Павел Вежинов
Мъжът, който приличаше на зорница (3)

III

Той имаше само двама приятели — брат си и генерала. И тримата седяха край брега на реката, която провираше невидимите си води между белите камъни. Точно пред тях тя се бе разляла в спокойно вирче с чисто пясъчно дъно. Черната мряна плаваше бавно в прозрачната вода, от време на време докосваше с муцунки стръвта, но не кълвеше. Беше много горещо. Белите ризи пламтяха на слънцето, вратовете им аленееха. Генералът, който държеше пръчката, не откъсваше поглед от червената тапичка. Другите двама, протегнали босите си крака на слънцето, зяпаха към Марагидик, който, спокоен и прохладен, плаваше между бялата коприна на облаците. Не беше никак трудно да се разбере, че не си приличаха ни по ръст, ни по фигура. Младият беше много по-висок, по-светъл, русото му лице си бе присвоило завинаги присмехулно изражение, което сякаш извираше от леките бръчки край устните. Но сега той скучаеше, прозяваше се и от време на време поглеждаше с досада към вирчето.

— Генерале — обади се той най-сетне, — само си губиш времето…

— Не кълве — отвърна генералът. — Много е прозрачна водата.

— Ами да я размътим, генерале!

— Да, но не съм от тях — каза генералът разсеяно.

— От кои не си?

— От тия, дето ловят риба в мътната вода.

— Хайде, хайде! — каза високият. — Тия пагони да не са ти паднали от небето…

Старият брат едва забележимо се усмихна. Въпреки всичко той се чувствуваше добре тая сутрин.

— Тихо! — трепна генералът.

Тапичката отново леко потрепери, след туй потъна. Генералът нервно дръпна пръчката. Във въздуха блесна сребърна искра — на въдицата нямаше ни риба, ни стръв. Генералът търпеливо извади от чантата си кръгла плоска кутия. Вътре като в някой от кръговете на ада се виеха и преплитаха един в друг цяла купчина червеи. Генералът скъса един от тях на две и докато още се гърчеше, хладнокръвно го надяна на кукичката. Младият брат се намръщи.

— Отначало винаги тъй се почва — каза той. — А се свършва с рязане на глави…

— През живота си дори пиле не съм заклал — каза генералът. — И не бих могъл…

— А човек?

— Зависи — каза генералът. — На такъв като тебе — без да ми мигне окото…

— Не се заяждайте! — каза недоволно старият брат.

Другите двама веднага млъкнаха. Можеха да си мислят за него каквото си искат, но и двамата му се подчиняваха като деца. Генералът замахна с пръчката, червейчето описа лека дъга и цопна във вира. Точно там имаше грамаден бял камък, гладко полиран от водата. От подмола излезе едра мряна, каквато не бяха виждали досега. Тя доплува бавно до въдичката, побутна стръвта и отново изчезна в подмолите. Трите чифта очи я проследиха разочаровано.

— Може би стръвта не е хубава — каза високият. — На тоя свят всичко зависи от стръвта…

— Не, хубава е — каза генералът.

— Разсъждаваш като заклет догматик! — каза високият. — За тебе може да е хубава, пък за тях никак. Не знам дали си чел…

— Не съм чел! — прекъсна го с досада генералът.

— Да, наистина, хубаво правиш, че не четеш — каза доволно високият.

— Няма ли да млъкнеш! — обади се сърдито старият брат.

След половин час генералът реши, че наистина трябва да се смени стръвта. Тримата тръгнаха по реката, като обръщаха облите гладки камъни. Слънцето журеше още по-силно гърбовете им, но студената вода ги развеселяваше. Тя струеше около глезените им, водните пръски приятно бодяха сгорещените им лица.

— Слушай, браток, наведи се, няма да се изкривиш — каза високият.

Старият брат се поколеба за миг, но се наведе. Не — нищо! — наистина не му се зави свят. Гладкият камък се обърна с лекота под силните му ръце. От пясъчната мътилка изскочи малък бледорозов рак и някак лениво се понесе по течението. Младият брат успя да го пипне зад щипките, но едва ли не го изпусна от изненада — беше гол и мек като охлюв.

— Току-що си е сменил черупката — каза генералът, като го побутна гнусливо с пръст.

— Такова назадничаво животно, пък се сеща — каза високият с уважение. — Не като някои генерали…

— Искаш да кажеш нещо за американските генерали?

— Ами, разбира се, за кои други…

— Все пак не му завиждам на тоя рак — каза генералът. — Сега всеки дръвник може да се гаври с него, както си иска…

— Но не и аз — каза високият и като се наведе, внимателно го пусна във водата.

Ракът се завъртя като зашеметен около себе си и изчезна в бързея.

— Всичко е разпределено на тоя свят! — каза високият. — Докато ние си сменяме черупките, генералите стоят около нас и ни пазят…

— Видиш ли? — засмя се генералът.

След като наловиха достатъчно стръв, генералът предложи другите да се заемат с огъня.

— Пък аз ще хвърля още няколко пъти — каза той. — Не мога да остана съвсем без нищо…

— Ама съвсем, съвсем без нищо! — каза злорадо високият. — Тая сутрин кака Мара здравата ни е проклела…

Ниският се намръщи. Въпреки всичко никак не му беше спокойна съвестта. Часът наближаваше дванайсет, те навярно се бяха върнали оттам. Сега жена му, малко объркана и безпомощна, се суетеше в кухнята, обкръжена от своите сестри, които бяха по-безпомощни и от нея. Супа, задушено, торти. Много бутилки вино в хладилника. В хола с все сила бучи радиото. Или не — те са донесли по тоя случай магнетофон. Тълпа момиченца, бивши съученички на дъщеря му…

— Вземи тоя клон! — обади се брат му.

Той сам мъкнеше към лагера няколко сухи клона, които шумоляха из камънака. Под сянката на грамадния дъб бе скрита волгата на генерала, килната малко на една страна, с прашен покрив и поизкаляни гуми. Докато Евтим чупеше търпеливо съчки, брат му отсече две свежи клончета, окастри ги и започна да нанизва на тях кебапа. Нежен дъх на месо, смесен със соления мирис на сланина, изпълни въздуха.

— Ял ли си такова нещо? — запита младият брат.

— Не съм…

— Какво ли знаеш ти! — с искрено съжаление каза високият. — А можеш ли поне да запалиш огъня?

Това наистина можеше. Той щракна с кибрита и след малко черните гранки затрептяха всред прозрачния пламък. Лъхна ги топлина, която не приличаше на жестокия плътен натиск на слънцето — идваше на меки вълни заедно с лютивия мирис на дървото. Огън той бе палил много пъти, когато беше учител. Колко години оттогава — цяла вечност! Оная планина беше съвсем друга — ръждиви баири, пресечени от дълбоки оврази, в които бликаха горещи минерални води. Само тук-таме растяха дървета, смачкани като пинии от напора на ветровете. И никакъв звук освен крясъка на птиците, които летяха ниско над изгорялата трева.

Това бяха единствените три спокойни години в неговия живот. Сутрин отиваше в училището и сам, разкрачен на върха на хълма, биеше потъмнелия звънец. Сам учеше децата, сам живееше. Нямаше никаква друга храна освен мляко, бито сирене и бял, клисав качамак. По цял ден четеше. Нищо друго нямаше в стаичката му, освен книги, които купуваше през ваканциите от близкия град. Четеше бавно, понякога трудно разбираше, но оставяше след себе си истинска желязна диря.

В късната есен хълмовете ставаха червени, в деретата започваха да димят минералните извори. Той беше виждал жените и друг път от върха на хълма, когато перяха или се къпеха в топлата вода. Но тая видя отблизо, съвсем внезапно, щом излезе от завоя на пътеката. На това място жените не се къпеха, тая навярно беше дошла от някакво друго село. Той дори не видя лицето й, не видя нищо, освен ослепителната голота. Беше бяла като речните камъни, по мокрия гръб течеше дългата черна коса. Тя не трепна, не помръдна, не издаде нито звук. Очите й гледаха втренчено, със спокойна наслада. Може би се наслаждаваше на своята собствена голота в очите му. Той никога не разбра колко време е гледал — втренчен и заслушан в глухия подземен тътен. Щом събра силите си, той се обърна и с тежка разлюляна стъпка се върна назад.

С това завърши спокойният живот. Изчезнаха дните, нощите, изчезнаха мислите, звънът на потъмнелия звънец заприлича на лай на куче. Едва дочака голямата ваканция, и слезе на гаричката сух и черен като въглищарите от планината. След час влакът го отнесе оттам завинаги…

С това завърши спокойният живот. И после в града…

— Ще се подпалиш! — каза брат му.

От планината беше подухнал вятър и сега пламъците едва ли не лижеха дрехите му. Той се поотмести. Може би само той знае кой е най-силният огън на тоя свят. Не, не тоя, който вдига най-високо своите жълти пламъци. Не този, който опожарява най-широката площ. Другият, който бушува под земята всред въглищните пластове, наслоени от стотици векове — тоя огън е най-ужасният.

— И да мислиш, и да не мислиш — нищо няма да върнеш назад! — обади се брат му.

— Аз не мисля за това! — каза той сухо.

— За това мислиш! — отвърна уверено брат му. — А няма смисъл според мен!…

— Според тебе в нищо няма смисъл — каза старият.

— Ти си мислиш така — понамръщи се брат му. — Защото предпочитам да се шегувам, вместо да се ядосвам…

— Добре, тогава продължавай да се шегуваш…

— Нищо не ми коства — каза младият. — Но гледам, че ти се ядосваш… Тая демонстрация според мен е съвсем глупава…

Старият брат го погледна нетърпеливо.

— Не е демонстрация! — каза той троснато. — Чисто и просто не исках да им развалям сватбата. Добре, отстъпих им! Но защо е нужно и да се преструвам? Не мога да се усмихвам насила — не е в характера ми. Не мога да кажа нещо, без да го мисля…

Младият брат го погледна внимателно.

— Ако е вярно — това никак не е хубаво — каза той. — Чувал съм от тебе думи, от които би трябвало да се срамуваш.

— Добре, приеми, че съм бил глупав!… Или пък сляп!… Но никога не съм бил неискрен…

— Да, ти си бил просто сляп — каза брат му с облекчение. — Ти и сега си сляп…

— А може би ти си сляп, щом не можеш да различиш коня от магарето…

— За какво говориш?

— Говоря за моя зет…

Младият се засмя.

— Зарежи го тоя зет — кучета да го ядат! — каза той весело. — Какво му е на зетя? Малко по-хубав, отколкото трябва… Това наистина понякога носи рискове…

Старият брат усети как за пръв път през тая утрин яростта го блъсна в слепоочието.

— Хубав!… Какво му е хубавото! — избухна той. — Вие просто сте забравили какво значи хубаво!…

— Не сме забравили… Хубаво значи късокрако. И да му почервенеят очите, като се разгневи…

И като видя, че брат му е все още настръхнал, добави примирително:

— Хайде, стига за това!… Ако беше човек, щяхте да си гукате с него по баровете… Ама не си човек…

Генералът пристигна, когато кебапът бе изсъхнал и се втвърдил като въглените в огнището. Видът му бе толкова победоносен, сякаш току-що бе разбил в поречието няколко вражески дивизии. И имаше защо — кошчето му бе пълно с едра хубава мряна.

— Браво! — каза високият. — А какво ли щеше да стане, ако те бяха пуснали в рибарника…

— Това не е рибарник — каза обидено генералът.

— Е, не е, разбира се!… Това е държавен резерват! Хората специално за тебе са го устроили — да има къде да си размахваш пръчката.

— Ама пък риба! — успокои се сам генералът и изтърси кошчето.

Като бляскаше на слънцето, рибата бавно се плъзна по тревата. Бяха все едри, хубави екземпляри, някои от тях още живи, които мъчително преглъщаха сухия въздух. Дъхът на бензин и нагорещен лак, който идваше от колата, мигновено изчезна, замириса силно на рибна луга и река. Генералът взе най-едрото парче и го пъхна под носа на високия:

— Виждаш ли?… На тебе прилича!… Кълве само най-фина стръв!

Опържиха още същата вечер рибата в манастира. Докато генералът се маеше в магерницата, двамата братя се настаниха удобно край една малка масичка на чардака. Отдавна се беше свечерило, манастирският двор се изпълни като старо, позеленяло ведро с прохладен здрач. Беше съвсем тихо и безлюдно — само от време на време по тревясалия двор преминаваха безшумно като прилепи брадясали постали калугери. И двамата мълчаха и си почиваха — приятната умора ги натискаше като с ръка на коравите столове. Една самотна светулка прелетя над целия двор и се загуби над камбанарията на малката църква. По-надолу, зад тесните прозорци, мигаха едва забележимо други светулки — няколко самотни свещици горяха пред дървения олтар.

— Престани да се заяждаш с генерала — обади се най-сетне старият брат. — Всъщност той е добър човек.

— Знам — каза младият.

— А като знаеш?

— Аз не се заяждам, аз се шегувам — каза високият. — Това е чисто и просто лекарство… Понякога действува по-добре от очистително…

— Може би, но гълтай си сам това очистително — намръщи се старият.

След малко генералът пристигна, като тропаше оживено с тежките си обуща. Заедно с него пристигна и апетитният дъх на пържена риба, който той бе донесъл с дрехите си. Високият погледна предпазливо брат си и все пак не успя да се въздържи.

— Тъй те харесвам! — измърмори той и добави по-оживено: — Да миришеш на риба вместо на барут!… Честна дума, предпочитам те като готвач!…

— Калугерите я пържат — каза генералът.

— Жалко! — каза високият. — А мир ще има на света, когато всички генерали замиришат на пържена риба.

Старият побутна младия с крак под масата. Настана затишие, което генералът използува, за да се добере до един стол.

— Ще има изненада — каза той доволно.

— Каква изненада? — попита високият.

— Ще видите?… Нека дойде игуменът!…

Наистина след няколко минути на чардака се появи солидната брадата фигура на божия служител. За разлика от другите монаси расото му лъщеше не по-зле от едрия плътен нос, който стърчеше над брадата му. Без да каже нито дума, той постави върху масата пълна бутилка от олио.

— Бог да го благослови! — изтрещя едва сега тежкият му бас.

— Амин — каза високият. — Какво е това?

— Каквото не си пил — отвърна възбудено генералът. — Двайсетгодишна троянска. И със специална настойка от билки при това…

— Май я предпочитах без билки — каза разочаровано високият.

— Опитай, сине, опитай — обади се снизходително игуменът.

Младият брат повдигна бутилката. Макар да бе тъмно, и другите видяха как облещи очи.

— А? — запита лаконично игуменът.

— Какво ще говорим? — възкликна високият и отново надигна бутилката.

Движението беше така стремително, че генералът загрижено я измъкна от ръцете му.

— С мярка, човече! — каза той добродушно. — Превръщай в практика своите демократични възгледи…

Когато дойде ред на стария, той мълчаливо бутна ръката на генерала. Брат му го погледна смаяно:

— Ти луд ли си!… Няма да те отрови!…

— Забранено ми е — каза старият.

— Я остави!… Това е повече от лекарство… Пълно е с билки, не чу ли?

Старият внимателно отпи няколко глътки. Питието беше силно, но така ароматно, че едва се чувствуваше остротата му. Надали бе изпил повече от двайсетина такива глътки през последните десетина години — и то само в случаите, когато трябваше да вдигне някакъв тост на банкетите. Силното питие веднага се разля по кръвта му и заедно с тръпките по нозете си той сякаш чу далечното църцорене на щурци по горските поляни.

— Бог да благослови! — изтрещя отново игуменът. — Да ви донеса ли някаква лампа?

— Остави, отче! — спря го младият брат. — След малко тъй ще ни светне, че…

Наистина им светна — поне на генерала и на младия брат. В своето увлечение те забравиха даже пържената риба, която един от монасите чинно донесе на масата им. Басът на игумена някак странно омекна — вече не трещеше, а гукаше. Единствен той протягаше бялата си гладка ръка и към пържената риба, докопваше някое по-едро парче за опашката, солидно и с достойнство дъвчеше. Разговорът ту съвсем затихваше, ту избухваше от време на време с пиянско оживление — генералът и младият брат отново за нещо спореха. Но тоя път старият брат сякаш не ги чуваше — притихна съвсем до дървения парапет на чардака. Малките глътки се бяха изкачили до главата му и бяха изпокъсали докрай тънките нишки на мисълта. Нищо не бе останало там, никаква мисъл, освен дълбокото чувство за тишина и спокойствие. Като през ония години — усещаше той, — като през годините на далечния край, гдето в дълбоките студени оврази димяха минералните извори… Именно там за пръв път и за последен…

Но мисълта отново се скъса, остана само бялото видение. Като напрегна сили, той мъчително го изпъди от душата си. Нищо друго не му бе нужно тая нощ, освен тишина и спокойствие. Бе се стъмнило съвсем, манастирският двор се бе налял догоре с мрачина. Стръмният планински склон зад стените бе изчезнал от очите им, но на билото се бе появило бяло сияние — там горе навярно се готвеше да изгрее луната. Когато хората не говореха, ставаше толкова тихо, че се чуваше шуртенето на манастирската чешма навън пред дървените порти.

Внезапно дълъг, тихичък акорд на китара звънна така мелодично в тишината, че накара всички неволно да се ослушат. Отново тихичък акорд и шум на много стъпки по дървените стъпала към чардака. След това стъпките изчезнаха, остана само мелодията, която изпълни с ясните си звуци целия двор. Това беше така изненадващо и сладостно, че всички притаиха дъх.

— Имаме гости от вчера — обади се игуменът.

— Тихо! — каза генералът.

Но, изглежда, че ги забелязаха, защото китарата млъкна така внезапно, както беше започнала. Сега отново трополяха стъпките и те скоро различиха голяма група младежи и момичета. Бяха съвсем млади, в леки туристически дрехи, голите им крака се белееха в мрака. Тоя, който носеше китарата, поздрави сдържано.

— Добре ще бъде, момко, ако седнеш малко да ни посвириш — каза игуменът.

Младежът се поколеба за миг.

— Не можем сега — отвърна той. — Имаме си работа…

— Знаем каква ще е тая работа — каза шеговито генералът.

Момичетата се изсмяха, но китаристът се намръщи и отмина. За да не останат съвсем сами, скоро над билото показа чело изгряващата луна. Дворът се изпълни със сенки, избеляха и светнаха гладките чамови дъски на чардака. Само черковната стена стана по-черна и още по-силно затрепкаха свещиците зад тесните прозорци.

— Отче, на тия водите ли им адресни карти? — попита любопитно генералът.

— Какви адресни карти, сине, това е дом на Господа — обади се игуменът в баритон.

— Тука става една ала-бала! — измърмори едва ли не завистливо генералът.

— Нищо, сине, и то е от Господа — измърка снизходително игуменът.

— Хайде де, пък аз си мислех, че е от дявола — каза шеговито младият брат.

— Някога може и тъй да е било — каза игуменът. — Но сега не е… Какъв интерес имаме да делим хората на две?…

— Как тъй? — каза генералът. — Тогава за чии грехове се молите по цял ден?…

— За вашите, сине — каза кротко игуменът.

— Браво! — каза възхитено високият.

Но генералът се разсърди.

— По-добре молете се за вашите! — каза той троснато. — Вие правите тука бардаци, не ние…

Игуменът замълча.

— Слушай, сине…

— А бе какъв син съм ти аз — скара се генералът. — Ти си по-млад и от мене…

— Добре, слушайте, другарю генерал — каза с изтрезнял глас игуменът. — Отците казват, че тия деца, дето минаха оттук преди малко, се къпели голи по вировете. Казват, че с очите си ги видели…

— Твоите отци аслъ си нямат друга работа — измърмори недоволно високият.

— Е, добре, другарю генерал, ние ли ги научихме на тая тънка наука? Не ние, разбира се. Ние нито можем да ги учим, нито да ги съдим… Сега ние можем само да им прощаваме…

— И да ги улеснявате! — каза сърдито генералът.

— Покрив добрият човек никому не отказва — измънка игуменът. — А пък вие, другарю генерал, понеже имате власт — сложете най-добре по един войник с пушка на всеки вир, та дано ги опазите…

Някъде по стаите отново звънна китарата, придружена от тих хор. Спорът веднага угасна. Те слушаха тъй, без да продумат, докато луната се изкачи над църковното кубе. След това и последната песен угасна, чуха се слаби смехове — тишина. Дълго време всички мълчаха.

— Подайте ми шишето — обади се внезапно старият брат.

Младият брат го погледна зарадван.

— Чакай, не бързай! — обади се той. — Ще пием наздравица. Но няма да се сърдиш — предупреждавам те…

— За какво да се сърдя?

— Дъщеря жениш, старо говедо такова… Ще пием за нейното щастие… И от чашите, не от бутилката… Както е редно — до дъно…

Наляха в чаши и пиха до дъно.

— Всички да й пожелаем щастие! — каза високият. — И ти също, отец такъв негоден…

— Моля! — каза обидено игуменът.

— Не, аз не на вас… На баща й… Щастие й пожелай, чуваш ли?… И от все сърце, та да се сбъдне…

— Пожелах й го — каза старият.

— И пий тогава…

— Не, не мога повече…

— Значи, не е било от сърце — каза огорчено високият. — Добре, поне обещай да не се месиш по-нататък в живота й…

— Стига! — тихо, но властно се обади старият брат.

Но така — със зашеметена глава и огън в гърлото — той все пак бе разбрал. Не биваше да й се меси!… Много непонятен бе станал за него светът, много чужд и неразбираем, за да има право някому да се меси.