Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Накануне, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

Иван Сергеевич Тургенев

Романи и повести

В навечерието

Превел от руски: Г. Константинов

Народна култура, София, 1974

 

И. С. Тургенев

СОБРАНИЕ СОЧИНЕНИЙ В ДВЕНАДЦАТИ ТОМАХ

НАКАНУНЕ

Государственное издательство художественной литератури

Москва 1958

Тираж 300 000

История

  1. — Добавяне

XVI

Скоро след запознаването си с Инсаров Елена започна (за пети или шести път) дневник. Ето откъси от тоя дневник:

„Юни… Андрей Петрович ми донася книги, но аз не мога да ги чета. Да му призная това — ми е съвестно; да върна книгите, да излъжа, да кажа, че съм ги чела — не ми се иска. Струва ми се, че това ще го огорчи, той забелязва всичко, което правя. Изглежда, че е много привързан към мене. Много добър човек е Андрей Петрович.

… Какво искам? Защо ми е тъй тежко на сърцето, тъй тъжно? Защо гледам със завист прелитащите птици? Струва ми се, че бих полетяла с тях, полетяла бих — къде, не зная, само далече, далече оттук. А не е ли грешно това желание? Тука имам майка, баща, семейство. Нима не ги обичам? Не, не ги обичам така, както бих искала да ги обичам. Страшно ми е да го кажа, но това е истината. Може би аз съм голяма грешница; може би затова ми е тъй тъжно, затова нямам спокойствие. Някаква ръка лежи върху ми и ме притиска. Сякаш съм в затвор и всеки момент степите ще се съборят отгоре ми. Но защо другите не чувствуват това? Кого ще обичам, щом към близките си съм студена? Ясно е, че татко е прав: той ме упреква, че обичам само кучетата и котките. Трябва да помисля за това. Аз се моля малко, трябва да се моля… А струва ми се, че бих могла да обичам! … Все още се стеснявам от господин Инсаров. Не зная защо; струва ми се, не съм малка, а той е така естествен и добър. Понякога лицето му е много сериозно. Изглежда, не му е до нас. Аз чувствувам това и някак ми е съвестно да му отнемам времето. Андрей Петрович е друго нещо. С него съм готова да бъбря дори цял ден. Но и той все ми говори за Инсаров. И какви страшни подробности! Сънувах го снощи с нож в ръката. И като че ми казва: «Ще убия тебе, и себе си ще убия.» Какви глупости!

…О, да можеше някой да ми каже: ето какво трябва да правиш! Да бъдеш добра — това е малко; да нравиш добро… да; това е главното в живота. Но как да се прави добро? О, ако можех да се овладея! Не разбирам защо така често мисля за господин Инсаров. Когато той дохожда и седи, и слуша внимателно, а самият е безучастен, не се вълнува, аз го гледам, приятно ми е — и нищо повече; а когато си отиде, аз все си припомням думите му и ме е яд на себе си, и дори се вълнувам… сама не зная защо. (Той говори лошо френски, но не се срамува — това ми харесва.) Впрочем аз всякога много мисля за новите лица. Като разговарях с него, изведнаж си спомних нашия бюфетчик Василий, който измъкна от една запалена къщурка един сакат старец и едва не загина. Татко го нарече юнак, мама му даде пет рубли, а мене ми се искаше да падна на колене пред него. Той имаше просто, дори глупаво лице и по-късно се пропи.

— Днес дадох грош на една просякиня, а тя ми каза: защо си тъй печална? А аз и не подозирах, че имам печален вид. Мисля, че това е, защото съм самотна, винаги самотна, с всичкото си добро, с всичкото си зло. Няма на кого ръка да протегнеш. Оня, който се приближава до мене, не ми е нужен; а когото бих искала… той ме отминава.

— Не зная какво става с мене днес; главата ми се обърква, готова съм да падна на колене и да искам, и да моля пощада. Не зная кой и как, по мене сякаш ме убиват и вътре в себе си аз викам и се възмущавам; плача и не мога да мълча… Боже мой, боже мой, усмири, тези пориви у мене! Само ти можеш да сториш това, всичко друго е безсилно: нито моите нищожни милостини, нито заниманията ми, нищо, нищо, нищо не може да ми помогне. Да бих постъпила някъде прислужница наистина: би ми било по-леко.

Защо ми е младостта, защо живея, защо имам душа, защо е всичко това?

… Инсаров, господин Инсаров — аз наистина ие зная как да пиша — продължава да ме занимава. Иска ми се да зная какво е в душата му. Той, струва ми се, е тъй открит, тъй достъпен, а аз нищо не виждам. Понякога той ме гледа някак изпитателно… или това е само моя фантазия? Пол все ме дразни — аз съм му сърдита. Какво иска? Той е влюбен в мене… но неговата любов не ми е нужна. Той е влюбен и в Зоя. Аз съм несправедлива към него; вчера ми каза, че не умея да бъда несправедлива наполовина… истина е. Това е много лото.

Ах, чувствувам, че на човек е нужно нещастие или беднота, или болест. Иначе, току-виж, си се забравил.

… Защо Андрей Петрович ми разказа днес за тези двама българи! Той като че с някакво намерение ми разказа това. Какво ме интересува господин Инсаров? Аз съм сърдита на Андрей Петрович.

… Вземам перото и не зная как да започна. Как неочаквано заговори той днес с мене в градината! Колко ласкав и доверчив беше! Как скоро стана това. Сякаш сме стари, стари приятели и едва сега се опознахме един друг. Как съм могла да не го разбирам досега! Колко ми е близък сега! И ето кое е чудното: аз вече станах много по-спокойна. Смешно ми е: вчера се сърдех на Андрей Петрович, на него, дори го нарекох господин Инсаров, а днес… Ето най-после един правдив човек; ето на кого може да се осланящ. Той не лъже; това е първият човек, когото срещам да ие лъже: всички други лъжат, всичко лъже. Андрей Петрович, милия, добрия, защо ви обиждам? Не! Андрей Петрович може би е по-учен от него, може би дори по-умен… Но, не зная, той пред него е такъв мъничък. Когато той говори за своята родина, расте, расте и лицето му хубавее, и гласът му става като стомана, и няма, струва ми се, тогава на света човек, пред когото той би свел очи. И той не само говори — той е действувал и ще действува. Аз ще го разпитам… Как изведнаж се обърна към мене и ми се усмихна!… Само братя така се усмихват.

Ах, колко съм доволна! Когато дойде у пас за пръв път, и през ум не ми минаваше, че ще се сближим така скоро. А сега дори ми харесва, че първия път останах равнодушна… Равнодушна! Нима сега не съм равнодушна?

…Отдавна не съм чувствувала такова вътрешно спокойствие. Така тихо е в душата ми, така тихо. Дори няма какво да записвам. Виждам го често и това е всичко. Какво има да записвам?

… Пол се е затворили стаята си; Андрей Петрович започна по-рядко да дохожда… бедният! Стува ми се, той… Впрочем това не може да бъде. Аз обичам да говоря с Андрей Петрович: никога пито дума за себе си, все за нещо важно, полезно. Не като Шубин. Шубин е натруфен като пеперуда и се любува на труфилата си — това пеперудите не правят. Впрочем и Шубин, и Андрей Петрович… зная какво искам да кажа.

… На него му е приятно да дохожда у нас, аз виждам това. Но защо? Какво е намерил у мене? Наистина вкусовете ни си приличат: и той, и аз, двамата не обичаме стихове: и двамата не разбираме от художество. Но колко по-съвършен е той от мене! Той е спокоен, а аз съм във вечна тревога; той има път, има цел — а аз, къде отивам аз, где е моето гнездо? Той е спокоен, но всичките му мисли са далече. Ще дойде време, и той ще пи остави завинаги, ще си отиде, там, отвъд морето, Какво пък!. Нека бог му помага! А аз все пак ще се радвам, че го познавах, докато беше тука.

Защо не е русин? Не, той не би могъл да бъде русин.

И мама го обича, казва: скромен човек. Добрата мама! Тя не го разбира. Пол мълчи: той разбра, че неговите намеци ми са неприятни, но ме ревнува от него, Зло момче! И с какво право? Нима аз някога…

Това са глупости! Защо ми минава през ум всичко това?

… Странно е обаче, че досега, до двадесетата си година, никого не съм обичала! Струва ми се, че на Д. (ще го наричам Д., харесва ми това име Дмитрий) му е тъй ясно на душата, защото той цял се е отдал на своето дело, на своята мечта. Защо да се вълнува? Който се е отдал цял… цял… цял… на него мъката му е малка, той вече за нищо не отговаря. Не аз искам: то иска. А ето, и той, и аз, ние обичаме едни и същи цветя. Аз днес откъснах една роза. Едно листенце падна, той го вдигна… Аз му дадох цялата роза.

… Д. дохожда често у нас. Вчера прекара цялата вечер. Иска да ме учи български. С него ми е добре, като у дома. По-добре, отколкото у дома.

… Дните летят… И ми е добре, и, кой знай защо, ми е тежко, и ми се иска да благодаря на бога, и сълзите напират. О, топли, светли дни!

… Все както по-рано ми е леко и само понякога, понякога ми става малко тъжно. Аз съм щастлива. Щастлива ли съм?

… Дълго няма да забравя вчерашния излет. Какви странни, нови, страшни впечатления! Когато той нз-веднаж сграбчи този великан и го запрати като топка във водата, аз не се изплаших… но той ме изплаши. И после — какво лице, зловещо, почти жестоко! Как каза: «Ще изплува!» Това ме порази. Значи, не съм го разбирала. И после, когато всички се смееха, когато аз се смеех, колко ми беше болно за него. Той се срамуваше, аз чувствувах това, от мене се срамуваше. Той ми каза това после, в каретата, на тъмно, когато се мъчех да го разгледам добре и се страхувах от него. Да, с него не бива да се шегуваш, а той умее да се застъпи за човека. Но защо е тая злоба, тези треперещи устни, този гняв и очите? Или може би иначе не може? Не може ли да бъде човек мъж, боец — и да остане кротък и мек? Животът е нещо грубо, ми каза той неотдавна. Аз повторих тези думи пред Андрей Петрович; той не се съгласи с Д. Кой от тях е прав? А как започна тоя ден! Как ми беше хубаво да вървя редом е него, дори мълчаливо… Но аз се радвам на това, което се случи. Вижда се, че така е трябвало да стане.

Пак безпокойство… Не съм съвсем здрава… През всичките тия дни нищо не съм записвала в тая тетрадка, защото не ми се пишеше. Аз чувствувах: каквото и да напиша, все не ще бъде това, което е в душата ми… А какво ми е на душата? Аз имах с него дълъг разговор, който ми откри много неща. Той ми разказа своите планове (сега зная от какво е раната на шията му… Боже мой, като помисля, че той вече е бил осъден на смърт, че едва се е спасил, че са го ранили!…). Той предчувствува, че ще има война и й се радва. И все пак никога не съм виждала Д. така тъжен. За какво той…, той!… може да тъжи? Татко се върна от града, завари ни двамата и някак странно пи погледна. Андрей Петрович дойде, забелязах, че е станал много слаб и бледен. Той ме упрекна, че съм се била държала твърде студено и небрежно с Шубин. А аз съвсем бях забравила Пол. Ще го видя, ще се помъча да загладя вината си. Сега не ми е до него… и до никой друг на света. Андрей Петрович говореше с мене с някакво съжаление. Какво значи всичко това? Защо е така тъмно около мене и в мене? Струва ми се, че около мене и в мене става нещо загадъчно, че трябва да се намери думата… … Снощи не спах, главата ме боли. Защо да пиша? Той днес си отиде така скоро, а на мене ми се искаше да поговоря с него… Той като че ме избягва. Да, той ме избягва.

… Думата е намерена, светлина ме озари! Боже, смили се над мене!… Аз съм влюбена!“