П. Г. Удхаус
Чичо Динамит (8)

1

Тихата семейна вечер, която тъй нетърпеливо очакваше лорд Икнъм, бе приключила. Камбаната за вечерня бе изпратила угасващия ден, мучащите стада бавно се изнизаха от пасищата. Веч спяха алени и бели листица и в смълчаната градина на Ашъндън Манър нищо не потрепваше, освен плахите рожби на нощта като бухали, мишки, плъхове, комари, прилепи и старшина Потър. Долу в селото часовникът на църковната кула преди четвърт час бе ударил дванайсет пъти, а сега дрънна веднъж, като информира Понго, мятащ се из стаята си, гледаща към терасата, че точно след четирийсет и пет минути балонът ще се издигне.

Понго обхождаше стаята, като от време на време се разтрисаше подобно на изследовател на Бразилия с пристъп на малария, все още облечен в безукорно вечерно облекло, защото идеята да си легне в тази нощ на страх и ужас изобщо не му беше хрумнала. Млад човек, дошъл на посещение у родителите на любимото момиче, знаещ, че точно в един часа след полунощ крайно ексцентричният му чичо ще започне тараш на къщата, не се пъхва между чаршафите в единайсет и петнайсет и не потъва в сладък сън. Той стои буден и трепери. Понго бе направил опит-два да отклони мислите си с помощта на „Убийство в мъглата“, но без всякакъв успех. Има моменти, когато и най-безликите хиени губят надежда да приковат вниманието.

В миналото, спомените, за което понякога му действаха като поглъщането на развалена стрида, Понго Туисълтън често бе принуждаван да се друса като трепетлика в качеството си на неохотен участник в подвизите на чичо си Фред, но рядко го бе правил по-чистосърдечно от сега. Чувстваше се като героинята на „Убийство в мъглата“, която имаше навика да трепери, когато я подмамваха в подземни бърлоги, и страдаше от извънредно живата илюзия, че нервите му са щръкнали на пет сантиметра извън тялото му и се гърчат неудържимо. Вероятно това нервно напрежение би го довършило окончателно, но фактът, че към душевната му агония се добавяше и смъртна жажда, действаше като контратежест на състоянието му.

Жаждата, от която умираше, беше едно от онези млади копнения, които сякаш извират от петите и се влошават по пътя си нагоре. Набираща сила от момента на пристигането му, тя бе достигнала върха си тази вечер в единайсет часа, когато прислужницата Джейн бе внесла в гостната гарафата и сифона. Не беше слабоволев плужек, но да седи там и да гледа как домакинът му, Бил Оукшот и чичо Фред посръбват сладко, докато той самият, поради всеизвестното си отвращение към алкохола, бива обслужен с витаминозна лимонада, бе подложило железния му самоконтрол на едва поносимо изпитание.

Няколко минути препуска из стаята, проклинайки лудешкия импулс, накарал го да заяви пред Хърмайъни, че не близва алкохол, и си представяше безкрайната редица високи, запотени чаши, които биха премахнали жаждата му, стига да излезеше жив оттук. И тогава, като стигна до края на килима и се приготви да направи кръгом и да препусне в обратна посока, той рязко спря с вдигнат във въздуха крак. Откъм църковната кула току-що се бяха дочули два удара, които му прозвучаха като гласа на мил приятел, шепнещ в ухото му.

— Не пропускаш ли факта — говореха те, че гарафата още е в гостната? Това, естествено, е само едно предложение.

И той разбра, че нещото, което смяташе за безизходица, има решение. Неговият ангел хранител, защото предположи, че това е именно той, му бе посочил пътя. Шапки долу пред добрия ангел хранител, бе мнението на Понго.

След минута вече беше в коридора. Три минути по-късно се намираше в гостната и си наливаше с треперещи пръсти това, което обещаваше да е чашата на живота му. А четири минути по-късно, отпуснат на едно кресло, вдигнал крака на близката масичка, започна да изпитва най-чистата радост, характерна единствено за недоброволния въздържател, който най-сетне е успял да се докопа до нужните му материали, когато зад гърба му се обади глас.

Всичко, което произнесе гласът, беше: „Брей!“, но то бе достатъчно. В интерес на истината при така стеклите се обстоятелства и едно покашляне би било достатъчно. Внимателно сресаните и пригладени Понгови къдрици се разделиха така, че всеки отделен косъм щръкна като бодил на нервен таралеж, сърцето му се откъсна от ложето си и с тъп удар се спря в предните зъби. С нечленоразделен писък Понго се изстреля към тавана.

Няколко секунди след като удари два пъти тавана и започна да се спуска към майката-земя, мъглата се вдигна от очите му и той успя да види, че натрапникът не е сър Ейлмър Босток, както беше помислил, а Елси Бийн, старото му другарче от дните на игри с груба прашка. Стоеше на прага с ръка на сърцето, леко задъхана, както правят прислужничките, когато влизат в гостни стаи в един без двайсет през нощта и ги откриват окупирани от управляващите класи.

Облекчението на Понго бе неописуемо. Самообладанието се върна заедно със свеж приток на млякото на човешката доброта. За човек, очаквал притеснителни обяснения пред сър Ейлмър Босток по халат, Елси Бийн беше дар Божи. Нямаше нищо против Елси Бийн да му прави компания, дори напротив. Бъбренето с един от най-бистрите умове на Източен Ботълтън бе точно това, от което се нуждаеше в момента. Огря момичето с белозъба усмивка и като си развърза езика, който се беше оплел в Гордиев възел, заговори с любезен и приветлив глас.

— Здрасти, Бийн.

— Здрасти, сър.

— Ти си, нали?

— Да, сър.

— Стресна ме.

— Вие ме стреснахте, сър.

— Значи стреснатите стават общо двама — заяви Понго, който беше взел изпита си по математика в училище. — Трябва да ме извиниш, че за момент изглеждах уплашен. Помислих, че си домакинът ми, но, слава Богу, не си. Помниш ли как по неподражаем начин го описа като непоносим досадник? Права беше. Досадник е и досадник ще си остане, а според мен всички досадници трябва да се пратят по дяволите. Е, влизай, млада ми Бийн, и ми разправи какво ново. Как се развива положението с Харолд? Има ли промяна на Потъровия фронт?

Лицето на Елси Бийн се помрачи. Тя наведе глава, очевидно развълнувана.

— Харолд е глупак — отсече с откровеност, която лесно се постига от раслите на воля в Източен Ботълтън. — Той е едно тъпо, инатливо, дебелоглаво и патраво ченге. Писна ми.

— Още ли отказва да подаде оставка?

— Ъхъ.

Остра жалост прониза Понго. Нищо, забелязано у старшина Потър, не бе помогнало да си изгради за него представата за демоничен любовник, по когото жените с пълно основание ридаят и кършат ръце в среднощния лес, но знаеше, че малката му приятелка е привързана към този униформен малотраен суджук и от сърцето му прокапа кръв. Беше достатъчно широко скроен, за да прецени, че щом си влюбен в дебелоглаво ченге и ти се изпречат препятствия пред съюза с него, тъгуваш точно толкова, колкото ако той беше Грегъри Пек или Кларк Гейбъл.

— Отби се след вечеря и си побъбрихме час, час и нещо, но хич не можах да го предумам.

— Никакъв късмет, а? Лоша работа.

— За всичко е виновна оная негова сестра. Не му позволява да диша сам. Просто не знам как ще свърши това.

Бистра сълзица се появи в ъгълчето на окото на Елси Бийн и тя измъчено подсмръкна. Понго я поглади по главицата. Беше най-малкото, което можеше да стори всеки свестен мъж.

— Не се отчайвай — заутешава я той. — В момента нещата изглеждат лепкави, но обикновено към края се избистрят. Дай му време и ще видиш, че ще се вслуша в гласа на любовта.

Елси Бийн подсмръкна повторно и се успокои. Това момиче бе от добро тесто.

— Това, в което ще се вслуша най-добре — заяви тя, — е един по носа.

— По носа?

— Ъхъ.

Естествено, Понго бе горещ поддръжник на идеята за един по носа на старшина Потър. Усещаше, че това е нещо, което трябва да се прави често и своевременно. Но не можеше да си представи как това ще му донесе дивиденти в настоящия момент.

— Не те разбирам.

— Ще му налее ум в главата. Харолд е нервен.

— Нервен ли? — смая се Понго. Не беше открил подобна съществена слабост у обсъждания гадняр. По-скоро би го определил като железен човек.

— Затова се премести от Лондон, където работеше. Сторило му се, че в Лондон работата е твърде напечена. Имал доста неприятни случки с типове, които го пердашели, докато им надявал белезниците, и това го изнервило. Дошъл тук да намери мир и покой. Но ако открие, че и тук положението е твърде напечено, не би искал вече да е полицай, където и да е. Ще връчи едномесечното си предупреждение и всички ще сме щастливи.

Понго схвана мисълта й. И едва ли не би могъл, защото бе прекрасно изложена.

— Така е — рече той. — От устата ти се лее мед и масло, Бийн.

— Само някой да го цапардоса по носа, и той няма да се колебае дори секунда. Вие не бихте ли го ударили?

— Не, в никакъв случай.

— Тогава не бихте ли го халосали по шлема, докато не гледа?

Понго изпита жал към това идеалистично момиче, но се усети задължен да смачка илюзиите му в зародиш.

— Човек като Харолд винаги гледа — отсече той. — Не, желая ти щастие, млада ми Бийн, и ще следя бъдещата ти кариера със значителен интерес, но не разчитай на мен за нещо повече от сърдечно съчувствие. Все пак напълно поддържам възгледа ти, че това, от което се нуждаеш, е могъщ съюзник, който да внуши на Харолд колко е рискована професията му и така да го накара да получи просветление. Силно препоръчвам тази роля да се повери на брат ти Бърт. Жалко, че излиза чак през септември. За какво лежи?

— За оказване съпротива на полицията при изпълнение на служебните й задължения. Нанесъл силни удари с тъп предмет по чайника на полицая.

— Ето, видя ли? Глас народен. Горе опашката, драга ми Бийн. Ако престоят в панделата не е изпил силиците на Бърт, ще чуеш чуруликането на синята птица някъде най-късно в началото на октомври. Междувременно нека хвърлим светлина върху една друга тема — какво, за Бога, търсиш тук по това време на нощта?

— Дойдох за малко уиски.

Домакинът в душата на Понго скочи на крака. Изчерви се за недосетливостта си.

— Страшно съжалявам — изпелтечи той и посегна към гарафата. — Отдавна би трябвало да ти предложа една глътка. Не мога да разбера къде ми е бил умът.

— За Харолд е — обясни Елси Бийн. — Спотайва се в градината. Хвърли камъче по прозореца ми и когато надникнах, ме замоли с дрезгав шепот да му занеса глътка нещо. Тогава се сетих, че Джейн винаги внася уискито тук, преди да си легне. Да се спотайва в градината! — огорчено продължи тя. — За чий дявол се спотайва в градината? Сигурно изпълнява полицейска задача. Ако зареже полицайстването, ще си лежи в кревата като всички нормални хора. Писна ми вече.

Подсмръкна, а Понго, опасяващ се от поредната бистра сълзица, побърза да окаже първа помощ.

— Хайде, хайде — загугука той. — Не трябва да допускаш това да те сломи. Доброто ще възтържествува. Искаш ли цигара?

— Благодаря.

— Тези са турски, а тези вирджински — обясни Понго.

Беше запалил една преди няколко секунди и сега се залови да пали нейната от своята. И точно в този миг, когато лицата им по необходимост се бяха доближили, в стаята влезе Бил Оукшот.

2

Въпросът дали човек има право да твърди, че Бил Оукшот и Понго Туисълтън са велики умове, остава открит. Но тази вечер двамата изявиха качество, за което се предполага, че е характерно за великите умове — единомислието. Копнеещият за глътчица Понго внезапно се беше сетил за гарафата в гостната. Същото бе сторил и Бил.

Откакто бе провел разговора си с лорд Икнъм, чувствата на Бил Оукшот силно напомняха тези на човек, който по време на разходката си из полето открива, че лешовете на сакото му са се закачили за последния вагон на шотландския експрес, понесъл се от Лондон към Единбург. Подобно на повечето хора, влезли в допир с вятърничавия граф, когато се откачеше от веригата й тръгнеше да ходи по разни места, и той усещаше някакъв световъртеж, пронизан от жива представа за задаващите се събития. Това му бе причинило безсъние. Безсънието му бе причинило жажда. А жаждата породи спомена за гарафата в гостната.

За Бил, както и за Понго, да мислиш, значеше да действаш и процедурата, по която действаха, се различаваше само в една дребна подробност. Понго, който не знаеше дали проклетите стъпала не скърцат, се беше смъкнал тихичко, докато запознатият с топографията Бил бе скачал през три стъпала надолу, подобно на бизон, препуснал към езерото. Поради това пристигна задъхан, а нежната сцена, която завари при влизането си, изкара и последните остатъци от въздух от дробовете му. Елси Бийн при влизането си в стаята бе възкликнала: „Брей!“ Бил не можа да произнесе нищо. Само стоеше и се пулеше, шокиран и в червата.

Теорията, с която излезе лорд Икнъм да оправдае целувката от страна на Понго към това момиче, чийто нос сега почти се опираше в неговия, не бе задоволила Бил Оукшот. Възможно бе, както бе заявил любезният граф, да е било просто особеност на характера, но Бил не смяташе, че е така. Впечатлението, което бе получил предишния следобед, беше за разгулен клубен член, действащ на пълни обороти, и това беше впечатлението му и сега. А при мисълта, че Хърмайъни Босток бе поверила съдбата и щастието си в ръцете на такъв разгулен Дон Жуан, чувствителната му душа се затресе като малеби. По мнение на Бил нещата изглеждаха зле.

Понго първи наруши неловкото мълчание.

— О, здрасти — рече той.

— О, здрасти, сър — обади се Елси Бийн.

— О, здрасти — отвърна Бил Оукшот.

Гласът му бе разстроен. Опитваше се да реши дали фактът, че Понго не е откачен, за какъвто го беше смятал по едно време, подобряваше общия поглед върху картината, или го правеше по-мрачен и зловещ. Вече беше ясно, че предния ден Елси Бийн бе сгрешила, когато го увери, че Понго бил казал: „Брей! Мисля да отскоча до Лондон!“ — и бил отпрашил нататък. Очевидно беше ходил някъде наблизо със своя бъфи-порсън, което беше съвсем нормално за такъв хубав следобед. Но това хубаво ли беше или лошо? В бързината Бил беше отсякъл, че смахнатите развратници са по-лоши от нормалните, но вече не беше толкова сигурен. Няма ли право човек да потреперва по-силно пред развратник, който отговаря за действията си, отколкото пред такъв, който не може?

По един въпрос обаче не изпитваше никакво колебание. Възнамеряваше, щом останат насаме, да приклещи в ъгъла този фустогонец и да му поговори като по-голям брат, както например бихме си представили майордом Брабазон-Планк да говори на майор Брабазон-Планк.

Сгодният случай се представи по-скоро, отколкото запознатите с Елси Бийн и прескръбната й склонност да общува с висшестоящите биха предположили. Вярно, че всичките й инстинкти крещяха пред общителната й душица да остане и да подеме разговор, но макар и понякога да не беше на равнището на изискваните от доброто общество обноски, не беше лишена и от рудиментарно уважение към общоприетото, та социалното чувство й подсказа, че това, няма да е най-доброто. Когато прислужничка с ролки на главата и кимоно бъде открита в един часа през нощта в гостната с работодател или гост, тя трябва час по-скоро да се оттегли с достойнство. Така пише в първата глава на книгата по етикеция.

Тъй че с учтиво „Е, лека нощ на всички“ тя изчезна. Малко след като вратата се затвори зад гърба й, Понго изпита някакво неудобство, сякаш стоеше на течение, и не след дълго успя да разбере какво го предизвикваше. Гледаха го неодобрително.

Твърде деликатната задача, да гледаш неодобрително приятел от детинство, се изпълнява по различен начин от различните хора. Методът на Бил, защото макар да беше непреклонен по въпроса, че е крайно време някой безстрашен критик да посочи на Понго някои аспекти на поведението му, които се отклоняваха от идеалното, го затрудняваше да превъзмогне вродената си стеснителност, поради която лицето му бе станало мораво, а очите му изхвръкнаха като на охлюв. Освен това три пъти се изкашля.

Най-сетне проговори.

— Понго.

— Ъ?

Бил пак се изкашля.

— Понго.

— Тук съм.

Бил се зае да крачи нагоре-надолу из стаята. Не му беше лесно да измисли добро встъпление, а когато говориш като по-голям брат на някой развратник, встъплението е изключително важно, ако не и жизненоважно. Изкашля се още веднъж.

— Понго.

— Още съм тук, старче.

Бил се изкашля за пети път и след като раздразнено отговори на питането на Понго, че не е глътнал буболечка, продължи да крачи. Това доведе до сблъсък на пищялката му с малък стол, притаил се в сянката, и острата болка му помогна да преодолее колебанията си.

— Понго — започна той, вече с ясен и твърд глас, — не съм го споменавал досега, защото темата някак не изникваше, но когато онзи ден се върнах от Бразилия, ми казаха, че си сгоден за братовчедка ми Хърмайъни.

— Точно така.

— Честито.

— Благодаря.

— Надявам се да си много щастлив.

— Не се съмнявай.

— И се надявам, точно тук е същността, че ще направиш и нея щастлива.

— Ами да.

— Така ли? Казваш, че ще я направиш, но проклет да съм, ако разбирам как ще постигнеш това, като прекарваш живота си в тичане подир прислужнички.

— Ъ?

— Чу ме добре.

— Тичам подир прислужнички?

— Тичаш.

Малко мъже посрещат подобно обвинение спокойно. Въздействието му върху Понго бе да го накара да си сипе още уиски със сода. Стисна чашата като крал Артур меча Ескалибур, обърна се дръзко очи в очи с обвинителя си и започна въодушевена защитна реч.

Неточно било, изтъкна той, да се казва, че прекарвал живота си в гонене на прислужнички. В интерес на истината, се съмнявал, че изобщо ги гони. Всичко зависело от смисъла, който се влагал в този израз. Да предложиш цигара на прислужничка, не значело гонитба. Нито пък процедурата на запалването. Ако се случело, чисто случайно, да се озовеш в малките часове на нощта с прислужничка в гостната, било естествено да се държиш вежливо като добре възпитан английски джентълмен и да я предразположиш. Беседваш с нея. Караш времето да минава бързо. Предлагаш й цигара. Палиш й я. Такова поне било кредото на Понго и той вярвал, че такова би било и кредото на сър Галахад и рицаря Бейар, ако ги назовава правилно, никой, от които, доколкото знаел, не бил упрекван в гонитба на прислужнички. В заключение заяви, че е жалко как някои хора, чиито имена не желаел да споменава, имали мръсно подсъзнание, а по някаква щастлива случайност се сети за подходящ израз в точния момент и добави, че за чистия всичко било чисто.

Беше силно изказване и нищо чудно, че за миг Бил Оукшот се стъписа като инатлив бивол, пометен от буря. Но мисълта за справедливостта на каузата му го съвзе, той отново се изкашля и възстанови кротката сила, която характеризираше поведението му в началото.

— Всичко това — хладно произнесе той — би ми се сторило доста убедително, ако не те бях видял вчера да целуваш Елси Бийн.

Понго зина.

— Да съм целувал Елси Бийн?

— Да.

— Никога не съм целувал Елси Бийн.

— Да, целувал си Елси Бийн. На стъпалата пред входа.

Понго се плесна по челото.

— Велики Боже, да, целунах я. Да, ти си напълно прав. Целунах я. Сега се сещам. Но само като брат.

— Да-да, като брат.

— Като брат — настоя Понго, сякаш прекарваше живота си в наблюдение на братя, които целуват прислужнички. — И ако беше запознат с обстоятелствата…

Бил вдигна ръка. Нямаше настроение да слуша приказки за нездрави мотиви. Пристъпи една крачка напред и мрачно се вторачи в Понго, сякаш бе алигатор от бразилските блата, когото смяташе да срази със силата на погледа си.

— Туисълтън!

— Бих искал да не ме наричаш Туисълтън.

— Ще те наричам Туисълтън, да пукнеш дано. И ето какво ще ти река, Туисълтън, като приятелско предупреждение, което най-добре е да не забравяш, ако не искаш да ти изтръгна главата от корените и да ти изтърбуша карантиите…

— Драги ми приятелю!

— … с голи ръце. Прекрати тая работа.

— Коя работа да прекратя?

— Знаеш коя. Тия донжуанщини. Тия пеперудщини. Начинът, по който прелиташ от цветче на цветче и смучеш. Зарежи това, Туисълтън. Спри. Потисни този нагон. Целувай по-малко прислужнички. Опитай се да помниш, че си сгоден за едно мило момиче, което те обича и ти вярва.

— Ама…

Понго, който се канеше да заговори, млъкна. Бил отново бе вдигнал ръка.

Жестът с вдигането на ръката в общи линии е по-резултатен в театъра, където винаги успява да укроти и най-свирепата тълпа, и това, което го направи толкова мощен сега, беше размерът на ръката. Във възбуденото въображение на Понго тя се стори огромна като свински бут, а и не можа да пренебрегне факта, че ръката е в пълна пропорция с якото телосложение на събеседника му, което и най-непредубеденото око би определило като съставено предимно от играещи мускули. Като отчете всичко това, той предпочете да замълчи, а Бил продължи.

— Предполагам, се питаш какво ми влиза в работата всичко това?

— Не, не. Винаги, когато минаваш…

— Добре, ще ти кажа — заяви Бил, като се раздели с продължилия през целия му живот навик да се прикрива. — Самият аз съм влюбен в Хърмайъни от дълги години.

— Наистина?

— Да. Години и години наред. Никога не съм го споменавал пред нея.

— Така ли?

— Не. Затова тя не знае нищо.

— Естествено. Откъде да знае?

— И като я обичам по този начин, се чувствам длъжен да бдя над нея като…

— Гувернантка?

— Не като гувернантка. Като по-голям брат. Да бдя над нея като по-голям брат, да я пазя и да се грижа да не се появи някой мазник и да не се отнесе с нея като играчка за убиване на времето.

Това изненада Понго. Идеята, че някой може да се отнесе с Хърмайъни Босток като с играчка за убиване на времето, бе нова за него.

— Ама… — започна отново той, но за пореден път Бил вдигна ръка — по-голяма от всякога. Замаяният Понго като насън се зачуди кой ли номер ръкавици носи.

— Като играчка за убиване на времето — убедено повтори Бил. — Не възразявам да се омъжи за друг…

— Широка душа.

— Всъщност възразявам, сърцето ми се къса, но това, което искам да кажа, е, че то си зависи от нея и щом изпитва желание да се омъжи за друг, добре! Но само ако е щастлива. Желая единствено щастието й.

— Браво.

— Но разбери, Туисълтън — продължи Бил и Понго, срещайки погледа му, си припомни за директора на частното училище, с когото преди петнайсетина години бе имал болезнен разговор, предизвикан от практиката му да внася бели мишки в час. — Искам да набия в тиквата ти следното. Само да разбера, че някой мъж си играе с нея, че я мами с друга жена, Туисълтън, че разбива кроткото й сърце, като излиза и лови момичета по улицата, ще го удуша като…

Млъкна и щракна с пръсти.

— Куче? — опита се да му помогне Понго.

— Не, не като куче, магаре такова. Кой, за Бога, души кучета? Като отровна змия.

Ако беше в настроение за спорове, Понго би го опровергал, че броят на хората, душещи отровни змии, вероятно е крайно ограничен, но не му се навлизаше в подробности. Изпаднал в кататонично състояние, той наблюдаваше как събеседникът му отново го поглежда неодобрително, отива до масата, приготвя си средно силно уиски със сода, изпива го и се понася към вратата. Тя се затвори и Понго най-сетне остана сам.

Тъкмо започна да се отърсва от замаялото го чувство, че е бил бит по главата с нещо тежко и твърдо, каквото вероятно е изпитал полицаят, когото братът на Елси Бийн Бърт бе халосал с тъп предмет, когато откъм отсрещната страна на вестибюла, от стаята, където сър Ейлмър Босток държеше колекцията си от африкански антики, се дочу агонизиращ писък, последван от гласове.

Понго, свит на креслото като заек в дупката си, с диво въртящи се очи и със сърце, впуснало се в бясно адажио, не успя да долови думите, но разпозна гласовете като принадлежащи на сър Ейлмър и лорд Икнъм. Първият очевидно се горещеше, а интонацията на втория беше на човек, опитващ се да уталожи с масло бушуващо море.

След това вратата на стаята с колекцията се затръшна с гръм и трясък и след няколко секунди се отвори вратата на гостната, за да пропусне лорд Икнъм.

3

Каквото и да беше естеството на разменените реплики, то не бе накърнило спокойствието на лорд Икнъм. Държането му при влизането беше свободното, несмутено от нищо държане на английски граф, който току-що се е сетил, че в гостната пребивава гарафа с уиски. Както винаги в моменти, когато по-слабите мъже биха задърпали вратовръзките си с разтреперани мартинки, този изряден мъж запазваше невъзмутимостта на риба върху буца лед. На Понго му се стори, че главата на семейството безгрижно си тананика, макар да не чуваше добре, защото сърцето му, в допълнение към имитацията на Нижински, вдигаше шум като моторетка.

— А, Понго — рече графът, целеустремен към гарафата, без да регистрира някакво удивление от присъствието на племенника си. — Бодър и на крак? Човек винаги може да те намери в близост до уискито. — Той си напълни чашата и грациозно се отпусна в удобно кресло. — Винаги съм смятал — продължи той, след като се подкрепи с две големи и една малка глътка, — че това е най-приятният час на деня. Успокоителната тишина, благодатният стимулант, приятният разговор, на каквато тема изникне. Е, момчето ми, какво ново? Изглеждаш ми разстроен от нещо. Надявам се, че нищо лошо не ти се е случило.

Понго нададе особен съскащ звук като последните издихания на сифон за сода. Въпросът му се стори ироничен, граничещ с циничното.

Не знам какво наричаш лошо. Току-що ми заявиха, че съм крайно подходящ за изкормване.

— И кой го заяви?

— Бил Оукшот.

— На кафе ли ти гледа, или сам си предложи услугите да те изкорми?

— Изяви желание да ме изкорми с голи ръце.

— Ти ме смайваш. Бил Оукшот? Този кротък обичлив младеж?

— Обичлив друг път! По-лош е от Безлика Хиена. Може да смята мястото си в Стаята на ужасите при мадам Тюсо за запазено. Освен това се закани да ми изтръгне главата от корените и да ме удуши като отровна змия.

— Трудничка е тая работа с изтръгването на главата. Но какво си сторил на Бил Оукшот, че възбуди такива страсти в сърцето му?

— Не му хареса, дето ме завари тук с Елси Бийн.

— Не помня коя е Елси Бийн. Човек среща толкова много хора.

— Прислужничката.

— А, да. Онази, която си целунал.

Понго вирна към небето изтерзаното си лице, сякаш търсеше правдата там.

— Не съм я целувал! Е, може да съм го направил веднъж, като брат, от признателност за огромната услуга, която ми направи. Ако човек ви слуша как говорите с Бил Оукшот, ще реши, че с тая Бийн прекарваме по двайсет и четири часа в денонощието в игра на чичо доктор.

— Не се горещи, момчето ми. Отношението ми е напълно съчувствено. Спомням си как Бил ми каза, че се е поразтревожил от гледката. Интересите на годеницата ти са му много присърце.

— Влюбен е в нея.

— Нима?

— Сам ми го каза.

— Виж ти. Клетото момче. За него трябва да е било тежък удар, когато споменах във влака, че е сгодена за теб. Изпитвам топло съчувствие към Бил Оукшот.

— Не и аз. Да се задави дано.

— За мен смайващото е, че човек като Мутрата може да има дъщеря, която видимо очарова всичко живо наоколо. Човек би очаквал дъщерята на Мутрата по-скоро да е със змии вместо коси. Чу ли го преди малко?

— Как да не съм го чул. За какво беше данданията?

— Просто Мутрата в типичен пристъп на бяс.

— Спипа ли те да влизаш в стаята с колекцията?

— Вече беше там. Спеше между африканските антики. Видя ми се крайно неуместно. Човек или е африканска антика, или не е. Щом не е, не му е мястото да се гушка с тях посред нощ. — Хубавото лице на лорд Икнъм потъмня, като засенчено от облак, а в гласа му се прокрадна нотка на неодобрение. — Знаеш ли, Понго, у Мутрата има някаква подла хитроватост, която хич не ми допада. Можеш ли да смелиш умственото състояние на човек, който нарежда да преместят леглото му в стаята с колекцията и спи там, с палец на крака, привързан на връвчица към дръжката на вратата?

— Не може да бъде!

— Може и още как. Най-много ме наранява измамата. Аз, естествено, приех, че след като си пожелахме лека нощ и всеки пое по пътя си, Мутрата се е отправил към спалнята си като всеки порядъчен домовладелец, тъй че в часа нула отприпках надолу към стаята с колекцията без никакво предчувствие за неприятности. Сладка, лесна, приятна работа, повтарях си аз. Спрях пред вратата, хванах дръжката, натиснах я и рязко я дръпнах.

— Боже!

— Не знам дали ти се е случвало да настъпиш невидима котка по време на разходка из тъмна уличка. Веднъж преди много години изживях такова нещо на Уейвърли Плейс в Ню Йорк и картината оживя пред очите ми, когато страховит вой раздра нощта.

— Какво, за Бога, му каза?

— Е, по същество Мутрата произнесе монолог.

— Мисълта ми е как му обясни влизането си?

— А това ли? Беше съвсем просто. Казах му, че ходя насън.

— А той повярва ли ти?

— Виж, това вече не знам. Този въпрос не ме заинтересува.

— Край, вече сме разкрити.

— Глупости. Песимистът в теб отново се обажда. Просто претърпяхме лек провал…

— Лек ли!

— Драги ми Понго, има хиляди начини да се заобиколи такова препятствие. Мутрата спи в стаята с колекцията, нали така? Много добре, тогава просто сядаме и измисляме начин да го елиминираме. Капки за сън в уискито преди лягане са най-доброто средство, но случайно дойдох без тях. Проява на непредвидливост от моя страна. Лудост е да се гостува в провинциални имения без шишенце със силни приспивателни. Човек трябва да ги сложи в багажа си веднага след колосаните яки. Но Мутрата не ме тревожи. Каква е ползата от обучението ми на млади години в Съединените американски щати, ако не мога да надхитря един бивш губернатор? Единственото, което ме тревожи, е мисълта за Сали, Бог да я благослови. Тя е отвън в градината на пост и чака като Мариана в запустелия хамбар^[1]…

Понго нададе сподавен стон.

— Същото се отнася и за оня проклет Потър, който е вън в градината на пост и чака като Мариана в скапания хамбар. Съвсем бях забравил, че Елси Бийн ми го каза. Дойде тук да му търси пиячка.

Лорд Икнъм се потупа по брадичката.

— Хм. Не знаех това. Той е в градината, а? Това може да поусложни нещата. Надявам се…

Млъкна. Звънецът на входа бе започнал да звъни като остър писък в тихата нощ, сякаш някой бе поставил огромен палец на бутона и не го отлепяше оттам.

Лорд Икнъм погледна към Понго. Понго погледна към лорд Икнъм.

— Потър! — отсече лорд Икнъм.

— Кретенът му с кретен! — отсече Понго.