Андре Нортън
Джелита (5)

5. Битка с демоните

Войската бързаше. След нощувката в последния пограничен форт тя излезе на широкия път, водещ към морето. Предстоеше още един ден път. Придвижвайки се от форт до форт, конниците сменяха конете. Миля след миля войската се приближаваше към своята цел.

Непривикналите да яздят сулкарци бяха мрачни. Гвардейските седла се оказаха тесни за тях, тъй като болшинството от тях по телосложение не отстъпваха на Магнус Осберик. Но мъжествените мореплаватели не изоставаха. Стиснали зъби, те стояха в седлата, без да кажат дума.

Беше ясно утро. Безброй пурпурни цветя бяха разтворили чашките си под ярките слънчеви лъчи. Миришеше на море. Настроението на Саймън се повдигна. Даже не усети как започна да си тананика. Отляво се чу познат глас.

— Рано пее пиленцето!

— Не, грачи! Не предсказвай нещастие! Денят е прекалено хубав! — каза той добродушно.

Магьосницата отметна шарфа на ризницата.

— Море… То е много близко, чувства се във вятъра. — Тя гледаше напред, там, където се губеше пътят. — Морето ни е в кръвта. Ето защо и сулкарците не са ни чужди по кръв. Някой ден ще изляза в морето… Бягащите вълни силно ме привличат.

Тя не каза нищо особено, но Саймън изведнъж застана нащрек, дори гърлото му пресъхна. Може и да нямаше способността да предчувства, но нещо в него трепна, напрегна се… Инстинктивно той вдигна ръка и даде сигнал за спиране.

— Да! — магьосницата също вдигна ръка.

Корис се обърна и даде заповед за спиране. Той предаде командването на Танстон, изпрати патрул и се приближи към тях.

— Какво има? — попита той.

— Има нещо отпред. — Саймън гледаше напред, изучавайки местността така тиха и безметежна в утринните слънчеви лъчи. Тишина… Само високо в небето кръжаха големи птици. Вятърът стихна. Нито едно листче не трепваше. Но Саймън беше готов да се закълне, че ги чака капан.

Корис погледна магьосницата. Тя се беше навела напред. Ноздрите й бяха разширени, като че ли душеше откъде иде опасността. Накрая магьосницата хвърли поводите, направи с пръсти някакви знаци във въздуха и кимна утвърдително.

— Той е прав. Пред нас има пустота, зад която нищо не виждам. Прилича на силова бариера, прикриваща опасността.

— Но как той успя да разбере? Той няма Дарба, нали? — възкликна Корис и с подозрение погледна Саймън. След това даде няколко заповеди и се отправи към завоя на пътя.

Саймън извади самострела и с изненада помисли: „Как можах?“ Нищо подобно не му се беше случвало досега, освен през нощта, когато срещна Петроний. Никога чувството му за опасност не е било така силно. То непрекъснато нарастваше и изостряше…

Магьосницата яздеше до него, зад гърба на челния отряд. Той не забеляза кога тя измъкна изпод ризницата главното си оръжие — тъмния кристал. Като го издигна над главата си, тя високо извика нещо, но Саймън не разбираше този език. Показаха се островърхи скали. С очертанията си те напомняха чудовищна паст с огромни зъби. Пътят минаваше между два такива „зъба“ като под арка. Гъсти храсталаци скриваха подножието на планините.

Изведнъж от кристала на магьосницата в скалата блесна ярък лъч и веднага се появиха кълба дим с разяждаща миризма, които застилаха всичко наоколо.

И се появиха нападателите! Облечените в брони воини бягаха мълчаливо, без подвиквания, крясъци и заповеди. Шлемовете със заострени предпазители на лицата им придаваха вид на хищни птици с остри клюнове.

— Сулкар! Сулкар! — гръмна бойният вик на мореплавателите. Начело с Магнус Осберик те се хвърлиха срещу враговете с извадени мечове. Гвардейците отиваха в бой мълчаливо. И Корис не даде никакви команди, но стрелците вече се целеха и стреляха. Мечоносците се движеха напред с вдигнато оръжие. В едно войската на Есткарп имаше безусловно предимство — безмълвното вражеско войнство вървеше пеш.

Саймън основно беше изучил въоръжението на Есткарп и знаеше слабите места в доспехите им, но никой не знаеше каква е бронята на колдерите. Един от нападателите се хвърли с меч към гвардеец и Саймън се прицели под мишницата му. Колдерът неестествено се завъртя и рухна. Забралото му се заби в земята.

— Сулкар! Сулкар! — гърмеше бойният вик. Отначало на Саймън не му беше до наблюдения. Той се целеше и стреляше. Но скоро действията на нападателите му се сториха много странни.

Воините на колдер въобще не се защитаваха. Те вървяха, без да обръщат внимание на пречките, и един след друг намираха смъртта си, никой не се опитваше да избегне меча, никой не се предпазваше с шита, не парираше удара на противника. Като заслепени от ярост пешите воини размахваха мечове — като механични играчки. Навили са ги и те са тръгнали.

Но колдерите се смятаха за непобедими! А тези воини падаха и падаха, като че ли играещо си дете бута строените оловни войничета.

Саймън отпусна самострела. Нещо му пречеше да стреля в нещастните кукли. Той обърна коня си надясно, и то съвсем навреме — към него стремително бягаше колдер. Въпреки очакванията войнът се хвърли не към Трегард, а към магьосницата, която яздеше до него.

Магьосницата беше добра ездачка и това я спаси от нападението. Тя размаха меча и го стовари върху врага, но мечът се плъзна по шлема и удари рамото.

Нападащият колдер отлично владееше оръжието и мечът му проблясваше на слънцето. С недоловимо движение той изби оръжието от ръцете на жената. След това захвърли своя меч и започна да я дърпа от коня. Магьосницата яростно се съпротивляваше, но ръцете в железни ръкавици все пак я смъкнаха от седлото. Тя вече се мяташе в обятията на колдера, а Саймън все не се решаваше да нанесе удар с меча си. Тогава освободи крака си от стремето, мина в гръб и с всичка сила ритна врага в тила, и то така, че натърти крака си. Онзи загуби равновесие, строполи се с лице към земята, като повлече и магьосницата. Саймън внимателно, като пазеше ударения си крак, скочи от коня, хвана колдера за бронираното рамо и го отхвърли от задъхващата се жена. Колдерът лежеше като обърнат по гръб бръмбар и едва-едва мърдаше крайниците си. Прорезът на клюнообразното му забрало беше обърнат към небето.

Като свали железните си ръкавици, жената застана на колене и се зае да разкопчава шлема на падналия войн.

— Качвай се! — извика Саймън, като доведе своя кон.

Магьосницата отрицателно поклати глава и продължи да върши своята работа. Най-накрая силно опънатият ремък се откопча и тя свали шлема на война.

Саймън дори се страхуваше да си представи какво може да види. Въображението му рисуваше най-ужасни картини, но откритото лице не оправда неговите мрачни предположения.

— Херлвин!

Корис се наведе над воина. После капитанът на гвардейците застана на колене до магьосницата и като че ли искаше да прегърне война, както се прегръща стар приятел.

Пред погледа на Трегард се откри благородно лице със същите синьо-зелени очи, каквито имаше и Корис, но те като че ли не виждаха нищо — нито небето, нито надвесилите се над него хора. Магьосницата бутна ръката на Корис и здраво хвана война за брадичката, като не му даваше възможност да движи главата си, и внимателно се вгледа в тези нищо невиждащи очи. След малко тя решително отблъсна главата на падналия и с ожесточение започна да бърше ръце в тревата. Корис сурово я наблюдаваше и попита:

— Херлвин?

— Убий го! — процеди през зъби магьосницата и капитанът мълчаливо посегна към меча си.

— Стой! — извика Саймън. — Не трябва да се убива така безжалостно.

Лежащият наистина не представляваше за него опасност, тъй като беше почти в безсъзнание.

Магьосницата хладно погледна Трегард и посочи треперещата глава на съборения.

— Виж сам, човече от друг свят!

Саймън без особено желание хвана с две ръце главата на колдера, но веднага ги отдръпна, защото не усети топлината на човешко тяло. Това даже не беше студенина на метал или камък, а хладина на гол охлюв. Тъй като главата външно изглеждаше най-обикновена, чувството на отвращение беше много силно. Като се вгледа още веднъж в немигащите очи, Саймън си помисли, че нищо не може да предизвика в човешки очи такава пустота. Никога не беше срещал нещо подобно. В полудял човек даже остава нещо, което предизвиква жалост. Към съществото, лежащо пред него, Саймън не изпитваше никакви чувства и не можеше да си представи, че това отвратително нещо е могло да ходи по земята, да гледа слънцето.

Последва примера на магьосницата и избърса ръце в тревата. Бързо стана и се отдръпна, за да не гледа как Корис замахва с меча си над този, който отдавна вече беше мъртъв. Мъртъв и проклет.

Всички колдери бяха избити. На бойното поле останаха двама гвардейци и един сулкарец, разсечен с меч до седлото. Нападението изглеждаше толкова безсмислено, че оставаше само да се гадае защо въобще беше предприето. Саймън яздеше до Корис и чувстваше, че капитанът също е в недоумение.

— Свалете им шлемовете! — гвардейците предадоха заповедта по верига. Под всеки островръх шлем те намираха все такива бледи лица, светли коси и синьо-зелени очи…

— Мидир! — Капитанът се спря до едно тяло. Ръката на поваления трепна, в гърлото му заседна предсмъртен хрип.

— Да се убие! — Заповедта звучеше твърдо и беше веднага изпълнена.

Корис огледа един след друг всички. Още три пъти той даде същата заповед. Ъгълчетата на устата му потреперваха и по-добре беше да не се гледа в очите му. Те се приближиха към Магнус и магьосницата. — Всички са от Горм! — мрачно произнесе капитанът.

— Бяха от Горм — уточни жената. — Горм загина в минутата, в която отвори пристанището си за колдерите. Това не са тези, които познаваше, Корис! Те отдавна вече не са хора, много отдавна. Ти сам видя. Това са механични войници, които се управляват от господарите си. В тях няма живот. Силата ги пропъди от засадата и те се подчиняваха на една-единствена заповед — да ловят и убиват! Колдерите ги използват във войната срещу нас, за да изтощят нашите сили, преди да прибегнат към друго оръжие.

Устните на капитана трепнаха с жестока насмешка.

— А може би това е тяхното слабо място! Може би не им достигат хора? — Той със сила мушна ножа в ножницата. — И въобще кой знае какво са намислили! Щом са способни на това, може да се очакват от тях и още по-лоши неща.

Саймън тръгна с авангарда. Той не искаше да гледа как се изпълнява заповедта на магьосницата и напусна мястото, където се срещнаха с войската на колдерите. Но не можеше спокойно да мисли за обезглавените мъртъвци и трудно приемаше станалото.

— Мъртвите не воюват! — Саймън не усети как изрече думите на глас.

— Херлвин беше роден мореплавател — каза Корис. — Аз помня как ходеше на лов за риба-меч само с един нож. Мидир беше съвсем момче. Той едва владееше оръжието, когато прозвуча тревожният камбанен звън и колдерите нахлуха в Горм. Аз добре ги познавах. Но тези тела, които останаха там, на полето, не са нито Херлвин, нито Мидир.

— Човекът е тялото, разумът и душата — намеси се в разговора магьосницата. — Нима в твоя свят нещата са други? Едва ли. Нали се движиш, мислиш и чувстваш. Убий тялото — остава душата. Ума и разума — остава тялото, предизвикващо съжаление у околните. Но да убиеш душата, като оставиш тялото и разума — гласът на магьосницата трепна, — това е най-тежкият грях. Воините от Горм са лишени от душа. Те отдавна не са хора, Саймън. Направили са ги такива чрез някакво кощунствено вмешателство, чуждо на нашия свят.

— Същото е подготвено и за нас, господарке. Сулкар го очаква участта на Горм — каза Магнус Осберик, изравнявайки се с магьосницата. — Тук ние ги победихме. Но какво ще стане, ако легиони от такива мъртъвци се покатерят по нашите стени? Гарнизонът в крепостта е малък, тъй като времето е горещо и почти всички кораби са излезли в морето с товар. Ще трябва да разположим силите си на крепостните стени. Човек е силен духом, но силите му не са безпределни. Врагът може да ни надвие благодарение на числеността си, да ни смачка. Вие видяхте — те не се боят от нищо и вървят напред, без да обръщат внимание на опасностите.

Нито Корис, нито магьосницата можаха да отговорят. И едва няколко часа по-късно, когато Трегард видя Сулкар, той се почувства по-уверен. Макар че сулкарци бяха преди всичко мореплаватели, те познаваха и фортификацията. При строителството на крепости използваха всички предимства на избраното място. Откъм сушата Сулкар беше защитен с непристъпна стена с множество бойници. Но едва когато Магнус Осберик ги преведе зад крепостните стени, Саймън оцени цялата й мощ.

От двете страни на пристанището, като две щипки на рак в морето, се вдаваха скали. На всяка „щипка“ се издигаха стени на укреплението, наборни постове и фортове, свързани с цитаделата чрез разклонена мрежа от подземни ходове. Отвесните стени на укреплението стигаха направо във водата и не даваха възможност за изкачване откъм морето.

— Като че ли строителите на Сулкар добре са преценили всичко — одобрително забеляза Трегард.

Магнус Осберик отривисто се изсмя.

— Сулкарци са кръвно заинтересовани от безопасността на търговските пътища на Есткарп, а отчасти и Карстен и на Ализон. И ние плащаме за това в злато. Но когато пребиваваме в други страни, ние показваме не само нашия товар, но и мечовете си, защото Сулкар е много съблазнителен. Виждаш ли складовете? В тях е нашата стока, а в търговията е целият ни живот. Колко чужди владетели и морски разбойници спят и сънуват, че са тук! Колдерите, истински демони, дебнат да завладеят нашите богатства, затова и протягат насам мръсните си лапи. Сулкар е нашата твърдина! Но ако той падне, завоевателите нищо няма да получат! — Магнус сърдито удари по парапета.

— Сулкар е построен по времето на моя прадядо, за да има народът ни безопасно пристанище по време на всякаква буря — била тя яростни вълни или война. И като че ли часът на изпитанията настъпи.

— В пристанището има три кораба — забеляза Корис, — търговски кораб и два военни.

— Търговският пристигна на разсъмване с товар от Карстен. Той плава под флага на херцога и едва ли някой от екипажа му ще грабне оръжието в чуждото пристанище — каза Осберик. — Казват, че херцогът ще се жени и в трюма на този кораб има сандъче със скъпоценна огърлица за Алдис. Изглежда Ивиан иска да затвори птичката в клетка, но самият той сигурно няма да стои в нея.

Магьосницата сви рамене. Корис — още по-малко го занимаваха придворните сплетни на съседните страни.

— А военните? — попита той.

— Това са наши патрулни кораби. Те патрулират подстъпите към Сулкар.

Саймън тръгна заедно с Корис да разглеждат укрепленията. Той си помисли, че един добър бомбардировач би могъл да унищожи Сулкар с едно-две прелитания, а тежката артилерия би разрушила тези дебели стени за около час.

В скалите под основата бяха разположени складове и подземни ходове. Тези, които водеха към морето, имаха здрави врати и надеждни ключалки. Ако колдерите не разполагаха с някакво неизвестно оръжие, мореплавателите нямаше от какво да се безпокоят. Но на това можеше да разчита само този, който беше забравил невиждащите очи на воините от Горм.

Саймън обърна внимание, че в крепостта има големи казарми и много оръжие, но хората явно бяха недостатъчни. Тук-там стояха караули, а всички останали бяха по стените. Сулкар можеше да въоръжи хилядна армия, но сега тук нямаше и стотина човека.

Тримата — Саймън, Корис и магьосницата — се изкачиха на наблюдателната кула, обърната към морето. Хладният вятър минаваше през ризниците им.

— Ако се доведат тука подкрепленията, Есткарп ще остане без достатъчна отбрана — проговори Корис, като че ли продължаваше да спори с някого. — И тогава от север ще нахълта Ализон, а от юг Карстен! Макар че Сулкар е черупка, която едва ли е за зъбите даже на колдерите, сега в нея има много малко хора. За какво е мислил по-рано Магнус Осберик. Ако имаше повече хора, би устоял, но с тази шепа воини — съмнявам се.

— Ти, разбира се, можеш да се съмняваш, Корис — безстрастно забеляза магьосницата, — но, все едно, ще приемеш боя. Така трябва. Може би именно тук Колдер ще си счупи зъбите. А те непременно ще нападнат. Магнус е напълно прав.

Корис погледна магьосницата.

— Можеш ли да предскажеш нещо, господарке?

Тя поклати глава.

— Не чакай много от мен, капитане. Нали не видях дори засадата. Само се натъкнах на пустота и по нея разпознах колдерите. Това засега е всичко, което мога. А ти, Саймън?

Трегард се обърна.

— Аз ли? Но аз не претендирам, че имам способност да предсказвам. — Той замълча. — Не знам… С ума си разбирам, че крепостта е непристъпна, и все пак се чувствам като в капан. — Саймън говореше, без да се замисля, но чувстваше, че е прав.

— Не трябва да говорим за това, Осберик — забеляза Корис.

Тримата стояха мълчаливо и гледаха пристанището, залязващото слънце. И колкото повече гледаха, толкова повече крепостта им се струваше не убежище, а клетка.