Джеймс Хадли Чейс
Без пари си мъртъв (8)

Осма глава

На другата сутрин Елиът седнал да закуси с Джоуи и Синди. Вин още спял. И Джоуи, и Синди били много любопитни да разберат какво се било случило предишната нощ, така че Елиът им разказал.

— Почти съм убеден, че Радниц е нашият човек, но преди да отида при него, трябва да разбера защо ЦРУ се интересува от тези марки. Ако допуснем ЦРУ да ни тръгне по петите, може да стане сериозно. — Той погледнал към Синди. — Можеш ли да си спомниш от кого беше подписано писмото, което си намерила при марките?

— Лий Хъмфри — отвърнала Синди. — Беше отпечатан подпис.

— Така. Ти и аз тръгваме за Маями тази сутрин. Ще вземем „Алфата“. Ако ти караш, вероятно никой няма да ме забележи.

— Защо в Маями, Дон?

— Трябва да се обадя във Вашингтон и вероятно ще запишат и проследят разговора — обяснил Елиът. — Когато си имаш работа с ЦРУ, никога не знаеш къде ще сбъркаш. Ще се обадя от някой хотел.

Всичко това разтревожило Джоуи, но той не казал нищо. Елиът, рекъл си, поне знае какво прави.

Скоро след 10.00 часа Елиът и Синди напуснали къщата. На Джоуи му било наредено да не казва на Вин къде са отишли. Вин се появил едва в 10.30.

Вин бил прекарал по-голямата част от нощта в мислене. Ако можело да се вярва на Елиът, вече се знаело името на купувача и къде да бъде намерен.

Освен това се знаело, че марките са депозирани в банков сейф. Бил убеден, че и Синди, и Джоуи били наясно в коя банка.

Когато влязъл във всекидневната, заварил Джоуи да се приготвя за излизане. Спрял и го изгледал със съмнение.

— Къде отиваш?

— Да купя нещо за обяд — Джоуи малко се боял от Вин. Отминали били дните, когато се разтоварвал в негово присъствие. — Искаш ли да ти взема нещо?

— Къде са другите?

— Излязоха. Искаш ли пържола за обяд?

— Излязоха? — Вин присвил очи. — Къде отидоха?

— Да си починат на плажа — казал Джоуи и тръгнал към вратата.

Вин го хванал за ръката и го завъртял. Яростното му лице уплашило Джоуи.

— Не ми пробутвай тия глупости! — изръмжа той. — Къде отидоха?

— Казаха, че отиват на плажа и няма да се върнат за обяд — тихо промълвил Джоуи. Лъжата му не би била убедителна дори за дете.

Вин посочил стола.

— Седни!

— Не сега, Вин. Трябва да купя нещо за обяд — отчаяно казал Джоуи. — И без това съм закъснял.

— Седни! — повторил Вин и го погледнал така, че краката на Джоуи омекнали. Той седнал.

— Къде са марките, Джоуи?

Джоуи облизал пресъхналите си устни.

— Не знам. Дон се занимава с тях. Не ми каза.

— За теб е по-добре да знаеш, Джоуи — заплашително казал Вин. — Къде са?

— Всичко, което знам, е, че са в банка — казал Джоуи, сепнат от израза на лицето му.

— Коя банка?

— Не ми каза.

— Слушай, глупав стар тъпанар, Елиът не е занесъл марките в банката. Прекалено много го е страх да си покаже физиономията на улицата. Или ти, или Синди сте ги занесли — процеди Вин. — Мислиш, че съм глупак? Сега ме чуй добре, искам тия марки и ще ги имам. Ще ти покажа нещо — той извадил от джоба си малко синьо шишенце с гумена запушалка. — Знаеш ли какво е това?

Джоуи изгледал шишенцето като змия, която гледа мангуста.

— Не…

— Ще ти кажа — казал Вин. — Това е сярна киселина. — Джоуи нямало как да знае, че шишето съдържало безобидни капки за очи. Той зяпнал шишето с разширени от ужас зеници. — Ти ще ми дадеш марките — продължил Вин. — Сега веднага ще отидеш до банката и ще ми ги донесеш тук. До гуша ми дойде от вас, тримата глупаци. Искам марките или Синди ще загуби красотата си. Не се заблуждавай, Джоуи, нито ти, нито Елиът можете да я защитите. Може би за няколко дни ще я опазите, но рано или късно ще я пипна. И само с едно движение на китката ще й излея шишенцето върху лицето. Виждал ли си киселинни изгаряния?

Джоуи почувствал как го полазват студени тръпки. Той впил поглед във Вин, а сърцето му биело толкова силно, че за една бройка да се задуши.

— Не блъфирам, Джоуи. Донеси ми марките. Няма да повтарям.

— Ти… нали няма да направиш това на Синди — с прегракнал глас попитал Джоуи.

— Донеси ми марките. Аз ще чакам тук. Имаш два часа. Ако до два часа не си се върнал, изчезвам, но ще бъда наблизо. Едно ти обещавам: ако не ми донесеш марките, след около една седмица Синди ще пострада. Обещавам ти го! Сега изчезвай оттук!

Джоуи изведнъж почувствал вълна на облекчение да го залива. Когато Вин получел марките, щял да си тръгне от къщата и те щели да се отърват от него. Не само щели се отърват от него, а и операцията щяла се окаже неуспешна. Той не искал всички тези пари. Никога не бил желал да поема такъв риск. Щял да обясни на Синди точно защо му е предал марките и тя щяла да разбере. С малко късмет щели да се отърват и от Елиът и после щели отново да се върнат към стария си начин на живот. Хубав живот беше, помислил си Джоуи. Може би след още няколко години Синди ще си намери някой свестен човек и ще се омъжи за него. Добре… вярно, била казала, че е влюбена в Елиът, но веднъж Елиът да се махнел, тя щяла да го забрави.

— Тръгвам — казал Джоуи. — Ще ти донеса марките. Ти само чакай тук.

Той почти подскачал, когато излизал от къщата.

През прозореца Вин го видял да излиза. Внезапната промяна у Джоуи го озадачила.

Старият козел е откачил, помислил си той. По дяволите! Изглеждал почти щастлив!

Вин вдигнал рамене, прекосил стаята и взел телефонния указател. Намерил номера на хотел „Белведере“ и го избрал.

— Свържете ме с господин Радниц — казал той, когато вдигнали от рецепцията.

Настъпила пауза и после Холц, който отговарял на телефонните обаждания, казал:

— Секретарят на господин Радниц на телефона.

— Дайте ми господин Радниц — казал Вин.

— Кой се обажда?

— Няма значение. Имам да говоря по работа с него.

— Изпратете служебно писмо — отвърнал Холц и затворил.

В продължение на цяла дълга минута Вин гледал слушалката, пламнал от гняв, после отново набрал номера на хотела.

Пак се обадил Холц.

— Искам да говоря с Радниц! — изръмжал Вин. — Кажи му, че става дума за марките.

В другия край Холц напрегнал цялото си внимание.

— Името ви?

— Я си го заври, проклето чучело такова! — излаял Вин. — Кажи му!

— Изчакайте.

Холц станал и бързо отишъл на терасата. Радниц пиел поредното си кафе.

— Обажда се някакъв мъж и иска да разговаря с вас, сър — казал Холц. — Отказа да се представи, но твърди, че ставало дума за марките.

Радниц оставил чашата си.

— Свържи ме и засечи откъде се обажда — казал той.

Минута по-късно Вин чул гърлен глас в слушалката:

— Радниц на телефона. Вие кой сте?

— Няма значение. — От вълнение Вин се изпотил. Голяма клечка като Радниц нямало да се обажда лично по телефона, ако не държи много на марките. Това значело, че догадките на Елиът са били верни. — Интересувате ли се от осем руски марки?

Малка пауза, после Радниц казал:

— Да, интересувам се.

Вин замълчал. Не бил сигурен как да продължи.

— Казах, че се интересувам — настоял остро Радниц, след като не чул отговор, а само тихо смущение по линията. — У вас ли са?

— У мен са. — Вин избърсал потта от лицето си. — Колко струват според вас?

— Говорим по открита линия — спокойно казал Радниц. — Предлагам да дойдете при мен. Елате веднага.

Вин изведнъж си отдъхнал. Значи тоя богат и властен кретен се интересува.

— Ще се обадя пак. В момента съм зает. Може би ще мога да намеря време за вас довечера — казал той и затворил.

Облегнат на масата и загледан в телефона, той почувствал прилив на сила. Един милион долара! Може би щял да успее да измъкне милион и половина от тоя дръвник. Значи си говорел почти на „ти“ с президента! Бил най-големият гешефтар на света! Добре, помислил си Вин, ще му кажа аз! Ако държи на тия марки, ще трябва малко да се поизпоти.

Холц прекосил терасата, за да отиде до Радниц, който гледал морето.

— Обаждаше се от едно бунгало на Крайбрежния булевард, сър.

— Значи трябва да е бил онзи Пина?

— Да.

— У теб ли е докладът на Лесинг от тази сутрин?

— Да, сър. Елиът и мис Лък са излезли от къщата в 10.00 часа. В момента ги следят. Лък излязъл в 10.45 и него също го следят.

Радниц кимнал.

— Дръж ме в течение — каза той и освободил Холц с леко махване на ръката.

 

 

В хотел „Екселсиор“ Елиът се затворил в телефонна кабина с климатична инсталация и зачакал да го свържат с централата на ЦРУ във Вашингтон.

През стъклената врата виждал Синди, седнала от другата страна на фоайето, да го наблюдава с безпокойство. Той й махнал, когато го свързали. Поискал да говори с господин Лий Хъмфри. Трябвало да мине през обичайните дълги словесни условности — първо говорил с по-нисша секретарка, после с друга секретарка и най-накрая самият Хъмфри се обадил.

— Господин Хъмфри, предпочитам да остана анонимен — започнал Елиът. — Разбрах, че вашата организация се интересува от осем руски марки.

В гърмящия глас на Хъмфри нямало капка колебание.

— Точно така. Ако имате някаква информация за тези марки, ваш дълг към държавата е да дадете информацията си тук и сега.

Елиът се намръщил.

— Дълг към държавата? Бихте ли обяснили по-подробно тази част?

— Държавата се нуждае от тези марки. Всеки филателист в страната е предупреден за това. Има наказание три години затвор и тридесет хиляди долара глоба, ако някой задържи марките и не ми ги изпрати незабавно.

— Можете ли да ми кажете, господин Хъмфри, точно защо са толкова важни тези марки за държавата?

— Не мога да ви го кажа. У вас ли са марките?

— За мен ще има значение, ако знам — отговорил Елиът. — Ако вие сте достатъчно откровен да ми обясните защо са толкова важни тези марки за държавата, ще ви отговоря на въпроса.

— Не мога да ви кажа по телефона. Ако марките са у вас или имате някаква информация, ваш дълг към държавата е да отидете в най-близкия офис на ЦРУ и да ги предадете или да кажете каквото знаете.

— Вие продължавате да говорите за дълг, господин Хъмфри. На мен ми предложиха един милион за марките. Държавата предлага ли нещо?

— Можем да обсъдим това. Значи са у вас?

— Ще ви се обадя по-късно — отвърнал Елиът, осъзнал, че е говорил прекалено дълго по телефона. Затворил. Извадил носната си кърпа и внимателно избърсал слушалката, а после и дръжката на вратата на кабината. Доволен, че поне се е отървал от всякакви отпечатъци, той отишъл при Синди.

По израза на лицето му тя забелязала, че е разтревожен.

— Какво има, Дон?

Той й разказал разговора с Хъмфри. Очите й се разширили, докато слушала.

— Дълг към държавата? — Тя сложила ръката си върху неговата. — Какво означава това?

— В ЦРУ обикновено не драматизират — отвърнал той. — Струва ми се, че трябва да им дадем марките. Само това липсва, ЦРУ да хукне след нас.

— Хайде да се приберем, да вземем марките и да им ги изпратим — казала Синди. — Какво мислиш, че имат предвид с това… дълг към държавата?

Елиът леко я смушкал с лакът, когато двама едри мъже, дискретно облечени, влезли бързо във фоайето на хотела. Единият отишъл да говори направо с телефонистката, а след това влязъл в кабината, от която се бил обадил Елиът.

— ЦРУ — обяснил Елиът. — Само не се притеснявай. Искам да видя какво ще направят.

Единият посипвал някакъв прах по слушалката за отпечатъци от пръсти, а другият отишъл при портиера и взел да го разпитва.

— Е, Синди, да вървим.

Елиът внимателно се изправил.

Фоайето на хотела било пълно с туристи и те тръгнали бавно да си пробиват път през тълпата, без да привличат вниманието.

— Трябва пак да говоря с Хъмфри — казал Елиът. — Ще отидем до Дейтън Бийч.

Качили се в „Алфа Ромеото“ и Елиът потеглил на север. Синди го наблюдавала с безпокойство, докато карал. На лицето му било изписано огорчение и това я уплашило.

— Дон… да се връщаме — казала тя. — Няма значение. Ще се оправим. Не е нужно да имаме всички тези пари. Ако останеш с татко и мен…

— Недей — рязко я прекъснал Елиът. — Казах ти какво ще стане, Синди. Около мен има нещо фатално. Ние се срещнахме… харесахме се… прекарахме добре заедно… но само дотук. Недей да се притесняваш… Искам да помисля.

Синди потънала в мълчание. Стиснала ръце в юмруци и ги свила между коленете си.

Елиът извел колата на широката магистрала, умът му се борел с проблема. По някаква важна причина тези марки се оказват много важни. ЦРУ няма да го каже, ако не е истина. „Ваш дълг към държавата.“ Срещу това Радниц предлага един милион. Радниц има сделки със Съветския съюз. Което значи, че руснаците държат на марките толкова, колкото и ЦРУ. Ако даде марките на Хъмфри с надеждата да получел награда, Хъмфри ще иска да знае откъде ги е взел, което ще означава да намеси Ларимор. За Елиът това би било немислимо. Единственият начин е да изпрати по пощата марките на Хъмфри и да се сбогува с милиона.

Парите нямат значение, каза Синди и той може да й повярва. Тя и Джоуи с години са живели с малко, с дребни кражби, простичко, и могат да се върнат към стария си начин на живот. Вин няма значение. Той винаги ще се погрижи за себе си.

Елиът подминал един „Кадилак“ и се замислил за себе си. Това бил краят, помислил си. Е, какво значение има? Позабавлявал се в продължение на осем-девет дни — отдавна не се е забавлявал, вече не помни откога. Беше добър филмов сценарий. Надхитри Вин без помощта на сценаристите. Ще поговори отново с Хъмфри и ще му каже, че марките са на път. Ще закара Синди обратно в Парадайз Сити. Ще каже на Вин, че операцията е неуспешна. Със сигурност, ще съумее да се погрижи за Вин, ако той стане неконтролируем. После ще се махне, ще си вземе „Алфата“ и ще отиде в Холивуд. Приспивателните таблетки ще свършат останалото. Липсващият крак започнал да го боли. Ще е по-добре така, помислил си той, без бъдеще. Спомнил си какво казал на Синди: без пари си мъртъв. Погледнал я. Тя седяла неподвижна, забила поглед в предното стъкло, с полуотворени устни — лицето й било самото нещастие. Известно време, помислил си той, ще страда, но тя е млада. След година-две той ще бъде за нея само романтичен спомен. Протегнал ръка и потупал нейната.

— Всичко ще се оправи, Синди — казал. — Винаги накрая всичко се оправя.

Тя не го погледнала, но с другата си ръка стиснала неговата.

По-късно спрял пред хотел „Бийч“ в Дейтън Бийч.

— Почакай тук, Синди — казал той. — Няма да се бавя.

По време на пътуването те почти не били разговаряли и Синди била отчаяна. Почувствала, че загубва човека, който означавал толкова много за нея. Между тях се била вдигнала бариера и тя се страхувала от онова, което той искал да направи.

Елиът отново се обадил на Хъмфри от телефонна кабина.

— Господин Хъмфри — казал Елиът веднага щом го свързали, — можете да махнете хората, които са ми по петите. Не се опитвайте да ме намерите. Ще ви изпратя марките с препоръчано писмо. Ще ги имате вдругиден. Единственото условие е да не се опитвате да ме намерите. Ако се направите на много хитър и ме хванат, уверявам ви, никога няма да получите марките. Разбрахме ли се?

— Ако марките не са ми на бюрото вдругиден — с рязък глас отвърнал Хъмфри, — тръгваме след тебе. Имам запис на гласа ти. Ще бъде най-голямото преследване на човек, което е виждала тая страна. Имаш срок до вдругиден и ако не си ги изпратил, много ще загазиш.

Можеше да бъде сценарий на филм с Джеймс Бонд, помислил си Елиът. Е, добре, марките ще пристигнат и той няма да загази.

— Ще се надяваме пощите да не стачкуват — казал и затворил.

 

 

Веднага щом затворил телефона след разговора с Радниц, Вин отишъл в стаята си и си опаковал багажа. Мисълта, че след много кратко време ще разполага с един милион долара, му приповдигнала настроението и той за малко щял да се изкуши да остави всички стари дрехи, като си помислил, че много скоро ще може изцяло да поднови гардероба си. Щом напълнил сака, обходил с поглед стаята, уверил се, че не е оставил нищо, сложил 38-калибровия пистолет в задния си джоб и занесъл сака във всекидневната.

Запалил цигара и отишъл до прозореца. На Джоуи щяло му отнеме поне час да стигне до центъра на града, да вземе марките и да се върне. Е, Вин нямал нищо против. Можел да почака… стига само Джоуи да се върне. Вин си казал, че Джоуи е такова безгръбначно, та щял да вземе да ги донесе. Ухилил се на себе си, като се сетил как бил уплашил Джоуи до смърт с едно шишенце капки за очи.

Докато стоял на прозореца, си мислел за Радниц. Той може да се окаже опасен. Ами ако се опита да го изиграе? Един милион са страшно много пари. Радниц няма да му ги даде на ръка.

Вин потъркал брада, докато мислел. Как да постъпи?

След известно време, когато главата вече го била заболяла от мислене, решил, че ще се срещнат с Радниц в неговата банка. Пред свидетел от банката Вин ще му предаде марките и ще получи подписан чек. Това му се сторило безопасен и единствен начин да не бъде изигран. Радниц ще трябва да остане в банката, докато парите бъдат прехвърлени в Ню Йорк, в банката на Вин. Доволен от решението на проблема, той продължил да чака, а умът му се реел в бъдещето. Майчице! Какво може да направи с всичките тия мангизи! Винаги е искал да си има яхта. Значи ще си купи яхта. Ще си купи един от ония големи имоти на Бермудите, които бил виждал само по лъскавите корици на списанията. Ще си напълни къщата с мадами. Господи! Ще си отживее! После, когато му се прииска да се разнообрази, ще се качи на борда на яхтата си с някое по-специално гадже и ще отплава нанякъде. Ето така се живее! Вин се намръщил. Два дни… и щял да получи ключа от вратата към нов богат и вълнуващ живот!

Продължил да мечтае и да чака, а стрелките на часовника му бавно се премествали. На Вин не му пречело, че чакал. Какво го интересувало, когато съзнанието му рисувало цветни картини на толкова изпълнено с различни нови неща бъдеще?

Вин видял Джоуи да идва по пътеката към къщата. Наблюдавал го. Жизнената подскачаща походка и освободеното, почти щастливото лице на Джоуи го озадачили. Сякаш получавал милион, а не го загубвал.

Вин отишъл до външната врата и я отворил рязко, когато Джоуи бил вече на стълбите.

— Взе ли ги? — запитал Вин, съзнавайки, че гласът му трепери.

— Взех ги — отвърнал Джоуи и влязъл вътре, като минал покрай Вин.

Вин го последвал.

— Дай! — той хванал ръката на Джоуи. Лицето му лъщяло от вълнение и алчност.

Джоуи му дал запечатан плик. Вин го сграбчил и го разкъсал. В него имало найлонов плик, съдържащ осемте марки. Той ги зяпнал с блеснали очи.

— Не изглеждат кой знае колко скъпи, нали?

Джоуи се отдръпнал, но продължал да го наблюдава.

— Много неща не изглеждат кой знае как — тихо промълвил той. — Ти и аз също не изглеждаме кой знае как.

Вин не слушал. Наслаждавал се на марките. Най-накрая ги сложил в джоба си.

— Е, аз тръгвам, Джоуи — казал той. — Помисли си само: аз — богат! Човече, ще се побъркам от кеф! Кажи му на онова чучело, дето се правеше на кинозвезда, да си го начука. Той си мислеше, че е много умен. Кажи му, че аз съм по-умен.

Той отишъл да си вземе чантата, а Джоуи го гледал, без да продума.

Вин се спрял и го погледнал.

— Не говориш много, а, Джоуи?

— Какво толкова да кажа, освен дето се радвам, че си отиваш — тихо казал Джоуи. — Надявам се, че ще си живееш добре с парите. Тръгвай. Дон може да се върне вече.

— Да. — Вин тръгнал към вратата, после отново се спрял. — Довиждане, Джоуи. Следващия път като се видим, ако това изобщо стане, ще ти купя пура.

И той бързо изтичал по пътеката към „Ягуара“ си.

Джоуи си поел въздух — дълго, дълбоко. И така, сега целият риск, опасност, заплаха от ченгетата свърши, помислил си. Трябва да внимава как ще обясни на Синди всичко това. Може би ако й даде добро обяснение, тя ще се опомни и ще разбере, че техният начин на живот е най-добър. Той се отпуснал на стола, почувствал се внезапно уморен и депресиран, но знаел — сигурен бил, — че е постъпил правилно. На кого са му притрябвали толкова пари? Не е нужно да имаш пари, за да си щастлив. Затворил очи и започнал да репетира какво ще каже на Синди.

 

 

— Тъй като сте писател, господин Кембъл — каза Барни, след като изпи може би шестнадесетата си бира, — не е нужно да ви казвам, че след всяка история остават свободни нишки. Може би ще се изненадате, но когато аз разказвам някоя история, обичам да върви. Обичам да завържа колкото е възможно повече нишки.

Казах, че по това се познава добрият писател и че му прави чест. Той примигна срещу мен, несигурен дали не го будалкам, но накрая реши, че не.

— Разказването на история е като рисуването на картина — продължи той. — Когато най-накрая я завършиш, сядаш да я погледаш и откриваш, че трябва да пипнеш още оттук-оттам, за да стане съвършена.

Аз кимнах.

— Е, сега ще се върна към едно ъгълче от картината ми, което може да си помислите, че съм изоставил. — Той погледна навъсено през опушения претъпкан бар и нетърпеливо махна с ръка.

Сам си проби път към тълпата, носейки седемнадесетата бира и още един застрашителен хамбургер.

— Пак ли ще ядеш? — запитах аз не защото ми се свидеше да плащам за ужасната ненаситност, а защото ми беше трудно да повярвам, че който и да било човек на едно сядане може да погълне три такива сочни блюда плюс две дузини подлютени наденички.

— Среднощната ми закуска — сериозно обясни Барни. — Ако не се наям, не мога да спя добре. А нещото, което най-много обичам, освен бирата и говоренето, е да се наспя добре.

Казах, че разбирам.

— И така — заразказва отново той, като започна да си реже хамбургера. — Нека се върнем за момент на двете хипита, за които ти споменах в началото на историята: Лари и Робо. — Той сдъвка залъка си и ме погледна въпросително. — Спомняте ли си ги?

Казах, че си ги спомням. Бяха ония двамата, на които бе налетял Вин, когато се срещнал за първи път с Джуди Ларимор — двамата, с които Вин се беше сбил и ги бе посритал, дори разбил носа на Лари.

Барни одобрително кимна.

— Това обичам у професионалистите — каза. — Следите разказа. Знаете ли какво? Често разказвам на разни нещастници по някоя история и като се опитам да им напомня нещо, дето съм им споменал, разбирам, че са заспали.

Казах, че винаги има такава опасност, когато разказваш истории.

 

 

— Да. — Той мрачно се замисли, после продължи: — Лари и Робо били двама млади тъпанари, които тичали по гаджета, пушели марихуана, размотавали се и общо взето досаждали. Не че нещо. Просто следвали модата на времето си. — Барни разлюля бирата в чашата си и поклати глава. — Проблемът е там, господин Кембъл, че на хлапаците в днешно време им е много лесно да изкарват пари. Когато ги спечелят, почват да правят глупости. Тези двама хулигани работели във фабрика за гърмящи змии. Работата им била да свалят кожата на змиите, а други хлапаци ги консервирали. Не звучи като много интересна работа, нали? Може да се учудите, но те се били организирали добре и така или иначе успявали да си докарат сто и двайсет долара на седмица. Добри пари, а?

Казах, че нищо не може да ме съблазни да пипна гърмяща змия — жива или мъртва. Барни сви устни.

— Това е заради артистичния ви темперамент, господин Кембъл. Тия хлапаци не са като вас.

Казах, че на консервната фабрика й е все едно.

— Да. — Барни отхапа пак от мазния хамбургер. — Та значи тези двамата ги били изписали от болницата точно когато Вин се качвал на „Ягуара“, за да отиде при Радниц. На Лари му били оправили носа, макар че все още го болял, а Робо бил спрял да пикае кръв. Когато Вин го бил ударил в бъбреците, му се повредили пикочните канали. В главите им се въртяла само една мисъл и тя била да си отмъстят на Вин. Не само че в болницата прекарали ужасно — главната сестра ги накарала да се измият, — но и загубили пари, защото когато спрели да дерат змии, спрели да печелят. Така че били в доста кофти настроение. Били си говорили в болницата и били стигнали до заключението, че щяло им бъде доста трудно да набият Вин. Не им се искало да рискуват пак да ги докарат в болницата. Решили да разберат къде живее, да изчакат, докато излезе, после да се вмъкнат вътре, да направят всичко на мат и маскара и да полеят дрехите му с киселина. Тази идея им харесала, защото нямало риск за тях и щели да накарат Вин да се хапне отзад. Първата стъпка била да открият къде живее.

Държавната болница се намирала на един хвърлей от хотел „Белведере“. Докато двамата слизали по стъпалата на болницата, забелязали как Вин паркира синия си „Ягуар“ пред хотела. Видели го как заключва колата и се изкачва по стълбите на хотела към внушителния вход. Спогледали се. Хрумнала им една и съща мисъл и те без колебание прекосили улицата и се приближили до сградата.

Когато стигнал пред хотела, Вин открил, че не е толкова самоуверен, колкото трябвало да бъде. Спомнил си предупреждението на Елиът за Радниц. Елиът бил казал: „Той е голяма клечка и е опасен. Може да те хване с един пръст и да те размаже на стената.“ Макар да му се бил изсмял, това било впечатлило Вин и сега, когато трябвало да се изправи лице в лице с Радниц, се чувствал неловко. Трябва да е луд, казал си той, докато шофирал по булевард „Парадайз“, да занесе марките в хотела. Било възможно Радниц да е осигурил въоръжена охрана, която да му изпразни джобовете и да го изхвърли. Така щял да направи Вин, ако бил на мястото на Радниц. Той спрял до тротоара, извадил найлоновия плик, в който били марките и го пъхнал под постелката на пода на колата. Оправил отново постелката, като си казал, че на никой няма да му хрумне да търси такова скривалище.

 

 

Тук Барни спря и придоби презрителен вид.

— Сигурен съм, че човек с вашата интелигентност, господин Кембъл, никога няма да остави марки на стойност един милион долара в колата си. Бихте предвидили вероятността да ви откраднат колата, но както вече споменах, Вин не бил много интелигентен и съобразявал бавно. Затова постъпил така.

— А сега — казах аз — ти ще ми кажеш, че колата е била открадната?

Барни ме погледна с празен поглед, наведе се напред и без да обръща внимание, че съм го прекъснал, продължи:

 

 

— Вин попитал за господин Радниц и си казал името. Не го оставили да чака много и това донякъде възвърнало увереността му. Радниц го приел в голямата си всекидневна.

Веднага щом Холц затворил вратата, оставяйки двамата мъже насаме, Радниц рязко запитал:

— У вас ли са марките?

— У мен са. Вие предлагате един милион… така ли е?

Радниц кимнал.

— Преди да се разделя с тях — казал Вин, все още неуверен в себе си, — искам парите да се внесат на мое име в банката ми в Ню Йорк.

— Това може да се уреди — казал Радниц и протегнал ръка. — Покажете ми марките.

— Нали не си мислите, че може да съм ги взел със себе си — отвърна Вин намръщен. — Не се доверявам на никого. Ще се срещнем във вашата банка днес следобед. Така ще имам време да отида и да взема марките оттам, където са. Пред свидетел ще ви ги покажа, а вие ще наредите вашата банка да телеграфира на моята в Ню Йорк, че по сметката ми се внасят един милион долара, и после ще ви дам марките, не преди това.

Радниц го погледнал и студенината в жабешките му очи накарала Вин да се размърда неловко.

— Чудесно — казал той. — Елате в „Калифорния & Мючуъл Банк“ в три часа. Попитайте за господин Сандерсън. — Той спрял за момент и продължил. — Опишете ми тези марки.

Вин му ги описал.

— Осем ли са? — запитал Радниц.

— Да.

На Вин му било трудно да повярва, че този човек изобщо не трепва при мисълта да плати такава огромна сума. Почудил се дали да се опита да повиши цената, но у Радниц имало нещо, което го плашело. В края на краищата, казал си той, един милион, по дяволите, си е един милион!

— Трябва да ви предупредя, че ако не донесете марките и ми загубите времето — продължил Радниц с тих гърлен глас, — ще ви накарам да съжалявате, че сте се родили.

Тази заплаха разтърсила Вин.

— От вас парите, от мен марките.

— В такъв случай остава уговорката за три часа следобед — завършил Радниц и с жест му показал да си върви.

Вин се качил на бързия асансьор и слязъл на приземния етаж. Какъв дървеняк бил тоя Елиът! Толкова много шум! Богатият тъпанар дори не бил се поколебал, дори не бил се опитал да свали от цената на марките. Толкова добре се почувствал, че му идело да танцува джига. Вратите на асансьора се отворили и той погледнал часовника си. Било 12.55. Имало два часа за убиване. Какво прави човек, ако има да убие два часа време, когато му предстои да получи милион? Вин знаел отговора за себе си: поръчвал си едно питие и богат обяд — и Вин щял да направи точно това. Извадил си портфейла и проверил с колко пари разполага. Имал двадесет и пет долара — това били всичките му пари. Щял да предпочете първокласно ястие. Защо да се тревожи? След два часа щял да е милионер.

Без да знае, че Лари, полускрит зад отворен вестник, го наблюдава, Вин закрачил към бара и си поръчал двойно уиски с лед. Докато чакал, той махнал на сервитьора и му казал, че иска маса в ресторанта. Сервитьорът отвърнал, че ще се уреди.

Лари се бил приближил до входа на бара и чул разговора. Бързо прекосил фоайето и излязъл отвън на слънце, където го чакал Робо.

— Ще плюска — обяснил Лари. — Имаме много време. Надолу по улицата има аптека. Иди да купиш бинт, ама побързай.

Робо се ухилил и се затичал.

След като си изпил питието, Вин наперено влязъл в ресторанта и бил заведен на самостоятелна маса. Богатите клиенти, които тъпчели храна в устите си, го изгледали и повдигнали вежди — този опърпан нахалник не бил от тяхната класа. Но на Вин хич не му пукало. Седнал и обходил с поглед претъпкания ресторант с подигравателна усмивка на устните. Казал си, че не пада по-долу от който и да било сред тези глупаци. След два часа щял да притежава един милион долара! След около месец щял да си има собствена къща и яхта. Това щяло да бъде последният път, когато яде сам. Всяка кукличка в радиус от пет мили щяла да драпа за него, щом веднъж се разчуело колко е богат.

Малко се затруднил с менюто, защото било на френски, но любезният метр д’отел бил до него, за да му помогне. Най-накрая той се оставил на метр д’отела да му избере ястието: пушена змиорка с пилешки гърди и сос от омари.

Докато Вин ядял, Робо се върнал от аптеката и отишъл при Лари, който чакал на паркинга пред хотела.

Понеже двамата били лежали в болница, където били принудени да се мият, брадите и дългите им коси сега били чисти и те изглеждали точно толкова прилични, колкото всички други младоци, дошли на почивка в Сити, така че никой не им обърнал внимание, когато се приближили към „Ягуара“ на Вин. Робо прикривал Лари, който отвъртял капачката на резервоара, размотал малко бинт и пъхнал единия му край вътре. После размотал още от бинта и го скрил под колата. Всичко това било извършено за секунди. С клечка кибрит подпалил бинта и той започнал да тлее и огънчето се заизкачвало нагоре към резервоара.

Разполагали с около две минути да се махнат — достатъчно време. Били стигнали някакви отдалечени палмови дръвчета, когато „Ягуарът“ с все марките, струващи един милион долара, избухнал с трясък и разтърсил няколко от прозорците на хотела.

 

 

— И така, господин Кембъл — каза Барни, — това май беше цялата история. — Той погледна празната си чаша, после стенния часовник насреща си. Стрелките показваха два и петнадесет. — Трябваше да съм си легнал вече.

— Останаха нишки за разплитане — отвърнах аз. — Какво ще кажеш за още едно, преди да се разотидем? Аз ще си взема уиски. Ти?

Тънките малки устни на Барни се разляха в усмивка.

— Никога не съм отказвал малко скоч — каза и щракна с огромната си ръка към Сам.

— Първо, какво стана с Джуди Ларимор? — запитах.

Дебелото лице на Барни изрази неодобрението му.

 

 

— Ще я намерите в клуба „Адам и Ева“ по всяко време. Тя си е същата… търси си момчета с пари, може малко да е напълняла, може малко да е погрозняла, но си е същата стара свалячка.

Сам дойде и ние му поръчахме уискитата.

— А Вин?

— Не е нужно да ви казвам, че Вин се хапнал отзад, когато портиерът дошъл и попитал дали някой не притежава син „Ягуар“ с нюйоркска регистрация. Бързината, с която Вин изхвърчал навън, трябва да е счупила всички рекорди за сто метра спринт. Гледката го смразила. Колата съвсем за нищо не ставала и той осъзнал, че милионът бил вече само мечта. Стоял там, пребледнял, едва дишал, а Робо и Лари го наблюдавали от безопасно разстояние и умирали от кеф. После някой сложил ръка на рамото му и го накарал да се обърне. До него стоял Холц и тихо го запитал:

— Марките в колата ли бяха?

Вин кимнал безмълвно.

— В такъв случай съжалявам за вас — казал той и се върнал в хотела да докладва на Радниц.

По-късно ченгетата хванали Вин, докато се опитвал да се качи на стоп до Джаксънвил. Без пари, без дори малкото си принадлежности — бил го загазил. Някой нещо бил подшушнал на ченгетата, не е нужно да ви казвам кой. Хотелският детектив от Маями го разпознал и Вин влязъл на топло за пет години — за кражба с употреба на насилие.

 

 

Сам донесе уискитата. С пиянско достойнство Барни се наведе напред и чукна чашата си в моята.

— За ваше здраве, господин Кембъл — каза той. — За вашето отлично здраве.

— А Елиът?

Чудех се дали уискито няма да му дойде много, та да не чуя края на историята, но не било нужно да се тревожа: капацитетът на Барни май беше безграничен.

 

 

— Елиът? — Барни повдигна тежките си рамене. — Не сте прочели? Когато Джоуи разказал на него и на Синди какво бил направил и защо и когато Елиът разбрал, че повече няма откъде да изкара пари, се ухилил, тръснал глава и казал на Джоуи, че е постъпил точно както трябва.

Джоуи не го интересувало какво мисли Елиът. Загрижен бил единствено как ще реагира Синди. Тя седяла и гледала Елиът и лицето й накарало Джоуи да се почувства зле, но той все си повтарял, че тя е още млада и след някоя друга година, може и по-малко, вече ще е забравила Елиът.

Елиът казал, че ще отиде в Холивуд. Все още имало шанс агентът му да му намери работа. Нито той, нито Синди, нито Джоуи вярвали в това, но никой не се опитал да го разубеди. Елиът се ръкувал с Джоуи и му пожелал успех. Казал, че ничия друга компания не му е била така приятна. Това зарадвало Джоуи, защото Елиът, изглежда, го казал от сърце. После Елиът се обърна към Синди.

— Казах ти, Синди — подел той, — ние не сме един за друг. Забрави ме… — Той й се усмихнал. — Довиждане.

Излязъл от къщата, без дори да я докосне, и в отчаянието си Синди скрила лице в ръцете си и си изплакала душата.

Джоуи не се опитал да я утеши. Отишъл до прозореца да гледа как Елиът се качва на „Алфата“ и потегля. Спомнил си какво му била казала Синди. Елиът й го казал: „Без пари си мъртъв.“ Когато колата изчезнала зад ъгъла, Джоуи се сбогувал с Елиът завинаги.

Барни допи уискито си и въздъхна със задоволство.

— По пътя за Холивуд „Алфата“ на Елиът катастрофирала с една кола, карана от пиян шофьор. Елиът починал на място. — Барни подсмръкна и обърса носа си с длан. — Пияният се клел пред полицаите, че Елиът имал много място и можели да се разминат, ама кой ти вярва на пиян. Както и да е, катастрофата спасила Елиът от самоубийство, защото точно това щял да направи, ако се съдело по всичко, което говорели за него. — Барни спря и поклати глава. — Странна е съдбата, нали?

— Може и така да се каже — отговорих. — А Синди и Джоуи… още ли работят в Сити?

— О, не — поклати глава Барни. — Синди и Джоуи са в Кармел. Имат си красива малка къща и вече не крадат. Сега са това, което би могло да се нарече уважавани хора. Джоуи се грижи за къщата, коси тревата два пъти седмично и пазарува. Синди работи в много свестен хотел — на рецепцията, мисля, че се казва. От това, което чувам, а както вече знаете, господин Кембъл, аз чувам всичко, тя е толкова щастлива, колкото може да бъде едно красиво момиче без съпруг.

Историята не ме задоволи докрай.

— Как стана така, че си имат къща в Кармел? — запитах.

Барни потисна оригването си. Погледна празната си чаша и въздъхна.

— Пийни още едно преди тръгване, Барни — казах му аз. — Нека да проследим всички нишки, преди да си легнем.

— Това е добра идея, господин Кембъл — съгласи се Барни и даде знак с ръка. Сам донесе още две уискита.

— Почти цяла друга история — започна Барни, като галеше чашата и клатеше глава. — Един час след като Елиът си бил заминал, когато Синди си изплаквала очите, а Джоуи я чакал да се утеши, пред къщата спряла лимузина с шофьор. Възрастен човек слязъл от нея и натиснал звънеца.

Стреснат, Джоуи отворил вратата.

— Името ми е Пол Ларимор — казал човекът. — Една млада дама живее тук, надявам се… бих искал да я видя.

Горкият Джоуи веднага почувствал студени тръпки по гърба си. Привидели му се картини с безмилостни полицаи, които идват и закарват Синди в затвора.

Синди се показала на вратата. Опитала се да се усмихне на Ларимор.

— Съжалявам — казала тя. — Аз ви взех марките. Знам, че не трябваше да го правя.

На Джоуи му прилошало — как можела Синди да постъпи толкова глупаво, — но Ларимор само се усмихнал и попитал дали може да влезе. И те го поканили, и Джоуи видял, че Ларимор носи стария класьор, който Синди му била оставила.

— Не се извинявайте — казал Ларимор, вече седнал. — Вие ме спасихте от неприятности. Никога не би ми стигнал куражът да се разделя с тях, а рано или късно те щяха да ми донесат неприятности. Като ги взехте, вие ме спасихте от вероятна присъда и затвор. Надявам се, че вече не са у вас?

— Не, господин Ларимор. Един човек ги продаде — казала му Синди.

— Не завиждам на онзи, който ги е купил. — Ларимор вдигнал рамене. — Но няма значение, стига вие да не пострадате. — Той помълчал малко, после сложил стария класьор на масата. — Донесох ви класьора. Като го разглеждах по-внимателно, открих много рядка марка — погрешно отпечатана. Искам я и ще ви платя дванадесет хиляди долара за марката и класьора.

Барни довърши питието си.

— Ето така се сдобиха с къщата в Кармел, господин Кембъл. Странно как се подреждат нещата, нали? — Той се прозя и се протегна. — Май вече е време за лягане. — Прекрати протягането и ми намигна. — Нека ви напомня, че няма много нещо — ако изобщо има, — което да не знам за този град. Когато ви се прииска да чуете още някоя история, знаете къде да ме намерите.

Останах замислен известно време, после му благодарих.

— Тъжно е за Елиът — казах. Барни сбърчи дебелия си нос.

— На него му е по-добре мъртъв, господин Кембъл. Не изпитвам симпатия към хора, които не могат да се погрижат за парите си. — Той се втренчи в мен. — Вие всъщност споменахте още една двадесетачка, господин Кембъл? Толкова ми дадохте и миналия път.

— Така ли? — Връчих му банкнота от двадесет долара. — Е, за теб не може да се каже, че не се грижиш за парите си, нали, Барни?

— Точно така. — Той пъхна банкнотата в задния джоб на панталона и се изправи. — Лека нощ, господине, приятни сънища.

Гледах го как се заклатушка през бара и излезе в горещата звездна вечер, после станах да уредя сметката със Сам.