Джон Р. Р. Толкин
Недовършени предания (18) (Под редакцията на Кристофър Толкин)

I
Друедаините

Народът на Халет бил различен от останалите Атани и говорел на отделен език; и макар че се включил в общия съюз с Елдарите, той си останал особен народ. Помежду си людете му винаги разговаряли на своя език и въпреки че им се наложило да изучат Синдаринския за общуване с Елдарите и другите Атани, мнозина го говорели неуверено, а сред ония, що рядко излизали извън горите си, някои съвсем не го разбирали. Неохотно приемали новите порядки и нрави, а съхранявали множество обичаи, твърде странни за Елдарите и останалите Атани, с които рядко имали връзки, освен във военно време. И все пак всички ги ценели високо като верни съюзници и страховити бойци, макар да пращали само малки отряди извън своите граници. Защото те били и си останали до края дребен народ, загрижен най-вече да защити горските си владения, та тъкмо в боя сред дебрите постигали най-големи победи. Дълго време дори специално обучените за подобна война орки не смеели да припарят до техните граници. Един от странните им обичаи бил, че в тяхната войска имало много жени, макар те рядко да взимали участие в големите битки из далечни страни. Несъмнено този обичай идвал от древни времена^[1]; защото предводителката им Халет била прославена амазонка с охрана единствено от подбрани и верни жени^[2].

Най-странният от всички обичаи сред Народа на Халет бил този, че между тях имало люде от съвсем различен вид^[3], каквито нито Елдарите в Белерианд, нито другите Атани били виждали дотогава. Те не били много, може би едва няколкостотин, и живеели поотделно на родове или малки племена, ала в крепка дружба като членове на една и съща общност^[4]. Людете от Народа на Халет ги наричали на своя език с името друг. За очите на Елфите и другите хора те не изглеждали красиви — били тантурести (високи около четири фута), но много широкоплещести, с масивни бутове и къси дебели нозе; имали дълбоко хлътнали очи, буйни вежди и плоски носове, а по широките им лица нямало друга растителност освен веждите и у малцина (които много се гордеели с това) по няколко редки черни косъмчета насред брадичката. Лицата им обикновено оставали безизразни, най-подвижната им част била широката уста; а движението на плахите им очи се забелязвало само отблизо, понеже били тъй черни, че зениците не се различавали, ала от ярост понякога в тях лумвали червени пламъчета. Имали глухи и гърлени гласове, но смехът им бил истинска изненада — звучен и буен, той неизменно заразявал елфи и люде със своето чисто веселие, недосегаемо за презрение или злоба^[5]. В мирно време те често се смеели при работа или игра, също както на тяхно място другите люде биха запели. Ала можели и да бъдат безмилостни врагове, а щом веднъж се събудел, огненият им гняв трудно изстивал, макар да не го издавало нищо, освен светлинките в очите им; защото те се биели мълчаливо и не ликували при победа дори и над орките — единствените същества, към които изпитвали неугасима ненавист.

Елдарите наричали тия люде Друедаини, като по този начин ги причислявали към Атаните^[6], защото печелели обичта на всички, що ги познавали. Уви, те не били дълголетни и ставали все по-малко, тъй като понасяли тежки загуби във враждата си с орките, които ги ненавиждали също тъй люто и най-много се радвали, ако можели да хванат някой от тях и да го измъчват. Казват, че когато победите на Моргот унищожили всички кралства и твърдини на елфи и люде в Белерианд, от Друедаините останали само няколко рода, предимно жени и деца, що подирили сетно убежище край устието на Сирион^[7].

В ранните си дни те оказвали големи услуги на людете, между които живеели, затова мнозина ги търсели; ала рядко се съгласявали да напуснат земите на Халадините^[8]. Имали рядката дарба да проследяват всяка жива твар и споделяли с приятелите си всичко, що знаели; ала учениците им оставали далеч зад тях, понеже Друедаините използвали острия си нюх не по-зле от хрътки, а при туй притежавали и зорки очи. Хвалели се, че могат да надушат орки откъм наветрената страна много преди людете да ги забележат, и седмици наред да следят мириса им навсякъде, освен по течаща вода. В познанията си за всички зелени растения почти се изравнявали с елфите (макар да не били техни ученици); и казват, че ако се преселели в непознат край, скоро опознавали всички тамошни растения до най-дребната тревичка, давали имена на непознатите и бързо узнавали кои са отровни, а кои полезни и годни за ядене^[9].

Също като другите Атани, Друедаините не познавали писмеността, преди да срещнат Елдарите; но така и не се научили да използват техните руни и писмена. А сами не създали нищо повече от няколко най-простички знаци, чрез които бележели пътеките или си предавали сведения и предупреждения. Изглежда, още от най-далечното минало имали малки кремъчни инструменти за рязане на дърво и стъргане на кожи, та продължавали да ги използват, макар че Атаните опознали металите и основите на ковашкото изкуство още преди да стигнат в Белерианд^[10], понеже металите се намирали трудно, а оръжията и инструментите от тях били извънредно скъпи. Но когато чрез общуването с Елдарите и търговията с джуджетата от Еред Линдон тия предмети взели да се срещат по-често из Белерианд, Друедаините се оказали надарени ваятели по камък и дърво. Те вече познавали багрилата, извличани предимно от растения, и рисували по плоските камъни шарки и картини; понякога изстъргвали дънерите във форма на човешки лица, а след това ги боядисвали. Но когато се сдобили с по-здрави и по-остри инструменти, те почнали с неописуемо удоволствие да извайват фигури на животни и хора — било играчки и украшения, било изображения в цял ръст, като творбите на най-добрите им майстори често не се различавали от живите създания. Понякога тия образи били странни, фантастични, та дори и страховити — между мрачните шеги, за които използвали своята дарба, най-често се срещала тази: по границите на земите си слагали изображения на бягащи и пищящи от ужас орки. Правели също тъй статуи на самите себе си и ги разполагали по кръстопътищата или край завоите на горски пътеки. Наричали ги „камъни-пазители“; най-известните от тях се намирали около Теиглинските бродове и всеки от тях представлявал грамаден Друаданец, седнал с цяла тежест върху убит орк. Тия фигури служели не само за подигравка към враговете; орките се бояли от тях, защото вярвали, че са пропити със злобата на Огор-хай (тъй наричали те Друедаините) и могат да им предават вести. Затова рядко дръзвали да ги докоснат или унищожат и само в големи пълчища се осмелявали да минат отвъд някой от „каменните пазители“.

Ала сред дарбите на тия странни люде може би най-удивителна била тяхната способност да остават съвършено безмълвни и неподвижни, понякога дни наред — седнали с кръстосани крака, с ръце върху коленете или в скута и със затворени или приведени очи. За това им умение сред Народа на Халет се разказвала приказка:

Някога един от най-изкусните каменоделци сред Друговете изваял образа на покойния си баща; сложил го край пътеката близо до своето жилище. После седнал до него и безмълвно се отдал на спомени. Случило се тъй, че не подир дълго минал един горянин на път за далечно село и като видял двамата Другове, поклонил се и им пожелал, приятен ден. Ала отговор не получил, та дълго стоял стъписан и ги огледал внимателно. После си тръгнал по пътя и промълвил: „Велико умение имат като ваятели, ала нивга не бях виждал творбите им тъй да приличат на живи.“ Три дни по-късно пътникът се завърнал и понеже бил изморен, седнал и подпрял гръб на едната фигура. Плаща си метнал да съхне върху раменете й, тъй като било преваляло, но вече греело слънце. Скоро заспал; ала по някое време го събудил глас откъм изваянието зад него. „Дано да си отпочинал, изрекъл гласът, но ако искаш още да спиш, моля те да се преместиш при другия. Той вече никога няма да си разкърши нозете; а и слънцето грее, та ми е твърде горещо с твоето наметало.“

Казват, че Друедаините често сядали тъй по време на скръб и страдание, но понякога го правели и за удоволствие или за размисли и планове. Ала също тъй можели да използват своята неподвижност, когото били на стража; тогава сядали или заставали укрити из сенките и макар очите им да изглеждали затворени или безжизнени, никоя твар не минавала незабелязана и незапомнена. Тъй зорко било невидимото им бдение, че нашествениците го усещали като враждебна заплаха и боязливо отстъпвали без предупреждение; но ако зла твар преминела по-нататък, те подавали сигнал чрез пронизително изсвирване, що трудно можело да се изтърпи отблизо и достигало надалеч из горите. Народът на Халет високо ценял услугите на Друедаините като пазители в тежки времена; а ако нямало как да намерят подобни стражи, слагали около къщите си техни изображения и вярвали, че щом са сътворени от Друедаините за подобна цел, ще могат донякъде да отблъснат заплахи и нашественици.

И наистина, макар да изпитвали към Друедаините обич и уважение, мнозина от Народа на Халет вярвали, че те са надарени със свръхестествена магическа сила; и в някои от вълшебните им приказки се разказва за тия неща. Ето една от тях.

Верният камък

Имало някога един Друг на име Аган, прославен като знахар. Крепка дружба го свързвала с Барах, горянин от Народа, който живеел в горска къщурка на две мили от най-близкото село. Аган му бил най-близък съсед, та често гостувал при Барах и съпругата му, а техните деца много го обичали. Настанали смутни времена, понеже пълчища нагли орки тайно навлезли из близките гори и плъзнали по двама-трима да дебнат всекиго, който излезе самичък, а нощем нападали уединените домове. Близките на Барах не се изплашили много, тъй като през нощта Аган идвал при тях и пазел наоколо. Ала една сутрин той дошъл при Барах и рекъл:

— Друже мой, лоши вести получих от близките си и за жалост ще трябва да те напусна за малко. Брат ми е ранен, та лежи тежко болен и ме зове, понеже умея да изцелявам рани, нанесени от орките. Ще гледам да се завърна час по-скоро.

Дълбоко се разтревожил Барах, а жена му и децата заплакали, но Аган добавил:

— Ще сторя каквото мога. Заръчах да донесат тук камък-пазител и да го сложат близо до твоя дом.

Барах излязъл с Аган и видял камъка. Той бил голям и тежък, прикрит под храстите недалеч от вратата. Аган положил ръка върху него, помълчал и накрая продумал:

— Виж, оставям в него част от своята сила. Дано да те опази от зло.

Две нощи не се случило нищо нередно, ала на третата Барах дочул пронизителния сигнал на Друговете — или сънувал, че го дочул, защото никой друг в къщата не се събудил. Рипнал от постелята, грабнал лъка от стената и пристъпил към тясното прозорче; и видял как двамина орки струпват съчки около къщата и се готвят да ги подпалят. Затреперил Барах от страх, защото разбойниците орки носели със себе си сяра или някаква друга дяволия, що лесно пламвала и не се гасяла с вода. Все пак се опомнил и изопнал лъка, ала в този миг тъкмо когато лумнали пламъци, видял един Друг да се задава тичешком иззад орките. Първият паднал мъртъв под тежкия му пестник, а вторият избягал; тогаз той скочил в огъня с боси нозе, разпилял горящите съчки и стъпкал оркските пламъци, що вече плъзвали по земята. Барах се хвърлил към вратата, но дорде дръпне резето и изскочи навън, Другът бил изчезнал. Нямало следа от поваления орк. Огънят бил изгаснал и оставал само зловонен пушек.

Барах влязъл да успокои близките си, които се били събудили от шума и миризмата на изгоряло; а когато настанал ден, пак излязъл и огледал наоколо. Открил, че камъкът-пазител е изчезнал, но не споменал никому за това. „Тази вечер сам ще трябва да пазя“ — рекъл си той, но по-късно през деня Аган се завърнал и всички го посрещнали с радост. На нозете му имало кожени навуща, каквито Друговете си слагали понякога, ако имали път през тръни и камънаци. Бил изморен, но се усмихвал доволно и рекъл:

— Добри вести нося. Брат ми вече не страда и ще остане жив, защото пристигнах навреме, та се преборих с отровата. А сега научавам, че тук е имало нападение, но враговете са убити или избягали. Как сте?

— Още сме живи — отвърнал Барах. — Но ела с мен да видиш нещо и да ти разкажа. — После отвел Аган до обгореното място и му разказал за нощното нападение. — Камъкът е изчезнал… сигурно орките са го сторили. Ти какво ще речеш?

— Ще ти кажа като огледам и поразмисля — рекъл Аган.

После тръгнал насам-натам, като оглеждал земята, а Барах вървял подир него. Накрая Аган го отвел до гъсталака край поляната, след която била къщата. Там намерили камъка-пазител, седнал върху мъртвия орк; ала нозете му били напукани и почернели, а едното ходило лежало отчупено настрани. Наскърбил се Аган, но промълвил:

— Е, добре! Той стори каквото му бе по силите. И по-добре неговите нозе да тъпчат оркския огън, отколкото моите.

После седнал, развързал навущата и Барах видял, че под тях нозете му са превързани. Аган свалил превръзките и рекъл:

— Вече заздравяват. Две нощи бдях край леглото на брат си и снощи неволно задрямах. Призори се събудих от болка и открих, че нозете ми са покрити с мехури. Уви! Ако сътвориш нещо и му предадеш част от своята сила, тогава трябва да споделиш и неговите страдания.^[11]

По-нататъшни бележки за Друедаините

Баща ми всячески се стараеше да изтъкне драстичните различия между Друедаини и хобити. Те са имали съвсем различен вид и облик. Друедаините били по-високи и с по-тежко, масивно телосложение. Лицата им били грозни (според общоприетите човешки разбирания); и докато косата на хобитите била гъста (но къса и къдрава), Друедаините имали само редки провиснали косми по главите и съвършено никаква растителност по ръцете и нозете. Понякога те били весели и жизнерадостни като хобитите, но имали също тъй по-мрачен характер, та можели да бъдат язвителни и безпощадни; освен това притежавали по рождение или усвоявали странни магически способности. Трябва да се добави, че са били аскетични — дори във времена на изобилие се хранели умерено и пиели само вода. В някои отношения приличали по-скоро на джуджетата — по ръст, телосложение и издръжливост; по ваятелските си умения; по мрачния характер и странните дарби. Но приписваните на джуджетата „магически“ способности са били съвсем различни; освен това джуджетата имали много по-мрачен характер и живеели дълго, докато Друедаините не можели да се похвалят с дълголетие дори сред другите човешки племена.

 

 

Само в една-единствена откъслечна бележка се споменава изрично за връзката между Друедаините в Белерианд, които през Първата епоха охранявали домовете на Народа на Халет в Бретилския лес, и далечните прадеди на Ган-бури-Ган, който превел Рохиримите по Камен проход към Минас Тирит („Завръщането на краля“, книга 5, глава 5), или създателите на изображенията край пътя за Черноден (пак там, книга 5, глава З)^[12]. Тази бележка твърди:

Група емигранти от Друедаините придружили в края на Първата епоха Народа на Халет и заживели с него в Бретилския лес. Ала повечето останали из Белите планини, макар да ги преследвали дошлите по-сетне люде, що били изпаднали под властта на Мрака.

Казва се също, че приликата на статуите от Черноден с последните потомци на Друатите (забелязана от Мериадок Брендифук при първата му среща с Ган-Бури-Ган) първоначално била признавана в Гондор, макар че при създаването на Нуменорското кралство от Исилдур те оцелели единствено в Друаданския лес и Друваит Иаур (виж малко по-долу).

Тъй при добро желание можем да доразвием древната легенда за идването на хората („Силмарилион“, стр. 175–179) като добавим слизането на Друедаините от Еред Линдон към Осирианд заедно с Халадините (Народа на Халет). Според друга бележка гондорските историци вярвали, че от всички люде именно Друедаините първи са прекосили Андуин. Те идвали (както се предполагало) от земите на юг от Мордор, но преди да достигнат крайбрежието на Харадваит, завили на север към Итилиен и след като намерили начин да прекосят Андуин (вероятно край Каир Андрос), се заселили из долините на Белите планини и в горите покрай северното им подножие. „Те били потаен народ и гледали с недоверие на другите човешки племена, които ги преследвали и тормозели открай време, та затуй поели на запад да дирят покой сред далечни и укрити земи.“ Но нито тук, нито някъде другаде е споменато нещо повече за историята на техните връзки с Народа на Халет.

В един вече цитиран очерк за имената на реките в Средната земя срещаме лъч светлина върху Друедаините от Втората епоха. Там е казано (виж Приложение Г към „Историята на Галадриел и Келеборн“), че докато бягали покрай река Гватло от опустошението на Нуменорците, оцелелите местни жители на Енедваит не прекосили Исен, нито се укрили по големия нос между Исен и Лефнуи, който оформял южния край на залива Белфалас заради „Пукелите“, потаен и суров народ от неуморни и безшумни ловци, които използвали отровни стрели. Те казвали, че живеят там от незапомнени времена, ала някога са обитавали и Белите планини. В далечни епохи не прекланяли глави пред Черния Великан (Моргот), нито пък по-късно се съюзили със Саурон; защото мразели всички нашественици от Изтока. Казвали, че някога откъм Изтока дошли високите люде с черни сърца, що ги прогонили от Белите планини. Може би дори по време на Войната за Пръстена шепа Друати все още са оцелявали в Андраст из възвишенията, с които завършвали на запад Белите планини, но в Гондор знаели само за последните от тях из горите на Анориен.

 

 

Тази област между Исен и Лефнуи се наричала Друваит Иаур и в една друга кратка бележка на тази тема се твърди, че думата Иаур, тоест „стар“, в случая не означава „първоначален“, а „предишен“ или „бивш“.

През Първата епоха „Пукелите“ живеели из Белите планини (по двата им склона). Когато през Втората епоха започнала нуменорската окупация на крайбрежието, те оцелели из планините на полуострова [Андраст], където никога не е имало нуменорски селища. Друго малобройно племе се съхранило по източния край на планинската верига [в Анориен]. В края на Третата епоха се смятало, че единствено там са малцината оцелели; затова другата област била наречена „Старият пущинак на Пукелите“ (Друваит Иаур). Тя си останала пущинак без нито едно селище на людете от Гондор или Рохан, които рядко навлизали там; ала хората от Анфалас вярвали, че по ония места все още живеят потайно потомци на древните „Диви люде“^[13].

Но в Рохан не признавали връзката между статуите на „Пукели“ в Черноден и „Дивите люде“ от Друаданския лес; Рохиримите изобщо не ги признавали за хора — именно поради това Ган-бури-Ган намеква за някогашни преследвания [„оставяй на мира Диви хора из горите и вече не гони тях като зверове“]. Тъй като се опитва да говори на Общия език, Ган-бури-Ган нарича своя народ „Диви хора“ (не без ирония); но разбира се, самите те не са се наричали така^[14].