Павел Вежинов
Мъжът, който приличаше на зорница (4)

IV

Вече в нищо не й се месеше. Но не беше лесно. Най-тежки бяха утрините. Той загуби своите утрини — часовете, които бяха единствено негови. Стоеше до отворения прозорец без сърце и без мисли. Не гледаше нищо, не летеше никъде. Небето беше мъртво, ветровете бяха угаснали, облаците се влачеха мудно по горещото небе. Той стоеше край прозореца сам и нещастен, загледан в прашните корони на дърветата. Отдавна не беше валял никакъв дъжд. Отдавна не бяха мили посивелия паваж на булеварда. Над града тежеше задух, прашна омара правеше невидима даже близката планина. Понякога успяваше да си спомни манастирския двор, луната, мекия звън на китарата. Но тоя спомен избледняваше все повече и повече. Сега му се струваше, че монасите летят като прилепи над черния двор. И когато луната изгрееше над билото, те се разпръсваха с писък на всички страни.

В тия часове всичко му беше чуждо в неговия дом. Всички предмети бяха мъртви зад гърба му — всички освен кафявата врата. Само тя стоеше в дъното на полутъмния хол като омразен човек, който следи всичките му движения. Тя го лишаваше от самотата му, от мислите му, от спокойствието. Там, зад нея, спяха те двамата един до друг — момичето и чуждият. Тая мисъл му бе непоносима, изпълваше го с ненавист и отвращение. По-непоносима, отколкото всички тежки мисли във влажната циментова килия. Там поне всички му бяха свои — той знаеше това. Може би бяха ослепели за чистата светлина, но нима това беше най-важното?… Най-важното беше, че все пак са свои. Дълбоко в себе си той беше убеден, че мракът рано или късно ще се разпръсне и ще остане пак със своите на своята земя…

Но тоя човек зад вратата му беше неизмеримо чужд, в тия часове той не можеше да се помири нито за миг с него.

Едно хапче и половин чаша студена вода.

След това небето се заливаше с блясък, той се бръснеше в кухнята, а на рафтовете блестяха измитите съдове. Само новата машинка за сокове му пречеше да движи свободно лакътя си. Но това не беше беда. Понякога я пускаше да побръмчи. После пиеше кафе, закусваше. Можеше да стои спокойно срещу него, да размени някоя и друга дума за сушата, за мегатонните бомби, за новите мейзън-лъчи. Можеше даже да се усмихне. Всичко в него беше нащрек, но напразно — никъде не звънваше никакво сигнално звънче.

Чужд, а защо? Дали пък не, защото беше прекалено възпитан — минаваше понякога през ума му. Никога не забравяше да поздрави, да отстъпи място, да подаде нож или солница на масата, да похвали яденето на тъща си. Но нямаше нищо угодническо в тая любезност, нищо неестествено, освен това, че у дома си човек може да се държи по-естествено.

А дали не, защото младежът беше наистина по-хубав, отколкото дъщеря му? Това той започна да усеща постепенно и смътно. Ако е наистина по-хубав, тогава какво ги свързваше? Понякога се улавяше, че го наблюдава внимателно — бяло, почти деликатно лице, тъмноруса коса, нежно чело. Та това ли е хубост? Е, добре, прав нос, добре очертани, женствени устни. Това вече е грозно! Но каквото и да е, той никак не можеше да си спомни какво точно го бе отблъснало така силно при тяхната първа среща. Ако си спомнеше това — би имал поне един съвсем мъничък ключ на загадката. Но не си спомняше.

Понякога му се струваше, че намразва остро себе си вместо него. В такива дни дишаше най-леко. След това работата го грабваше и лошите утрини започнаха да му се струват кошмарно чужди и непонятни. Ако имаше по-малко гордост, би отишъл на лекар — в края на краищата всички психози се лекуват по някакъв начин. Може би, ако се среща по-често с генерала и с брат си! Но и двамата бяха заминали в отпуск, той бе останал в горещия град съвсем сам.

Вечер той се връщаше вкъщи успокоен, с една-единствена тревога — за нощта и за утрото. И с надеждата, че те, както винаги, ще се приберат много късно. Достатъчно време — да заспи и забрави. Но той не можеше да заспи, докато не чуеше как поскърцват далечните врати, как леките им стъпки минават през хола. Дори след това дълго време не можеше да заспи. В тишината той чуваше как през стените в кухнята бие старият стенен часовник. Той чуваше как…

— Напоследък си се променил — каза тя. — Вече не се дразниш от дреболии…

— Не, не се дразня — каза той.

— Успокоил си се…

— Да, сега съм много спокоен…

— Ето, виждаш ли?… Човек трябва веднъж нещо да разбере… И след това идва спокойствието…

— Права си — каза той.

— Разбира се, че съм права…

— Права си, но не бива да плачеш…

— Защо мислиш, че плача?… Аз не плача!…

— Добре, поплачи си… Няма да помисля нищо лошо…

— Искам да ме попиташ защо плача…

— Не искам да те питам…

— Какво искаш?

— Не искам нищо…

— Не, знам, че искаш… Ти искаш да намразя нашата дъщеря…

— Искам сега да спиш… Само това искам…

— Не мога да спя в такъв задух… Нито минута вече не мога да спя…

— Искаш ли да отворя и другия прозорец?

— Да, искам…

Той стана и преди да отвори прозореца, погледна към леглото й. Тя спеше спокойно, с леко отворени уста, чиста, гладка и мъртва като свещ. „Може би са прави хората, като твърдят, че мъртвите повече се обичат — помисли той. — Мъртвите повече от живите — с повече болка, с повече чистота… И с много, много повече търпение.“ Така мислеше той, докато седеше край отворения прозорец. Сега долу миеха улицата. Отдавна не бяха я мили. Водата шуртеше силно, звукът носеше прохлада и свежест. В бялата нощна светлина се виждаше планината — черна и права като стена. Много високо в небето светеше едно-единствено бяло облаче. Там духаха ветровете, трябваше да отиде при тях…

— Ти ли си? — обади се тя със слаб глас от леглото.

— Да, аз съм — каза той.

— Какво правиш там?

— Нищо, отварям прозореца…

— Много е задушно — каза тя. — Да не си потен?

Той не отговори.

— Легни си, можеш да настинеш така…

— Добре — каза той.

Погледна отново към небето — облачето беше изчезнало. Нима така бързо можеше да се стопи едно облаче? Той въздъхна и като мина на пръсти до леглото, внимателно се пъхна под завивката. Тя беше отново заспала и дишаше тихичко — още по-бяла, още по-спокойна и чиста.

Сутринта, докато стоеше край прозореца, тя влезе в хола. Макар да не се обърна, той усещаше, че иска нещо да му каже. След това разбра по лекото скърцане, че е седнала в едно от креслата.

— Евтиме, ти става ли нощес? — запита тя неуверено.

— Да — отвърна той.

— Мислех, че съм сънувала… Не можеш ли да спиш?

— Станах да отворя прозореца — каза той.

Тя помълча известно време.

— Евтиме, не бързай да излизаш… Искра иска да поговори нещо с тебе…

— Какво да говори?

— Не знам — каза тя.

Той се обърна. Едва забележима, непривична за него усмивка се беше появила на устните му.

— Знаеш — каза той.

— Може би знам — отвърна тя. — Но тя сама иска да ти го каже…

Едва към осем и половина пръв от стаята излезе зет му. Беше по панталони и с разкопчана горница на пижамата. Пред очите му се мярна само за миг слабото, гладко, безкосмено тяло на младежа и той зажумя, за да се отърси от внезапното чувство на отвращение. След малко излезе и дъщеря му, още сънна, с избледняло лице. Навярно мъжът й я беше събудил, за да не го изпусне, и сега тя търкаше с длан срещу него късото си момчешко носле.

— Татко, ще ме почакаш ли? — запита тя.

— Разбира се, моето момиче — отвърна спокойно той.

Само за мигновение в очите й блесна учудване, тя се усмихна и отиде в банята. Когато се върна оттам, лицето й бе поруменяло от студената вода, очите й, с цвят на силен чай, изглеждаха бляскави като звезди. Беше се разхубавила през последния месец — това бе очевидно. Тя седна край масата, захапа небрежно един бисквит и го погледна. В погледа й имаше и затаен смях, и скрита тревога.

— Татко, ще ни помогнеш ли да си купим кола? — каза тя.

— Какво значи това? — запита той объркано.

Тя се засмя:

— Значи, ако можеш, и сам да я купиш…

Мислите му изведнъж се объркаха. Само едно разбираше в тоя миг — не беше възможно да й откаже. Никога досега тя не беше искала нищо от него.

— Каква кола? — запита той.

— Е, един „Опел рекорд“ ще ни бъде съвсем достатъчен…

Тя отново се смееше, а той чувствуваше, че се изчервява. Думите едва не застанаха на гърлото:

— Нямам толкова пари, моето момиче!

Тя го погледна недоверчиво:

— Наистина ли нямаш?

— Наистина нямам…

Тя престана да дъвче. Целият й вид подсказваше колко е изненадана.

— Пък аз си мислех…

— Ти си мислеше, че съм богат? — Той едва намери сили да се усмихне. — Богат — от какво?… Разбира се, толкова пари съм могъл да събера… Но да ти кажа право, през ум не ми е минавало, че някой ден трябва да давам зестра…

— Глупости — възкликна тя обидено. — Това не е зестра. Всеки баща, който има, би го направил за дъщеря си…

— И аз ще го направя… Но в по-скромен размер…

— Какво пък, ще вземем от мама останалото — каза тя и отново се усмихна.

Той я погледна стреснат:

— Не, това не бива да правите…

— Защо?

— Как да ти кажа — майка ти има съвсем скромни спестявания. А ти знаеш, че аз съм болен човек.

— Какво приказваш! — възкликна тя. — Та ако мама не може да разчита на нас…

Остра болка сви сърцето му.

— Да не говорим повече! — каза той с променен глас. — Един „Москвич“ ще ви бъде съвсем достатъчен…

Тя се нацупи най-напред, после се разсмя весело.

— Ти см добър баща — каза тя. — И аз май ще ти простя всичко…

Когато остана сам, сърцето му все още го болеше: Той едва стана от стола и отиде бавно в спалнята. Жена му седеше на неразтребеното легло и гледаше замислено в някаква разтворена книга. Като го видя, тя трепна и се вгледа тревожно в лицето му.

— Какво ти е?

— Нищо — каза той.

— Да не ти е лошо?

— Не, просто съм преуморен напоследък…

Той седна съвсем близо до нея. Тя все още го гледаше загрижено, с ръка върху отворената книга.

— Много ли й се сърдиш?

— Глупости — каза той. — Да не мислиш, че ми се свиди?

— Не, но виждам, че си разстроен…

Той помълча малко, с отслабнало сърце и устни.

— Там е цялата работа — каза той с мъка. — Това той е поискал!… А не тя…

— Не е ли все едно, щом го даваш на нея…

— Не е все едно — каза той.

— И щом я обича?

— А ето — човек може да се усъмни…

— Евтиме, не бива да стигаш дотам — каза тя умолително. — Не разбираш ли колко ти е чуждо?

— Ако човек може да спре мислите си — каза той тихо. — Но това не може…

— А защо трябва да им вярваш?… И така много да се разстройваш?…

— Не, не е от това — се изплъзна от устните му.

— От какво тогава?

Внезапно го обзе желание да й каже, сякаш с това щеше да възвърне обратно живота си.

— Те искаха да вземат и от тебе малко пари… Казах й, че не бива, тъй като съм болен и всичко може да се случи. Тя обеща да се грижи за тебе, виждаш ли? Така че можеш да бъдеш напълно спокойна.

Той се засмя — сухо и нервно. Тя веднага разбра, гняв и ненавист блеснаха в очите й — така ярко, че той я погледна смутено.

— Каква глупачка! — възкликна тя с възмущение.

И се взря в лицето му. В нежните гълъбови очи бликнаха сълзи, тя поривисто грабна главата му и я притисна до лицето си.

— Ти си момче! — каза тя. — И си здрав като камък… Отсега нататък ще се грижа само за тебе — разбираш ли? Само за тебе…

„Не, живите се обичат повече! — помисли той. — Над всичко — живите!…“

И бавно изтегли главата си от конвулсивната прегръдка.

След две седмици те заминаха с новия си „Москвич“ на море. За него това бе най-спокойното време през последните месеци. Бе му олекнало наведнъж и с всичко се беше примирил. В ранното утро, в което те заминаха, той ги изпрати от прозореца. Моторът работеше тихо и равномерно, но от време на време ауспухът леко изкашляше синкав бензинов дим. От мястото си той виждаше бялата панамена риза на зет си и крайчеца от синята рокля на своята дъщеря. След това колата тръгна, от прозорчето се показа ръката на дъщеря му — тънка и бяла като шпага, насочена към сърцето му. Тя махаше и се обръщаше назад, докато колата извие по алеята и излезе на булеварда. И изведнъж листната завеса на тополите ги скри от очите им — като че ли завинаги. Последното, което зърна, беше нейното щастливо лице.

— Тя е щастлива сега — каза той тихо на жена си.

— Разбира се — отвърна тя, но гласът й беше доста хладен.

Той се обърна и я погледна. Слаба усмивка се появи на устните му.

— Ти още не си й простила?…

— Това най-мъчно може да се прости — каза тя.

И двамата мълчаха пред прозореца. По булеварда летяха коли, между клоните на тополите бляскаха на слънцето техните гърбове.

— Знаеш ли в какво е цялата работа? — каза той. — Веднъж човек трябва да разбере… И след това идва спокойствието… Но трудното е да се разбере…