Елизабет Лоуел
Цената на измамата (30)

30.

Парк Сити

Петнайсети септември, 10:15 ч.

Джил гледаше през прозореца, докато самолетът кацаше на малко летище в източния край на Солт Лейк Сити. Колесникът едва бе докоснал пистата, и една цистерна за презареждане вече се бе запътила към тях. Трима мъже се придвижиха към зоната за посрещане и зачакаха самолета. Бяха облечени спортно, но нямаха вид на хора, които просто се мотаят наоколо. Изглеждаха някак напрегнати, което й напомни за Зак.

В мига, в който вратата на самолета се отвори, Зак слезе по стълбите. Каза си нещо с един от мъжете, който му подаде връзка ключове, преди да започне да раздава заповеди на останалите. Зак стисна здраво ключовете и се обърна към Джил, която стоеше на върха на металната стълба ма самолета. Беше се преоблякла и сега бе с черни джинси и зелена копринена риза, която подчертаваше цвета на очите й.

Изглеждаше прекалено апетитна, което беше изпитание за душевното му спокойствие.

— Да тръгваме — каза Зак. — Нямаме много време за губене, ако искаме да сме в Таос за вечеря. Остави всичко в самолета.

— Таос? Вечеря?

Зак вече крачеше бодро.

— Ще ни трябва поне половин час, докато стигнем до Сноубърд.

Джил се върна в самолета само колкото да грабне чантичката си за кръста и после хукна надолу по стъпалата след Зак. Едва се бе настанила на кожената седалка на взетата под наем кола и той вече бе потеглил към Сноубърд, пренебрегвайки напълно местните ограничения на скоростта, което доста я изненада.

Много бързо се озоваха в планината. Слънцето огряваше високите върхове. Трепетликите пламтяха в долините и по склоновете като златен есенен пожар. Тя свали прозореца, пое си дълбоко дъх, и още веднъж, и още веднъж. Вчерашното, изпълнено с висок адреналин люшкане между страха, сигурността и отново към страха, й се струваше като лош сън.

Тъмнокосият мъж с очи с цвят на уиски, който не беше се бръснал няколко дена и вече можеше да се каже, че има брада, гледаше пътя, а не заобикалящата ги природа.

— Толкова е красиво — обади се Джил.

Зак погледна планинските върхове, без да ги вижда в действителност. В главата му се въртяха планове, важността на които се определяше от това как бяха реагирали различните собственици на галерии, както и неизбежната, за съжаление, нужда да прекара известно време в компанията на арогантния и хаплив Гарлънд Фрост.

— Да, много е красиво — разсеяно се съгласи той.

Тя се замисли за самолета.

— Картините в безопасност ли са без нас?

Той й хвърли бърз ироничен поглед.

— Не ми обръщай внимание — каза тя. — Забрави, че съм питала. Все трябва да държа всичко под контрол. „Сейнт Килда“ е върхът.

Зак се усмихна леко и продължи да изпробва възможностите на новия джип. Само една дискретна лепенка на бронята издаваше, че е собственост на местна агенция за коли под наем.

Джил огледа вътрешността му. После се замисли за бързия малък самолет и за тримата мъже, които го бяха наобиколили като истински охранители. Запита се дали бяха въоръжени.

После се сети за Джо Фароу, Зак Балфур и „Сейнт Килда“ като цяло.

По един или друг начин, мъжете са били въоръжени.

— Кой плаща за всичко това? — попита тя. — Коли, самолети, сателитни телефони, проучвания…

— Питай Фароу — прекъсна я Зак. — Той е човекът, който раздава заповедите в тази операция.

— Мислех, че си ти.

— Аз съм само полевият изпълнител. Фароу се учи как да гушка малкото си момиченце.

— Момиченце? О, боже. — Джил се засмя.

— Да, със сигурност ще му се наложи да будува по цели нощи и да се притеснява през следващите трийсетина години.

— Има ли си вече име?

— Беля.

Джил го погледна с широко отворени очи като тийнейджърка.

— Малко се съмнявам.

— А аз — не. Фароу може и да е станал баща доста късно, но пък е много грижовен.

— Късно ли? Лейн е на шестнайсет.

— Дълга история.

Беше й любопитно, но не попита. Самата тя имаше безброй дълги истории в рода си. Много добре разбираше какво означават семейните тайни.

— Е, Джо едва ли ще е по-лош от бащата на една моя съквартирантка от колежа — каза тя. — Бащата на Сара беше ветеринар. След като навършила петнайсет, той окачил на входната врата нож за кастриране. Твърдял, че идеално ще върши работата на входен звънец.

Зак се ухили.

— Имала ли е много гаджета?

— Не и преди да замине за колежа.

Зак поклати глава и продължи да шофира, бързо.

В друг случай Джил вероятно би се изнервила, но нито колата, нито мъжът зад волана даваха някакви признаци, че може да излязат от правия път. Облегна се назад и се отпусна, което й се случваше много рядко, когато някой друг поемеше контрола.

Уверен, спокоен, пъргав и прецизен. В какво ли още е толкова добър?

Сещаше се за няколко неща, които би искала да изпробва заедно с него. И нито едно от тях не беше шофиране.

Много скоро дивият планински пейзаж отстъпи място на хижи, кабинкови лифтове и празни писти.

— Добре, време е за новата ти самоличност — каза Зак. — Ти си…

— Сладка и глупава кукличка — прекъсна го тя. — А ти си от мъжете, заради които бащата на Сара е окачил ножа за кастриране.

Зак потръпна.

— Страшна картинка.

— Сигурна съм, че е охладил мераците на мнозина буйни младежи.

Зак бе вътрешно убеден, че номерът едва ли би имал ефект върху вратата на Джил, но не го каза гласно. Достатъчно лошо беше това, че я желаеше. Ако тя разбереше и поради тази причина се отдръпнеше, една сравнително лесна задача щеше да се превърне много бързо в истински кошмар.

Как ли е успял Фароу да опази Грейс жива, след като е изгарял от страст по нея?

Но Зак не бе питал шефа си, когато бе имал възможност, а сега бе прекалено късно.

Понечи да преговори сценария за галерията с Джил, но се отказа. Тя не беше глупава. Ако се наложеше да промени плана в действие, тя бе достатъчно схватлива, за да го последва.

Ако изобщо имаше нещо, заради което да се тревожи, то това бе дали той щеше да успее да я следва. Дамата бе свикнала да води. Проблемът бе, че можеше много лесно да мине през погрешната врата, докато той се опитва да я настигне. А Зак знаеше инстинктивно онова, което Джил разбираше само с ума си.

Зад някои врати дебнеше смъртта.