П. Г. Удхаус
Чичо Динамит (11)

1

Следобедното слънце надникна през прозореца на довчерашната спалня на Понго, докосна лицето на Сали и я събуди от дрямката, в която бе потънала. Тя стана и се протегна с прозявка.

Френският прозорец се отваряше към балкон и тя го загледа с копнеж. Щеше да е приятно да поседне там в такъв приятен летен ден. Но момичетата, известни на полицията, трябва да бъдат благоразумни. Най-доброто, което можеше да направи, беше да застане зад пердето и от тази наблюдателница да надникне към градината и прекрасния свят отвъд.

Скоро изчерпа развлечението от гледката на част от чакълеста пътека и парче рододендрон, и тъкмо се канеше да се върне на шезлонга, когато на пътечката се появи високата изискана фигура на лорд Икнъм, който пристъпваше пъргаво с малко куфарче в ръка. Изчезна от погледа й и след секунди на балкона пред прозореца й се чу тъпото издумкване от запратения на него куфар.

Сърцето й подскочи. Беше интелигентно момиче и разбра, че това сигурно означава дрехи. Петият граф може и да имаше своите лекомислени моменти, но не беше човек, който да мята куфари по балкони от чиста палавост. Сали запълзя внимателно на четири крака и се докопа до ценната придобивка.

Увереността й се оправда. Бяха дрехи и тя побърза да навлече това, в което разпозна бялата спортна рокля и червения жакет на лейди Икнъм, с цялото нетърпение на момиче, което обича да изглежда добре, а известно време е трябвало да се приютява в мъжки халат на цветчета. Стоеше и се оглеждаше в огледалото, когато в стаята влезе лорд Икнъм.

— Получи ги значи? — рече той. — Харесва ми този червен жакет. Много е елегантен.

Сали с благодарност го целуна.

— Чичо Фред, ти си ангел. Дано никой не те е видял.

— Не ме зърна жива душа. Вражеската линия е рехава и зле охранявана. Домакинята ти замина за Лондон малко след закуска, а Мутрата, доколкото разбрах, е в селото и се опитва да продаде някому крава.

Сали трепна.

— Тогава защо да не го направим сега? Мисълта ми е да вземем бюста.

— Мило дете, да не смяташ, че идеята не ми е хрумнала? Първата ми работа, като чух, че хоризонтът е чист, беше да отида веднага до стаята с колекцията само за да открия, че Мутрата я е заключил и е взел ключа със себе си. Както споменах снощи на Понго, в характера на Мутрата има някаква низка извъртливост, достойна за осъждане. Но не се тревожи. Изчаквам удобния момент. Такъв човек съм аз, както се пее в песента. Много скоро ще уредя всичко в твоя полза.

— Според теб.

— Сали! Не ми казвай, че губиш доверието си в мен.

— О, чичо Фред, миличък, разбира се, че не. Защо изрекох тези тежки думи? Считай ги за непроизнесени.

— Вече са изтрити от паметта ми. Да, изглеждаш очарователна с жакета. Пиршество за очите. Нищо чудно, че Понго те обича.

— Вече не.

— Повече от всякога. Забелязах начина, по който очите му снощи се цъклеха колчем те погледнеше. Виждала ли си някога скарида в любовен период? Същата работа. А едно от последните неща, които ми каза, беше: „Изглеждаше страшно красива с халата.“ С трепет в гласа. Това е любов.

— Щом ме е помислил за хубава, облечена в халат за мъж, висок метър и осемдесет и пет, това вече е нещо.

— Любов, мила моя. Любов, казвам ти. Старият плам отново бликна като гейзер. Той те обожава. Боготвори те. Би умрял за малка розичка от косите ти. Как стоят нещата при теб?

— А, не са се променили.

— Още ли го обичаш?

— Луда съм по него.

— Крайно задоволително. Макар и странно. Много съм привързан към Понго. В интерес на истината, като изключим жена ми, теб и кучето Джордж, не мога да се сетя за човек, към когото съм по-привързан. Но не разбирам как можеш да си луда по него. Как го правиш?

— Съвсем лесно е, Бог да благослови прекрасното му сърце. Той е вакло агънце.

— Смяташ ли?

— Убедена съм. Сладко, къдраво, кротко, вакло агънце, което ти се иска да галиш и милваш.

— Е, може да си права. Знаеш повече за агънцата от мен. Ако аз бях момиче и той ме помолеше за една роза от косите ми, не бих му я дал. Бая зор щеше да види да ми изкрънка роза от косите. И все пак важното е, че ти го обичаш, защото ми се струва, че много скоро ще бъде свободен да те удостои с вниманието си. Този негов годеж не може да продължи дълго.

— Ти положително пръскаш радост и светлина, нали, чичо Фред?

— Опитвам се.

— Обясни ми по-подробно. Мога вечно да те слушам. Защо смяташ, че годежът няма да е дълготраен?

— Ами защо, за Бога, момиче като Хърмайъни Босток би се омъжило за Понго?

— Може и тя да си пада по агънцата.

— Глупости. Виждал съм я само на снимка, но мога да заявя от пръв поглед, че тя се нуждае от едър, солиден, обожаващ я съпруг, който си пада по лова, кучетата и риболова, а не от столичен продукт като Понго. Очевидният й партньор е Бил Оукшот, който е налапал въдицата по нея преди години. Но е твърде плах. Не изповядва любовта си, а оставя потайността да пропълзи като червей в розовата пъпка на кадифените му бузи, както се е изразил не помня кой поет. Така не се върши работа. Възнамерявам сериозно да си поговоря с младия Уилям Оукшот следващия път, когато го видя. Всъщност още сега отивам да го търся.

— Не, не си тръгвай още. Искам да ти кажа за Понго.

— Какво за Понго?

— Клетото агънце е разтревожено до смърт. Сърцето ми се къса. Беше тук неотдавна и само седеше на стола и стенеше.

— Сигурна ли си, че не е пял?

— Би ли заровил лицето си в ръце, ако пееше?

— Не. Няколко пъти съм чувал Понго да пее на селските ни концерти и е невъзможно да се сбъркат симптомите. Навирва брадичка, отмята глава и изпуска звука по посока на тавана, накланяйки се под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Резултатът е рядко отблъскващ, особено ако изпълнява „О, Долорес, кралица на моретата“, както прекалено често се случва. Та значи стенеше? Защо?

— Не му харесва идеята да блъска полицаи в езерото с патиците.

— Не му харесва? Дори когато с това ще донесе щастие и сватбени камбани на божествената Бийн?

— Останах с впечатлението, че не го е грижа за божествената Бийн и сватбените й камбани.

— А, мислел е предимно как това ще се отрази на добрия стар Туисълтън? — Лорд Икнъм въздъхна. — Сали, младежите не са това, което бяха по мое време. Тогава всички бяхме Галахадовци. Девиците в беда трябваше само да натиснат бутона и ние се понасяхме с плющящи уши, изгарящи от нетърпение да ги избавим от всяческа беда. Е, няма да допуснем да се изсули. Имаме дълг на честта към госпожица Бийн и той трябва да се плати. По дяволите, защо изобщо го прави на въпрос? Не е като езерото с патиците да е на километри разстояние през тежък терен.

На лицето на Сали се беше появил странен израз, някаква непреклонна решимост, каквато бихме засекли на лицата на Жана Д’Арк или Бодицея.

— Къде е то? — запита тя. — Той не ми каза.

— Извън портала. На две крачки. А тази сутрин говорих с госпожица Бийн и тя ме уведоми, че когато Потър идва насам по време на обиколката си, винаги спира до него, плюе вътре и тя се надява, че мисли за нея. Каква по-проста и лесна задача от това да се промъкнеш зад гърба на плюещ полицай в момент, когато е потънал в размисъл по любимата жена, и да го бутнеш в езерото? Когато бях на Понгова възраст, бих блъснал двайсет полицая в двайсет езера заради момиче като Бийн — най-прекрасната прислужничка, размахвала някога парцал за прах.

— Но Понго притежава такава чувствителна натура.

— Аз също притежавах чувствителна натура. Цял Ню Йорк говореше за мен. Е, ако ще върши днес работата, трябва да е тръгнал. Доколкото знам, Потър идва насам точно по това време. Къде е?

— Не знам. Повлече се навън.

— Трябва веднага да го открия.

— Почакай — рече Сали.

Решимостта й бе по-забележима от всякога. Освен дето приличаше на Жана Д’Арк и Бодицея, при лошо осветление би могла да мине и за Яел, съпруга на Хебер^[1], и лорд Икнъм, спрял се на път към вратата, беше впечатлен и леко разтревожен.

— Какво има? — запита той. — Изглеждаш напрегната. Да не се тревожиш за Понго?

— Да, тревожа се.

— Но аз те уверявам, че задачата му е и лесна, и приятна.

— Не и за Понго. Той е агънце-багънце. Вече ти го казах.

— Но защо трябва обстоятелството, че е тъпа овца, да пречи на някого да блъска полицаи в езера?

— Не знам. Но му пречи. Чичо Фред, проучих тая работа с блъскането на полицаи в езера и съм убедена, че нужното за постигане на ефективен резултат е момиче, чиито дрехи полицаят е разкъсал предната нощ.

— Велики Боже, Сали! Да не искаш да кажеш…

— Да, искам. Решила съм го. Ще ида да го блъсна вместо Понго и ако това те интересува, подобно изпълнение ще е най, ама най-доброто нещо, което някога съм правила. Довиждане, чичо Фред. До скоро.

И тя изчезна към балкона, а долетялото отвън драскане подсказа на лорд Икнъм, че се спуска по улука. Той излезе точно навреме да я види как изчезва в храстите от другата страна на терасата. Няколко секунди остана там, загледан в пространството, а после с лека въздишка, изтръгваща се от гърдите на Старостта при вида на Непокорната младост, напусна стаята. Все още замислен тръгна надолу и стигна до вестибюла.

Там стоеше Бил Оукшот и балансираше бастун на върха на носа си.

2

Фактът, че младият собственик на Ашъндън не беше ръководен единствено от просто лекомислие в упражняването на еквилибристичните си способности, а по-скоро се опитваше, както често правят мъже в момент на душевен смут, да отклони мислите си от по-тежки проблеми, личеше по леката загриженост в поведението му. Не е лесно да изглеждаш загрижен, докато балансираш бастун на върха на носа си, но Бил Оукшот съумяваше да го постигне.

При вида на лорд Икнъм незабавно се разведри. От момента, когато изпрати лейди Босток на гара Уокли същата сутрин, му се искаше да се посъветва с човека, на чиито преценки бе започнал да разчита, но поради отдавна занемареното си задължение да обядва с приятели, които живееха на пътя за Уокли, не беше успял да го види досега.

— А, ето ви и вас — рече той. — Чудесно.

Лорд Икнъм неохотно изтика проблемите на Сали на втори план, поне за момента. Видът на масивния младеж му напомни, че трябва да проведе с него насърчителен разговор.

— Думата „чудесно“ — отвърна той — е крайно подходяща, защото и аз с четири очи чаках тази среща. Имам да ти говоря, Бил Оукшот.

— Аз имам да ви говоря.

— Трябва да ти кажа много неща.

— Аз също трябва да ви кажа много неща.

— Е, ако ще я караме в дует, обзалагам се, че мога да говоря по-високо и по-бързо от теб и съм готов да подкрепя това твърдение с лакти и ритници, но тъй като съм твой гост, доброто възпитание налага да ти отстъпя думата. Давай.

Бил подреди мислите си.

— Ами, нещата стоят така. Тази сутрин след закуска закарах леля на гарата да хване експреса за Лондон. Бях уморен след бодърстването миналата нощ, тъй че мълчах, докато си бибипках, и само наблюдавах пътя и си мислех за туй-онуй.

Лорд Икнъм го прекъсна.

— Прескочи тази част. Несъмнено ще мога да я прочета след време в автобиографията ти в главата „Разходки с леля ми в летните утрини“. Мини по същество.

— Ами държах пътя под око и си мислех туй-онуй, когато тя внезапно произнесе: „Алкохолик“.

— И защо те нарече алкохолик?

— Не мен. Оказа се, че има предвид Понго.

— Понго? Наистина?

— Да. Каза: „Алкохолик“, а аз; „Ъ?“ Тогава тя обясни: „Той е алкохолик“. А аз запитах: „Кой е алкохолик?“ А тя отвърна: „Реджиналд Туисълтън е алкохолик. Чичо ти казва, че не бил изтрезнял, откак е пристигнал.“

Лорд Икнъм пое дъх с леко съскане на възторг.

— Забележително! — възкликна той. — Повтарям, Бил Оукшот, трябва да отдам дължимото на повествователното ти умение. Никога не съм виждал човек, който по-добре да разправя история. Признай си, момчето ми. Да не си Синклер Луис? Та значи леля ти каза: „Алкохолик“, ти отвърна: „Ъ?“ и тъй нататък. Много интересно. Спомена ли на какво основава обвиненията си?

— О, да. Двамата с чичо Ейлмър са го заварили да лочи уиски в гостната.

— Не бих отдал голямо значение на това. Много от най-възвишените мъже на нацията лочат уиски в гостните. Самият аз го правя.

— Но не и цяла нощ. Да, да, цяла нощ. Искам да кажа, че открих Понго в гостната да пие в един часа след полунощ, а леля и чичо са го открили там да продължава се налива в два и половина. Това прави час и половина. Да му дадем половин час преди да вляза и ето ти два часа плътно смукане. А след като леля и чичо си тръгнали, сигурно е продължил да смуче. Защото след закуска несъмнено беше пиян.

— Не мога да повярвам, че някой може да се напие на закуска.

— Не съм казал, че се е напил на закуска. Пропускате най-важното. Теорията ми е, че се е наливал цяла нощ, надрънкал се е до козирката до шест сутринта и е продължил да пие до инцидента.

— За какъв инцидент говориш?

— Случи се веднага след закуска. Леля ме чакаше да докарам колата, а чичо Ейлмър направи някаква неприятна забележка за шапката, която тя си беше сложила. Тъй че тя отиде в стаята си да я смени и когато стигнала до вратата, чула някой да се движи вътре. Когато влязла, не видяла никого, но внезапно откъм гардероба прозвучала кихавица и там бил Понго, клечащ на пода.

— Сигурна ли е?

— Дали е сигурна?

— Да не е било обувка или шалче?

— Не, Понго. Казва, че се усмихнал овчедушно и обяснил, че търси червилото й за устни, защото му трябвало. Вероятно е бил пиян като свиня. Защото освен всичко останало, един бърз поглед към леля Емили би му разяснил, че тя няма червило. А това, което не мога да реша, е: не трябва ли Хърмайъни да бъде предупредена? Не е ли недопустимо да я оставим безгрижно да нагази в доживотен съюз с човек, който ще прекарва брачния си живот в еженощно пиянстване в гостната? Не виждам как една съпруга би могла да бъде щастлива при подобни обстоятелства.

— Вероятно би се чувствала доста пренебрегната. Но ти грешиш в преценката си за Понго, като го смяташ за денонощен къркач. Като цяло той е доста умерен младеж. Само извънредни обстоятелства могат да го накарат да извърши нещо, което някой пурист би нарекъл оливане. А в момента той е под силно нервно напрежение.

— Защо?

— По някаква причина винаги става такъв, когато е под един покрив с мен. Присъствието ми… трудно е да го обясня… оказва върху него необяснимо въздействие.

— Значи не смятате, че трябва да уведомя Хърмайъни?

— Бих го премислил. Но — продължи лорд Икнъм, като закова младия си приятел с пронизващ поглед — има нещо, което трябва да й кажеш. Незабавно и лично ти, Бил Оушот.

— Ъ?

— И то е, че я обичаш и ще я направиш своя.

— Ъ?

— Контролирай тая твоя склонност да ъкаш. Обичаш я, нали? Би я направил своя, нали? Знам от достоверен източник, че мислиш по този начин от много години насам.

Бил стана морав в лицето. Запристъпя от крак на крак.

— Ами да — призна той, — всъщност така си е. Но да й кажа, че ще я направя своя, когато е сгодена за друг?

— А младият Лохинвар^[2]? Той го е сторил и въпреки това е спечелил всеобщо признание. Знаеш ли случая с младия Лохинвар?

— О, да. Често съм декламирал стихотворението като малък.

— Сигурно е звучало чудесно — вежливо отбеляза лорд Икнъм. — Самият аз жънех успех със „Схуната «Хеспелъс» полеше булното моле“. Нека ти кажа нещо, мило момче. Не бива да храниш нездрави скрупули спрямо Понго, що се отнася до отмъкването на Хърмайъни Босток на седлото на коня ти. Той обича друга. Помниш ли как при първата ни среща ти разказах за момичето, за което се надявах да се ожени? Не мисля, че тогава го споменах, но по едно време беше сгоден за нея и всички симптоми сочат, че му се иска пак да бъде. Последния път, когато ги видях заедно, което беше съвсем наскоро, определено останах с впечатлението, че би умрял за една роза от косите й. Тъй че действай без угризения. Госпожица Босток е в Лондон, доколкото разбрах. Прескочи до там и излей сърцето си.

За кой ли път Бил Оукшот запрестъпя от крак на крак и предизвика от паркета звук, напомнящ вълни, разбиващи се в суров, скалист бряг.

— Толкова е трудно.

— Какво е трудно, да си излееш сърцето? Глупости.

— Ами опитвам се да го направя от девет години, но без помен от успех. Не мога да събера сили да започна.

Лорд Икнъм се замисли.

— Май виждам къде е проблемът. Допуснал си грешката да мислиш предварително и затова само си обикалял безрезултатно наоколо. Трябват ти бързина и решимост. Не се колебай. Нахвърли й се. Сграбчи я. Завладей я бурно.

— Нима? — безизразно отвърна Бил Оукшот и лорд Икнъм сложи приятелска ръка на рамото му. Знаеше какви мисли минават през главата на младежа.

— Разбирам притеснението ти — рече той. — Когато видях снимката на Хърмайъни Босток, веднага ми направи впечатление, че в лицето й има нещо величествено, някаква властна недостъпност, която е пречела на общителните млади гръцки пастири при връзките им с по-високопоставените богини от Олимп. Тя е това, което по мое време наричаха горда красавица. И тъкмо този факт налага още по-силно да наложиш мощно начало. Гордите красавици трябва да бъдат завладени.

— Ама, по дяволите, Понго не би могъл да я завладее.

— Вярно. Но Понго, поне така съм информиран, е кротко агънце. Кротките агънца постигат успехите си с други методи.

— Не смятате ли, че и аз съм кротко агънце?

— Опасявам се, че не си. Прекалено си едър, як и загрубял. Видимо си мъж, който поема ежедневната си дузина яйца на закуска и обича плътен пудинг за обяд. Там, където Понго може да спечели с пелтеченето на нежни слова, ти трябва да си зашеметяващ ухажор. Ще трябва да се държиш като герой от онези романи, толкова популярни навремето, които се разхождат с бричове за езда и не се поколебават да понапляскат избраницата си с камшика, когато това им се стори наложително. Етел Дел. Това е името, което се мъчех да се сетя. Трябва да се държиш като герой на Етел Дел. Купи творбите й и внимателно ги проучи.

На лицето на Бил се изписа твърдост.

— Няма да я пердаша с камшик.

— Ще й бъде от полза.

— Твърдо не.

— Много добре. Прескочи камшика. Тогава трябва да се втурнеш към момичето и да го сграбчиш за китките. Няма да обръщаш внимание на съпротивата й, ще я притиснеш до гърдите си и ще обсипеш с целувки вдигнатото й личице. Няма нужда от много приказки. Само „Спътнице моя!“ или нещо подобно. Е, помисли добре, драги ми приятелю. Но те уверявам, че този метод ще опече работата. Известен е като Системата Икнъм и никога не се проваля. А сега се опасявам, че трябва да те напусна. Търся Понго. Не знаеш ли случайно къде е?

— Видях го преди половин час да се разхожда нагоре-надолу по игрището за тенис.

— С клюмнала глава?

— Да, май главата му беше наведена.

— Така си и мислех. Клетото момче. Е, имам за него нещо, което ще го върне към живота. Тъй че засега довиждане. А, между другото — рече лорд Икнъм и се появи повторно като добронамерен чешърски котарак, — когато сграбчиш обекта за китките, не се дръж като че ли боравиш с деликатен порцелан. Дръж здраво и я пораздрусай.

Изчезна отново и Бил го чу да тананика стара любовна песен от началото на века на път за игрището за тенис.

3

За стеснителен и кротък младеж, свикнал години наред само да престъпва от крак на крак и да се кокори в присъствието на любимото момиче, ободрителен разговор в смисъла, наложен от лорд Икнъм, има въздействие, подобно на скок в ледена вода в прохладна сутрин. Най-напред настъпва вцепеняващ шок, когато пред очите причернява и самите основи на душата започват да се гърчат. Освежаващата реакция настъпва по-късно.

Доста време след като духовният му учител си отиде, Бил стоя смразен от ужас, докато си представяше картината, описана му от него. Мисълта да обсипе вдигнатото лице на Хърмайъни Босток с целувки караше гръбнакът му да се гърчи като нещо от терариума в зоологическата градина. Идеята да я сграбчи за китките и да я раздруса го накара да се почувства както навремето в училище, когато бе изял шест големи сладоледа за петнайсет минути, защото някой беше заявил, че няма да може.

Но внезапно със значително изумление откри, че ужасът е отстъпил място на странно въодушевление. Вече можеше да оцени солидността на тази Система Икнъм главно защото поставяше ухажването на Хърмайъни Босток на физическа основа, физическите действия бяха стихията му. Дай му да върши нещо с ръце и нямаше грешка.

Освен това беше и проста. Нищо заплетено или объркано. Преговори я още веднъж, за да се увери, че не е забравил нищо.

Да връхлети и да я сграбчи. Дадено. Да я раздруса. Много добре. Да я притисне до гърдите си и да обсипе с целувки вдигнатото й лице. Може. Да каже „Спътнице моя!“

За това вече не беше толкова сигурен. Струваше му се, че лорд Икнъм, колкото и опитен театрален постановчик да беше, бе допуснал грешка, включвайки диалог. Няма ли човек да се почувства пълен тъпанар, провиквайки се „Спътнице моя!“? Нямаше ли да е по-добре да се позапъхти? Да, точно така. Връхлита, сграбчва, раздрусва, притиска, целува, пъхти. Точно така.

Под натиска на интензивното мислене беше започнал да се разхожда нагоре-надолу из вестибюла, с глава, сведена над пръстите на ръцете му, на които изброяваше точките от списъка, и когато неволно ускори ход под въздействие на вдъхновението за пъхтенето, усети, че се блъска в нещо и оглушителният неприязнен рев му подсказа, че е претърпял пътнотранспортно произшествие.

Като присви очи, видя, че е връхлетял върху нещо обемисто с побелели мустаци, а като ги присви още, разпозна зад мустаците чичо си. Тъкмо се канеше да поднесе нужните извинения, когато всички мисли за блъснати чичовци излетяха от главата му и сърцето му подскочи като изпълняващ адажио балетист, опитващ ново па. Зад сър Ейлмър, изглеждаща още по-невероятно красива, отколкото я помнеше, стоеше Хърмайъни.

Хърмайъни му се усмихна главозамайващо. Беше в най-слънчево настроение. След като остави Отис в „Бичата глава“ на Главната улица, тя пристигна пред парадния вход точно навреме, да види баща си да приближава с колата и силата на личността й беше такава, че успя да реши дребния проблем за предполагаемото дело Босток срещу Пейнтър за по-малко от минута и четвърт. Бъдещето на издателската фирма „Меридей Хаус“ бе сигурно, поне що се отнасяше до съдебни действия от страна на бившия губернатор на Долна Барнатоландия.

Тъй че тя се усмихна главозамайващо. По някакъв весел сестрински начин винаги много беше обичала добрия стар Бил и се радваше да го види отново.

— Здрасти, Бил — рече тя.

Бил възвърна членоразделността си.

— О, здравей, Хърмайъни.

Сър Ейлмър също възвърна членоразделността си.

— Какви, по дяволите, ги вършиш, тромав бивол такъв — изръмжа той, застанал на един крак, подложил другия на система от масажи, защото сблъсъкът беше съществен. — Да се мяташ из помещението като пощурял носорог. Защо не гледаш къде ходиш?

Бил зяпаше Хърмайъни. Смътно чуваше думите от устата на стария проклетник, но не успяваше да се съсредоточи върху важността им.

— Горе-долу — отвърна той.

— Как така горе-долу?

— Да, нали? — отбеляза Бил.

Човек, тясно специализиран в сумтенията, имаше само един отговор на подобно поведение. Сър Ейлмър изсумтя и хлътна в стаята с колекцията, като си каза, че ще задълбае в проблема по-късно, когато племенникът му е в подходящо настроение. Нямаше смисъл да хаби ценни думи за човек, който, макар и открай време страдащ от недостиг на интелект, в момента очевидно страдаше и от психопарализа.

Хърмайъни продължи да се държи сърдечно.

— Значи се върна, Бил. Радвам се да те видя отново. Как е Бразилия?

— О, чудесно.

— Добре ли прекара?

— О, да, чудесно, благодаря.

— Много си загорял. Предполагам, че си изживял страхотни приключения?

— Горе-долу.

— Змии и тъй нататък?

— О, да.

— Е, някой път ще ми разкажеш. Сега бързам. Трябва да се видя с един приятел в странноприемницата.

Бил се изкашля.

— Ъъъ, само секунда — рече той.

Сега, убеждаваше се, е моментът. Сега или никога трябваше да пусне в действие Системата Икнъм. Двамата бяха сами. Един скок ще го постави в позиция да я сграбчи. А вече пъхтеше. Не можеше да иска по-подходящи условия.

Ала откри, че е неспособен да помръдне. През всички безкрайни месеци в Бразилия образът на това момиче трептеше пред вътрешния му поглед, но сега, когато я видя очи в очи, красотата й го вцепени и причини друсливост на крайниците му и общото усещане за изтощение, които връхлитат толкова хора в наше време и могат да се премахнат само с помощта на специалитети като „Възкресител“ и тонизиращия плодов сок на доктор Смайди.

Ако имаше подръка бутилка, не, дори чаена лъжичка, от тонизиращия плодов сок, всичко можеше да се развие добре. Но без него той само престъпваше от крак на крак и се кокореше, точно както беше правил през последните девет години.

— Е? — запита Хърмайъни.

(„Налети, сграбчи, раздрусай, притисни, целуни, пъхти“, навиваше го по-добрата му половина. Но крайниците отказваха да помръднат.)

— Е?

— Хърмайъни.

— Да?

— Хърмайъни.

— Е?

— Ами нищо — смънка Бил.

Откри, че е сам. Отвън долетя звукът на запалена и отдалечаваща се кола. Беше си отишла.

Не можеше да я упрекне. Като си припомни последната сцена, чувайки отново онзи ужасяващ, блеещ глас, той потрепери и се запита възможно ли е двукрако живо същество, носещо външните белези на мъж, да се окаже такъв червей и жалък страхливец.

Сгърчи се от терзание и за миг се поколеба дали да не си заблъска главата в стената, но като разсъди, взе решение против. Нямаше смисъл да поврежда хубавата стена. По-добре да иде в стаята си, да се хвърли на леглото и да зарови лице във възглавницата.

4

Хърмайъни, забързана да стигне до „Бичата глава“ и час по-скоро да информира Отис за щастливия резултат от разговора с баща си, запали колата и отпътува без никакво размотаване. Ако беше поотложила тръгването си поне с една минута, щеше да забележи младеж с див поглед и без шапка трескаво да препуска към къщата от тенис корта с вид на младеж, комуто нещо огромно се е стоварило връз главата. Веднъж вече имахме случай да чуем Реджиналд Туисълтън, описан като котка върху гореща ламарина. И сега някой проницателен наблюдател би го взел за котка върху нажежена тенекия.

Прелетя през терасата, стигна до къщата и се хвърли през прага. Прелетя през вестибюла и изпърха нагоре по стълбите. Прелетя през коридора на първия етаж, втурна се в доскорошната си стая и Сали, която отморяваше на шезлонга подобно на амазонка, отдъхваща си след важно сражение, стана при влизането му. По-скоро се изстреля, сякаш някакъв шиш внезапно бе проникнал през възглавниците и се бе забил в тялото й. Беше момиче със самообладание, което трудно губеше контрол над себе си, но след блъсването на полицай в езерото дори момиче със самоконтрол изпитва притесненост и бурното отваряне на вратата за миг я остави с впечатлението, че при нея нахълтва старшина Потър.

Като позна посетителя си, се поуспокои, макар все още да проявяваше склонност към възклицания.

— О, Понго! — рече тя.

— О, Сали! — отвърна Понго.

Да твърдим, че историята, която лорд Икнъм му разказа на игрището за тенис, преди да се отправи към „Бичата глава“ за капка бира и бъбрене със сервитьорките, разстрои Реджиналд Туисълтън, ще е твърде меко твърдение за бурята, която разбуни в гърдите му. Беше го накарала да се носи като кълбо от всевъзможни чувства, сред които най-ясно се открояваше благодарността към момичето, поело заради него такъв риск, срам от собственото малодушие, довело до този героичен акт от нейна страна, и най-вече — прилив на любов, каквато досега не беше изпитвал, а той се беше влюбвал, меко казано, достатъчно често.

Дългът на честта спрямо Хърмайъни Босток изцяло бе излетял от главата му. Нямаше друга мисъл, освен да открие Сали и да я уведоми за тази нова тенденция. Точно както беше направил и Бил Оукшот, той си представи бъдеще, в което ще налети, ще сграбчи, ще целува, ще притиска и ще пъхти. С тази разлика, че докато, както видяхме, Бил бе планирал да се държи като масажист, обработващ трудноизлечим пациент, той, Понго, виждаше сцената повече като преклонение пред светиня. Думата „сграбчвам“ бе неуместна. Също и думата „раздрусвам“. Но „притискам“, „целувам“ и „пъхтя“ можеха да останат.

Вече пъхтеше и не загуби време да пристъпи към другите планирани процедури. Ако Бил Оукшот присъстваше, щеше да получи ценен практически урок как се правят тия неща.

— О, Сали! — рече той.

— О, Понго! — отвърна Сали.

Времето спря. В света отвън хората се занимаваха с различните си работи. Старшина Потър беше у дома и се преобличаше в суха униформа. Лорд Икнъм, тананикащ весела песничка, препускаше по пътя към селото. Хърмайъни, на четиристотин метра пред него, караше по същия път. Сър Ейлмър се ровеше в африканските си антики. Бил Оукшот бе заровил лице във възглавницата. А в Лондон лейди Босток, в апартамента на дъщеря си, бе изчела илюстрираните вестници и списания и бе потънала в лека дрямка.

Но Понго и Сали бяха сами в свой собствен свят, наслаждаваха се на уханието на рози и виолетки, покрили пода на стаята, и се вслушваха в нежната музика, която извънредно надарен оркестър, съставен предимно от арфи и цигулки, свиреше на ухото им. За старшина Потър, лорд Икнъм, сър Ейлмър Босток, лейди Босток, Бил Оукшот и Хърмайъни и двамата не даваха пет пари, макар да беше близо времето, когато те, и най-вече Понго, щяха да бъдат принудени да дадат пет пари, че и повече за последната.

В момента Понго, като намести още по-удобно ръце около талията на Сали, защото бяха седнали един до друг на шезлонга, започна да пелтечи със съжаление за миналото, наблягайки на наблюденията си върху престъпния идиотизъм на оня бивол Туисълтън, оня ненадминат кретен, допуснал да се раздели с единственото момиче на земята, за което един мъж с вкус може да си позволи да се ожени. Говореше с неподправена злоба за този твърдоглав Туисълтън.

— Божичко, какъв идиот бях!

— Не колкото мен.

— Много по-голям. Несравним.

— Грешката беше моя.

— Не, не беше.

— Беше.

— Не беше.

— Беше.

Спорът заплашваше да се разгори, но тъкмо когато Понго се канеше да повтори „Не беше“, внезапно млъкна и на чувствителните му черти се изписа онзи израз на ужас и тревога, който носеше преди четиринайсет часа, когато чукането на Бил Оукшот на вратата бе прозвучало в тихата нощ.

— Какво има, съкровище? — загрижено запита Сали.

Понго сухо преглътна.

— А, нищо. Просто се сетих за Хърмайъни.

Настъпи пауза. Бърз пристъп на безпокойство и тревога прониза Сали. Щастието й зависеше от точната степен, до която Туисълтънови гледаха на думата си като на хвърлен камък.

— О, Хърмайъни? — рече тя. — Да не искаш да ми кажеш, че си прекалено благороден, за да развалиш годежа?

Понго отново преглътна.

— Не прекалено, но… Ти не познаваш Хърмайъни, нали? Е, трудно е да се обясни, но тя е от момичетата, с които годеж не се разваля току-така. Няма да знам откъде да подхвана.

— Аз просто бих отишла при нея и честно бих си признала, че съм направила грешка.

— Да, може и така.

— А не можеш ли да й пишеш?

Понго трепна като силен плувец, който насред агонията си дочува плясък на весла и вижда към него да лети спасителен пояс.

— Писмо?

— Може да е по-малко притеснително за чувствителна натура като твоята.

— Може — съгласи се Понго и разтреперан от благодарност към помощничката си за своевременното й предложение, я притисна към гърдите си и обсипа с целувки вдигнатото й лице.

Това вероятно щеше да продължи доста време, ако точно в този миг Елси Бийн не беше влязла тихичко с поднос в ръце, съдържащ чайник, чаша, няколко филии хляб с масло и парче кейк.

— Чай — обяви Елси, а Понго, стрелнал се към тавана, се приземи и гневно я изгледа.

— Защо, по дяволите, не предизвестяваш пристигането си с рог? — разгорещено запита той.

Елси не се трогна. Страстната сцена, която бе прекъснала, ни най-малко не я впечатли. Беше нещо, което се случваше непрекъснато в Източен Ботълтън.

— Чай, препечен хляб и малко кейкче — изреди тя. — Господин Туисълтън, блъснахте ли вече Харолд в езерото?

Сали взе положението в ръце по свойствения й компетентен начин.

— Естествено, че го блъсна в езерото. Нали каза, че ще го направи? Да не смяташ, че господин Туисълтън ще те подведе?

— Пльосна ли вътре с все сила?

— Пльосна, пльосна. Чу се околовръст.

— Брей. Добре. Много съм ви задължена, господин Туисълтън. Видяхте ли се с госпожица Хърмайъни?

Понго подскочи пет-шест сантиметра.

— Да не е тук?

— Тук е. Видях я да пристига с колата.

Понго остана известно време безмълвен. Беше си стиснал главата.

— Мисля да се поразходя по игрището за тенис — заяви той. — Това налага обмисляне.

И с кратък стон излезе от стаята, още веднъж напомнящ за котка върху гореща тенекия, а Елси го проследи с критичен поглед.

— Приятен млад господин е господин Туисълтън — заяви тя. — Не е ли малко халтав?

— Съвсем малко — съгласи се Сали. — И това ми допада.

5

„Бичата глава“ си стоеше непоклатимо на стария площад на Главната улица, когато Хърмайъни пристигна с колата, но Отис вече го нямаше там. Информираха я, че е излязъл преди малко, но къде е отишъл, бе неизвестно. Ядосана, защото никое момиче, носещо новината за победата от остров Екс^[3] в Гент, не обича да заварва Гент празен. Хърмайъни се върна в двуместната си кола и потегли обратно. Хрумна й, че сега, след като така и така се намираше в околностите на Ашъндън Манър, би трябвало да използва случая да размени няколко думи с годеника си. За първи път се сещаше за него.

Но ядът й не трая дълго, както и желанието й да се види с Понго. Тъкмо измина една миля, и нещо сякаш я удари между очите. Усети го като паднал гръм, но всъщност беше основната идея за първия от серията романи, за които щеше да вземе двайсет процента с нарастване до двайсет и пет след първите три хиляди продадени бройки, които Отис Пейнтър вече можеше да публикува. Подобни неща често се случват на писателите. Карат си колата или си вървят по пътя, или пък просто си седят на стола с празни глави, когато изведнъж — бум.

А първото нещо, което научава един писател, е колко фатално може да се окаже да скъташ вдъхновението в периферията на ума си и да вярваш, че паметта ти ще го възпроизведе при поискване. Бележките трябва да се нахвърлят незабавно. Хърмайъни отби колата встрани от пътя, откри някакъв стар плик и започна трескаво да пише, като дишаше тежко през носа.

Точно в този момент лорд Икнъм стигна до „Бичата глава“ и прекрачи прага на бара.

6

Лорд Икнъм влезе в бара с непринудената лекота на човек, свикнал да е добре дошъл, защото предишното му посещение се бе превърнало в небивал светски успех. Пълничката блондинка зад тезгяха, чичо й, собственикът (Дж. Хъмфрис, с разрешително да продава бира, вина и алкохол) и доста значителна част на клиентите на странноприемницата направо бяха пили от устните му. На отдалечените от света жители на забравени от Бога паланки в Хампшир не се случва често да сядат в краката на човек, познаващ Бразилия като дланта на ръката си, гледал алигатори в очите и принуждавал ги да примижат, и който на всичкото отгоре разказва приключенията си гладко и добре.

Днес забеляза, че публиката му ще е по-малобройна. Всъщност в момента присъстваше само барманката. Изглежда, бе налучкал един от онези мъртви часове, които връхлитат всички барове. Въпреки най-доброто си желание английските селяни не могат да пият по цял ден.

Но истинският артист винаги дава най-доброто от себе си, колкото и да е празен салонът. Когато лорд Икнъм опря лакът на бара и помоли пълничката блондинка да започне да налива, в поведението му нямаше и намек, че ще претупа ролята си. Възобнови сагата за живота си по Долна Амазонка, сякаш говореше пред претъпкан салон, а барманката слушаше с вниманието, което бе проявила и предния ден.

— Е, това наистина е жалко — отбеляза тя, когато той млъкна, за да надигне халбата.

— Жалко ли? — запита лорд Икнъм, леко засегнат, защото говореше за случай, когато една пума едва не беше го завлякла в леговището си. — А, разбирам. Гледаш на нещата откъм ъгъла на пумата и женственото ти съчувствие се е пробудило от неуспеха й да си осигури плътна вечеря. Да, беше тежко за пумата. Спомням си как забелязах в очите й непролети сълзи.

— Исках да кажа, жалко, че се разминахте с онзи господин. Преди около пет минути тук беше един господин, който обърна една бърза — обясни барманката, — та той ми обясни, че току-що е пристигнал от Бразилия. Щеше да се радва да се запознаете.

Лорд Икнъм й даде да разбере, че това е почти всеобщо желание, но в душата си се зарадва, че не е дошъл пет минути по-рано. При настоящите твърде деликатни обстоятелства силно предпочиташе да избягва господата, току-що пристигнали от Бразилия.

— Лоша работа — рече той. — Щеше да е прекрасно да се видим и да обменим впечатления.

— Ами ето го — отбеляза барманката.

Вратата се бе отворила, за да разкрие възрастен мъж с пищно телосложение и свадливо, загоряло от слънцето лице. Качествата на бирата в „Бичата глава“ бяха тъй превъзходни, че хората, излезли след една бърза, почти винаги се връщаха за още една.

— Това е господинът, за когото ви говорих. Извинете, сър — обърна се барманката към господина, който се приближи до бара, опря се на лакът и в момента се облизваше в тихо очакване, — това е господинът, с когото би трябвало да се познавате, щом идвате от Бразилия. Знае за Бразилия повече, отколкото можете да си представите. Майор Планк — великият изследовател.

В този миг отвън долетя глас, който можеше да се разпознае като притежание на Дж. Хъмфрис, с разрешително да продава бира, вина и алкохол. Викаше „Мъртъл“ и барманката, чиито родители я бяха обзавели с това име, изчезна с краткото „Извинете“. Гласът беше настоятелен и беше очевидно как горчивият опит беше научил племенницата му, че чичо й Дж. е човек, който не обича да чака.

— Разкажете му за пумата, майор Планк — рече тя, като за секунда спря устрема си.

При обичайни обстоятелства лорд Икнъм би го направил незабавно, защото обичаше да разправя на хората за пуми и знаеше, че го бива за това. Но едно от нещата, които всеки светски мъж научава рано в живота, е, че има времена, когато най-добре е да си затраеш по темата. Господинът го гледаше напрегнато и в очите му липсваше поощрителната искрица, която подсказва желание да научи нещо повече за пумите. Из целия ни разказ са нахвърляни описания на много мрачни, рибешки очи — тези на Когс, иконома на Икнъм Хол, първи изникват в паметта, но нямаше по-студени и по-рибешки от очите на господина в този момент.

— Планк ли? — дрезгаво произнесе той. — Планк ли я чух да ви нарича?

— Точно така — потвърди лорд Икнъм. — Майор Планк.

— Вие сте майор Брабазон-Планк, изследователят? — Да.

— Аз също — отсече господинът, видимо впечатлен от необичайното съвпадение.