг? — повтори Хатчър, повдигайки учудено вежди, сякаш не разбираше за какво става въпрос.

— Баща му се казваше Лий Фонг.

За миг в съзнанието на Хатчър проблесна споменът от летището в Сингапур. 1975 г. Оттогава бяха изминали дванайсет години. Да, той познаваше Лий Фонг, и какво от това?

— Мислехме, че не е лошо да узнаете, че Толи Фонг е новият сан уонг на Уайт Пам — каза Варни с тържествуващ тон, изпъчи се и се усмихна глуповато. — Освен това — продължи той с нескрито задоволство — Джоу Лънг е негов пръв помощник тук, в Хонконг. Те още помнят…

„Значи така, замисли се Хатчър, престанал да слуша младото конте, с това кръгът се затваря…“

…Спускайки се откъм полупланинските райони на своите дребни, покрити с дълга козина кончета, монголците нахлуха в тия земи. С развяващи се гарвановочерни коси, сплетени отзад в тънки като миши опашки плитки, с брадати свирепи лица, с погледи, блеснали в опиумно опиянение, те посичаха и изгаряха всичко, изпречило се на пътя им: коне, крави, свине, деца — всичко, освен жените. За тях жените бяха най-голямата награда. Убивайки и плячкосвайки, варварите изтикаха благородните китайци в низините край морето, под планините със седемте върха, обитавани от седемте дракона.

А драконите, които преди, в земния си живот, са били първите седем императори на Китай, като гледали гневно от планинската си обител нещастието на своя народ, призовали при себе си предводителите на китайците и им обяснили как да се защитават от завоевателите, обяснили им каква тактика да използват, вдъхнали им смелост и увереност в силите.

И така тайпаните се обединили в общности от по три рода, образувайки с фермите си триъгълници, обградени отвсякъде със стени, и задружно отблъсквали атаките на монголците от която и страна да ги нападнели. Драконите се оказали прави. На мястото, което по-късно щяло да се назове Хонконг, китайците разбили безмилостно обединените орди на монголците и изпратили жалките останки от войската им обратно в Монголия да отнесат вестта за случилото се. Варварите никога вече не се върнали но тия земи.

Така през дванайсети век било поставено началото на триадите, които през последвалите осем столетия непрестанно увеличавали силата и могъществото си. Всяка триада пренасяла през поколенията свои собствени ритуали, свои пароли и специални тайни начини на ръкостискане при поздрав, свои поеми, легенди и предания, полагали клетва за вярност към клана — клетва, запечатвана със собствената кръв, станала известна под името хонг мон. Тяхната мощ непрекъснато нараствала, докато те се превърнали в управляваща класа на Хонконг и на китайския делови свят. Повечето от тях станали бизнесмени, и то уважавани и почитани.

Не закъснели с появяването си и триадите, чиято дейност била насочена към престъпния бизнес Те бързо се устремили към концентрирането на все повече власт в ръцете си. Нарекли се Чию Чао.

Тяхното влияние и могъщество също нарастващи неумолимо с течение на времето. Като най-могъщи и значими се установили клановете: Силк Дрегънс, Уайт Пам, 14К, Тин Блейд Ганг, Хаус ъв Севън Хендс и други. Дейността им обхващала всичко, което било отвъд границите на закона — хазарт, проституция, лихварство, търговия с роби, наркотици, контрабанда, незаконна търговия. И във всяка от тези дейности те проявявали такава твърдост и безкомиромисност, основана на жестокости и убийства, че властта и господството им били безпрекословни. Истински мафиози на Ориента.

Триадите въобще възникнали преди осемстотин години. Триадите Чию Чао възникнали преди седемстотин и деветдесет години. Само десет години били необходими на престъпността да се наложи в обществения живот.

Престъпните триади си поделили подземния свят, всяка си оградила свой периметър на дейност, но най-печеливша била империята на наркотиците на Силк Дрегънс — постоянно разрастваща се, гледаща с дяволска проницателност далече напред в бъдещето. В края на шейсетте пред тях се разкрил огромен нов пазар във Виетнам и те бързо организирали доставянето на чист китайски бял хероин № 1 от Златния триъгълник, частта му в пограничните области на Тайланд, до Хонконг, откъдето го пренасяли контрабандно в Сайгон или го превозвали с кораби по река Меконг директно във Виетнам, където го продавали на американските войници за по два долара дозата като начало, докато трае периодът на пристрастяването.

Уайт Паудър Мама се превърна в нещо като спасител на душите на американските войници, спасител с пакетчетата бял прах, пълни с щастливи видения, даващи възможност за макар и кратко бягство от противната действителност. Той постепенно успя да реализира коварния си план и създаде нов пазар за китайския бял прах в Съединените щати, където дотогава господстваха мексиканският и турският кафяв хероин. Използвайки пристрастените американски войници като изходна база, Силк Дрегънс разпростряха пипалата си и отвъд океана, в Америка. Истинското име на Уайт Паудър Мама беше Ма Бинг Сум и той беше всъщност сануонг, „кръстникът“ на Силк Дрегънс. Уайт Паудър Мама и неговият екзекутор, Лий Фонг, който му беше и брат, бяха хората, всяващи ужас в цял Хонконг Разполагаха с такава огромна мощ и влияние, че успяха да наемат пет ченгета от отдела за борба с наркотиците на хонконгската полиция, които сами се нарекоха Дрегънс Бред Тяхната задача беше да охраняват движението на неговите стоки по реките, или както те го наричаха — „широкия, бял поток“.

Пролетта на 1973 г. На сцената се появи Кристиън Хатчър.

 

Бяха в една от задните стаи на офицерския клуб в залива Кам Ранх, който се беше превърнал в най-оживеното пристанище в света, своеобразен рог на изобилието, през който на субконтинета непрестанно се изливаше потокът от войници и оръжие за необявената война във Виетнам. В сравнение с останалата част от страната Кам Ранх беше тихо, райско местенце, с изключение на вечерите, когато се случваше тук да се посъберат повечко пияни сапьори, които си устройваха увеселение с фойерверки. За Хатчър, в ония дни, дори пет минути, прекарани по-далече от вътрешността на оная дива страна, изглеждаха повече от шестмесечен отпуск.

— Имам една работа за теб — каза Слоун.

— Ъ-хъ — отговори му Хатчър. С това изречение бяха започвали повечето от разговорите им досега.

— Тук имаме един голям проблем — каза Слоун.

— Сериозно? — понита го Хатчър и се ухили.

— Нямам предвид войната — каза Слоун. — Чувал ли си за Силк Дрегънс?

Хатчър кимна.

— Имаш предвид Уайт Паудър Мама?

Слоун кимна утвърдително.

— Ма Бинг Сум и неговата банда търговци на наркотици.

— Че те са си тук открай време — отвърна Хатчър и сви рамене. — Това си е проблем на хонконгската полиция.

— Вече не е само техен. Започнаха да ни стъпват по мазолите, мой човек — продължи Слоун. — Имаме сериозни проблеми с наркотиците във Виетнам и повечето от стоката идва по реката от триъгълника. Тоя Уайт Паудър Мама ни е направо като трън в задника. Наел е петима главорези, които сноват по реките от Тайланд дотук. Бивши хонконгски ченгета, кръстили са се Дрегънс Бред. Страхотна пасмина са тия бандити. Бъфало иска да им теглим по един силен шут в задниците, да им дадем хубав урок.

— Е и?

— Е и, ти познаваш реката. Ще събереш два или три екипа, ще вземеш някой и друг брониран речен катер, а аз ще ти дам от нашите, който ти трябва — Криис, Сийлс, Берете, само кажи кой. Можеш да разполагаш със всеки от нашата служба. Искам да я разкараш цялата оная насмина. Искам повече никога да не се чуе за тия от Дрегънс Бред, и то да го свършиш колкото може по-бързо.

— Окей — каза Хатчър, — само че аз искам да ти предложа един малко по-различен план.

— Казвай.

— Ако го направим по начина, който ти предлагаш, с моето прикритие е свършено.

— Добре, ти как виждаш нещата?

— Ще взема трима печени главорези, Моли Макгайър, Чет Родригес — той се позамисли за момент и продължи, — и Беър Нютън. Останалите ще бъдат азиатци. Ще го изработим да изглежда като че ли им крадем стоката. Аз ще ръководя акцията, но ще си дадем вид малко на аматьори и апаши. Ще бъдем с маски, ама, по дяволите, ще им пръснем халките на ония бивши ченгета. Иначе по какъвто и друг начин да го направим, с мен е свършено и десет години, дето са отишли да поддържаме легендата ми, отиват по дяволите.

— Откъде ще намериш азиатци, които да стават за тая работа? — понита скептично Слоун.

— Това си е мой проблем.

— Трябват ми двайсет и четири човека, най-добрите главорези, които могат да се купят с нари — каза Хатчър на Коуен, — способни да изпълняват заповеди, без да възразяват. И да могат да си пазят езика зад зъбите — изпуснат ли и дума за това, което ще правим — губят си езика.

— Каква е работата — попита Коуен.

— Не ти трябва да знаеш.

Като ловуваха речни птици през деня и кръстосваха реките, въоръжени с двайсетмилиметрови автоматични оръдия и термични бомби, с автомати „Узи“ и армейски ножове, унищожавайки всички бърлоги, използвани от контрабандистите на наркотици за пренощуване, те обявиха открито война по реките срещу организацията Дрегънс Бред, превозваща хероин по Меконг. За три месеца малката група на Хатчър устрои засади и овладя две дузини корабни товари с хероин. За три месеца четирима от петимата членове на Дрегънс Бред усетиха в гърлата си горещото ужилване от хладната стомана на ножовете, умряха бързо и безшумно, докато корабчетата им и смъртоносният им товар биваха измъквани изпод краката им, откарани далеч нагоре по реката и изгорени. Само един от членовете на Дрегънс Бред не можа да попадне в ръцете на ликвидаторите на Хатчър.

Две години по-късно. Летището в Сингапур. Екзекуторът на Уайт Паудър Мама, Лий Фонг, две години безуспешно беше търсил Хатчър навсякъде. Най-после го беше фиксирал в полезрението си, следеше го от два дена и изчакваше подходящия момент да го убие по класическия начин — тясна кама в гърлото, прекъсваща нервните влакна и сънната артерия. Това беше единственият начин да спаси репутацията си и да докаже на Уайт Паудър Мама, че все още е достоен да бъде Номер Две в Силк Дрегънс.

Хатчър го беше забелязал още от самото начало, освен това знаеше, че Фонг трябва да доказва умението си. За тая цел той трябваше да извърши убийството от непосредствена близост, така че за Хатчър не беше трудно да му устрои клопка.

Хатчър се изкачи на терасата за посрещачи. Тъкмо се смрачаваше и терасата беше безлюдна. Той изгледа излитането на един от реактивните самолети и малко след това чу как вратата зад него тихо се отваря. Чу и приближаващите стъпки. Наведе се надолу, сякаш си връзваше връзките на обувките. Крачките зад него се ускориха. Приближаваха.

Хатчър се извърна и се изправи със светкавично движение, забивайки седеминчовата кама в слънчевия сплит на Фонг и я натисна нагоре, докато стигна сърцето му. Гледаше Фонг право в очите, а лицата им бяха толкова близо едно до друго, че той усети с кожата си предсмъртния дъх на екзекутора на Силк Дрегънс, като в същото време стискаше въоръжената му ръка в желязна хватка, докато животът не напусна тялото на жертвата му.

— Джой гин, Фонг — каза той и го пусна на земята.

Две седмици по-късно Уайт Паудър Мама беше убит с автоматен откос на една улица в Уончай на излизане от нощно заведение. Беше сложен край на господството на Силк Дрегънс. Уайт Пам надделяха в борбата за надмощие и в изблик на състрадание приеха при себе си повечето от членовете на Силк Дрегънс.

Един от новоприетите беше Толи Фонг, синът на Лий Фонг. Сега, дванайсет години по-късно, той беше титулярният екзекутор на триадата Уайт Пам и му предстоеше да стане неин главатар. В качеството си на екзекутор на Уайт Пам, той беше може би най-опасният човек на света. Като сан уоиг той щеше да разполага със страхотна власт. А негов Номер Едно за Хонконг беше Джоу Лънг, последният останал жив член на Дрегънс Бред, единственият, който се беше изилъзнал от наемния отряд на Хатчър.

И двамата се бяха заклели да убият Хатчър още в мига, в който го зърнат.

А единственото нещо, което вътрешните прищраквания на Хатчър му говореха, беше, че щом тоя Варни знае за пристигането му в Хонконг, то неминуемо и Уайт Пам знаят за това.

— …сте им отвличали стоката — каза Варни.

— Извинете, не чух? — каза Хатчър.

— Казах, че по всяка вероятност те още ви имат зъб за това, че сте им отвличали стоката.

Добре се беше съхранила тая тайна. Щом Варни беше наясно по въпроса, това значеше, че и в Хонконг се знае. Дори и само в Интерпол да знаеха за това, на Хатчър вече му е лепнат етикетът „кука“, която сътрудничи с властите. Хатчър си даваше сметка, че Варни не е тук просто, за да му предложи „закрилата на Короната“. Той беше дошъл и за да прецени Хатчър, да реши дали той е добро момче, или е едно от потенциалните лоши момчета. И в това отношение конците се оплитаха.

Сержант Варни беше достатъчно интелигентен, за да прецени, че Хатчър не прие възторжено предложената му помощ, нито проявения към него интерес. Значи тоя беше опасен тип.

— Съветвам ви да бъдете изключително предпазлив, докато сте в колонията — каза Варни, отивайки към вратата. — Още сте на едно от първите места в списъка на Толи Фонг. Ако той или Джоу Лънг разберат, че сте в Хонконг, няма да се спрат пред нищо, за да ви убият. Излишно е да ви обяснявам, че като полицейски служител бих искал да предотвратя това.

— Оценявам вашето внимание към мен — каза Хатчър. — Но както вече ви казах, ние и двамата ще се изнесем оттук най-много до ден-два. Ще гледам много — много да не се набивам в очи.

Варни подаде на Хатчър визитната си картичка.

— Ако имате нужда от помощ, обадете се. На гърба е написан номерът, на който можете да ме намерите нощем. Уверявам ви, че ще се отзовем максимално бързо.

Сержантът се отправи с официална строева крачка към вратата, поклони се леко и излезе.

Хатчър беше изпълнен с досада и подозрения от тази натрапена среща.

— Трябва да свърша някои неща тук, Хари — каза Хатчър. — Съвсем не ми се ще тоя британски дървеняк да ми се мотае из краката.

— Ти гледай просто да не се завираш и да си търсиш белята в Макао, разбираш ли? — каза Слоун.

— Не се безпокой за мен…

— Стой настрани от Толи Фонг и от триадите.

— И иа мен не ми се ще да се занимавам с Фонг и приятелчетата му.

— Ще свършиш под водите на някой залив. Знаеш, че ми е ужасно неприятно, когато се налага да обяснявам това.

— Направо ставаш сантиментален.

— Знаеш какво имам предвид.

— Напълно ми е ясно какво имаш предвид. И аз нямам намерение да свършвам в каквито и да са води.

— Само се забъркай в някаква история с Уайт Пам и смятай, че си мъртъв.

— Е, последния път не се случи точно така.

— Все пак не бъди толкова самоуверен — меко каза Слоун. — Сега Толи Фонг е бос на триадата Уайт Пам и Джоу Лънг му е Номер Едно за Хонконг. А и двамата са се заклели да те унищожат. Ако до събота не се появиш в Банкок, ще пусна кучетата да те търсят.

— Ще те потърся в „Империъл“ — каза шепнешком Хатчър. — Поръчай „Д’Жит Почана“ за закуска в събота сутринта по обичайното време.

— Окей.

— И още нещо. Накарай онова, оправното момче, дето си го държиш в Щатите, Флиткрафт, да се поогледа в компютъра си. Да провери дали ще може да намери нещо за някакъв мобилен военнопленнически лагер във Виетнам — постоянно местели местонахождението му. Предполагам, че е бил транзитен лагер за преразпределение на пленниците, някъде около границата с Лаос. Възможно е да са го наричали лагерът призрак или нещо такова.

— Ще видя какво ще може да се изрови по въпроса. Ще му кажа да се свърже директно с теб.

— Имам му номера. Аз ще му се обадя.

— Добре — каза Слоун след кратко мълчание. — Само бъди предпазлив.

— Никога не съм спирал да бъда предпазлив — отвърна Хатчър.

Хатчър се обърна, върна се в стаята си и затвори вратата. Не си направи труда да подаде ръка за довиждане.

Излезе на терасата на своята стая и отправи поглед над залива към връх Виктория и сгушената в подстъпите към него крепост на Коуен. Доста неща се бяха променили в последния един час. Сега той осъзна, че се налага да се види с Коуен.

„Всеки трябва да плаща за греховете си“, беше казал веднъж „126“-ти.

Но въпросът, който се породи в съзнанието на Хатчър, беше: Кой е грешникът, кой спрямо кого беше съгрешил и кой трябваше да плаща.