Пол Дохърти
Домина (3)

ГЛАВА ТРЕТА

„Никой не се покварява изведнъж“

Ювенал, сатири, II.

Агрипина се промени. Салвара й беше казала, че ще се сдобри с Нерон и тя реши, че това е само въпрос на време. Вилата отново се оживи, музиканти и танцьорки идваха да ни развличат. Агрипина прекарваше повече време в градината, където плевеше цветните лехи и разговаряше с Ацерония. Навсякъде струеше светлина, сенките бяха изчезнали. Опитах се да я посъветвам да бъде благоразумна. Може и да ме е чула, но по нищо не си пролича. Прекарваше повече време в грижи за външността си, наемаше хора да се грижат за косата й, купуваше си благоухания и благовония. Дори отиде да се извини на пилетата и ни разсмя с малката пантомима, която изигра. Сърце не ми даваше да й напомня, че още е на арената и че битката тепърва предстои. Щеше ли Попея да се откаже? Познавах Нерон: разглезен и покварен актьор, който би изиграл всяка роля, в зависимост от настроението си. Изразът „повелител на морето“ ме измъчваше. Какво беше искала да каже Салвара?

Понеже не съм суеверен, реших, че мога да разбера отговора само с помощта на логиката. Тъй като никой не би посмял да вдигне нож — или поне така си мислех — срещу дъщерята на Германик, а отровата бяхме изключили, смъртта на Агрипина би трябвало да изглежда като злополука. Взех нещата в свои ръце, обикалях градината нощно време, проверявах вратите, плащах на пътуващите търговци да събират новини за мен.

Когато времето се оправи и хората напуснаха града, за да се разхлаждат от морския бриз, Анций се оживи. Следващият ни гост беше онази стара лисица Квинций Вероний — плешив лихвар, с постоянно течащ нос и очи, които сякаш непрестанно плачеха. Беше забогатял от търговия на жито с Египет и харчеше голяма част от богатството си, за да отглежда пауни. Някога бе направил грешката да покани Калигула на вечеря. Лудият император пристигнал и прекарал по-голяма част от вечерта, стреляйки по птиците от терасата. Изтребил всички пауни и Вероний получил нервна криза. Оттеглил се в Кампания и прекарвал живота си в жалеене, докато не убили Калигула. Вероний беше глупак, когото всеки можеше да използва. Пристигна във вилата с тежката си носилка, сякаш случайно, но беше явно, че е изпратен нарочно. Новините, които донесе, зарадваха още повече Агрипина.

— О, да, да — лигавеше се той над чашата с вино. Императорът, августа, непрекъснато те хвали. Забрани на двама римски актьори да играят заради лъжливите им нападки срещу твоята особа.

— Ами Попея? — попитах уморено.

— Виждат я все no-рядко. Говори се — продължи Вероний, — че Нерон ще посети Бая.

Бръчките изчезнаха от лицето на Агрипина и то стана гладко и свежо като на младо момиче.

— Той ще ме посети — прошепна тя, — или ще ме покани във вилата си. Ще видите.

Вероний продължи пътя си, а Агрипина трескаво започна приготовления. И най-после дочакахме събитието. Една галера спря до брега. Преторианци замаршируваха по белия прашен път и спряха пред главния вход на вилата. Носеха покана. Божественият Нерон, император на Рим, възнамеряваше да отпразнува празника на Минерва във вилата си в Бая и желаеше Агрипина, „най-добрата от всички майки“, да бъде негов почетен гост. Ако не я бях спрял, тя щеше да ги задуши от целувки. Двамата офицери преспаха във вилата с думите, че галерата ще отведе Агрипина и нейната свита през залива на другия ден.

Вилата се преобрази: прислугата тичаше напред-назад, прибираше багаж в сандъци и ковчежета и ги сваляше на брега. Агрипина изпразни гардероба си, спореше яростно с Ацерония кои обувки да сложи и коя дреха ще подхожда най-добре за този случай.

Аз пътувах с малко багаж — взех само туниката си, сандали, меч, писмени принадлежности и малко ковчеже с противоотрови за най-разпространените отрови. Освен това се сближих с двамата преторианци. Бивши центуриони от легионите в Германия, те се радваха да бъдат далеч от двора и да опитват най-доброто вино от избите на Агрипина, докато се приличат на слънце в градината. Представих се и им споменах, че баща ми е бил офицер във втория легион на Август. Поговорихме си известно време. Те бяха честни мъже, но се интересуваха повече от битки, жени и вино, отколкото от дворцовите скандали. Въпреки това научих нещо: беше им трудно да ме гледат в очите, а споменех ли Попея, млъкваха. Когато им напомних, че Агрипина е дъщеря на великия Германик, те се загледаха в лехите с цветя и билки. Това ми стигаше. Тези мъже не участваха в заговора, но имаха уши, мислеха бързо и долавяха подводните течения в двора. Върнах се във вилата и помолих домина да бъде предпазлива. Но тя беше в едно от августейшите си настроения.

— Парменон, държиш се като стара рибарска съпруга! — отсече тя. — Императорът е дошъл в Бая. Синът ми се върна.

— А това може би означава, че ще умреш! — изсъсках аз.

Агрипина бързо отиде до вратата, затръшна я и се върна, пронизвайки ме с пламтящи очи. Беше съвсем близо до мен. Усещах аромата на билките, с които ароматизираше дъха си, забелязах петънце от вино в ъгълчето на устните й.

— Няма значение, Парменон. Дори да умра в ръцете му, това ми стига. Разбираш ли ме?

Винаги го бях подозирал. Агрипина обичаше Рим и властта, поздравите на легионите, правото да назначава и уволнява, да раздава живот и смърт. Но най-много от всичко обичаше Нерон.

Потеглихме късно следобед. Робите носеха багажа към брега, където лагеруваха моряците. Качиха ни на галерата, вдигнаха платната и под плющенето на платната и плясъка на греблата поехме към очакващия ни Бая, потънал в блясък.

Агрипина се бе излегнала на кърмата, заобиколена от Ацерония и Креперий. Морето беше спокойно, набраздявано само от онези леки вълнички, които караха стомаха ми да се свива. Без да обръщам внимание на морската болест, се взирах в мъглата над водата. Чувах плющенето на платното, скърцането на руля, командите към гребците, виковете на лоцмана, резките заповеди на капитана. Чудех се възможно ли е да попаднем на засада? Беше ли това капан? Но преторианците изглеждаха спокойни. Носеха само леки брони и не биха оцелели при морска битка. Мъглата се вдигна, следобедното слънце прежуряше. Пред очите ни се появи Бая, тази люлка на греха, любимо свърталище на богатите и властните. Зелени хълмове се извисяваха над белите покриви и тъмнозелените борове, слънцето блестеше по полирания мрамор. Прозвучаха резки заповеди. Агрипина се опитваше да се овладее. Засенчила очи, тя гледаше към брега.

— Виждам шествие! — извика тя. — Погледни, синът ми идва да ме посрещне!

Проследих погледа й и видях проблясващи знамена, в които преобладаваше златистото. Съзрях процесия от войници и роби в бели туники с носилки с копринени завеси, следвани от група мъже, да слиза по хълма. Агрипина беше развълнувана като момиче, което очаква да се види с родителите си. Когато умело насочваната галера стигна до брега, почетна стража от преторианци помогна на Агрипина да слезе на брега.

— Мамо! — Нерон изтича към нея с разтворени обятия.

Агрипина побърза да го пресрещне. Прегърнаха се нежно, той я целуна по бузата, шията и гърдите, преди да коленичи и да допре ръката й до бузата си. Наблюдавах внимателно императора. Беше надебелял, червеникавата му коса, по-дълга и умело накъдрена, се спускаше назад към раменете му. Бръснарят я бе поръсил със златен прах. Бузите и челюстите му бяха масивни, вратът — по-дебел. Той погледна покрай Агрипина. Вечно намръщеното му чело — заради късогледството — се проясни и изпъкналите му сини очи засияха. Забелязах червеникавата му брада и мустаци и че бе облечен в бледозелена туника като поет. Той се изправи и изпъкналото му шкембе надвисна над кльощавите му крака. После пристегна бялата копринена кърпа около врата си.

— За да си пазя гласа — обясни той.

Нерон не носеше други украшения освен полирания изумруд, който висеше от златна верижка около врата му. Вече ме бе видял, но елегантно го повдигна и се взря в мен през него.

— Добре дошъл, Парменон — гласът му внезапно изтъня, лицето му доби угрижен вид и той внимателно се потупа по гърдите.

Стисна ръката на майка си и се приближи към мен, оглеждайки ме превзето.

— Твоят император те приветства.

Ръката му се стрелна напред, аз коленичих и той прочувствено ме погали по главата като куче, преди обидно бързо да премине покрай мен, за да поздрави Ацерония и Креперий.

— Можеш да станеш, Парменон — подвикна ми през рамо.

Изправих се, притеснен от подигравателния смях на малката група придружители на Нерон. Всички бяха там — самообявилият се за велик философ Сенека, стиснал гънките на тогата си, сякаш се канеше да чете венцехваление от трибуната, плешив и с грубовати черти на борец. Той не се присъедини към смеха, а вдигна ръка за поздрав. До него стоеше Бур, облечен в лека полуброня; суровото му лице изглеждаше безизразно под късо подстриганата коса, но тънките му устни бяха неодобрително присвити. Той беше роден войник и винаги готов да се впусне в битка. Тигелин беше мургав като нубиец и имаше изящни черти, но в очите му проблясваше злоба, а от грозните му устни не слизаше самодоволната усмивка. Иззад него се появи друга фигура — Аницет, дребен, с жълтеникаво лице, облечен в пурпурна роба, поръбена със злато. Ръцете му бяха дълги като на маймуна, а дълбоките бръчки около устата му само подсилваха приликата. Той първи се беше разсмял. Сърцето ми замря. Бях забравил за Аницет, а като командир на флота в Мизен, той беше един от „повелителите на морето“ на Нерон. Бивш учител на императора, Аницет мразеше Агрипина с цялата страст на злата си душа. За кратко време долових враждебността, злобата и омразата, която лъхаше от цялата група. При Аницет и подобните му тя беше яростна и кипяща, при Сенека и Бур — студена и целенасочена.

Зад мен Нерон наричаше Агрипина „най-добрата от всички майки“ и многословно благодареше на преторианците и капитана на галерата. Всичко беше преструвка! Синьото небе, тъмната сянка на гората, белият чакълест бряг, смехът и поздравите бяха преструвка. Капанът щракна. Бяхме осъдени: Агрипина щеше да има късмет, ако не изгубеше живота си.

Нерон се увърташе около нея. Раздадоха чаши с вино, разменихме тостове. Императорът поведе майка си, обгърнал талията й, отпуснал глава на рамото й. Насочиха се към чакащите носилки с разтворени копринени завеси. Нерон грижовно помогна на майка си да се качи и се присъедини към нея. Преторианската стража, блестяща в броните си, заобиколи носилката в стоманен пръстен. Тигелин пусна някаква шега и Аницет изрева от смях. Дочух думата „носилка“ и се досетих за скандалните слухове, че Агрипина се опитала да прелъсти собствения си син, докато минавали в носилката по римските улици. Процесията тръгна по обградения с дървета път към императорската вила. Ацерония и Креперий се възползваха от втората носилка, но аз реших да повървя. Сенека и останалите се постараха да се отдалечат от мен колкото бе възможно, но Бур остана. Реших да не губя време в любезности.

— Колко е опасно? — попитах. — Трябва ли да се бои августата от теб?

Бур хвана китката ми и здраво я стисна.

— Запомни едно, Парменон — прошепна той в отговор, вперил неотклонно тъмнокафявите си очи в моите. — Нито един от моите войници няма да вдигне меч срещу дъщерята на Германик.

— Но други може да го направят.

— Аз отговарям само за Бур — отвърна преторианският префект, — не и за останалия свят.

Той пусна ръката ми и бързо се присъедини към останалите.

Стигнахме до гората и поехме по широката алея, която стигаше до императорската вила. Идвах за първи път, откакто Нерон бе похарчил цяло състояние, за да я превърне в дворец на боговете. Имаше мраморни колони, блестящи беседки, статуи от бял камък, градини, изпълнени с всички познати дървета и храсти. Грижливо разположени факли и лампи разпръсваха мрака. Заради празненството навсякъде бяха поставени медни и бронзови статуи на Минерва, украсени с гирлянди от клонки и свежи цветя.

Агрипина и свитата й получиха отделна шатра. Ако се съдеше по обзавеждането му, Нерон наистина я смяташе за „най-добрата от всички майки“. Не беше пестил пари, бе й оказал всички почести. Дори Агрипина беше впечатлена от разточителния разкош при посрещането и в покоите й. Стените и подовете на сградата бяха покрити с мозайка или облицовани с рядък мрамор и седеф. Прекрасни диаманти, специално донесени от планините на Мала Азия, разточително красяха помещенията. Леглото й бе от ароматно дърво, инкрустирало със злато, покрито с пухкави ориенталски гоблени, чиито бродирани арабески бяха обшити с перли. Стените на разкошната спалня бяха облицовани с ламперия, в която имаше плочки от слонова кост. Когато ги обърнеш, от другата им страна се виждаха различни картини. На тавана имаше пръскалка за благоухания, която се задействаше с едно докосване на пръста, а през стаята минаваше канал, пълен с ароматизирана вода. Агрипина беше в екстаз. Тя наистина смяташе, че този разкош е свидетелство за любовта на Нерон към нея. Императорът лично я придружи до шатрата и й показа красотата й, преди да се сбогува с думите, че всички ще се видим на специално организираното пиршество вечерта.

— Видя ли! — възкликна Агрипина, когато Нерон и свитата му се оттеглиха. — Това е ново начало, Парменон!

— И ще се върнем в Рим?

— Да, ще се върнем в Рим.

Тя се усмихна, плесна с ръце и извика на прислужниците и робите да приготвят покоите й.

Аз се погрижих за багажа. Поговорих насаме с Ацерония и Креперий. Всичко — виното, благоуханията, завивките — трябваше да бъде проверявано за следи от отрова. Излязох навън. Беше се стъмнило, но в златистата светлина на градинските лампи видях брони: очевидно Бур беше обградил шатрата на домина с подходяща стража. Вярвах на префекта, но не и на Нерон.

Агрипина прекара останалото време до пиршеството в подготовка за него. Изкъпа се в мраморната вана, а Ацерония втри благовония и скъпи балсами в кожата й. После вдигна косата си, придържайки я с фуркети, украсени със скъпоценни камъни и малки гребени от слонова кост. Облече бяла стола, поръбена с пурпур и злато, сложи си колие от лазурит и златни гривни на китките и глезените. Изглеждаше прекрасно, когато се завъртя с разперени ръце.

— Виж, Парменон! — извика тя. — Как би могъл някой син да устои на такава майка?!

Доплака ми се от жалката сцена. Агрипина приличаше на рядка скъпоценност. И все пак великата домина, дъщерята на Германик и майка на императора на Рим трябваше да се държи като куртизанка, за да получи онова, което по право й принадлежеше — обичта на Нерон.

Разбира се, императорът добре изигра ролята си и отвърна подобаващо. Вечеряхме в специална шатра от коприна, въздухът ухаеше на рози и орлови нокти. Масите бяха подредени във форма на подкова, а лежанките край тях бяха покрити със златисти и сребристи тъкани. Факли, свещници и маслени лампи, излъчващи аромат, разпръскваха мрака и, както заяви Нерон, превръщаха нощта в ден в чест на Агрипина. Той я придружи до почетното място. Аз бях настанен в другия край на масата. Радвах се, че съм там, защото можех да виждам добре присъстващите. Да бе искала Агрипина да покани всичките си врагове, не би се справила по-добре. Сенека, Тигелин, Бур, Аницет и, разбира се, голобрадият Отон, който се подсмихваше тайно. Само уважаемата Попея липсваше.

Музикантите свиреха. Кани с вино обикаляха масата, звучаха тостове. Видях Нерон да намига на Аницет и кръвта ми се смрази. Това пиршество беше започнало със смях, но щеше да завърши със сълзи, дори смърт. Опитвах се да изглеждам безгрижен, правех се, че разглеждам близкия птичарник, построен във формата на храм и пълен с редки пойни птици, или мраморните басейни, пълни с жива риба, от която гостите можеха да си избират за вечеря. Прислужници и роби от двата пола, най-красивите, които можеха да се намерят в Рим, усърдно се отзоваваха на всяко желание. Опитах се да уловя погледа на Агрипина, но напразно. Тя се интересуваше само от Нерон. За нея всичко друго беше като въздуха, който дишахме — незабележимо.

Най-после пиршеството започна. Поднесоха риба, пилешко и дивеч, последвани от печено прасе, пълнено с живи пъдпъдъци, които излетяха, когато готвачът разряза корема му. Група прислужници влезе в шатрата, предшествана от флейтисти. Главният готвач носеше цял глиган върху огромен сребърен поднос. Когато разрязаха и него, се оказа, че е пълен с фазани, в които имаше пъдпъдъци, а в тях — овесарки. След всяко блюдо прислужниците се появяваха, за да измием ръцете и лицето си с ароматизирана вода.

После тържествено преминахме във втора шатра, където масите бяха още по-пищно отрупани. От колове висяха златни лампи, в които горяха благоуханни масла. Сложиха ни венци от рози и зад всеки гост седна по един роб, който му вееше с ветрило от птичи пера. Сервираха шербети, примесени със сняг и подправени с леко бяло вино. Танцьорки от Антиохия изиграха чувствен танц под веселите звуци на цитри и флейти. Празненството стана по-бурно. Гостите със залитане излизаха навън, за да повърнат и се връщаха, за да продължат да се тъпчат и наливат. Други се възползваха от танцьорките или робините. В ъгъла на шатрата Отон шумно се любеше с една робиня, докато друга ги наблюдаваше и окуражаваше съвкупляващата се двойка. Креперий и Ацерония седяха срещу мен и изглеждаха много пияни. Чудех се дали виното им не беше подправено с някакъв прах или отвара. Не хапнах и не пих нищо. Виждах само зачервени, потни лица, блестящи очи, чувах буйната музика, виковете и крясъците на пируващите. Както всички гости, бях претърсен за оръжие, но успях да взема един от ножовете, с които режеха месото, и да го скрия под лежанката си. Не изпусках от поглед Нерон и майка му. От време на време те се целуваха, търкаха носовете си, държаха се за ръце. Веднъж Нерон седна на лежанката й и опря глава в гърдите й. За мен беше ясно, че той играе роля за пред онези, които го наблюдаваха. От време на време лукаво се усмихваше на някой от приятелите си. Те веднага се впускаха в разговор с мен, разказвайки анекдоти или дребни клюки от Рим.

Аницет се приближи и седна на ръба на лежанката ми, стиснал чаша вино. Маймунското му лице се разтвори в лукава усмивка.

— Много си мрачен, Парменон — завалено каза той.

— Тревожа се, Аницет — изправих се. — Трябва ли?

— Да се тревожиш ли? — подигравателно попита той. — За какво, Парменон? Имаш храна, вино и най-вече си в компанията на своя император.

Усмихнах се на примитивния капан.

— Императорът е винаги в мислите ми — отвърнах. — Той е началото, края и същността на моето съществуване. Както знаеш, аз съм негов най-верен слуга. Има ли от какво да се боим, Аницет?

Той стана, потупа ме снизходително по рамото и се отдалечи.

Една робиня дойде да седне при мен. Беше още дете и по маслинената й кожа и тъмни очи разбрах, че е египтянка. Предложи ми да легне при мен, но когато поклатих отрицателно глава, се нацупи и тръгна нанякъде. Аз не откъсвах очи от Нерон и майка му. Нощта сякаш щеше да трае цяла вечност. Най-после последиците от виното се проявиха — един по един гостите заспиваха, проснати на лежанките или на пода. Същото стана и с Нерон. Едва сега Агрипина погледна към мен. Само за миг маската й падна. Може би беше разбрала, че сладкодумните похвали на сина й са неискрени и безсъдържателни. Тя се усмихна, измъкна се нежно от пиянската прегръдка на Нерон и стана. Придружих я навън, в уханната тъмнина.

— Виждал ли си такова празненство, Парменон! извика тя през рамо. — Виждал ли си толкова любящ син?!

— Домина! — изтичах след нея. — Домина! — просъсках и я хванах за китката.

Тя я издърпа и я вдигна с разперени пръсти. В светлината на факлите очите й проблясваха студено. Повдигна и другата си ръка като за молитва.

— Моля те, Парменон, недей. Не ми разваляй удоволствието. Ако трябва да премина в тъмнината, нека си отида щастлива — тя докосна слепоочието си. — Нека взема с мен и мечтите си.

После се завъртя и изчезна в нощта. Тръгнах след нея за всеки случай, но тя необезпокоявана стигна до шатрата. Чакащите роби с факли я съпроводиха вътре. Забелязах пазачите, сгушени под дърветата и си спомних думите на Бур: „Нито един от моите войници няма да вдигне меч срещу дъщерята на Германик.“ Канех се да се отдалеча, но чух шумолене в храстите и спрях.

— Не се оглеждай — прошушна дрезгав глас, — само слушай.

— Какво има? — попитах.

— Не говори, изслушай ме — гласът замлъкна. — Навярно сърцето на мъжа, който първи е пуснал крехка лодка в жестокото море, е било обковано веднъж с дъбово дърво и три пъти с бронз.

Припомних си, че това е цитат от една ода на Хораций.

— Това ли е всичко? — попитах.

— Грубата сила, безогледно насочвана, се пречупва под собствената си тежест.

Още един цитат! Чух леко шумолене и тайнственият пратеник изчезна. Стоях, притиснал с ръка устата си. Тази кучка Салвара! Явно Нерон й беше платил и тя бе очаквала Агрипина да я повика. Бе направила точно това, което меднокосото чудовище й бе поръчало. Ако не бяха нейните думи, Агрипина никога не би дошла в Бая. Салвара беше заслепила господарката ми, давайки й фалшиви надежди, бе заложила стръвта в капана и Агрипина бе влязла право в него. Двата цитата бяха предупреждение и свързани, показваха, че нещо ужасно ще се случи в морето. Дори „повелителя на морето“, споменат от Салвара съвпадаше с това. Предстоеше злополука, но всъщност убийство. Щом това станеше, предупреждението на старицата щеше да бъде използвано, за да покаже, че трагичната смърт на Агрипина е била предопределена. Години по-късно срещнах старата кучка и й прерязах гърлото.

Цяла нощ се въртях и мятах в леглото. Щом съмна, отидох на разходка в мъгливите градини. Музикантите отдавна си бяха легнали, а робите и слугите дояждаха остатъците от пиршеството. От гостите нямаше и следа, но един прислужник ме увери, че всички са били отнесени по леглата си. Отидох до вилата на Агрипина — тя също спеше.

Остатъкът от деня мина като насън. Слънцето се показа едва следобед. Злокобната атмосфера в императорската вила не допринасяше за настроението ми. С бледо лице и зачервени очи Нерон дойде да види Агрипина във вилата. Те гукаха и се смяха през цялото време. На тръгване той й каза, че триремата ще бъде готова още същия ден, за да върне господарката ми в Анций.

— Оттук — възбудено обясняваше Агрипина — отивам право в Рим. Имам готови покои в двореца Палатин. Достатъчно стояхме в провинцията, нали, Парменон?

Тя ме изгледа предупредително. Кимнах и се приготвих за тръгване.

Когато се събрахме на брега, вече беше паднал мрак. Две редици преторианци държаха факли, за да осветяват пътя ни през камъните. Беше прекрасна ясна нощ, луната блестеше високо в небето, а хладният нощен въздух беше приятно облекчение след изпълнената с благоухания вила. Не бях присъствал на скромното прощално пиршество, което Нерон бе обявил за тесен кръг хора. Той придружи майка си до кораба, държейки я с обич за ръката. Останалата групичка се събра наоколо, когато я прегърна и целуна по устните и гърдите.

— Тези гърди — прошепна той — са ме откърмили.

Останалите придворни също се сбогуваха. Всички ме пренебрегнаха, освен Бур, който ми стисна ръка и ми пожела здраве. Канех се да тръгна, но той ме придърпа към себе си.

— С теб — прошепна той, — бих искал да живея, с теб без жалост бих умрял.

В мрака не можех да различа лицето му, но разпознах поредния цитат от Хораций. Грозеше ни опасност.

— lacta alea est! — отвърнах. — Жребият е хвърлен. Тръгнах с Агрипина и останалите към кораба. Той изглеждаше достатъчно здрав, но на него нямаше преторианци, а капитанът и лоцманът не бяха в обичайните си дрехи, а само по туники и сандали. Погледнах назад към брега, където кръг от факли обграждаше бъдещите убийци. Още преди да се случи, знаех откъде ще дойде опасността. Агрипина стоеше на носа, приковала очи на брега. Нерон извика нещо. Вятърът отнесе думите му, но дочух подигравателния му смях. Агрипина му прати целувки и отиде да полегне на кушетката под навеса на кърмата.

Чуха се команди и корабът тихо се понесе напред. Греблата ритмично разцепваха водата, всеки удар беше предшестван от вика на капитана. Бризът донесе до нас мирис на бор и цветя. Биремата набра скорост. Когато светлината от факлите на брега изчезна, се възцари странна тишина. Агрипина лежеше на кушетката под навеса, а Ацерония и Креперий бяха коленичили от двете й страни. Разходих се по палубата, оглеждайки всяко кътче. Не виждах нищо подозрително. Беше ли корабът повреден, за да потъне? Но това би застрашило и живота на екипажа. И той ли участваше в заговора?

— Парменон! — извика Агрипина. — Престани да се промъкваш като котка, изнервяш ме.

Не й обърнах внимание. Тя извика отново, когато тръгнах по стълбите към мястото, където стояха капитанът и лоцманът. Опитах се да ги заговоря, но те се направиха на много заети. Отидох до перилата и се взрях в наближаващия мъглив бряг.

— Защо не ни придружават преторианци? — попитах. — Почетна стража?

— Не знам. Аз си изпълнявам заповедите — промърмори капитанът.

Слязох от платформата. Агрипина и Ацерония обсъждаха събитията от предишната нощ. От време на време домина прекъсваше разговора, за да нареди на Креперий какво да вземе, когато заминат за Рим. Беше ми ядосана. Още бях напрегнат и усещах предстояща опасност. Вдигнах поглед и видях, че капитанът е застанал до перилата и се взира в нощта. Носеше фенер, окачен на кол. Сигнали ли даваше?

— Домина! — прошепнах аз.

— Парменон, повръщай, спи или седни!

Вятърът се промени. Дочух леко поскърцване и шум от гребла. Капитанът размахваше фенера. Бързо се изкачих по стъпалата, изтичах до перилата и се загледах в нощта. Когато мъглата се разсея, ахнах от ужас. Огромна бойна трирема с нос, издялан във формата на свиреп орел, се носеше към нас и явно възнамеряваше да се блъсне в кораба.

— Агрипина! — изкрещях.

Отдолу настъпи паника, когато някои от гребците видяха чудовището, което се канеше да ни смачка. Чух шум зад себе си и се обърнах, стиснал ножа си. Без колебание замахнах към корема на лоцмана. Тоягата падна от ръката му, когато той се свлече, давейки се в кръвта си. Капитанът се хвърли напред и ме замери с фенера. Отскочих встрани и забих ножа си в гърдите му. После изтичах надолу, но беше късно: триремата ни блъсна с трясък. Навесът, скриващ Агрипина, падна и един от коловете удари силно Креперий по слепоочието. Нищо не можех да направя за него. Повдигнах навеса и измъкнах Агрипина от кушетката. Ацерония пищеше и аз я зашлевих, отхвърляйки я встрани. От тъмнината наизскачаха силуети. Сега триремата избутваше биремата, заплашвайки да я обърне или да я смачка под тежестта си. Нощният въздух беше изпълнен с писъци. Разкъсах столата на Агрипина, отидох до борда на биремата, който вече беше съвсем близо до водата и я прехвърлих зад него. После с Ацерония я последвахме в студената вода.

— Плувай! — изкрещях.

Агрипина не дочака втора покана. Лека и бърза като делфин, тя се понесе напред, опитвайки да се отдалечи колкото се може повече от потъващия кораб. Последвах я, но зад мен Ацерония се давеше и викаше. Агрипина беше чудесна плувкиня, но не и прислужницата й. Погледнах назад, видях светлина на фенер и чух виковете на офицерите на триремата. Ацерония беше обхваната от паника. Тя заплува обратно към триремата, точно в светлината на факлите и фенерите.

— Помогнете ми! — изкрещя тя. — Помощ! Аз съм императрицата!

Едно гребло се насочи към нея — обичайният начин за вадене на човек от водата. Ацерония заплува към него. То се издигна рязко и вместо да й позволи да се хване за него, я удари силно по главата. Тя се завъртя. За няколко мига видях бялото й лице над водата, преди да потъне. Агрипина ме викаше. Заплувах по посока на гласа.

— Злополука ли беше? — заекна тя.

— Убийство! — отвърнах.

Хванах я за ръка и оставих вълните да ни отнесат далеч от триремата. Взирах се, но мъглата се беше сгъстила. Съзрях далечни светлини и си спомних, че ловците на перли често идват тук през нощта. Поех към тях, следван от Агрипина. Рибарите вече знаеха, че нещо не е наред. Когато една от лодките им с фенер на носа се приближи до нас, извикахме за помощ. В отговор чухме гласове. Хванах се за едно гребло, уверих се, че Агрипина е направила същото и силни ръце бързо ни извадиха от водата.

Ловците на стриди нямаха представа кого са извадили, докато Агрипина не протегна ръка и императорският пръстен блесна. Тя имаше рана на ръката и драскотина на бузата, но физическите й рани не бяха нищо в сравнение с душевните. Седеше в лодката една измъчена застаряваща жена, мокра до кости, и гледаше втренчено към брега. Подкупих рибарите с няколко монети от кесията, зашита на колана ми, да ни закарат до Лукринското езеро. Те с радост се съгласиха, минаха по тесния проток и прекосиха пясъчна ивица, която щеше да ни запази от преследвачите ни. Благополучно стигнахме до брега и почти носейки Агрипина, аз се запрепъвах по пътеката към собствената й вила. Събудих слугите, които само я погледнаха и разбраха какво се е случило. Още докато давах нарежданията си, повечето от тях се отдръпнаха — бледи и с разширени очи, а само след час почти всички бяха избягали. Настаних Агрипина в триклиния и донесох метални съдове, пълни с горящи въглени, кърпи и тежки войнишки наметала от склада.

Накарах я да се съблече, изсуших я и я преоблякох, а после я увих в дебела завивка. Стоплих вино и й дадох да пие. Вилата затихна, само от време на време се чуваше тропот на крака и далечен вой на куче. Агрипина отпи от виното, после повърна. Преместих я в друга част на помещението, където седнахме на столове.

— Ти си още мокър — прошепна тя. — Подсуши се.

Преоблякох се и се върнах при нея. Тя си беше възвърнала донякъде самообладанието. Гледаше през прозореца обсипаното със звезди небе.

— Ние сме създания на нощта, Парменон — прошепна тя. — Свършено е, нали?

— Отдавна е свършено — отвърнах й. — От мига, когато Попея влезе в двора на Нерон.

Тя въздъхна.

— Ще трябва да си довършат работата. Няма да я оставят така. Робите и слугите избягаха. Горкичката Ацерония — една сълза се плъзна по изцапаната й с въглен буза. — И Креперий загина с другите — тя ме смушка с лакът. — И ти трябва да избягаш. Ще те убият. Няма да оставят жив свидетел.

— Ще остана. Животът ми ти принадлежи, домина.

Тя се усмихна и внезапно се превърна в ослепително красивата жена, която бях срещнал преди години.

— Ти си добър човек, Парменон.

Целуна ме леко по устните и погали лицето ми с върха на пръста си.

— Ако те бях послушала.

— Още не е късно — настоях. — Можеш да избягаш, да потърсиш убежище при легионите — гласът ми се разтрепери.

Тя притисна устните ми с пръст.

— Знаеш, че не е възможно. Всеки път и пътека ще бъдат наблюдавани и завардени — тя остави чашата си и протегна ръце към въглените. — Не е ли странно, Парменон? За първи път се срещнахме на празника на Минерва, на игрите в амфитеатъра близо до Марсово поле^[1].

Стиснах чашата и мислите ми се понесоха назад.