Андре Нортън
Джелита (1)

1. Опасно място

Над мръсната улица се изливаше на полегати струи дъжд. Той смъкваше саждите от изпокъртените стени, оставяйки кисел привкус в устата на високия едър мъж, който се стараеше да се придържа по-близо до къщите и вървеше с широка крачка. Внимателно се вглеждаше в тъмните входове и в ъглите на пресечките.

Саймън Трегард слезе от влака преди около 2–3 часа. Впрочем, той нямаше нужда повече да гледа часа, тъй като беглец, притиснат в ъгъла като плъх, няма къде повече да тича. Но не, той не се крие! Саймън излезе на открито място — както винаги в пълна бойна готовност, с високо вдигната глава. В началото, когато всичко едва започваше, когато имаше, макар и искрица надежда и той пускаше в ход цялата своя животинска ловкост, извиваше се като смок, прикриваше следите си, бягайки от преследвачите си — тогава всичко решаваха минутите. Тогава той бягаше. Сега той върви и ще върви, докато не срещне смъртта, притаила се в някой от тези входове или устроила му засада в някоя пресечка. Но и тогава той няма да се даде, ще съумее да й покаже ноктите си. Дясната ръка, мушната дълбоко в измокрения джоб на шлифера, стискаше гладката дръжка на смъртоносното оръжие, нагласено към китката му така, че да изглежда като продължение на ръката му. Червено-жълтите крещящи светлини на рекламата като мътни петна падаха върху мокрия асфалт. Запознанството му с това градче се ограничаваше до намиращите се в съседства с хотела му квартали, двойката ресторанти и магазини. Това е всичко, което запомня минаващият пътьом. Саймън се стремеше към открито място. Той беше уверен, че краят на този лов ще настъпи тази вечер или в краен случай на разсъмване.

Саймън беше уморен, спеше му се, но опасността го караше да бъде нащрек през цялото време. До осветения вход той все пак забави крачки и се втренчи във фирмата над провисналия сенник. Портиерът отвори вратата и умореният човек прие безмълвната покана, привлечен от топлината и миризмата на кухня.

Лошото време беше разпъдило клиентите и може би затова към него веднага се приближи оберкелнерът. А може би причината беше добре ушитият му скъп костюм, неуспял да се намокри под шлифера. Или може би се дължеше на уморения му вид, който никак не намаляваше вроденото му високомерие и се забелязва при хора, свикнали да командват другите и да не дават една и съща заповед два пъти.

Като погледна менюто, Саймън се усмихна, мислейки си, че и обреченият човек няма нищо против да похапне добре. Той видя своето усмихващо се отражение, изкривено от заоблената повърхност на никелираната захарница: правилни черти, бръчици в ъгълчетата на очите, рязко очертана уста, смуглото му и мъжествено лице, нищо неговорещо за възрастта на неговия притежател. Такова беше на тридесет, такова ще бъде и на шестдесет.

Трегард ядеше бавно, старателно дъвчеше всяко парченце, давайки най-накрая на своето тяло възможност да се отпусне, да се наслади на уюта и на придирчиво подбраното вино. Но на разсъдъка и нервите този отдих не даваше нищо. Саймън знаеше, че това е краят, и беше готов на всичко.

— Моля за извинение…

Вилицата не спря своето движение към устата, но независимо от превъзходното самообладание клепачът на Саймън трепна. Спокойно дъвчейки месото, той вдигна глава.

— Какво има?

Човекът, който вежливо стоеше до масата, можеше да бъде взет за лекар или адвокат, но изглеждаше извънредно професионално предразполагащ. Саймън не очакваше това. Приближилият се беше прекалено почтен, прекалено учтив и коректен, за да се окаже смъртта. Впрочем, организацията имаше множество помощници, които се специализираха в най-различни сфери.

— Ако не греша, полковник Саймън Трегард?

Саймън разчупи кифличката и започна да я маже с масло.

— Саймън Трегард, но не полковник! — твърдо отговори той. — И това ви е добре известно.

Мъжът малко се смути.

— Простете за моята нетактичност, Трегард! Осмелявам се да забележа, че не съм член на организацията. И дори нещо повече, аз съм ваш приятел. Позволете да ви се представя — доктор Йорг Петроний. Мога да добавя — на вашите услуги.

Саймън се огледа. Той мислеше, че отпуснатото му време е изтекло, и никак не разчиташе на подобна среща. За първи път през тези отвратителни дни в душата му светна огънчето на надеждата.

Той нямаше никакви основания да се съмнява в истинността на думите на невисокия мъж, който го гледаше през дебелите стъкла на очилата си.

Черната масивна рамка като че ли скриваше лицето на Петроний като под полумаска, като тези, които са носили в осемнадесети век. Доктор Йорг Петроний се ползваше с широка известност сред тези кръгове, където се движеше и Трегард през последните години. Ако положението ти стане напечено и за твое щастие парите ти не са свършили — върви при Петроний. Всички, рискували да се обърнат към него, изчезваха безследно, избягвайки наказващите лапи на закона и отмъщението на съучастниците си.

— Семми е в града — каза Петроний.

— Семми? — Саймън отпи от виното. — Много съм поласкан.

— Трегард! Вие имате отлична репутация. По ваше внушение организацията изпрати за изпълнение най-добрите си кадри и вече се отървахте от Кочев и Лемпсън, остана само Семми, но той е от друго тесто. Простете за настойчивостта, но работата ви е лоша, отдавна сте в бягство.

Саймън се усмихна. Осторожността му не намаляваше, но заедно с това получи толкова голямо удоволствие от недомлъвките на доктора, колкото и от вкусната храна, подправена с хубавото вино.

— Според вас работите ми вървят зле? Какво предлагате?

— Услугите си.

Саймън прекалено рязко остави чашата с вино и няколко червени капки пръснаха на покривката.

— Казват, че вашите услуги не са евтини?

— Естествено! — докторът разпери ръце. — Затова пък аз гарантирам пълно изчезване. Оплаквания не са постъпвали.

— Съжалявам, но вашите услуги не са ми по джоба.

— Как? Всичко ли изхарчихте? Трудно е да се повярва. В Сан Педро имахте двадесет хиляди. Невъзможно е да ги пропилеете толкова бързо. Между другото, ако вие се срещнете със Семми, не ви остава друго, освен да се върнете при Хансън.

Саймън стисна зъби. В очите му светна дива злоба. Именно така той би погледнал в очите Семми, ако се случеше да се срещнат.

— С каква цел и как вие…

— С каква цел? — Петроний отново разпери ръце. — Вие ще разберете малко по-късно. Аз съм учен, изследовател, експериментатор, така да се каже. Нищо скрито не остава на земята, Трегард! Като човек вие се забелязвате, за някои сте много опасен и затова, трябва да призная, вие сте под наблюдение. Смея да забележа, че за ваше нещастие сте и порядъчен човек.

— Но вие знаете ли с какво съм се занимавал? — Саймън стисна юмруци.

Петроний се засмя: чу се леко подсвирване, подканващо събеседника да се наслади на хумора в създалото се положение.

— Трегард! Често порядъчността и законът са несъвместими. Ако не бяхте изключително честен човек, вие никога не бихте тръгнали против Хансън. С една дума — аз съм уверен, че сте узрели за моите услуги. Да тръгваме!

Като че ли против волята си, Саймън плати и тръгна след Петроний. Чакаше ги кола и макар че докторът не каза на шофьора адреса, те се понесоха някъде в дъждовната нощ.

— Саймън Трегард — гласът на доктора изгуби всякаква изразителност, като че ли той четеше справка. — Прадеди от Корнуел. На 10 март 1939 година постъпил на служба в Армията на САЩ. От сержант стигнал до полковник. Служил в окупационните войски, отстранен от служба. Затворен… За какво, полковник? Ах, да! За машинации на черния пазар. За нещастие, мъжественият полковник късно разбира, че е включен в мръсна работа. Излезе така, че вие застанахте срещу закона. Не е ли така, Трегард? И като провалихте кариерата си, решихте да не излизате от играта? След Берлин вие участвахте в няколко съмнителни операции, а след това не можахте да измислите нищо по-добро от това, да застанете на пътя на Хансън. Пак по незнание? Какъв сте неудачник, Трегард! Да се надяваме, че късметът ще ви се усмихне тази нощ.

— Къде отиваме? На пристанището ли?

— В тази посока, но не на пристанището. — Саймън отново чу подсвиркването на доктора. — Моите клиенти се отправят не по море, не по суша и не по въздуха. Полковник, вие запознат ли сте с легендите на своята родина?

— Какви легенди има за Метемема в Пенсилвания!

— Аз нямам предвид затънтеното миньорско градче на този континент, а древния Корнуел.

— Моите прадеди наистина са от Корнуел, но повече нищо не мога да добавя.

— Във вашите жили тече благородническа кръв, защото корените на Корнуел стигат до древността и неговите легенди са свързани с Уелс. Там е воювал крал Артур, там са се укривали римляните, пометени от бойните секири на саксите. А до римляните там са живели други народи. И те също са донесли със себе си зрънца древни познания. Честна дума, Трегард, вие ми доставяте истинска наслада… — Настъпи пауза, предназначена за въпрос, но Саймън мълчеше и докторът продължи:

— Аз ще ви припомня една от древните легенди. Много интересен експеримент… Ето че пристигнахме!

Колата спря пред входа на тъмна алея. Петроний шлеп и отвори вратата.

— Моята къща има един-единствен недостатък: пътечката е тясна за кола, така че ще трябва да слезем тук.

Взирайки се в тъмнината, Саймън размишляваше. Не го ли докара докторът до място, подготвено за разправа с него? Може би е в сговор със Семми? Обаче Петроний включи фенерчето и го насочи пред себе си.

— Не се безпокойте. Има само няколко крачки. Следвайте ме.

Пътечката скоро свърши и те се оказаха пред неголям дом, разположен между две масивни здания с някакви кулички.

— Пред вас стои анахронизъм, Трегард — докторът се занимаваше с ключалката. — Така да се каже резерват от миналото. Седемнадесети век в средата на двадесети век. Може би това е трудно да се повярва. Може би, но това е така. Заповядайте!

Саймън се сушеше до камината, пийваше от коктейла и мислеше, че „резерват от миналото“ — е точно казано. За пълнота на картината на домакина му липсваше островръх шлем и меч на пояса.

— И накъде оттук? — попита той накрая.

— Вие ще се отправите на разсъмване, Трегард. — Петроний разбърка с машата огъня в камината. — А накъде ще видим.

— Защо да чакаме до разсъмване?

Като че ли без желание Петроний остави машата, избърса ръцете си с кърпата и се обърна към своя клиент.

— Едва на разсъмване ще се отвори вашата врата. Именно вашата! Вие все едно няма да повярвате, докато не се убедите сам. А какво знаете за менгирите?

Странно, но Саймън се зарадва, че може да отговори.

— Менгирите — това са такива камъни, които в древността са подреждали в кръг, да кажем например в Стоунхендж.

— Вярно, понякога в кръг. Но тях са ги използвали и за друго! — Докторът изведнъж стана суров, като че ли с целия си вид изискваше пълно внимание към думите му. — В древните легенди се споменава за магически камъни. Един от тях е камъкът на Фал, докаран в Ирландия от племето на богиня Дану. Когато истинският крал стъпвал на него, камъкът издавал силен вик в знак на приветствие. Това е бил коронационният камък, едно от трите велики съкровища. А кралете на Англия нима не държат и досега под своя трон Скунския камък? А Корнуел е имал свой магически камък и са го наричали „Опасно Място“. Казват, че можел да оцени достойнствата на човека и да го предаде на волята на съдбата. И изглежда, че вълшебникът Мерлин разкрил тази тайна на крал Артур и той поставил камъка вместо една седалка около Кръглата Маса. Шест рицари седнали на този камък и всички изчезнали. Но двама издържали изпитанието и не пропаднали. Това били Пърсивал и Галаад.

— Какво дърдорите! — Саймън беше много разочарован, дори жестоко разочарован, защото беше започнал да се надява на нещо. Петроний е психопат. Работата е ясна. Значи няма спасение. — Крал Артур, Рицари на Кръглата Маса — това са приказки за малки деца. Вие говорите така, като че ли…

— Като че ли това е истинска история?! — подхвана Петроний. — И кой сега може да каже какво е било и кое не е било! Всяка дума от древността, стигнала до нас, е преминала през призмата на знанията и предразсъдъците. Историята се подхранва от легендите. Но какво е това легенда, ако не устно предание? Всичко се изопачава даже пред очите на едно поколение. Ето вие например с лъжливи показания съвсем погрешно сте насочили своя живот. А тези показания са записани и сега принадлежат на историята и, съгласете се, на абсолютно лъжливата история. Историята се върши от хората и е изложена на всички присъщи на човека заблуди. В легендите има зрънце истина, в общоприетата история е пълно с лъжи. Аз знам какво говоря, защото „Опасно Място“ съществува!

Има такива теории в развитието на историческия процес, които радикално се отличават от всичко, което са ни втълпявали в училище. Вие някога чували ли сте за клонестите светове, които се разминават в бифуркационните точки на времето. Възможно е в един от тези светове вие, Трегард, да сте излъгали през онази злополучна нощ в Берлин. А в друг — преди един час не бихте се срещнали с мен, а щяхте да се отправите на среща със Семми!

Петроний стана и започна да се клати на пети. Саймън почувства как ентусиазмът на доктора се предава и на него.

— Коя от теориите се готвите да проверите чрез мен?

Петроний се разсмя.

— Имайте търпение да ме изслушате докрай и не ме считайте за луд. Всичко ще ви обясня! — обръщайки се, той погледна големия стенен часовник. — Има още време. А работата е в следното…

Докторът се впусна в пространни обяснения, напомнящи бълнуването на скамейката за телесно наказание, но Саймън покорно слушаше. Топлина, да пийне уиски, да отдъхне — какво още му трябва! Все едно, рано или късно ще трябва да си тръгне и срещата със Семми няма да се размине. Саймън прогони тези мисли и се опита да се съсредоточи върху думите на Петроний. Три пъти се чу мелодичният звън на старинния часовник, преди докторът да спре. Трегард дълбоко въздъхна. Възможно е докторът да е просто дърдорко, но ако всичко това е истина?

Репутацията на Петроний е безупречна… Саймън извади бележника.

— Сакарзи и Вулверстайн след срещата си с вас като че ли потънаха в земята…

— Именно. Всеки от тях мина през своята врата и попадна в свят, за който тайно е мечтал цял живот. Всичко е така, както ви го разказах. Човек сяда ма камъка и пред него се открива живот, в който неговият дух и разум, или ако искате, душата му, се чувства като у дома си. С други думи, човек се отправя към съдбата си.

— Защо вие сам не се възползвате?

— Защо? — докторът загледа своите пухкави ръце. — Защото оттам няма връщане. Мостовете се изгарят само ако положението е безизходно, понеже като влезеш там, няма връщане. Аз много говоря, но все не мога да подбера нужните думи. Камъкът е имал много пазители, но рядко някой е изпробвал силата му върху себе си. Възможно е някой прекрасен ден и аз… Но засега не ми стига смелост.

— Вие продавате услугите си на този, който иска да легне на дъното. Не е лошо! Напълно приличен начин за правене на пари. Любопитно би било да се погледне списъкът на вашите клиенти.

— Наистина! През моите ръце са минали много известни хора. Особено в края на войната. Не бихте повярвали, като откриете в него имената на тези, от които тогава се беше отвърнала съдбата.

— И може да се каже, че няма да се разбере липсата на много военнопрестъпници — отбеляза Саймън. — Ако вашите думи не са измислица, можем да си представим в какви зловещи светове са се преселили.

Саймън стана, протегна се, приближи се до масата и почна да брои парите. Повечето от банкнотите бяха стари, омазнени, като че ли мръсните дела бяха сложили върху тях своя отвратителен отпечатък. Когато му остана една-единствена монета, Трегард я подхвърли и тя със звън падна на полираната маса.

Орел!

— Оставям я за себе си!

— За щастие! Вземете, я, вземете я! — докторът ровеше из банкнотите и акуратно ги подреждаше на купчинка. — Късметът няма да ви напусне. За съжаление аз съм принуден да подканя скъпия гост да побърза, защото силата на камъка е ограничена във времето. Тук мигът решава всичко. Моля, заповядайте тук!

Саймън си помисли, че по подобен начин канят в зъболекарския кабинет. И навярно затова тръгна след доктора, чувствайки се съвсем като идиот.

Дъждът беше спрял, но в задния двор на стария дом беше още тъмно. Петроний щракна ключа. Блесна светлина и Трегард видя врата, направена от три камъка. Пред тях лежеше четвърти — също такъв остър и грубо издялан. Зад каменната врата се виждаха прогнилите дъски на небоядисана, покрита със слой сажди ограда, до която имаше около три метра черна влажна земя.

Гледайки всичко това, Саймън се проклинаше за минутната си слабост и ненужната доверчивост. Разбира се, сега ще се появи Семми и Петроний ще получи честно заработените пари.

Обаче докторът решително посочи камъка.

— Пред вас е „Опасното Място“. Сядайте, полковник. Време е.

Разбирайки цялата нелепост на своето поведение, Саймън се усмихна накриво, постоя малко и седна на камъка, върху който откри даже закръглена вдлъбнатина за сядане. Опипвайки около себе си, той намери и две вдлъбнатини за ръцете и никак не се учуди.

Нищо не се случи! Същата ограда, същата ивица мокра земя. Саймън искаше вече да стане.

— Време е! — тържествено обяви Петроний. Пред очите му всичко се размъти и разля… Пред Саймън лежеше голямо блато, над което се зазоряваше. Свеж вятър рошеше косите, донасяше някакъв непознат, вълнуващ мирис, който пробуди у Трегард нещо непреодолимо, зовящо го да открие източника на тази миризма, която го караше да се хвърли напред и да се носи по блатото като хрътка.

— Вашият свят, полковник! Желая ви успех!

Саймън машинално кимна, но човека, който произнесе тези думи, вече не го интересуваше. Може би светът наоколо беше илюзия, но все едно — той беше такъв, за какъвто беше мечтал през целия си живот. Без да се прощава, Саймън стана и прекрачи през вратата.

В този момент го обхвана див страх. Той даже не можеше да си представи, че има такъв страх. Страх, по-непоносим от всякаква физическа болка: когато ти се струва, че вселената се разделя на две и те хвърля в ужасното нищо. Саймън падна в острицата.