Иван Тургенев
В навечерието (22)

XXVII

Думите на Берсенев се сбъднаха само отчасти: опасността бе преминала, но силите на Инсаров се възстановяваха бавно и докторът намекваше за дълбоко и общо сътресение на целия организъм. При все това болният стана от леглото и започна да ходи из стаята. Берсенев се премести в квартирата си; но той всеки ден се отбиваше при своя все още слаб приятел и всеки ден както по-рано уведомяваше Елена за състоянието на здравето му. Инсаров не смееше да й пише и само косвено, в разговорите си с Берсенев, загатваше за нея; а Берсенев с престорено равнодушие му разказваше за посещенията си у Стахови, като се мъчеше обаче да му даде да разбере, че на Елена й е било много мъчно, но сега се е успокоила. Елена също не пишеше на Инсаров; тя бе намислила друго.

Веднаж, когато Берсенев току-що й беше съобщил с весело лице, че докторът вече е разрешил на Инсаров да изяде едно котлетче и че той вероятно скоро ще излезе — тя се замисли, наведе очи…

— Отгатнете какво искам да ви кажа — промълви тя.

Берсенев се смути. Той я разбра.

— Вероятно — отговори той, като погледна настрана — искате да ми кажете, че желаете да го видите.

Елена почервеня и едва чуто произнесе:

— Да.

— Че какво. Това за вас, мисля, е много лесно.

„Фу — помисли той, — какво отвратително чувство в сърцето ми!“

— Искате да кажете, че аз и по-рано. — продума Елена. — Но се страхувам… сега той, вие казвате, рядко остава сам.

— На това не е мъчно да се помогне — възрази Берсенев, като продължаваше да не я гледа. — Да го предизвестя, разбира се, не мога; но ми дайте една бележка. Кой може да ви забрани да му пишете като на добър познат, на когото съчувствувате? Тук няма нищо осъдително. Определете му… т.е. пишете му кога ще го…

— Съвестно ми е — шепнеше Елена.

— Дайте бележката, аз ще я занеса.

— Това не е нужно, а аз исках да ви помоля… не ми се сърдете, Андрей Петрович… не отивайте утре при него.

Берсенев захапа устни.

— А! Да, разбирам, много добре, много добре. — И като добави още две-три думи, бързо си тръгна.

„Толкова по-добре, толкова по-добре — мислеше той, забързан към къщи. — Не съм открил нищо ново, но толкова по-добре. Що за желание да се навираш в чуждо гнездо! Не се разкайвам за нищо, аз направих каквото ми заповядваше съвестта, но сега стига. Да правят, каквото щат! Ненапразно баща ми ми е казвал: ние с тебе, братко, не сме сибарити, не сме аристократи, не сме глезени от съдбата и от природата, ние дори не сме мъченици — ние сме труженици, труженици и труженици. Препасвай кожената си престилка, труженико, и застани на работния си стан, в тъмната работилница! А слънцето нека свети на другите! И нашият безшумен живот има своя гордост и свое щастие!“

На другата сутрин Инсаров получи по градската поща късичка бележка. „Чакай ме — пишеше му Елена — и нареди да не приемат никого. А. П. няма да дойде.“