Джон Ленокс
Къде е Бог в свят с коронавирус? (5)

За да се справим с този въпрос (което ще ни отнеме следващите две глави) ще размислим за три неща: първо, естеството на вирусите като цяло; второ, човешкото естество; и трето, какво казва Библията по въпроса защо нещата са такива, каквито са.

Естеството на вирусите

За разбирането му ще ни помогнат извадки от една публикация на Световния икономически форум, писана от Питър Полард, доцент в австралийския институт Ривърс в университета Грифитс. Полард казва:

„Думата «вирус» всява ужас в сърцата на повечето хора. Тя събужда образи на грип, СПИН, жълта треска или ебола. Разбира се, всички се безпокоим за тези вируси — те носят болести и понякога мъчително болезнена смърт.

Но вирусите, които объркват функционирането на човешкия организъм, са 21 типа, което е нищожна част от стоте милиона типа вируси, съществуващи на земята. Повечето вируси дори са жизненоважни за нашето съществуване …

Самият брой на тези «добри» вируси е изумителен. Концентрацията им в един естествен водоем често е над 100 милиона за милилитър — това е повече от четири пъти колкото населението на Австралия, свито в ¼ чаена лъжичка вода … Вирусите не са живи организми. Те са само късчета генетичен материал (ДНК или РНК) обвити в белтък, които се държат като паразити. Те се прикрепят към прицелната клетка (гостоприемник), инжектират в нея генетичния материал и се възпроизвеждат, като използват метаболитните механизми на клетката … После новите вируси излизат от клетката — тя експлодира и при разпадането си освобождава стотици вируси …

Комбинацията от висок бактериален растеж и вирусна инфекция поддържа действието на екосистемите … Така вирусите са съществена част от кръговрата на неорганичните хранителни вещества. Макар да са миниатюрни и да изглеждат незначителни, вирусите всъщност играят важна глобална роля в рециклирането на вещества чрез хранителните вериги. Ние едва започваме да оценяваме степента на тяхното положително влияние за нашето собствено оцеляване.

Едно е сигурно, вирусите са нашите най-малки невъзпети герои.“

weforum.org/agenda/2015/11/are-viruses-actually-vital-for-ourexistence (посетена на 20. март 2020)

По подобен начин говори и Мерилин Русинк, еколог и вирусолог от държавния университет на Пенсилвания в статията си „Вирусите заслужават по-добра репутация“. Тя казва, че вирусите са съществени за живота и че най-много 1% (твърде висока преценка) от тях са патогенни, т. е. вредни за своя гостоприемник.

Положението със земетресенията се оказва много подобно. В своята книга „Рядката земя“ геологът Питър Уорд и астрономът Доналд Браунлий, и двамата от университета Уошингтън, са озаглавили една глава „Изненадващата важност на тектониката на плочите“.^[1] В нея те развиват тезата, че ако тектонските плочи спрат да се движат, животът на Земята ще изчезне. За това има множество причини. Тектониката е съществена за формирането на континентите и поддържането на равновесието между сушата (планините) и моретата. Тя също функционира като глобален термостат, като рециклира химични вещества, съществени за поддържането на еднакво равновесно ниво на въглеродния двуокис.

Освен това Уорд и Браунлий считат, че тектониката на плочите поддържа магнитното поле на Земята, а то я защитава от космическото лъчение, което би било смъртоносно. Заключението им е следното: „Възможно е тектониката на плочите да е основно изискване за наличието на живот на една планета и да е необходимо за постоянното снабдяване на един свят с вода.“

И така, изглежда, че и вирусите, и земетресенията са съществени за живота. Ако съществува Бог Творец, той по дефиниция е отговорен за тяхното съществуване.

Но защо изобщо трябва да съществуват? Несъмнено не е достатъчно да се каже — както някои биха казали, — че пандемията от коронавирус е просто биологично явление, а биологията си действа така. Все пак трябва да има нещо повече?

След като науката ни показва, че повечето вируси са полезни и важни за живота, защо трябва да има смъртоносни патогени? Ключовият въпрос за теистите е не е ли могъл Бог да направи един свят без патогенни вируси?

Това ни отвежда към цяла категория подобни въпроси. Не е ли могъл Бог да създаде електричество, което не е опасно, или огън, който не изгаря? Не е ли могъл Бог да направи живата природа без хищничество? Не е ли могъл Бог да направи живот, който никога да не се обърква, и вируси, които винаги да са полезни? Не е ли могъл Бог да направи същества, които никога да не правят нищо зло? (Все пак, въпреки че коронавирусът е опасен, за тази година той няма да убие толкова хора, колкото ще бъдат убити от други хора.)

Човешкото естество

Последният от тези въпроси може би има по-ясен отговор от другите. Отговорът несъмнено е да. Всъщност Бог действително е направил същества, които никога не вършат морално зло. Например животните не са морални същества. Ако един лъв разкъса пазача в зоопарка, няма да го съдят за убийство. Той не носи морална отговорност.

Бог би могъл да направи свят от роботи, които автоматично изпълняват заложената им програма. Но в този свят нямаше да има човешки същества. Хората, на които им се иска да живеят в свят, в който не може да има зло, всъщност желаят самите те да не съществуват. Причината е, че един от най-скъпоценните дарове, които Бог ни е дал, е дарът на свободната воля. Ние можем да кажем да или не, а тази възможност ни разкрива прекрасни неща — любов, доверие и истински взаимоотношения с Бога и помежду ни. Обаче тъкмо тази прекрасна и добра способност ни прави и способни да вършим зло, въпреки че не ни дава позволението за това.

Това е важен момент, който богословите дефинират, като правят разлика между Божията позволителна воля, т. е. факта, че Бог е създал вселена, в която злото е възможно, и Божията директивна воля, т. е. нещата, които Бог активно извършва. В Новия Завет ясно се казва, че Бог никога не е автор на злото. То е възможно в света, който Той е създал, но не е Неговото намерение за света, който е създал.^[2]

Това означава, че човешките същества имат определена степен на независимост, която позволява на нещата да се объркват. Ричард Доукинс мисли, както мислеше и покойният учен Стивън Хокинг, че ние живеем в детерминистична вселена. Това не е така.^[3] Бог е дал на хората избор, но същевременно Той остава всемогъщ. Библията ясно заявява и двете неща. Християните имат различни мнения как точно „функционира“ това, и тук не е мястото да го разглеждаме подробно. Целта ни е просто да отбележим, че Бог не е изненадан от коронавируса. Той може да действа за добро дори при тези лоши обстоятелства и Неговите планове няма да бъдат осуетени, макар че в ситуации като настоящата криза за нас може да бъде много трудно да си представим това. Същевременно ние сме отговорни за собствения си отклик на кризата и отношението си един към друг, защото Той ни е дал тази свобода.

Ние живеем в свят, в който нещата се объркват, и в който хората са способни да изберат да вършат зло (или добро). Защо светът е такъв? Ето отговора на Библията.

Защо нещата са такива, каквито са

Помислете за това по следния начин. Когато Бог е създал човешките същества в Своето „много добро“ творение, Той им е дал чудесния дар на свободната воля, която ги прави морални същества. Затова е съществувала и възможността за морален провал при злоупотреба с тази свобода. И точно това се е случило. Това е картинно описано в третата глава на първата книга на Библията, „Битие“.

Битие 3 гл. казва, че непокорството на човека се е проявило поради фундаментално несъгласие с Бога за естеството на живота и реалната възможност за смърт. Бог изрично е предупредил първите хора, Адам и Ева, че ако ядат от плода на дървото за познаване на доброто и злото, което Той е забранил — с други думи, ако действат в отявлено непослушание спрямо Него — със сигурност ще умрат (Битие, гл. 2, ст. 17).

Не е необходимо да обсъждаме какъв е бил този плод, или да се чудим какви качества би трябвало да има, така че яденето от него да предизвиква познаване на добро и зло. Такова тълкуване би означавало да пропуснем основния смисъл на историята. Яденето от което и да било дърво — всъщност вършенето на каквото и да било, с какъвто и да било мотив — което е против волята и думата на нашия Творец и Владетеля на този свят, само по себе си е беззаконие. Това е разположение на духа, което противопоставя волята на творението на волята на Твореца, което измества настрани Твореца и поставя в центъра на всичко преследването на собствените егоистични интереси и разбиране за живота. Това принципно се нарича „грях“.

А грехът, както Бог е предупредил хората, автоматично води до смърт. Нито физическото удоволствие, нито естетическата наслада сами по себе си са нещо лошо, също както и преследването на мъдрост и знание. Но предположението, че тези неща са всичко в живота, предположението, че докато човек ги има, може да се наслаждава на пълнотата на живота, като е независим от Бога и пренебрегва или дори отхвърля Неговото слово — това е фундаментална и трагична заблуда. Бог не е просто източникът на всички добри неща, на които се наслаждаваме. Самият Той е върховното добро, което придава истински смисъл и значение на всичките по-малки добри дарове, които ни дава.

Това, което се е случило в трета глава на Битие, е че човешките същества са отхвърлили Бога и грехът е влязъл в света. Последствията са огромни. Дошла е смъртта — първо в духовния смисъл на разрив в отношенията между хората и Бога, и по-късно и в смисъла на физическа смърт.

Нещо повече, самата природа е била увредена от това събитие — и това веднага ни връща към нашата главна тема. В Битие ни се казва, че макар след своя бунт хората да са били принудени да напуснат Божието присъствие, те не са били отстранени от ролята си на управители на земята под Божията власт. Могли са да продължат своята работа да развиват потенциала на земята. Същевременно обаче „творението е било подчинено на преходността, не доброволно, а чрез Този, който го е подчинил“ (Послание към римляните, гл. 8, ст. 20).

В оригиналния текст гръцката дума за „преходност“ (mataiotēs) има значението на нещо, което е „напразно“, не е постигнало целта, за която е било направено. В този пасаж се казва, че творението е било подчинено на неефективност и безсилие, не по своя вина. Това се отнася за проклятието, което Бог е наложил на земята заради греха на Адам:

„Проклета да бъде земята поради теб; със скръб ще се прехранваш от нея през всичките дни на живота си; тръни и бодили ще ти ражда.“ (Битие гл. 3, ст. 17–18)

Това означава, че разривът в отношенията между човека и неговия Създател е имал по-широки последствия, засягащи не само човешките същества. Един гребец, който отказва да спазва правилата за гребане, ще навреди не само на себе си, но и на останалите в лодката, а може да повреди и самата лодка. Подобно и отказът на човека да остане на мястото, определено за него — сътворен от Бога, за да познава Бога и да се наслаждава на творението съгласно правилата на неговия Конструктор — е довел дотам, че много доброто Божие творение е било опорочено и увредено.

Разбира се, няма съмнение, че през вековете е имало огромно развитие в усвояването на ресурсите на Земята. Но успехът никога не е бил пълен. За това свидетелстват множеството някога процъфтяващи, а сега загинали цивилизации от миналото. Отново и отново природата е разрушавала и възпирала човешкия прогрес с тръни и бодили, изнурителен труд, напасти, болести, епидемии, суши, глад, земетресения, вулкани и т. н. — за жалост, съчетани с опустошителното действие на себичността, алчността и моралната поквара.

Разделителната линия между доброто и злото

Ние обаче не можем сериозно да обсъждаме проблема за злото и страданието в света като някакви външни наблюдатели на явление, съвсем отделно от самите нас.

Руският писател Александър Солженицин, преживял Сталиновите концлагери, пише:

„Де да беше всичко така просто! Ако просто някъде имаше някакви зли хора, които коварно вършат зли дела, и само беше нужно да ги отделим от останалите и да ги унищожим. Но разделителната линия между доброто и злото пресича сърцето на всеки човек. А кой е готов да унищожи част от собственото си сърце? През живота на всяко сърце тази линия променя мястото си; някога се притиска в едната посока от напиращо зло, а някога се отмества и създава достатъчно място, за да процъфти доброто. Един и същи човек, на различна възраст и при различни обстоятелства, е съвсем различно човешко същество. Но името му не се променя и на това име ние приписваме цялото, и доброто, и злото.“

The Gulag Archipelago (Архипелагът Гулаг)(Collins, 1974), стр. 168

Солженицин се осмелява да каже открито това, което всички ние интуитивно знаем — точно както и в творението, и в човечеството като цяло, има добро и зло, така има добро и зло във всеки един от нас. Ние също сме част от проблема.

Тук срещаме неочаквана подкрепа от философа атеист Джон Грей:

„Кардинална необходимост е да се промени преобладаващият възглед за човешките същества, който ги разглежда като добри в същността си и незаслужено натоварени с минала история на насилие и потисничество. Но тук се натъкваме на чвора на реализма и главната препънка, която той поставя пред преобладаващото мнение с твърдението си, че човешката природа има вродени дефекти.

Почти всички предмодерни мислители са приемали за даденост, че човешката природа е неизменна и опорочена, като в това и в някои други отношения са били близо до истината. Никоя политическа теория, която приема, че човешките импулси са естествено добродетелни, миролюбиви и разумни, не може да бъде достоверна.“

Black Mass (Farrar, Straus, and Giroux, 2007), стр. 198

Ето един атеист, който по същество подкрепя учението на Битие за ефекта от бунта на човешките същества срещу Бога — за реалността на греха в света.^[4]

Щом веднъж схванем, че сме повредени, бихме могли по-реалистично да формулираме проблема за моралното зло по следния начин: „Аз мисля и върша зло. Следователно, ако има Бог, защо Той ме търпи?“

Един различен въпрос

Безспорно е очевидно, че и в човешката природа, и във физическата природа има тежки дефекти. Светът е пълен както с насилие и неморално човешко поведение, така и със земетресения, цунамита, рак и пандемия от коронавирус.

Е, бихме могли безкрайно да спорим какво би трябвало да направи или би могъл да направи, или може би ще направи един добър, любящ и всемогъщ Бог. Но опитът показва, че никой от нас не е оставал удовлетворен от изхода на една такава дискусия.

Причината е, че независимо какво си говорим, ние сме там, където сме, и светът е такъв, какъвто е. Винаги се сблъскваме със смесената картина на рухналата катедрала — с цялата красота на разцъфтяващото на слънцето цвете и цялата грозота на коронавируса, унищожаващ дихателната система на човека.

Като математик аз съм свикнал с факта, че след като безуспешно сме се опитвали, понякога с години, да разрешим някакъв въпрос, започваме да мислим, че е по-добре да се занимаем с друг въпрос.

А има друг въпрос, който можем да зададем. Ако приемем дадеността (всъщност нямаме друг избор), че живеем във вселена, в която явно съжителстват биологична красота и смъртоносни патогени, то имаме ли някакво свидетелство, че има Бог, на когото можем да се доверим за последствията, за живота и за бъдещето си?