Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на древния Рим (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Domina, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

Издателство „Еднорог“, 2006

Художник: Христо Хаджитанев, 2006

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА ОСМА

„Трудно е да се откажеш от отдавнашната любов.“

Катул, „Кармина“

Въпреки предчувствията ми Агрипина изглеждаше по-спокойна. Върна се със съпруга си Домиций в къщата му на Виа Сакра. Скоро той прояви признаци на воднянка, но Агрипина не изглеждаше разтревожена. Когато я запитах защо, направи тъжна физиономия.

— Домиций сам си донесе смъртта — промърмори тя. — Не съм искала да ми бъде съпруг, нито пиян развратник, досаден и в леглото, и на масата. Като повечето хора, Парменон, той трябва да внимава какво яде и пие и чие легло споделя. — Тя потупа корема си. Имам сина си — Домиций не ми е нужен повече.

После смени темата и никога вече не говорихме по въпроса.

Бременността отиваше на Агрипина. Тя разцъфна и докато коремът й растеше с чудовището вътре, се опитваше да контролира чудовището навън. Въпреки няколкото дребни пропуска Калигула поддържаше маската си и се държеше прилично. Обичаше да минава тържествено през града, да изтъква колко е великодушен и милостив. На едно пиршество се загледа в прозрачния басейн с вода, сякаш гледаше огледало.

— Прощавам ти — каза той, вдигнал ръка към собственото си отражение. — Аз, императорът ти прощавам.

После вдигна глава с полузатворени очи и се престори на втори Август, който внимателно слуша рецитиращия поет. Тълпите обичаха щедрите му жестове, особено когато организираше игри в амфитеатъра до Марсово поле, където бяха убити четиристотин либийски лъва и още толкова мечки. Агрипина полагаше всички усилия да го възпира. Сестрите й Юлия и Друзила се омъжиха — фаворитката за Лепид, с когото Калигула също беше спал. Първата съпруга на Калигула беше починала, докато той беше на Капри. Императорът се ожени отново, но скоро се разведе с втората си съпруга. Очите и сърцето му търсеха само Друзила. Предполагам, че Лепид е бил само сводник и ролята му е била да пресича всяка вулгарна клюка за императора и сестра му. Когато не се затваряше с Друзила, Калигула опипваше и целуваше двама актьори Мнестър и Палас.

Агрипина внимателно следеше брат си. Грижеше се да не пие твърде много на пиршествата, да не се включва в пеенето и танците. За това разчиташе на помощта на още двама души — на възрастната леля на Калигула Антония и на сина й Клавдий. Така и не разбрах дали Клавдий е голям глупак или много умен човек. Заекващ и с празен поглед, Клавдий изглеждаше тъй, сякаш бе получил удар. Плюеше и пелтечеше, сякаш езикът беше прекалено голям, за да се побере в устата му, а когато вървеше, влачеше крака си. Тромав в движенията си, и на масата той не се справяше по-добре. Мляскаше, докато ядеше и сърбаше виното си. Наричаха го Клавдий Гръмотевицата или Клавдий Пръднята заради неприятните му навици. Въпреки това той беше много добре запознат с историята на Клавдиите и Калигула му угаждаше, слушайки монотонните му речи. Клавдий се появяваше все по-често в обществото и Калигула дори го направи съконсул — великодушна и снизходителна постъпка, която му спечели симпатията на сената и влиятелните римляни.

Майката на Клавдий, Антония, беше от друго тесто — умна и проницателна, водеща почтен живот, тя познаваше истинския Калигула. Но една вечер го смъмри доста явно на пиршеството и той побесня. Изгони всички от стаята и се приведе над възрастната жена с лице, изкривено от омраза.

— Мога да правя каквото искам! — изсъска той. — Аз съм императорът.

Агрипина се намеси и отведе брат си. Скоро след това Антония умря, някои твърдяха, че била отровена. Калигула не присъства на погребението. Вместо това той пируваше и гледаше горящата клада, мърморейки си през цялото време:

— Мога да правя, каквото искам! Мога да правя, каквото искам!

И наистина правеше точно това. Някои от жестовете му бяха благородни. Робиня, измъчвана от Сеян, но не предала господаря си, получи свобода и огромната сума от 800 000 сестерции. При друг случай бях с Калигула, когато посети обществените бани — беше ме харесал след смъртта на Тиберий — придружен от малка свита роби, един от които носеше кърпите му, гърненца с масло, благовония и стъргалка за изтъркване на гърба. Когато влязохме, Калигула видя един старец, бивш войник, който търкаше гърба си в стената, и ме накара да го повикам.

— Не мога да си позволя роб, който да ми изтърка гърба — обясни той. — Това е най-доброто, което мога да направя.

Калигула веднага му предостави двама от робите си като подарък. Следващия път, когато отиде на баня, поне трийсет ветерани търкаха гърбове в стената. Императорът изрева от смях и им каза да си търкат гърбовете взаимно. От остроумието му се възхити цял Рим. Всичко изглеждаше наред. Агрипина вече си стоеше у дома. Повика всички лекари в града, за да им иска съвети какво да яде и пие, как най-добре да се грижи за детето, което растеше в нея. Когато не разговаряше с тях, се затваряше с мен. Разпитваше ме подробно за настроенията на Калигула, съветваше ме какво да говоря, какво да правя и ме предупреди да дебна за някои симптоми.

— От какво се страхуваш? — попитах я.

— От същото, което би станало, ако гладна пантера нахлуе в стаята — отвърна ми тя.

Пантерата скочи през септември след смъртта на Тиберий. Калигула беше обсебен от игрите и организира грандиозен спектакъл за жителите на Рим. Станах рано в тишината, скоро след като петлите бяха пропели за първи път. Хапнах хляб, накиснат в разредено с вода вино и приготвих носилката и свитата на домина, които трябваше да ни откарат на игрите. Всички търговци и продавачи на храна в Рим се бяха струпали около портите и продаваха сладки с мед, люти наденички, риба и варени яйца и въздухът беше изпълнен с миризма на подправки и благоухания. Седнах при домина в императорската ложа. Калигула също беше там с новата си играчка, чието име не помня, макар както обикновено почетното място да беше запазено за Друзила, придружена от съпруга си Лепид със слабоволевата брадичка. Седнахме зад тях, но Агрипина се премести така, че да може да наблюдава лицето на брат си. Калигула беше превъзбуден.

Игрите започнаха с мим, който се правеше на куче. Животното получи храна, за която казаха на публиката, че е поръсена с отрова. Кучето я изяде, започна да се гърчи ужасяващо и падна мъртво. Господарят му го взе и го положи върху имитация на погребална клада. После плесна с ръце и кучето скочи на крака. Калигула не можеше да си поеме, дъх от смях. Грабна една кесия от Агрипина и я хвърли на арената. После се обърна към нея със зачервено лице и блестящи очи.

— Разбери името на тази отрова, Агрипина — прошепна той дрезгаво, — за да не я използвам никога вече.

Той подскачаше нагоре-надолу и ръкопляскаше.

— Времето на пантерата — прошепна Агрипина. — Но ние направихме всичко възможно.

Калигула шумно аплодира слоновете-въжеиграчи и останалите животни, облечени в мъжки и женски дрехи, но след това настроението му рязко се смени.

Отговорникът за игрите усети, че е време касапницата да започне. Гладиатори нахлуха на арената под звуци на фанфари. Настървяваха се, като си крещяха обиди. Музиката се усили — запищяха тръби, рогове и флейти — и истинското кръвопролитие започна. Калигула не беше на себе си и крещеше обиди. Когато слънцето стана по-жежко, тълпата поиска прекъсване, за да хапне и пийне. Калигула се изправи и изкрещя за тишина. Нарочно накара да приберат сенниците, за да даде урок на зрителите като ги изложи изцяло на лъчите на изгарящото слънце. Агрипина бързо повика един слуга и наля чаша вино. Само аз я видях да добавя прахчето в нея, преди да я пъхне в ръката на брат си. Междувременно на арената червенозлатистият пясък беше засипан с трупове. Гладиаторите, които се бяха били часове наред, поглеждаха неуверено към императорската ложа, където Калигула беше задрямал. Агрипина прошепна нещо на организатора. Нареди да разпънат отново сенниците и да раздадат на тълпата вода и сладки.

Императорът спа близо час. Когато се събуди, беше по-бледен и по-спокоен и през остатъка от следобеда се интересуваше повече от Друзила, отколкото от купчината трупове. Игрите свършиха и той се върна в къщата си на Палатин, където заръча пиршество за милиони сестерции. Настоя Друзила да сподели лежанката му, където отпуснат пиеше непрекъснато, докато поднасяха какви ли не ястия — младо яре, фазан и гъска, минога и калкан, свинско виме. Най-добрите готвачи в Рим бяха наети за случая и Калигула поведе много от гостите на обиколка из кухните, където те се струпаха като огладнели кряскащи пауни, повдигаха се на пръсти и хапеха нокти, докато наблюдаваха как готвачите приготвят ястията. Императорът беше настоял да покани Победителят в игрите от амфитеатъра, набит тракиец, наричан „Господарят на куклите“ заради сексуалните си умения, проявявани сред римските жени.

Калигула беше много доволен от последвалия гуляй и хаос. Музиканти и жонгльори шумно обикаляха наоколо и въпреки усилията на Агрипина, Калигула се присъедини към тях. Настоя жонгльорите да му обяснят как предметите, хвърлени във въздуха, сякаш се връщат в ръцете им. Агрипина не яде и не пи нищо. Опита се да отвлече вниманието на брат си с комедианти и актьори, които изпълниха фарса „Любовта, заключена навън“, който Калигула внимателно изгледа. След първото действие целуна Друзила по устните, изправи се и гърчейки се, сякаш е отровен, спря и загледа актьор с яркочервена маска. После протегна ръка към него.

— Ти се върна! — извика той. — Тиберий ли те изпрати от ада? Кой те е канил тук?

Агрипина се надигна. Виковете на императора накараха всички да се смълчат.

— Какво правиш тук? — попита Калигула.

Актьорът с маската стоеше като вкаменен. Калигула вдигна ръка, изкрещя силно и се строполи на пода. Агрипина и Макрон веднага взеха нещата в свои ръце: залата беше опразнена, а императорът — набързо отнесен в спалнята си, където бяха повикани лекари, включително Харикъл. Докато Агрипина наблюдаваше действията им, я чух да шепне:

— Той не бива да умре, още не!

Калигула беше блед като платно, дишаше на пресекулки. В един момент Агрипина дори приближи огледало до устата му, за да види дали още диша. Харикъл прегледа устата и очите му и премери пулса му, преди да излезе в преддверието, където аз, Агрипина и Макрон стояхме заедно с Прогеон, грък с лукави очи. Привличането му беше идея на Агрипина. Той беше от онези хибридни създания, които не приличат нито на мъж, нито на жена. Да, чертите и тестикулите му бяха мъжки, но начинът, по който говореше и се движеше и особено трепкането на миглите му, извивката на устата и пискливия му глас напомняха повече женски. Когато ходеше, въртеше дупе по-добре от най-добрите римски куртизанки. Агрипина го беше наела да наглежда Калигула, когато ходи по домовете за удоволствие и бардаците на Рим. Вярваше му напълно и твърдеше, че има достатъчно доказателства за навиците му, за да накара да го разпнат или удушат сто пъти. Мразех извитите му мигли, влажните му погледи и фъфленето му. Трябваше да го убия онази нощ.

Агрипина откри съвещанието, докато хората на Макрон охраняваха вратата.

— Е? — обърна се тя към Харикъл. — Умира ли той?

— Не смятаме така, домина, само пристъп е — Харикъл се почука по челото. — Повече свързан с ума, отколкото с тялото.

— Отровен ли е? — изфъфли Прогеон.

Харикъл се взря в Агрипина. Валерианът беше тайна: помолих с поглед Агрипина да не го споменава.

— Не е бил отровен — потвърди Харикъл, — но спи дълбоко. Може да умре или — той сви рамене.

— Какво можем да направим? — попита Агрипина.

— Ако той умре — намеси се Макрон, — Гемел още е под домашен арест и е възможен наследник на трона.

Агрипина притисна ръце към корема си. През тези няколко напрегнати мига открих каква е тайната амбиция на моята домина — щеше да роди син, който да стане император, а тя да го контролира. Всички други — които и да бяха — щяха да царуват, само докато тя и синът й станеха готови.

— Не! — Агрипина поклати глава. — Макрон, прати съобщение на командирите на легиони.

— Те ще останат верни — разсмя се той. — А преторианците получават заповедите си от мен.

Агрипина седна и присви устни.

— Така да бъде — прошепна тя.

Домина остана в двореца, където с Макрон се справиха с всичко. Новините за болестта на Калигула се разпространиха из Рим и хората изпадаха в истерична или престорена скръб. Палатин беше обсаден от тълпа, жадна за новини. Пет дни след злополучното пиршество, Калигула се събуди. Седна в леглото, огледа се и облиза устни. Очите му бяха ясни и гледаха палаво, сякаш всичко беше игра. Докато Агрипина внимателно му обясняваше от какво е болен, той слушаше и кимаше мъдро, преди да поиска да го изкъпят, нахранят и да му пратят Друзила.

Калигула продължи да гледа Агрипина с ъгълчето на окото си и от време на време ми намигаше, сякаш споделяхме някаква шега. Каквато и да беше душата му преди, през тези пет дни тя беше умряла и царят на демоните контролираше ума му.

— Значи е казал, че ще се пожертва, така ли? — попита той, почуквайки се по брадичката, за римския гражданин Афраний. — Обещал е да се лиши от живот, ако оздравея? Е, аз оздравях, нали, Парменон? — Той се усмихна, намигна и плесна с ръце. — Боговете са благосклонни към мен. Афраний трябва да изпълни клетвата си.

Това беше началото на кошмара.

На следващия ден Афраний беше задържан. Гол, освен набедрената препаска, той беше преведен през Рим и хвърлен от Тарпейската скала. Друг благородник беше обещал да се бие като гладиатор, ако Калигула оздравее. Императорът го накара да удържи думата си и го пусна на арената. Друзила и Агрипина бяха в безопасност, но атмосферата в двора стана напрегната. Калигула не проявяваше подчертана публична враждебност към определени хора, докато една вечер на пиршеството не се нахвърли остро срещу Макрон, който му беше предложил съвет по някакъв дребен въпрос.

— Как смееш да ме поучаваш? — изрева Калигула. Защо се правиш на по-добър от мен?

— Не е вярно — намеси се Агрипина.

— Не е ли? — викна Калигула.

Преторианският префект скочи на крака и се приготви да излезе.

— Няма да стигнеш далеч! — извика Калигула.

Двама германски прислужници, любимци на императора, се появиха на вратата. Високи и руси, те си приличаха като близнаци и прякорите им бяха Кастор и Полукс. Макрон се завъртя и погледна умолително Агрипина. Ответният й поглед беше тъжен. Дни наред бяхме канени на пиршества в чест на императорското оздравяване и досега нищо не се беше случило. Калигула беше приспал подозренията ни и сега ни изненада като дебнеща пантера.

— Сега трябва да го убием — прошепна ми Агрипина.

Тя се премести по-нататък, за да поиска помощ от Друзила, но празноглавката беше пияна и спеше с лице, притиснато във възглавницата.

Макрон се опита да убеди Калигула.

— Исках само да помогна.

— Убиец! — извика императорът. — Хванете го! Обвинен е в държавна измяна!

Наемниците хванаха Макрон и го извлякоха от стаята. Повече не го видях. На сутринта беше мъртъв. Падането на Макрон отбеляза началото на нова кървава баня. Силен, бившият тъст на Калигула, беше арестуван и обвинен открито пред сената — в отговор той си преряза гърлото пред всички сенатори. Гемел, внукът на Тиберий, беше освободен от арест, но го сполетя съдбата на Макрон. Поканиха го на пиршество, където Калигула легна до него и подуши дъха му.

— Какво правиш? — изкрещя той. — Гълташ противоотрова? Да не би да ме обвиняваш, че искам да те отровя? Ти, който се молеше за смъртта ми!

— Не съм се молил да умреш — отвърна Гемел. — И не съм пил противоотрова. Това е сироп за кашлица.

Калигула отказа да му повярва.

— Противоотрова е — настоя той.

Гемел разбра, че времето му е дошло и не му остана длъжен.

— Няма противоотрова срещу цезар — смело каза той.

Позволиха му да си тръгне от пира, но на другия ден изпратиха преторианци у дома му, за да го принудят да си пререже вените.

Поведението на Калигула ставаше все по-безумно и непредвидимо. Той присъства на сватбата на патрицианката Орестила, където седна до невестата и написа бележка на младоженеца: „Не се люби със съпругата ми“.

Нареди да отведат Орестила в собствените му покои и се ожени за нея. След няколко месеца се разведе, но й нареди да не се люби с друг мъж, докато той е жив. Понякога се държеше направо злобно. Направи чичо си Клавдий постоянен обект на шегите си. Замеряше го с костилки от маслини и фурми, слагаше чехли на ръцете му, когато заспеше пиянски сън. Калигула ревеше от смях, когато старият човек се събуждаше и посягаше да изтрие лицето си с ръце.

Агрипина не обръщаше внимание на тези неща. Тя се оттегли от двора, загрижена нищо да не попречи на наближаващото раждане на детето й. Момчето се роди през декември след тежко раждане. Поличбите бяха добри, но Агрипина ги пазеше в тайна.

— Сега не му е времето — прошепна ми тя — да напомням на лудия си брат, че в Рим има и друг цезар.

— Какво ще правим? — попитах аз.

— Трябва да изчакаме — отвърна тя. — Както с Тиберий на Капри.

Отначало се възхищавах на лукавството и хладнокръвието на господарката ми, докато две събития рязко не промениха настроението ми. През юни следващата година Друзила внезапно умря и мъката на Калигула беше показна, кървава и опасна. Тя бе удостоена с публично погребение и по време на официалния траур беше тежко престъпление да се смееш, да се къпеш, дори да вечеряш със семейството си. Калигула се опита да се утеши за загубата на сестра си. Ожени се за една аристократка с лошо име, Лолия Павлина, която държеше да се появява на вечерите, отрупана с бижута и перли на стойност милиони сестерции. Тя караше роба си да носи разписките от покупката им, за да показва на бъдещите си почитатели колко високо е оценена. Скоро Калигула се умори от нея и скъпата Лолия последва всички останали. След това се ожени за Цезония, жена със знатен произход и нисък морал, която вече имаше няколко деца от други съпрузи. Когато съобщих за това на Агрипина, гневът й беше колкото изненадващ, толкова и свиреп. Тя скочи от кушетката и захвърли обичайната си поза на оттеглила се благородница. Крачеше напред-назад из спалнята и удряше с юмруци по бедрата си.

— Той е луд, но все още може да му се роди дете! възкликна Агрипина. — Не забравяй, че Калигула е син на Германик. Може би е — добави тя полушепнешком.

— Извинявай, домина, какво каза?

Агрипина ме погледна през рамо и се усмихна накриво. После отиде и затвори вратата с ритник.

— Разглеждал ли си внимателно Калигула, Парменон? Прилича ли на мен? На Друзила? На Юлия? Майка ми го роди, но това не значи, че е син на Германик.

— Затова може да изгубиш главата си — прошепнах й. — А синът ти ще изчезне в някоя яма.

Сложих ръка на рамото й — когато бяхме насаме, тя ми позволяваше подобна свобода.

— Ще ме целунеш ли, Парменон? Ще ме любиш ли? — подразни ме тя.

Така и не разбрах какво щеше да стане, ако се бях опитал. Може би студенината й винаги ме е спирала. Агрипина се отнасяше към плътското привличане като гладиаторът към меч или щит — оръжие, което трябва да се използва.

— Или ще ме насилиш? — усмихна се тя. — Като Метел.

— Предупреждавам те — казах й, — Прогеон е в къщата. Той би те предал по всяко време.

— Глупости! Той е мой и винаги ще бъде.

— Ако чуе това, което каза току-що — продължих, ще го съобщи срещу пари на всеки от враговете ти, които няма да се поколебаят да го използват. И най-малкият намек, че императорът е незаконно дете ще ти донесе най-жестоко наказание.

Агрипина преглътна с мъка и се отдръпна от ръката ми. Отиде в един ъгъл и скръсти ръце като момиченце, гълчано от баща си.

— Чувала съм слухове — каза тя. — Дори мама веднъж го намекна. Сигурно, затова Калигула и горката Друзила станаха любовници — кръвната им връзка не е толкова силна. — Тя въздъхна. — Нея вече я няма. Мислех, че ще мога да разсейвам Калигула с една или друга жена, но Цезония е различна — тя е плодовита като кобила за разплод. Калигула е още млад. След петдесет години в Рим може да има цяла стая с Ботушчета. Тя потърка ръце. — Сигурна съм, че Цезония ще забременее, но не можем да позволим на нея, съпруга й или децата им да живеят.

— Ако Калигула умре — попитах аз, — смяташ ли, че сенатът ще приеме твоето дете за император?

Агрипина поклати глава.

— То е от рода на Германик, но е още много малко. Не, чичо Клавдий ще свърши работа за момента.

— Той ли! — възкликнах аз. — Този пелтечещ идиот!

— Той е от владетелски род, Парменон. Щом сенатът прие луд като Калигула, би приел и африкански павиан.

Това беше голямата слабост на Агрипина. Никого не слушаше и решеше ли да действа, не можеше да чака.

Поток посетители започна да се стича тайно в къщата й. Тя отсяваше онези, които биха я изслушали, които й съчувстваха. На кого можеше да се довери? Скоро планът й започна да се оформя: бързото убийство на Калигула в Рим щеше да бъде последвано от писма до легионите по границата. Наблюдавах я безпомощно. Тя не позволяваше нито да я посъветваш, нито да я предупредиш. Основните заговорници бяха трима. Агрипина, сестра й Юлия и бившият съпруг на Друзила, Лепид. Юлия участваше, защото беше ужасена от брат си. След смъртта на Друзила Лепид бе загубил благоволението на императора. Ние с Прогеон се превърнахме в неволни свидетели и зрители. Използваха ме за пратеник. Често нощем обикалях по тъмните улички, носейки загадъчни съобщения до различни къщи. Предавах ги дума по дума, преди да занеса отговора обратно на Агрипина.

Бяха опасни времена! Лудостта на Калигула бързо се влошаваше. Той се появи в сената и ужаси всички, като каза колко велик бил Тиберий и колко грешали всички те, че го критикували. Тази реч отбеляза началото на нови преследвания. Затворите се напълниха. Калигула обичаше да посещава стаите за мъчения, ядеше и пиеше, докато жертвите му умираха бавно и мъчително. Той съветваше палачите си да вършат работата си бавно, за да разбере жертвата, че умира. Въпреки заговорите си, Агрипина все още се опитваше да го удържа. Пращаше му умолителни писма, но единственият отговор на Калигула беше:

— Нека ме мразят, важното е да се страхуват от мен.

Правосъдието беше бързо и жестоко. Родителите трябваше да присъстват на екзекуциите на собствените си деца. Един баща бе принуден да гледа как синът му умира, а после беше поканен на вечеря. Калигула се шегуваше и подиграваше през цялото пиршество. Собственикът на училище за гладиатори, който го беше ядосал, беше пребит с вериги. Калигула позволи трупът му да бъде преместен, едва когато вонята от разложилото се тяло стана твърде силна. Писатели бяха изгаряни живи на арената. Римски конник беше хвърлен на зверовете в амфитеатъра. Той претича по пясъка и помоли Калигула за милост, твърдейки, че е невинен. Вбесен, императорът накара да отрежат езика му, преди да го хвърлят обратно при чакащите лъвове. Раздаваха се и други, още по-жестоки наказания. На едно злополучно пиршество той накара да струпат отсечените крайници и вътрешностите на жертвата му на димяща купчина на Масата, за да я виждат всички гости. После наруши мъртвата тишина с див пристъп на смях.

— Не разбирате ли — изкрещя той, — че мога да отрежа главите на всички ви с един удар?

Никой не беше пожален. Той караше новата си съпруга Цезония да се разхожда гола пред гостите, обвиняваше ги в измяна, ако я гледаха и питаше дали я смятат за грозна, ако извърнеха глави.

Когато летните горещини превзеха Рим, Калигула вече беше уморен от града. Беше особено загрижен от предсказанието, направено на Тиберий, че Калигула няма по-голям шанс да стане император, отколкото да премине неаполския залив на кон. Калигула беше решил да докаже, че това не е вярно. Той изпрати войските си в залива и нареди на инженерите си да построят петкилометров мост от Путеоли до Бая. Търговски кораби акостираха в две редици, а път, изграден по образец на Апиевия път, ги свързваше. Толкова много кораби бяха заети с това, че вносът на зърно от Египет страдаше. Но Калигула не го бе грижа. Той нареди да бъдат построени крайпътни кръчми около импровизирания път, както и места за почивка; прокараха им дори течаща вода.

Калигула гордо заяви, че дори бог Нептун се бои от него. Мостът беше завършен и според императора бе дошло време да докаже, че пророчеството е лъжливо.

— Ти ще дойдеш с мен, сестро! — беше изкрещял на пиршеството предишната вечер. — И ти, Парменон. Ти си моят талисман! Знаеш ли това? — На бледото му лице изгря вълча усмивка. — Аз го видях — прошепна ми той, докато препълваше чашата ми така, че виното се разля върху ръцете ми.

— Кого? — попитах аз.

— Тиберий — каза той тихо. — Идва в спалнята ми, облян в кръв. Каква ужасна гледка!

— Но той не умря от рани.

Калигула се усмихна, намигна и се почеса по носа.

— Не си видял какво направих после на трупа — отвърна той. — Позабавлявах се.

После се обърна, за да обсипе с лигави целувки Цезония. На лежанката пред мен Агрипина наблюдаваше внимателно тази червенокоса жена с червендалесто лице. Приличаше ми на кобра, която се кани да нападне. Когато си тръгнахме от пиршеството, тя се обърна към мен.

— Кучката е бременна! — прошепна тя. — Време е да действаме.

На другия ден с Агрипина отидохме при Калигула в разкошна колесница. Императорът носеше бронята на Александър Велики, открадната от Гробницата на завоевателя в Александрия. Настоя да се облече официално — с пурпурна наметка, поръбена със злато и украсена със скъпоценни камъни от Индия, както и корона от дъбови листа. После принесе жертва на Нептун и пое по импровизирания път. Карахме напред-назад и този ден, и следващия, докато изпитах чувството, че ще падна. Калигула възнагради войниците си и покани всички зяпачи на моста.

Тържеството беше безумно. Мнозина толкова се напиха, че изпопадаха — морето изхвърляше трупове върху пясъка седмици наред. Агрипина беше бясна не толкова от лудостта на брат си, колкото от факта, че може би той щеше да има наследник.

Когато се върнахме в Рим, тя взе решение:

— Калигула ще замине за Германия. Трябва да се постараем да не стигне дотам — и тя свали гривната от китката си. — Предай това на Лепид. Кажи му, че жребият е хвърлен!