Джеймс Хадли Чейс
Без пари си мъртъв (2)

Втора глава

В бара влязоха пълна русокоса жена на средна възраст и човек, който можеше да й е съпруг. Покачиха се на високите столчета и поръчаха уиски с лед. Мъжът, който беше започнал да плешивее и носеше яке и смачкани панталони защитен цвят, свали от себе си два фотоапарата, скъпи на вид, провесени на врата му. Той се огледа и очите му накрая се спряха на Барни, който в този момент оставяше настрана третия си сандвич.

Мъжът побутна с ръка жената, която извърна глава и погледна Барни, а бледосините й очи се разшириха. Тази жена беше успяла да напъха огромните си бедра в огненочервени шорти. Усетих как при най-малкото излишно движение шортите щяха да се спукат по шевовете. Нагоре беше облечена с лек пуловер с две оранжеви окръжности на бял фон.

— Един от местните симпатяги, Тим — каза тя с достатъчно висок шепот. — Обичам този град. Не можеш да се помръднеш и метър, без да намериш нещо интересно за гледане.

Барни изглеждаше доста самодоволен в този момент.

— Виждате ли, господин Кембъл, хората ме забелязват — рече той. — Господин Дълък е прав. Аз съм атракция за туристите. — Посочи ме с дебелия си пръст. — Готов съм да се обзаложа на един никел^[1], че преди тези двамата да си тръгнат, смотанякът ще иска да ме снима.

Казах, че съм съгласен да се обзаложа, но го попитах каква е по-нататък историята. Барни кимна.

— А… добре, вече знаете за Джоуи, Синди и Вин. За малко ще ги оставим на мира, за да проследим не толкова радостните перспективи, които се откривали пред Вин. Той можел, разбира се, да се придвижи до Джексънвил и там да си пробва късмета, но точно в този момент бил здравата обсебен от идеята, че трябва да опита нещо голямо, за да може да уседне някъде със Синди и Джоуи поне за две години, без да търси работа през това време, а и знаел, че Парадайз Сити бил единственият град, освен Маями, където можело да се извърши обир за около петдесет хиляди долара — бързо и безопасно.

Като забеляза, че дебеланата го зяпа, Барни приповдигна рунтавите си вежди и й се усмихна чаровно. Жената отмести очи, наведе се към мъжа си и взе нещо да шепне в ухото му.

— Срамежливичка е — отбеляза Барни. — Почакайте малко. Сигурен съм, че ще дойдат тук да ме снимат.

Тъй като не му отговорих нищо, той продължи:

— Сега ще ви разкажа за Дон Елиът. Виждали сте много негови снимки — висок, добре сложен, приятен на външност, малко мургав и с едно сексапилно излъчване, на което повечето жени не могат да устоят.

Когато разкарали Еръл Флин, трябвало да намерят актьор, който да го замести. В „Пасифик Пикчърс“ Елиът работел по договор и те разбрали след внимателна преценка, че могат да го лансират вместо Флин. Убедили го и той се съгласил. Първите му три филма се продавали добре и направили доста пари. Като актьор бил нещо средно между Флин и Феърбенкс Старши. Както се казва, не толкова актьор, колкото човек, който разбира какво прави, и добър търговец. Посредникът му Сол Луисън бил достатъчно хитър, за да накара компанията да плаща на Елиът процент след третия му филм, и Елиът действително започнал да печели добре. Като повечето кинозвезди, и той харчел нашироко.

Барни спря, за да дояде хамбургера си.

— Странни неща стават с тези от киното. Имат комплекс за превъзходство. Разбирате ли какво искам да кажа? — Той ме погледна с малките си преценяващи ме очи. — Смятат, че ако не го ударят на живот, другите хора ще си помислят, че не са достатъчно значителни. Те трябва да имат големи коли, страхотни жени, огромни къщи, плувни басейни. Те трябва да хвърлят пари наляво и надясно. И Елиът живеел така. Той дошъл в Парадайз Сити и си построил вила на един от хълмовете и тази вила, господин Кембъл, трябва да знаете, била пълна с всичко. Чух, че струвала около половин милион долара. Може да е преувеличение, но може и да не е. Не била чак толкова голяма, но имала всичко. Един от моите приятели по вестниците написа статия за нея и ми показа някои от снимките. — Барни пое дълбоко въздух. — Имало всяко спортно съоръжение, което може да си представи човек. Четири спални, четири бани и дневна, която би побрала двеста души, без да си дишат във врата, трапезария, басейн, зала за игри и развлечения, сауни, скара на открито — с една дума, каквото ви дойде на ум, Елиът го имал. Имал дори свой собствен киносалон.

Освен това разполагал с три коли — „Ролс Ройс“, „Алфа Ромео“ и „Порше“. Бил контактен и го харесвали. Богатите синковци, които живеели наоколо, го забавлявали и били забавлявани от него. От филмите му идвали много пари. Нещата изглеждали като наредени за него, но както често се случва, късметът му изневерил.

В този момент дебеланата и съпругът й допиваха питиетата си и ставаха от столчетата. Барни ме погледна и ми намигна, и започна да се перчи и да приглажда гънките на ризата си. Дебеланата и мъжът излязоха от бара, без дори и да го погледнат, и се разтвориха в тълпата, която се движеше по крайбрежната улица. Последва дълга пауза, а после кротко казах на Барни, че ми дължи един никел. Той поклати невярващо глава.

— Никога по-рано не се е случвало. Ако само ви кажа колко пъти съм бил фотографиран от такива туристи, няма да повярвате.

— Един никел — повторих аз.

Той не изпълни облога, а само махна с ръка.

— Да се върнем на Дон Елиът — рече твърдо и сграбчи празната си чаша от масата. Изчака Сам да му донесе още една и тогава продължи:

— Както бях започнал да разказвам, късметът започнал да изневерява на Елиът. Бил завършил шест филма и „Пасифик Пикчърс“ били сключили с него нов договор, според който щял да получи двадесет процента от печалбата на продуцента. А това щяло да му донесе милион долара плюс поемането на всичките му разходи и така нататък, и така нататък. Когато договорът най-после бил подготвен, Луисън — неговият импресарио — го извикал в Холивуд, за да подпише. По това време Елиът бил намерил някаква, в която си въобразявал, че е влюбен. Виждал съм я — добре изглеждаше, шик, както се казва, руса, и, разбира се, със зелени пронизващи очи и гърди, които трудно можеха да бъдат удържани. И двамата напуснали града с „Поршето“ и тръгнали към Холивуд. На половината път дотам момичето поискало да кара. И тъй като Елиът бил луд по него, му разрешил. Малката нямала ни най-малка представа как се кара спортна кола. Като дръпнала с около сто и пет мили в час, се врязала в един камион. Предпазният колан защитил Елиът, но воланът се забил право в гърдите на момичето. Първото, което Елиът видял след като дошъл в съзнание в частната първокласна болница, били Сол Луисън и президента на „Пасифик Пикчърс“ до неговото легло. — Барни пийна малко бира и направи убедително тъжна физиономия. — Може би сте чели за случая във вестниците? — попита ме той.

Казах, че съм пропуснал. Нямах достатъчно време, за да чета вестници, и новините от Холивуд рядко ме интересуваха.

Барни кимна.

— Момичето загинало, разбира се, а и Елиът трудно бил изкаран от смачканата кола. За да го измъкнат се наложило да му отрежат левия крак над стъпалото, което било затиснато под останките.

Президентът на „Пасифик Пикчърс“, човек на име Майър, казал на Елиът да не се безпокои, да се оправя и след това да му се обади. После го оставил. Явно бил дошъл само за да се увери, че Елиът наистина е загубил крака си. Не повярвал, когато му съобщили. До един момент разполагал с човек, който му докарвал много пари, който скачал, тичал, яздел кон, плувал, катерел се, биел се и вършел всичко, което правел и Флин, а сега имал само купчина месо без крак.

Барни се облегна назад и ме погледна.

— Представяте ли си? Човек, който е бил с потенциал да изкарва милиони долара, да остане внезапно без крак. Какво нещо, а?

Аз се съгласих.

— Дотогава Елиът бил под упойка и не знаел, че е останал без крак. И Луисън разбрал, че кокошката, която дотогава му снасяла златни яйца, вече я няма. Не му оставало нищо друго, освен да потърси заместник, също толкова добре изглеждащ, и да убеди Майър да започнат с него всичко отначало. Освен това знаел, че не може да си позволи да си губи времето с Елиът. Той съобщил на Елиът, че се е наложило да му отрежат крака, казал му, че ще се видят отново, когато Елиът го изпишат от клиниката, казал му, че ще говори с Майър, и офейкал.

След един месец Елиът отново бил в Парадайз Сити. Върнал се напълно променен: суров, раздразнителен и ожесточен. Не се виждал с никой от така наречените си приятели. Живеел самотно. След два месеца му сложили протеза. Имал достатъчно воля и се движел усърдно с протезата. Стигнал дотам, че можел да ходи нормално, без дори намек за накуцване, но не и да тича, да скача, да се бие и така нататък. Освен това протезата му създала комплекс. Преди да загуби крака си, той прекарвал доста време с хубавици в своя плувен басейн, но никой не плува с протеза.

Освен това Елиът спял с жени три или четири пъти седмично, но е доста трудно да спиш с някоя красавица, когато това, което би трябвало да е крак, сега било само пън. Но и това било само малка част от неговите проблеми. Щом се уверил, че вече може да ходи нормално, взел самолет до Холивуд и се обадил на Луисън. Когато влязъл в кантората на своя импресарио, Луисън зяпнал от изненада. Той бил отписал Елиът, но когато видял този красив мъж с бронзов загар да влиза в стаята, съживил идеите си за златната кокошка.

Свързал се незабавно с Майър, но Майър бил наясно, че Елиът е вече бита карта. Знаел, че няма талант на актьор. За него той с протезата си бил толкова непродаваем, колкото презерватив на евнух. Майър казал, че съжалява, но нямало начин. Луисън се опитал да го убеди да отдадат дължимото на Елиът, но когато Майър кажел „не“, това било окончателно.

Луисън съобщил всичко това на Елиът, а онзи го погледнал пребледнял.

— Но с какво, по дяволите, ще живея? — изкрещял той.

Луисън бил объркан от това, че Елиът приема всичко толкова навътре.

— За какво се безпокоиш? — попитал той нетърпеливо. — Имаш права върху цели три филма, които ще ти носят приход. Най-малко тридесет хиляди долара на година ти се падат за идващите пет години и малко по-малко за следващите пет. Няма да гладуваш, а и кой знае какво ще се случи през следващите десет години — може и да измрем. Елиът свил ръцете си в юмруци.

— Дължа пари навсякъде — рекъл той. — Тридесет хиляди е просто смешна сума. Разчитах на новия договор, за да се измъкна от дупката, в която към попаднал.

Луисън се намръщил.

— Продай вилата. Можеш да получиш половин милион за нея.

— Тя не е моя, дявол да го вземе! Ипотекирана е до тавана.

— Добре, нека се разберем. Колко дължиш?

Елиът разперил ръце в знак на отчаяние.

— Не знам точно, но някъде около двеста хиляди, ако не и повече.

Луисън помислил за момент. Имал бърза мисъл и съзрял в ситуацията шанс да направи добро капиталовложение. Шестте филма на Елиът можело да донесат приход от около тридесет хиляди за следващите пет години, а и след още пет можело да носят нещо. Казал само, че може да намери някой, който да откупи правата от Елиът и да му плати общо сто хиляди долара, но имал предвид себе си.

Елиът се опитал да покачи сумата на сто и петдесет хиляди и Луисън казал, че ще види какво може да направи. Елиът се върнал в Парадайз Сити и зачакал.

Най-накрая Луисън го убедил да приеме сто хиляди и притиснат в ъгъла, Елиът се съгласил. Взел парите в брой, но от този момент нататък бил в много неизгодно положение. Парите стигнали само да покрият някои от дълговете. Имало нещо фатално около Елиът. Той просто не можел да спре да харчи. Би трябвало да се изнесе от вилата и да наеме малък апартамент. Би трябвало да уволни част от прислужниците, които поглъщали голяма част от приходите му. Не би трябвало да поръчва нов „Ролс Ройс“, за около тридесет хиляди, като обещал да плати по-късно.

Очевидно знаел, че го очаква ужасен фалит, но явно не можел да направи нищо, за да спре нещата. Хранел и някаква далечна идея, че може и да се самоубие. Бил си казал, че когато краят настъпи, ще погълне една опаковка сънотворни и с това ще свърши всичко. И ако действително го очаквал такъв край, бил решил преди това поне да си отживее.

Започнал да се забавлява наново. Партитата, които организирал, нямали по-раншния успех, защото и той не бил същият като преди. Неговото цинично, твърдо и грубо държане отегчавало и обиждало хората. Никой нямал представа, че всъщност е останал без пари. Всички знаели за протезата му и че той е загубен за киното, но мислели, че е заделил настрана достатъчно още от времето, когато бил богат и можел да си позволи всичко.

Един ден се обадил банковият му агент и го поканил да си поговорят. Елиът знаел какво означава това. Банковата му сметка била на червено с около двадесет хиляди долара и агентът, който често играел голф с него, го уведомил любезно, че банката не може повече да му отпуска кредити.

— От управата на банката ме натискат — обяснил той на Елиът — да сведа до минимум отрицателния баланс на сметката ти. Какво можеш да направиш за това, Дон?

— Остави на мен — рекъл Елиът, — ще се помъча да се оправя някак си.

Той знаел, че всъщност няма никаква надежда да оправи нещо.

— Какво става с твоите хора, Джак? Двадесет хиляди е просто смешна сума за тях.

Банковият агент се съгласил с Елиът, но казал, че го натискат директорите му.

— Намали сумата наполовина, Дон — посъветвал го.

Елиът повторил, че ще оправи положението, и си отишъл.

„Ролс Ройсът“ бил доставен предишната седмица — бил единствената по рода си кола в града. Предложили му да я купи с предимство и той просто не могъл да устои, като знаел, че доставчикът няма толкова да го притиска да плати веднага. Открил, че благодарение на тази кола доста подкрепил впечатлението, което кредиторите му имали за него. Трябвало само да се вози в нея, за да му бъде гарантиран незабавно кредит в някой от магазините или пък при неговия шивач.

Един ден икономът му, японец, го предупредил, че запасите уиски и джин значително намаляват. Напомнил му, че на следващата вечер ще дава голям коктейл. Елиът щял да получи удар, когато Фред Бейли, управител на магазина, откъдето купувал питиетата го предупредил да си уреди сметките.

— Вече шест месеца стоят неплатени, господин Елиът — обяснил разпалено Бейли. — Точно шест хиляди долара. Мога ли да ви помоля?…

Елиът направо го зяпнал. Нямал ни най-малка представа, че паразитите, които забавлявал, са изпили шест хиляди долара само за шест месеца.

— Ще ти изпратя чек — рекъл разсеяно. — Точно сега, Фред, искам четири кашона шотландско уиски и пет кашона джин… както обикновено. Ще можеш ли да ми ги докараш следобед?

Бейли се колебаел. Но видял през прозореца „Ролс Ройса“ и с облекчение се съгласил. Никой не притежавал кола като тази, решил наум, следователно Елиът е само във временно парично затруднение.

Едва сега Елиът осъзнал, че времето не работи в негова полза. Когато се върнал във вилата, той извадил всички неплатени сметки и прекарал безрадостен следобед да ги изчислява. Открил, че дължи около седемдесет хиляди долара, без тази сметка да включва колата.

Облегнал се назад загрижен, като оглеждал луксозно обзаведената дневна на вилата си. Докато още изкарвал пари, бил купил модерни картини, скъпи скулптури и колекция предмети от нефрит, която струвала около двадесет и пет хиляди долара. Бил купил всичко това от Клод Кендрик, за който вече ви споменах. — Барни спря, за да довърши бирата си, след което ме погледна изразително. — Спомняте ли си, че споменах Клод Кендрик?

Казах, че си спомням и че Джоуи Лък е казал, че Кендрик е един от най-надеждните от бранша в града.

Барни поклати глава одобрително.

— Правилно. Радвам се, че следите внимателно разказа ми, господин Кембъл. Знаете ли какво? Няма нищо по-лошо за човек като мен, който научава толкова интересни неща, да говори на глуха за историите му публика.

Казах, че това мога да го разбера. През следващата кратка пауза Сам донесе още една бира, след което Барни започна пак.

— Това е моментът, в който трябва да представя Клод Кендрик, защото той играе значителна роля в кражбата на марките на Ларимор. — Барни пак се наведе по-близко към мен. — Да опиша Кендрик. Висок, с вид на здравеняк на около шестдесет години и ходеше с лошо нагласена перука и бледорозово червило на устните. Беше плешив като яйце и носеше перуката само за майтап. Когато при него дойдеше жена, той сваляше перуката си, както вие бихте си свалили шапката, разбирате ли, господин Кембъл? Дебел. — Барни потупа с пръсти своя корем. — Е, не по начина, по който аз съм дебел, нали? Моята тлъстина е добра, твърда, неговата беше разплута маса, а това не е добре за никого. Имаше голям дебел нос и малки очички, та с цялата тлъстина на лицето приличаше на делфин, но с тази разлика, че нямаше приятния вид на истинските делфини. Въпреки че изглеждаше комично и дори постъпваше комично, беше голям експерт в областта на антиките, бижутерията и модерното изкуство. Галерията му беше тъпкана със страхотни произведения на изкуството и колекционери от цял свят идваха, за да купуват от него. — Барни се ухили. — И получаваха това, което искаха, но никога с пазарлъци.

Отделно от този процъфтяващ бизнес Кендрик търгуваше с крадени вещи. Беше се захванал с това по силата на обстоятелствата, може да се каже. Важни клиенти дошли при него, като искали да купят някакво много скъпо произведение на изкуството, което не било за продаване. Предложението им било толкова съблазнително, че Кендрик не могъл да устои. Той намерил двама добри крадци и те откраднали ценната творба. Колекционерите му платили и задържали онова съкровище в своите частни колекции само за свои очи. Някои от кражбите, които Кендрик организираше впоследствие, ще накарат косите ви да настръхнат. Веднъж уредил кражбата на безценна ваза на китайската династия Минг от Британския музей и това за малко не му докарало истински големи проблеми, но тази е съвсем друга история и сега няма да ви я разказвам. Искам само да имате приблизителна представа за начина, по който Кендрик действаше. Освен това осигуряваше с класически произведения на изкуството повечето от баровците, които живееха наоколо. Нещо в него просто внушаваше доверие. Хората се забавляваха с оранжевата му перука и грима, но идваха често при него за съвет и се радваха да го получат. Имаше цял тим от прекрасни момчета, експерти по интериора, и непрекъснато оправяше и преправяше разни къщи.

Когато Елиът строял своята вила, отишъл при Кендрик и онзи се погрижил за интериора. При това успял да му продаде сума нещо, включително и колекцията от нефрит, и то всичко с изключително висока цена.

Елиът решил, че чудесно може да мине и без колекцията си, и ако се наложело и без всичките картини, които красели стените на дневната му. Сега отчаяно се нуждаел от пари в брой — не да си плати сметките, те щели да почакат, а да плати на прислужниците и да се издържа. Решил, че да продаде картините ще е най-добрият начин.

След известно колебание, защото знаел: ако се разчуе, че е започнал да разпродава имуществото си, всеки ще реши, че го е закъсал — той се отправил към галерията на Кендрик.

 

 

Луис де Марни, главният продавач в магазина на Кендрик, се отправил към Елиът още щом той влязъл в магазина.

Луис бил слаб, строен и можел да бъде на всякаква възраст от двадесет и пет до четиридесет години. Черната му коса била дълга и гъста, лицето — продълговато, с тесни очи, устата — сякаш без устни. Всичко това му придавало вид на подозрителен плъх.

— А, господин Елиът, колко се радвам да ви видя — възторжено го посрещнал той. — По-добре ли сте сега? Чудесно… чудесно. Бях направо потресен, като чух за катастрофата. Получихте ли писмото ми? Писах ви… но кой ли не ви е писал сигурно. Сега обаче изглеждате толкова добре. Чудесно!

— Клод да е наблизо? — попитал рязко Елиът. Не обичал евтини четки и особено от такива съмнителни типове.

— Да, да, разбира се — малко е зает. Нали знаете как е при нас. Горкият Клод работи до припадък. Има ли нещо, което мога да направя за вас, нещо да ви покажа, господин Елиът? — Малките очички опипвали посетителя, а устата без устни откривала бели зъби в усмивка, която не засягала очите.

— Искам да видя Клод — казал Елиът. — Побързай, Луис. Аз също съм зает.

— Разбира се, момент само.

Елиът го гледал как се полюшва грациозно към дългия коридор, който водел до приемната на Кендрик. Кендрик отказвал да нарече тази стая, в която сключвал всички свои големи сделки, „офис“. Тя представлявала голямо помещение с прозорец, който гледал към морето, и с разточително обзавеждане с някои от най-забележителните и скъпи антики, които Клод притежавал. Имал и картини, които стрували цяло състояние, сега окачени по покритите с коприна стени.

Докато чакал, Елиът се разхождал неспокойно из галерията, гледайки творбите, които изкусявали погледа в своите стъклени витрини. През трите минути, докато чакал, той хвърлил бегъл поглед на няколко неща, които би поискал да купи, но знаел, че Кендрик никога не дава на кредит независимо колко важен е клиентът.

Луис заситнил към него.

— Заповядайте… Клод е толкова щастлив! Какво става, господин Елиът, вие ни забравихте. Трябва да има четири месеца, откак ни посетихте за последен път?

— Да — отсякъл Елиът и последвал слабата фигура на Луис. Влязъл в приемната на Кендрик.

Клод Кендрик стоял до прозореца, загледан надолу към морето. Обърнал се при влизането на Елиът и тлъстото му лице се изкривило в усмивка.

„Какъв идиот! — помислил си Елиът. — И тази ужасна перука! Та той е по-дебел от всякога!“

— Скъпи Дон — приветствал го кратко Кендрик и поел с две ръце ръката на Елиът. Онзи се почувствал така, сякаш бил пъхнал длан в купа с топло и влажно тесто. — Много се радвам да те видя пак. Неприятно беше да ни пренебрегваш толкова дълго. Как е клетият ти крак?

— Не знам — отговорил Елиът. — Изгорили са го в пещта на болницата, предполагам. — Преместил се встрани от масивното тяло на Кендрик, седнал и направо потънал в едно кресло стил Луи XVI. Попитал: — Как вървят нещата при теб?

— Горе-долу… нека кажа, че не се оплакваме. Има много, за което да сме благодарни. А ти, скъпи Дон, как е при теб? — Кендрик направил пауза, наклонил глава леко встрани и в очите му проблеснало лукаво пламъче. — Чух за онзи гнусен Майър, какъв ужасен човек! Чух, че няма да поднови договора ти. Какъв човек! Не бих му продал нищо от моята галерия. Веднъж идва вече при мен. Всъщност се опита да се пазари. Има хора, с които мога да се разбера, и хора, с които просто не мога. Някои ме изпълват с погнуса. Майър е от тях. Разбираш ме… знам, че ме разбираш. Вярно ли е, че няма да поднови договора ти?

— Да не е луд — казал Елиът. — При Майър няма празно. И той е в бизнеса, за да прави пари като теб и мен. Имам протеза, Клод, и с това си платих греховете. Не обвинявам Майър. И аз бих сторил същото, ако бях на негово място.

— Няма състрадание в този ужасен свят. — Кендрик направил гримаса. — Но стига мрачни мисли. Малко шампанско… или уиски? Ще пиеш ли нещо?

— Не, благодаря.

Последвала кратка пауза, докато Кендрик се настанявал в специалното кресло, което бил проектирал за себе си: с висока облегалка, хитро замислено да има вид на антика, то било подсилено със стомана и тапицирано с плат, който изглеждал като гоблен, но всъщност бил великолепна имитация.

— Луис ми каза, че си зает, и няма да ти отнемам много време — продължил Елиът. — Помниш ли колекцията, която ми продаде?

— От нефрит ли? Разбира се. — Погледът на Кендрик станал предпазлив. — Искаш да ти я почистя ли, Дон. Нефритът се нуждае от периодично почистване. Толкова лесно пренебрегваме съкровищата си…

— Не искам да я почистя… искам да я продам.

Кендрик свалил перуката си, прекарал копринена кърпа през главата си, сетне малко припряно пак я наместил.

— Изглеждаш ужасно с тази проклета перука — малко ядно рекъл Елиът.

— Въпрос на психологически ефект — обяснил Кендрик. — Когато останах без коса, изпаднах в отчаяние. Нямаш представа, приятел, как страдах. Винаги съм презирал глупаците, дето носят перуки, за да изглеждат по-млади. Така че купих тази, забавлявах се доста с нея, пък съм и по-интересен. Приятелите ми също се забавляват и го обсъждат.

Елиът само свил рамене.

— И какво от това? Впрочем готов ли си да купиш колекцията?

— Не мога да повярвам, че искаш да се освободиш от тази прекрасна колекция, скъпи мой! Може би не разбираш… хората говорят за нея. Те ти завиждат! Даже три пъти беше спомената през годината в „Светът на изкуството“…

— Искам да я продам. — Лицето на Елиът изглеждало безчувствено. — Колко струва, Клод?

Очите на Кендрик изразили внимание — бил поглед, който винаги се появявал на лицето му, когато от продавач ставал купувач.

— Колко струва ли? — повдигнал тежки рамене. — Зависи кой я иска. Аз я оценявам високо, ти също. Рядка и хубава колекция, но в края на краищата става дума за нещо особено. Не всеки ден се намират хора, които се интересуват от такива неща. — Млъкнал и погледнал изпитателно Елиът. — Смяташ ли да я размениш за нещо друго, Дони? Да не си видял вече нещо в моята красива галерия, което да е грабнало фантазията ти? Например колекцията на Споуд или…

— Искам да я продам за пари — прекъснал го Елиът. — И за Бога, не ме наричай Дони.

— Извинявай. Пари в брой? — Кендрик направил гримаса, и заприличал на делфин, който току-що е налапал въдица. — Добре, но има един проблем. Ако искаше да я замениш за нещо друго, бих могъл да ти направя много изгодно предложение, но пари в брой…

— Колко?

— Трябва да я видя още веднъж, разбира се. Хората са толкова невнимателни… може да са я повредили, но ако е в добро състояние — каквато ти я продадох, — мисля, че мога да ти предложа шест хиляди долара, да речем. Да, бих ти дал шест хиляди долара като на добър приятел.

Елиът пламнал.

— Какви глупости, по дяволите, дрънкаш? Та ти ми взе за нея двадесет и пет хиляди и шестстотин долара!

Кендрик повдигнал тлъстите си ръце и в знак на отчаяние ги сложил върху също толкова тлъстите си колене.

— Но преди цели четири години, драги ми Дон. Цените падат, особено на нефрита. Хората не искат повече да колекционират неща от нефрит. Купуват главно порцелан — Споуд… Уеджууд… големите пари са там, а не в нефрита. Но цените ще се нормализират, разбира се. Мога да ти предложа нещо, което ще ти донесе печалба през следващите две или три години. — Той млъкнал, явно разколебан. — Обаче ако действително желаеш да й вземеш веднага парите, а и защото съм ти приятел, ще поема риска. Ще ти дам десет хиляди. Това е горната граница и не мога да кача нито цент отгоре.

Елиът поклатил глава.

— Не, ще опитам в Маями. Имам двама търговци там, които могат да дадат и повече. Добре, Клод, всъщност забрави за това.

— Да не мислиш да идеш при Морис Харви или Уинстън Аклънд, скъпи мой? — попитал Кендрик, а усмивката му станала съболезнователна. — Не се занимавай с тях. Те са ужасни хора и освен това при тях е фрашкано с нефрит. Преди три месеца се опитах да им продам нещо — точно преди цените на нефрита да паднат. Те ще ти дадат четири хиляди долара.

Елиът изпитал чувството на поражението. Трябвало отнякъде да намери пари. Явно десет хиляди долара като сума била по-добра от нищо. Колекцията от нефрит не означавала вече нищо за него. Всъщност тя му била омръзнала.

— Има и още неща, които си ми продал, Клод. Не искам да задържа нито едно от тях. Точно сега имам нужда от пари в брой. Какво ще кажеш да ти ги върна?

Кендрик станал и отишъл до бара за коктейли, великолепна мебел с инкрустации от седеф и черупки от костенурка. Налял две уискита, сложил им лед от хладилника, вграден в бара, и предложил едното на Елиът. После седнал и погледнал Елиът с престорена симпатия.

— Защо не ми се довериш, скъпи Дон? Неприятности ли имаш? Дължиш пари ли? Доста си се изхвърлил и сега си го закъсал?

Елиът реагирал на това, сякаш бил шибнат с камшик.

— Не ти влиза в мръсната работа и изобщо не искам проклетото ти питие! Тук съм, за да говорим по работа… нека говорим делово!

— Аз съм ти приятел — казал кратко Кендрик. — Моля те добре да го помниш. Умея да пазя тайна. Мога да ти помогна, но мисля, че имам право да знам в какво положение се намираш.

Спокойният му тон и втренченият поглед накарали Елиът да осъзнае, че в момента е без приятели. Ако този тлъст педал със смешната си перука наистина иска да му помогне, ще е глупаво да не приеме предложението му.

След моментно колебание приел.

— Добре, Клод, ще ти кажа. Голата истина е, че съм фалирал и съм потънал до гуша в заеми. Не съм платил проклетия „Ролс Ройс“. Единственото, което мога да нарека мое, е това, което ти ми продаде.

Кендрик отпил от уискито си.

— И никакви шансове да се оправиш?

— Никакви. С мен е свършено като филмова звезда. Пък и нямам талант за актьор. Не, никакви шансове.

— Да не гледаме на нещата откъм най-мрачната им страна — казал Кендрик и почесал големия си нос. — Няма да си губя времето да ти разправям колко много съжалявам, макар че това е истина. Ти имаше шансове, но съдбата не е на твоя страна. Всички може да бъдем нещастни някога. Но в края на краищата, за разлика от толкова много нещастници, ти поне досега си имал весел живот. Това, от което се нуждаеш, е незабавна помощ. Можем сега да пратим Луис в къщата ти да направи списък на нещата, които имаш. Много време мина, откакто си купувал от мен, и аз не помня какво точно съм ти продал.

Елиът кимнал:

— Добре, не искам Луис да си отваря много устата. Достатъчен е само слухът, че имам проблеми, за да дойдат при мен всичките ми кредитори. Трябват ми куп пари до края на месеца… остават още три седмици.

— Какво искаш да кажеш с това „куп пари“?

— Разбери, имам нужда от най-малко сто и петдесет хиляди долара. Ако не ги получа, ще затъна още повече и никой повече няма да ми дава.

Кендрик свил дебелите си устни.

— Сумата е твърде голяма, но не е чак толкова отчайващо. Нека видим сега какво можем да направим. Луис ще дойде при теб утре в десет сутринта. Когато направи списъка, ще поговорим пак.

— Между картините има и една на Шагал, ти ми я продаде. Би трябвало да струва наистина много.

Кендрик изглеждал тъжен.

— Не е от най-добрите му, ако си спомням правилно. Мина времето, когато хората бяха луди по каквото и да е от Шагал, но, разбира се, тя има своята ценност. Можеш да разчиташ на мен. Ще направя всичко възможно, за да ти бъда полезен.

Елиът се изправил. Нямал много надежда. Той инстинктивно чувствал, че тази сделка можела да му донесе малко пари, а на този стар хитрец — много.

— Добре, Клод, тогава те оставям.

— Да. — Кендрик докоснал гладко обръсната си челюст и рекъл с безразличен глас: — Вярвам, че си чувал за Пол Ларимор?

Елиът го погледнал изненадан:

— Да, познавам го… и какво?

— Не е лесно човек да се запознае с него — казал Кендрик, а тлъстото му лице останало тъжно. — Твърде необщителен е, какво ще кажеш?

— Просто живее самотно, ако това имаш предвид. Не бих го нарекъл необщителен. Защо ми споменаваш за него?

— Както разбрах, сте приятели?

— Предполагам, че сме. Защо питаш?

— Много искам да се свържа с него, но той отказва да ме види. Намирам го доста неприятно и тъкмо се чудех дали ти не би могъл да разчупиш леда между нас?

— Ларимор е хитър. — Елиът поклатил глава. — Не е от най-доброжелателните. Какво искаш от него?

— Марки — усмихнал се Кендрик. — Исках да навляза в малко проучения досега пазар на пощенски марки. Ларимор е един от най-големите филателисти в света. Бих бил извънредно щастлив, ако ми стане съветник.

Елиът го погледнал така, сякаш не вярвал на ушите си.

— Ларимор? Твой съветник? Хайде, Клод, ти си луд! Нямаш никакъв шанс…

— Така ли мислиш? — Кендрик тъжно поклатил глава. — Добре, ще приема, че знаеш по-добре от мен. — Направил малка пауза, после продължил: — Кажи ми, ти как се сприятели с Ларимор?

— Ами освен че събира пощенски марки, той е и играч на голф. Не много добър, но като повечето, дето не са добри, е много запален по този спорт. Идваше в нашия клуб веднъж седмично и аз понякога играех с него. Видях доста зор, докато го отуча от сечените топки и оттогава винаги се е държал приятелски с мен. Но сега не го виждам — протезата сложи край на голфа.

— Невероятно. Сечени топки… Странно е как се случват нещата. — Кендрик допил уискито си. — Като не си го виждал напоследък, не можеш ли все пак да му се обадиш?

— Виж, Клод, казах ти, забрави го — рекъл нетърпеливо Елиът. — Ларимор не би ти помогнал. — Той тръгнал към вратата. — Значи Луис ще дойде утре към десет сутринта?

— Да — потвърдил Кендрик усмихнат. — Не се притеснявай. Винаги преди зазоряване е най-мрачно.

— Струва ми се, че вече съм го чувал някъде — рекъл Елиът и напуснал стаята.

— Дотук добре, господин Кембъл — каза Барни. — Искам да оцените начина, по който навързвам нещата в своя разказ, сякаш тъка килим. Но то е защото не мога да пиша правилно, иначе и аз бих бил във вашия бизнес. Имам техника, но останалото е явно за професионалисти.

Казах, че не всеки от нас може да стигне висините, и го попитах дали не иска още хамбургер.

— Не е лоша идея — рече Барни и намигна на Сам. — Като храним тялото, храним и ума, нали така?

Казах, че това е всепризнат факт.

— Добре… дотук ви докарах на сцената Джоуи, Синди, Вин, Елиът и Кендрик. Сега вече е време да ги съберем заедно и стъпка по стъпка ще го направя. — Барни изчака Сам да направи хамбургера, разгледа го внимателно, кимна одобрително, а сетне продължи:

— Джоуи не можел да си позволи да гледа как Синди се върти около Вин, защото вече знаел, че той няма чак толкова много пари. И тъй като и неговите собствени спестявания били на привършване, изпратил Синди да потършува из магазините сутринта вместо следобед, както дотогава, а той продължил да се занимава с автобусите, като оставил Вин да стои вкъщи и да мечтае за големия си удар. Така се случило, че както Синди се разхождала по главната улица, на път за един от магазините видяла „Ролс Ройса“ на Елиът, паркиран до бордюра. Видът на тази кола я накарал да замръзне на мястото си. Много хора се спирали, за да позяпат колата, но Синди направо се хипнотизирала. Това бил автомобилът на мечтите й и тя така застинала, облечена в бялата си тениска и шортите, самото нямо обожание — тъкмо когато Елиът излизал от галерията на Кендрик.

Първото нещо, което Елиът забелязал у Синди, били дългите красиви крака. След това малкия й задник и накрая гърдите. Тези три женски отличителни белега му направили голямо впечатление и той за момент забравил грижите си и дори протезата на крака си. Като видял Синди да стои втренчена в колата му, той се приближил до нея и рекъл с гласа си на кинозвезда, който използвал винаги, когато искал да предизвика тръпка у своите почитателки:

— Хубава е като вас, нали?

Синди се сепнала, смутила се, после се усмихнала.

— Повече. Господи! Каква великолепна кола! — След това пак се смутила, защото познала Елиът.

— Тя — продължи Барни — била почитателка на Елиът. Като малка обожавала Еръл Флин. Когато модата му преминала, започнала да обожава Елиът. Да открие до себе си любимата филмова звезда напълно я объркало. Тя плеснала с ръце, зяпнала го така, че заприличала на хибрид между овца и крава, и възкликнала:

— О, Боже, та това е Дон Елиът!

Елиът не бил виждал възторжения израз от много време и сега му отвърнал.

— Здравейте — казал той и се усмихнал с подкупващата си усмивка, която не бил използвал от времето на протезата. — Вие ме познавате, но аз не ви познавам. Как се казвате?

Синди се съвзела.

— Не съм никоя, господин Елиът. Просто минавах наблизо и видях тази чудесна кола, спрях, а после се появихте и вие.

— Тя е моя — рекъл Елиът и за пръв път почувствал, че огромният дълг, който имал, си заслужавал цялото притеснение. — Искате ли да ви повозя? — попитал той.

— Шегувате ли се, господин Елиът?

Елиът се усмихнал, отворил вратата и й махнал да се качва.

Синди изумена седнала и скръстила ръце на гърдите си.

Елиът подкарал бавно по задръстените улици, без да проговори. Един бегъл поглед към лицето на момичето му подсказал да не го безпокои, за да поживее малко с мечтите си, да се наслади на безшумното движение на колата. Излязъл от натоварените улици, потеглил по Крайбрежния булевард и натиснал малко повече педала на газта, за да поеме към околните хълмове. Карал така със сравнително ниска скорост, докато стигнал до разклона, от който започвал изоставен път. Натиснал внезапно педала на газта докрай и дал на Синди да изпита напрежението на безмълвната сила, която ги притискала към седалките, тъй като се движели с около сто мили в час. Когато вече се видял краят на пътя, който се вливал в магистралата за Маями, намалил и оставил колата да се движи по инерция.

— Какво мислиш? — попитал той. — Може би искаш да покараш малко? Ако решиш, разбира се.

Синди се втрещила. Все още била малко замаяна от високата скорост.

— Да реша ли? Какво да реша?

— Не искаш ли да я купиш? — попитал Елиът и се усмихнал. — Това беше пробно каране.

— Така ли? — въздъхнала Синди. — Де да беше. Де да имах парите. Бих искала да е моя.

Нещо у Синди привличало Елиът. Той бил свикнал на разни куклички, които знаели всичко, от нищо не се впечатлявали и винаги били готови да легнат с него, тъй че Синди му допаднала.

— Коя си ти? — попитал и запалил цигара.

Точно това тя не можела да му каже.

— Синди Лък — рекла. — Никоя… само едно момиче, което се навърта наоколо.

— А как преживяваш?

— А, нали знаете — офиси… пишещи машини… и така.

— Синди — хубаво име. Щастлива ли си?

— О, да! Да бъда в тази кола сега ли? Да, разбира се. Той се усмихнал.

— Гледала ли си някой от моите филми?

— Да, всичките! Те са също като вас… чудесни са! Елиът я усетил, че не се преструва. Думите идвали от сърцето й.

— На почивка ли си тук?

— Точно така.

— Сама ли?

— Не, с баща ми.

Елиът погледнал часовника на китката си.

— Гладен съм. Искаш ли да обядваш с мен, или бързаш? Може би баща ти те чака?

Джоуи и Вин я чакали, разбира се, но тя не се поколебала. В хладилника имало половин печено пиле, та можели да обядват и без нея.

— Много бих искала да дойда с вас.

Той я отвел във вилата си.

 

 

Барни пак захвана да яде хамбургера си.

— Искам историята да звучи гладко, господин Кембъл — каза той с пълна уста. — Има подробности, които не мога да пропусна, но има и такива, които не са важни… само за да ви дам представа за атмосферата, така че не си мислете, че говоря заради самото говорене.

Казах му просто да продължи. Той кимна.

— Добре, вилата на Елиът й направила огромно впечатление. Не можела да повярва, че някой живее в такъв лукс. Обядвали на терасата с изглед към пристанището и морето, заобиколена с цъфнали храсти и орхидеи. Обядът бил възхитителен дори като начин на поднасяне: малки скаридки, поръсени с чер пипер и сервирани топли, късчета филе от морски език в кашкавален сос и плодов сладолед. Имало и шампанско, което леко завъртяло главата на Синди.

Тъй като се възхищавала на всяко нещо, което виждала, Елиът я развел из вилата. Тя вървяла до него, непрекъснато пляскала с ръце, очите й се въртели, тя дишала ускорено и неравно. Всичко, което виждала, просто я поразявало. Когато най-накрая я отвел пак в дневната, тя му казала най-хубавото нещо, което някой някога му бил казвал:

— Това е най-прекрасната къща, която съм виждала през живота си, и вие я заслужавате, понеже сте дарили тъй много щастие и удоволствие на толкова много хора.

Като я наблюдавал скрито и се възхищавал на хубостта й, Елиът изпитал такова желание да я има, каквото не бил изпитвал от месеци. Искал да я заведе в спалнята, да я съблече нежно и да я положи на леглото. Желаел да я люби така, както само той умеел да люби жените, бавно, удължавайки удоволствието, докато настъпела кулминацията.

За момент му се сторило, че тя би му се отдала, но после си спомнил за протезата и желанието му се превърнало в горчивина.

И докато той стоял и я гледал, то леко го напуснало, а в крака, който отдавна се бил превърнал в купчина пепел в болничната пещ, почувствал остра болка. Всичко, което желаел в този момент, било да избяга от нея. Било му хубаво за около няколко часа, но сега болката и проблемите му се върнали.

— Баща ти ще се притеснява къде може да си — казал той, а гласът му внезапно станал дрезгав. — Шофьорът ще те закара.

Озадачена от тази внезапна промяна и малко отрезвена, Синди взела да му благодари, но той отклонил благодарностите й.

— За мен беше удоволствие — й казал. — Трябва да ме извиниш. Имам малко работа. Засега довиждане. Тойо сега ще дойде — и напуснал стаята.

Трите часа, които прекарала с него, внезапно се разрушили от това рязко сбогуване. Тя се чувствала така, сякаш я били поляли с кофа студена вода.

Японецът, шофьор на Елиът, с „Алфата“ я закарал до Крайбрежния булевард. Тя не искала да му позволи да я остави направо пред бунгалото. Засегнала се, че не я върнали с „Ролс Ройса“. Просто не можела да разбере какво се е случило — единствено усетила, че нещо не било наред.

Барни си наля бира, изчовърка парче месо, което се беше загнездило някъде между зъбите му.

— Тя открила Вин в градината. Джоуи бил излязъл да тършува из автобусите.

— Къде, по дяволите, се запиля? — попитал Вин. — Какво се случи?

Синди му разказала. Докато тя говорела и описвала колата на Елиът, вилата му, внезапна идея се зародила в главата на Вин.

— Тоя тип трябва да е паралия — рекъл той.

— Разбира се. Той е прочута кинозвезда. Трябва да е чудесно да имаш толкова много пари и да живееш толкова нашироко. — Синди въздъхнала. — А колата! Господи, каква кола!

— Даа — Вин присвил очи. — Какво ли има този човек!

— Милиони. Не може да живееш толкова нашироко, ако нямаш милиони.

— Ще го видиш ли пак?

— Не… той изведнъж започна да се държи странно. — Синди продължила да му разказва как тя и Елиът се разделили.

— Повечето кинозвезди са побъркани — казал Вин. — Не се ли опита да те свали?

Синди се изчервила.

— Разбира се, че не.

— Но за какво е било всичко това? — попитал Вин. — Защо те е возил и дори сте обядвали заедно?

— Е, не всеки мисли като теб! — казала рязко Синди и влязла в бунгалото.

— Скоро след пет — продължи разказа си Барни — Джоуи се върнал от работа. Нямал голям успех и бил обезпокоен. Бил откраднал пет портфейла и цялата сума от обирите за деня се равнявала на четиридесет долара.

— Къде е Синди? — попитал той, като седнал в шезлонга до Вин. Махнал шапката си и сбърчил чело. — Изкарала ли е нещо? Връщам се само с четиридесет долара.

— Мие си косата или нещо такова — казал Вин. — Да, намерила е нещо. Джоуи! Мисля, че това ще е моят голям удар!

Джоуи смръкнал и се втренчил в него.

— Удар ли? Какво искаш да кажеш?

— Помниш ли, исках да намеря работа за петдесет хиляди долара, след което да напуснем това място, да купим бунгало някъде нагоре по крайбрежието, където тримата да можем да живеем заедно, и да се оженя за Синди.

Джоуи го погледнал със страх.

— Да, спомням си… но бяха само приказки, нали?

— Тримата можем да извършим акцията — казал Вин, а очите му присветнали. — Ще бъде като да вземеш гроша на слепеца.

— Но как? — попитал Джоуи, а сърцето му заудряло ускорено. „Петдесет хиляди долара!“ — помислил си той. Това бил големият удар, но и нещо, което той винаги внимавал да не предприема.

— Не се впрягай толкова и слушай — рекъл Вин. После му разказал за срещата на Синди с Дон Елиът.

— Спомняш ли си го? По едно време беше на върха на филмовата си слава. Синди каза, че у тях има много неща като за нас. Притежавал „Ролс Ройс“. Само той трябва да струва към тридесет хиляди долара. А вилата му била тъпкана с вещи.

Джоуи облизал сухите си устни.

— Мислиш ли да огледаме първо?

— Без празни приказки — сопнал се Вин. — Кой ще ти взима вещи? Нямам камион, за да прекарам товар, който струва толкова много пари. Не, Джоуи, всъщност предлагам да го спипаме и да му искаме откуп.

Джоуи почти скочил от стола.

— О, не! За отвличане може да те тикнат в газова камера. — Очите на Джоуи оглеждали със страх околното пространство. — Аз съм вън от играта. Синди също. Не и за отвличане.

— Няма да е истинско отвличане, просто ще го попритиснем. Ще му кажем, че искаме петдесет хиляди долара. Какво са за него… дреболия. Ще го държим, докато ни плати. Никой друг няма да знае, че сме го задържали. Ще помисля върху плана.

— Не! — казал рязко Джоуи и скочил. От навивките започнало да му призлява. — Не ме интересува как ще го наречеш. Без мен!

Вин го погледнал презрително и свил рамене.

— Добре, Джоуи, както искаш. Можем да се оправим и без теб. Мога дори и без Синди. Но когато вземем откупа, аз и Синди ще те напуснем. Толкова е просто!

— Синди няма да има нищо общо — казал Джоуи. — Тя няма дори да припари!

— А, ето я и нея. Да я попитаме — казал Вин, докато Синди прекосявала ливадата, за да се присъедини към тях.

— Да ме попитате какво? — запитала на свой ред тя. — За какво става дума, татко? Изглеждаш ми много угрижен.

— Той планира да пипне филмовата звезда! — казал Джоуи. — Трябва да е мръднал! Казах му, че нямаме нищо общо с това.

Синди хвърлила бърз поглед към Вин.

— Да го ограби ли? О, Вин!

— Е, и? — Вин протегнал дългите си крака. — Няма да му направим нищо лошо. Той е фрашкан с вещи и пари. Ще го държим тук заключен и ще го пуснем на свобода, когато ни даде откуп от петдесет хиляди долара. Нищо лошо няма да стане. Щом вземем парите, ще се преместим в друго бунгало, ти и аз ще се оженим и после три години шапка на тояга. Какво ще кажеш, скъпа? С мен ли си?

Синди погледнала озадачено Вин, после Джоуи, след това отново Вин.

— Трябва да си полудял, Вин — казала тя. — Не… нямам нищо общо.

— Но в това няма нищо лудо — възразил Вин, като се опитвал да контролира своето нетърпение. — Ти каза, че е тъпкан с вещи и пари. Добре де, какво са петдесет хиляди долара за него? Той ще плати. Хич няма да му навреди, ако го направи. Само си представи, че ние тримата сме с петдесет хиляди долара в джоба!

Синди се колебаела. Ако Елиът не я бил отпратил така, не би се двоумила, но сега, като размислила какво са петдесет хиляди долара за всички тях, не знаела какво да прави.

— Но представи си, че той не плати.

Джоуи се намръщил.

— Синди! Чуй ме… — После се спрял, понеже видял, че тя не слуша.

— Ти искаш да се омъжиш за мен, нали така? — казал Вин. — Искаш да се забавляваме, нали така? По този начин ще можем да направим каквото искаме. Хайде, Синди, кажи, че си с мен.

На Синди й било дошло до гуша от живота, който водели с Джоуи. Тя никога не се оплаквала, но откак срещнала Вин, този жалък живот й се струвал непоносим. Помислила пак какво значели толкова много пари и направила своя избор.

— Да, Вин. Ще ти помогна.

Той погледнал Джоуи.

— Явно мнозинството печели, Джоуи. Влизаш ли в играта, или не?

— Синди — започнал Джоуи и сложил ръка на рамото й. — Това е опасно. Това си е отвличане. Срещу нас ще са федералните власти. Ще си затрием живота. Може дори да отидем в газовата камера. Не прави това, детето ми.

— Петдесет хиляди — казал кротко Вин. — Никаква опасност. Няма да има нужда повече от джебчийството. Малка хубава къщичка… и аз с теб, Синди. Би ти подхождало. Ще го направя с теб и Джоуи или без теб и Джоуи… както предпочитате.

— Казах да — потвърдила тихо Синди.

Вин погледнал Джоуи.

— Ще промениш ли мнението си, или ще се разделим?

— Наистина ли мислиш, че ще успеем? — попитал мекушаво Джоуи.

— А ти да не ме мислиш за смахнат? Разбира се, ще успеем.

Джоуи се поколебал. Като гледал решителния израз на Синди, знаел, че няма да я убеди да не предприема риска. Видял, че не му остава нищо друго, освен да се хвърли в авантюрата на Вин, защото можел да загуби Синди.

— Добре, Вин… пиши ме в сметката — казал той.