Жозе Родригеш душ Сантуш
Божият гняв (4)

II

Гръмотевичният глас раздра въздуха повелително.

— Ахмед, ела тук!

Момчето скочи стреснато и не се поколеба нито секунда. Излезе тичешком от стаята и намери баща си, седнал на дивана в хола, а до него старец с бяла заострена брада и тюрбан на главата. Ахмед го беше виждал отдалече в джамията — водеше често молитвите.

— Да, татко?

Без да обръща внимание на въпроса на сина си, господин Бараках се обърна към госта си.

— Това е моето момче.

Старецът внимателно огледа Ахмед, изучавайки го с добродушно изражение.

— Кога искате да започна?

— Утре, ако с възможно — каза господин Бараках. — Добре е да използваме началото на новата година. — Обърна се назад и раздвижи пръсти, покрити с пръстени, викайки сина си. — Ела тук, Ахмед. Поздрави ли вече шейх Саад?

Ахмед направи две крачки напред и сведе глава, почти засрамен.

— Ас салаам алейкум^[1] — прошепна едва.

— Уа алейкум салема^[2] — отговори духовникът, наклонил глава. — Значи ти си този прочут Ахмед?

— Да, шейх.

— На колко си години?

— Седем.

— Добър мюсюлманин ли си?

Ахмед поклати глава с убеденост.

— Да.

— Постиш ли през месец Рамадан?

Момчето се смути и объркано погледна баща си, явно се колебаеше какво да отговори.

— Аз… семейството ми… — промълви Ахмед, — баща ми… баща ми не дава.

Шейх Саад се разсмя и домакинът се присъедини към него.

— И добре прави! — възкликна посетителят, усмихвайки се на засраменото момче. — Пророкът с безмерната си мъдрост е освободил децата от поста. — Оправи тюрбана, който се беше килнал от смеха. — А сега ми кажи по колко пъти на ден се молиш?

Момчето разтвори длан и показа опънати петте си пръста.

— Пет.

Молла Саад повдигна вежди скептично, сякаш не вярваше.

— Сигурен ли си? — попита. — Наистина ли ставаш рано сутрин за първата молитва?

— Да — отговори Ахмед твърдо.

— Не вярвам!

— Кълна се.

Духовникът погледна към домакина, търсейки потвърждение на казаното.

— Истина е — увери го господин Бараках. — Слънцето още не е изгряло, а той вече се моли. Много е набожен.

— И всеки ден ли се молиш така?

Бащата хвърли поглед към сина си.

— Е… не всеки ден. Понякога се успива, горкият.

— Както и да е. Струва ми се, че заслужава похвала — прецени шейх Саад впечатлен. — Браво, Ахмед! Наистина си добър мюсюлманин!

Момчето щеше да се пръсне от гордост.

— Изпълнявам дълга си — каза то скромно.

Духовникът махна към домакина.

— Баща ти смята, че би желал по-добре да опознаеш словото на Аллах. Така ли е?

Ахмед се поколеба и отново скришом стрелна с очи баща си, сякаш се опитваше да проникне в смисъла на въпроса.

— Нали си виждал вече шейх Саад в джамията? — намеси се господин Бараках. — Той е молла. Човек, който ни ръководи и познава издълбоко Свещената книга. Поканих го да те научи на Корана и молитвите и да ти помогне да задълбочиш знанията си по исляма. Той ни оказа височайшето си благоволение да приеме тази отговорност. От сега нататък шейхът е твоят учител. Разбра ли?

— Да, татко.

— Ще бъдеш добър ученик и ще станеш праведен мюсюлманин — отсече господин Бараках. — Ще живееш според учението на Пророка и законите на Аллах.

— Да, татко.

Домакинът се приведе над масата, взе димящия чайник и наля чай на госта, чиито очи бяха изпълнени с ласкаво добродушие.

— Утре е първият ден от месец Мухарам и ще празнуваме Хиджра — каза моллата. Направи пауза, за да отпие от чая. — Знаеш ли какво честваме?

— Бягството на Пророка в Медина, шейх Саад.

Духовникът остави чашата и се усмихна.

— Прекрасен ден да започнем с уроците.

 

 

Шейх саад положи книгата с подчертано ритуални жестове и започна да рецитира — очите му бяха благоговейно притворени, гласът му се лееше благозвучно и ритмично, ръцете му се разтваряха, сякаш искаше да прегърне небесата.

— Бисмиллах, Ирахман Ирахим!^[3] — започна да реди той. — В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния!^[4]

Направи пауза, давайки възможност на ученика си да каже следващите думи.

— Ал хамду Лилахи Раби Алямин арахмани Рахим Малики Яуми Дин! — продължи Ахмед. — Хвала на Аллах, Господа на световете, Всемилостивия, Милосърдния, Владетеля на Съдния ден!

— Ияка набуду уаяка настаин! — подхвана наново духовникът. — Само на Теб служим и Теб за подкрепа зовем!

— Ихдина сиратал Мустаким Сиратал Лязина анеамта алейхем Гайрил Магдуби алейхем уаляд далин! — изрече момчето. — Насочи ни по правия път, пътя на тези, които си дарил с благодат, а не на тези, над които тегне гняв, пито на заблудените!

— Амин! — изрекоха двамата едновременно в речитатив.

Шейх Саад отвори очи, погали нежно корицата и най-сетне отправи поглед към младия си ученик.

— Това гласи Ал Фатиха^[5], първата сура^[6] от Корана — каза той, пояснявайки кратката уводна част от молитвата. Взе внимателно книгата и я вдигна пред лицето на Ахмед, сякаш държеше императорска корона. — Какво знаеш за Корана?

Момчето отвори широко очи.

— Аз ли, шейх Саад? Това е Книгата на книгите, гласът на Аллах, който ни говори открито.

— А знаеш ли кой я е написал?

Ахмед изгледа книгата, после учителя си и пак книгата. Явно въпросът го беше изненадал, при толкова ясен отговор.

— Ами… Аллах, Той самият.

Духовникът се усмихна и отново поглади томчето, което държеше в ръцете си.

— Това е прекрасно копие на вечната книга, Умм ал Китаб. В Корана са записани думите, с които Аллах се обръща лично към вярващите, откровението, което той дава на човечеството. Словото божие, мощно и разтърсващо, струи от тези свети страници, леейки се в тези ненадминати по прелест слова. Но не забравян, че Създателят е предал посланието си чрез своя пратеник, Пророка. На последната си проповед преди смъртта си Мохамед е казал: „Оставям след себе си две неща — Корана и примера си, сунна, и ако ги следвате, никога не ще се загубите. Благословен да е Господ!“.

— Аллах ан Нур^[7] — отвърна ученикът.

— Първото откровение било низпослано през месец Рамадан, когато Мохамед се оттеглил както обикновено в пещерата Хира, за да се отдаде на размисъл и съзерцание. Но този път му се явил внезапно ангел Джибрил^[8] и му казал: „Чети!“. Мохамед бил неук и признал на ангела, че не умее да чете. Но ангелът настоял три пъти и като по чудо сърцето на Мохамед се отворило за думите на Аллах.

Шейхът отново отвори Корана, прелисти последните страници и намери глава 96.

— Това е Сурата на откровението — каза той, разтваряйки книгата пред своя ученик. — Прочети сега аятите^[9] на откровението, низпослано на Пророка в пещерата Хира.

Ахмед взе томчето и зачете сура 96, произнасяйки първите думи, открити на Мохамед.

— „Чети в името на твоя Господ, Който сътвори, сътвори човека от съсирек. Чети! Защото Твоят Господ е Най-щедрият, Онзи, Който научи чрез калема, научи човека на онова, което не е знаел“.

След като бяха изчетени основните аяти, учителят протегна ръце и взе книгата.

— Господ учи с калема онова, което човек не знае. С други думи, Аллах говори на вярващите чрез Корана. — Отново прокара ръка по пищно изработената корица на книгата. — Когато Мохамед се завърнал вкъщи, в Мека, бил объркан, но накрая разбрал, че Аллах го е избрал за Свой пратеник. Последвали нови откровения, които съставляват сърцевината на исляма. Пророкът ги пояснил на жена си, Хадиджа, която веднага ги приела и станала първата мюсюлманка. После ги разяснил на братовчед си Али, който също ги приел и станал първият мюсюлманин. След това Пророкът се заел да проповядва исляма публично, но не го слушали. Тринадесет години проповядвал, без никой да го подкрепи. Ставало дори по-лошо, понеже започнал да проповядва срещу идолите на Мека, които привличали поклонници и така допринасяли за развитието на търговията в града. Ето защо хората се разбунили срещу Мохамед. И тогава група поклонници го помолили да стане посредник в стара вражда между две големи племена на Медина, ауса и хазрадж. И тъй като посредничеството му било успешно, двете племена приели исляма и поканили Пророка да отиде да живее при тях. Преследван от собственото си племе в Мека, Мохамед решил да приеме поканата и заминал за Медина.

— На днешния ден е станало това! — възкликна ученикът, скачайки от възбуда. — Днес!

Шейхът се усмихна.

— Да, днес е Хиджра — каза той, докато поднасяше чашата с чай към устата си. — Днес се навършват хиляда триста петдесет и четири години, откакто Мохамед напуснал Мека, за да прекоси пустинята и да отиде в Медина. — Остави чашата на масата. — И защо е толкова важен празникът Хиджра?

Момчето се поколеба. Знаеше историята на Хиджра, разбира се, но му убягваше значимостта на събитието. Преселването на Мохамед в Медина беше важно, защото възрастните го смятаха за важно, и това му стигаше. Ето защо въпросът на учителя събуди у него известно смущение. Хиджра беше важна, и точка. Нима трябваше да има основание за това?

— Ами… — започна нерешително, с покорен глас. — Хиджра е важен празник, защото… защото е бил първият ден.

— Първият ден на какво?

Ахмед направо си глътна езика при този въпрос.

— На годината? — прошепна боязливо.

— Да, разбира се, Хиджра отбелязва началото на нашия календар, това всички го знаем. Но защо?

Момчето сведе глава, без да отговори. Това беше много труден въпрос — колкото и да се мъчеше, нищо не му хрумваше. Когато видя, че ученикът му се лута в задънена улица, Саад му се притече на помощ.

— Хиджра е значима, защото поставя началото на исляма — каза снизходително той. — В Медина, Мохамед създава първата мюсюлманска общност и построява първата джамия. Ето защо този ден е най-светият от всички, първи пред другите, денят, който отбелязва началото на летоброенето. Хвала на Аллах!

По примера на шейх Саад Ахмед стана още по-прилежен. Изреждаше целия салят^[10] и се молеше пет пъти на ден. Преди пропускаше понякога утринната молитва, най-трудната, защото му се спеше, но вече не допускаше пропуски. Толкова стриктно изпълняваше всичко, че под очите му се появиха тъмни кръгове. Той беше горд с тях, сякаш сенките под очите бяха трофеи, безспорно доказателство за вярата му.

Но салят беше само един от петте стълбове на исляма. Учителят му се стараеше да го научи да съблюдава и останалите. Първият, шахада, беше най-лесният, понеже се свеждаше единствено до засвидетелстването на вярата в един бог и признаването на Мохамед за негов пророк. Правеше го още от дете, когато не разбираше какво казва. Но шейхът много държеше на закат, третия стълб, който изискваше да даваш милостиня за нуждаещите се.

— Пророкът, Аллах да го благослови и приветства, е казал: „Не е истински вярващ онзи, който яде до насита, докато съседът му до него гладува“. — Саад обгърна с жест стаята, където преподаваше на Ахмед. — Всичко около теб може временно да принадлежи на семейството ти, но истинският му господар е Бог. Затова трябва постоянно да изпълняваме закат и да си поделяме благата на Всемилостивия Аллах.

След този разговор Ахмед реши да покаже колко щедър е станал и по време на молитвата следващия петък използва момента, когато шейхът срещна погледа му, за да даде на един опърпан просяк в джамията банкнотата, която пазеше специално за случая. Не му беше лесно да го стори, защото в интерес на истината това бяха всичките му пари, които беше успял да спести през последните месеци, но вярваше, че така ще направи добро впечатление на учителя си. Когато погледна към Саад обаче, забеляза, че той клати глава неодобрително.

Отначало момчето се учуди, после се замисли над неочакваната реакция. Нима не беше проявил достатъчна щедрост? В крайна сметка онази банкнота беше всичко, което беше спестил, — малкото пари от рестото, които баща му винаги му даваше и които той цяла година беше кътал упорито в кутия за обувки. Много му беше струвало да даде всичките си пари на просяка, но го беше направил, защото е добър мюсюлманин. Нима това не беше жест на вярващ, който зачита принципите на исляма? Не виждаше нищо лошо в постъпката си. Тогава защо шейхът не беше одобрил неговия закат? Дали парите не бяха твърде малко? Май трябваше да даде още пари… но откъде? Беше обикновено момче, което ходеше на училище и си нямаше нищо!

Отговорът на всички негови терзания беше даден на следващия урок.

— Въпросът не е в количеството, всеки дава, колкото може — поясни благо учителят. — Проблемът е, че закат се отдава дискретно.

— Но защо, шейх Саад?

— За да не се почувства просякът посрамен. — Вдигна поучително пръст към ученика си. — И за да не се почувстваш ти по-важен от него. — Разтвори дланите на двете си ръце. — Пророкът е казал: „Най-доброто милосърдие е онова, при което лявата ръка не знае какво е дала дясната“. Не забравяй, че не на мен трябва да се харесаш, пито на другите.

— Тогава кому трябва да се харесам, шейх Саад?

Учителят Саад повдигна очи и посочи нагоре.

— На Аллах.