Жозе Родригеш душ Сантуш
Божият гняв (58)

LVI

Белият шевролет изчакваше да светне зелено, за да потегли. Когато светофарът превключи на зелено, колата тръгна и веднага зави надясно, навлизайки в квартал от къщи на средната класа, приятна зона с много дървета и градини. Слънцето се криеше зад сиви облаци, разпръсквайки меланхолична светлина, а в дъното река Хъдсън мудно влачеше тъмните си води, в които се оглеждаше гората от небостъргачи, израснала на отсрещния бряг.

— Сигурна ли сте, че е тук?

Ребека тръсна глава, за да отметне един немирен рус кичур, и отново се взря в картата.

— Да, трябва да минем оттук — потвърди тя. — Не познавам много добре Ню Джърси, но не се притеснявайте, ще открия мястото.

Погледът на Томаш се зарея из Южен Манхатън, от другата страна на реката. След всички тези години все още му се струваше странно, че ги няма кулите близнаци на Световния търговски център.

— Как е възможно „Ал Кайда“ да вкара тук петдесет килограма високообогатен уран и никой да не забележи? — питаше се с леко раздразнение. — Правите такова показно по охраната на летищата и накрая пропускате това! Как е възможно?

Ребека не откъсваше очи от пътя, търсейки някакви знаци, които да й подскажат правилната посока.

— Трафикът с големи количества обогатен уран не е новост в Съединените щати — отбеляза тя. — Това може би е най-лесното нещо на света!

— Моля?

Хвърли още един поглед към картата, за да се убеди, че продължават във вярната посока.

— Преди няколко години телевизионната станция ABC предприе експеримент, изпращайки от Джакарта чанта със седем килограма радиоактивен материал за Лос Анджелис. И знаете ли какво се случи? След известно време чантата бе предадена непокътната на предвидения адрес. Тоест въпросният материал е минал през митницата на пристанището в Лос Анджелис, без никой нищо да заподозре!

— Нямате ли съоръжения на митниците, които да установяват наличието на радиоактивен материал?

— Разбира се, че имаме.

— Тогава защо въпросната чанта не е била открита?

— Том, трябва да разберете как функционират митниците — каза Ребека. — Преди пристигането на всеки кораб нашите митничари преглеждат заявения по документи товар, както и пристанищата, откъдето са тръгнали, за да установят степента на риск на всеки отделен товарен кораб. Представете си, че един кораб е тръгнал от Колумбия. Ако сметнат, че рискът от трафик на дрога е много висок, могат да решат да подложат товара му на щателна проверка. В този случай контейнерите на заподозрения кораб се подлагат на анализ с хикс- и гама-лъчи, така че да се получи по-точна картина на товара му. Ако забележат нещо странно, могат да отворят някой контейнер и да изследват съдържанието му.

— Много добре. Но защо не го правят в такъв случай?

— Защото всеки ден сто и четиридесет кораба доставят на американските пристанища петдесет хиляди контейнера с повече от половин милион продукти и стоки, идващи от цялата планета! Само на пристанището в Лос Анджелис пристигат единадесет хиляди контейнери на ден! А знаете ли колко време отнема на петима служители да огледат един-единствен контейнер? Три часа! И понеже сме на тази тема, имате ли представа колко дълбоководни пристанища съществуват в Америка? Повече от триста! Това ще рече, че ако вземете петдесет килограма високообогатен уран и ги поставите в кутия със спортни артикули за тенис например, а после напишете в митническата декларация, че пратката съдържа тенис ракети, можете да сте сигурен, че проклетата кутия ще стигне до получателя без големи проблеми! Точно така е станало с чантата на ABC. Щом като от ABC са открили, че най-лесният начин за трафик на радиоактивни материали е системата на обикновената поща, нима смятате, че „Ал Кайда“ не е стигнала до същия извод?

— Да… имате право.

— Вероятността да се открие, е минимална, а знаем, че „Ал Кайда“ често прибягва до товарни кораби за пренос на оръжие. Затова снабдяването с високообогатен уран е единственият реално труден момент в операция, чиято цел е ядрен атентат. Успеят ли да преодолеят тази пречка, пренасянето му до целта и самата направа на бомбата е почти детска игра.

Томаш остана загледан в къщите, покрай които минаваха, докато умът му претегляше различните възможности.

— Значи сте сигурна, че бомбата вече е готова?

— Напълно — каза тя категорично. — Може да са загубили време с преноса на обогатения уран до Съединените щати. Все пак един кораб не е чак толкова бърз, нали? Но ако наистина разполагат с материала и ако нашият човек е получил заповед да пристъпи към действие преди два месеца, това е предостатъчно време за приключване на операцията. Атомната бомба на „Ал Кайда“ навярно вече е готова.

— В такъв случай защо не са я взривили?

Колата направи лек завой наляво, Ребека провери още веднъж местонахождението им на картата и намали скорост, паркирайки край тротоара зад тъмносива кола.

— Не знам — каза тя. — Но нашият терорист знае. — Огледа къщите наоколо, отбеляза номерата на вратите и посочи една къща в дъното на улицата, скрита зад високи зидове. — Ето го там.

— Кое?

— Убежището на заподозрения.

 

 

Двамата агенти от федералното бюро за разследване хапваха хотдог и слушаха музика по радиото, когато Ребека и Томаш нахлуха в колата им. След като новодошлите се представиха, хората от Бюрото ги осведомиха за ситуацията.

— Fireball^[1] е вътре — посочи Тед, човекът от Бюрото, който явно беше лидер на дуото.

— Кой?

— Това е кодираното име, което сме дали на заподозрения. Видяхме го да влиза преди малко с торба с покупки. Направихме много снимки.

— Мога ли да ги видя? — помоли Томаш.

Фотоапарат с обектив, солиден като оръдие, се появи от нищото в ръцете на партньора на Тед. Агентът от ФБР обърна към португалеца малкия екран, който се намираше на гърба на фотоапарата.

— Ето.

Изображенията се появиха на малкия екран, показвайки поредица от снимки на Ахмед, на които той носеше огромни пакети с покупки. Виждаха се дори заострените краища на франзелите, стърчащи от ъглите.

— Той е — потвърди историкът. — Брадата му е по-дълга и изглежда отслабнал, но наистина е той.

— При толкова ядене не виждам как успява да остане слаб — пошегува се Тед.

— Сам ли е?

— Така изглежда. Нашите хора разпитват съседите и хората в магазините от района, но досега май не са виждали Fireball да излиза с някого.

— А уранът? — попита Ребека. — Открихте ли някаква следа?

Човекът от ФБР поклати глава, дъвчейки последните парченца хотдог.

— Не.

— Какво направихте, за да го локализирате?

— Почти нищо — призна си Тед. — Когато Fireball излезе на пазар, минахме пред зида с гайгеров брояч. Не показа радиоактивност.

— Това не значи нищо — настоя Ребека. — Уранът може да е в мазето, защитен от оловни платки. И ако е така, броячът няма да го улови.

— Така е.

— Какво мислите да правите?

— След малко ще разбием електрическата система на къщата. Прихванали сме телефонните линии и когато се обади за техническа помощ, повикването ще бъде отклонено към едно от нашите звена. Оттам ще пратят кола до дома му и хората от екипа ще се представят за елтехници, дошли да оправят аварията и да възстановят електрическото захранване.

— А, разбирам. Ще вмъкнете гайгеровия брояч вътре.

— Точно така. И ще инсталираме микрофони навсякъде.

— А ако броячът нищо не улови? Не забравяйте, че материалът може да е добре защитен…

— Ако не открием нищо и сметнем, че търсенето не е приключило, рано тази сутрин, докато Fireball още спи, ще пуснем в дома още един екип за щателен обиск.

Томаш се смая, като чу тази част от плана.

— Не е ли рисковано?

Тед се обърна назад и се усмихна.

— Да се живее, е опасно.

 

 

Нещата се развиха като по часовник. Привечер според плана светлините на къщата внезапно угаснаха. Томаш видя светлинка да минава пред прозореца — навярно Ахмед бродеше из къщата със свещ в ръка.

Един час по-късно на мястото пристигна микробус с надпис General Electric, отпечатан на вратите. Двама мъже с тъмносини гащеризони изскочиха от буса, натоварени с инструменти, и почукаха на портата. Почакаха известно време, след което светлинката се показа и вратата се отвори. Неясен силует, за който Томаш предположи, че е Ахмед, надникна през портата и размени няколко думи с новодошлите, след което тримата изчезнаха в къщата.

— Ето ни вътре — прошепна Тед и побърза да изключи радиото и да увеличи звука на радиостанцията.

Веднага след това двамата мъже от ФБР извадиха пистолетите от кобурите, скрити под саката им, и се заеха да проверяват куршумите.

— Какво е това? — учуди се Томаш. — Екшън ли ще се разиграва?

— Ако забележат нещо нередно, нашите хора имат нареждане да дадат сигнал за тревога — каза Тед, без да отклонява поглед от пистолета. — В такъв случай ще се наложи незабавно да влезем в дома.

Минаха два часа в тягостно очакване. На всеки петнадесет минути агентите от колите на ФБР, наблюдаващи къщата, установяваха връзка помежду си, за да проверят дали всичко е наред. И отговорът беше все един и същ.

Нищо за докладване.

 

 

Светлината блесна в къщата и след минути двамата мъже в гащеризони се появиха на портата и си взеха довиждане с Ахмед, който ГИ съпровождаше. Влязоха в бусчето и потеглиха.

Трррр.

— Electric One^[2], какво открихте? — попита гласът от радиостанцията.

— Нищо съществено, Big Mother^[3] — отвърна друг глас, явно на някой от „електротехниците“. — Потенциометърът на гайгеровия брояч леко се раздвижи, когато преминахме в кухнята, но нищо особено. В останалата част на дома всичко беше нормално.

— А в мазето?

— Дотам не успяхме да стигнем.

— Защо?

— Беше затворено и Fireball ни каза, че в тъмното не може да намери ключа. Стори ми се малко нервен и решихме, че е по-добре да не настояваме.

— А микрофоните?

— Всичко е инсталирано. Можете да започнете да ги тествате.

— Благодаря. Добра работа.

Диалогът беше проследен от колата, където бяха Ребека и Томаш. След приключването на разговора Тед намали звука на радиостанцията и отново включи радиото, настройвайки го на джаз станцията.

— И сега? — попита Томаш.

— Не чухте ли какво казаха нашите хора? — попита Тед с явно нетърпение. — Търсенето не е било пълно. Не са успели да отидат до мазето.

— Това значи, че ще предприемете съответната операция на разсъмване?

— Да.

Навън беше тъмно и Томаш усети глад. Запита се дали си струва и двамата да висят тук, но понеже Ребека не даваше вид, че смята да си тръгва, реши да не повдига въпроса и да остави нещата на естествения им ход.

— Има ли някакви съмнения относно това, че Ахме… ъъъ… Fireball представлява заплаха за сигурността на Съединените щати? — попита той.

— Никакви — отговори Ребека. — В този момент няма и най-малко съмнение, че той е човекът на „Ал Кайда“, натоварен с взривяването на атомна бомба в страната ни.

— Тогава защо не го задържите веднага?

— Защото не знаем къде е бомбата.

Отговорът обезсърчи Томаш донякъде.

— Но… но, ако го задържите, той би могъл да ви каже, нали? Освен това, ако го оставите на свобода, той може да ви се изплъзне и да задейства устройството във всеки момент!

Ребека впери в него сините си очи.

— Вашият бивш студент е ислямски фундаменталист, нали?

— Предполагам, че да.

— В такъв случай няма нищо да разкрие — каза тя. — Ако го заловим, това само ще предупреди другарите му от „Ал Кайда“, че сме по следите им. И ще ускори събитията. Ако бомбата не е тук, в тази къща, явно е, че се намира в ръцете на други хора, които биха я взривили по-бързо. Затова трябва да сме търпеливи и да направим верните крачки в точния момент.

— Ето защо тазсутрешният рейд е толкова важен.

Американката кимна утвърдително и обърна очи към къщата, която всички наблюдаваха.

— Трябва да открием проклетата бомба.