Ришел Мийд
Огнено сърце (12)

Глава 11
Сидни

Да дръзне да вдига такъв шум, когато цялото общежитие трябваше да спи. Зоуи, която току-що се бе унесла, се изправи рязко и нададе приглушен вик, несъмнено очаквайки да връхлети рояк крилати вампири. Изпълнена с безпокойство, прекосих стаята, не бях сигурна кой луд ще видя в коридора.

Беше Джил.

— Хей — заговори тя, като влезе с нехайна стъпка, сякаш не минаваше полунощ. — Нуждая се от услуга.

Самонадеяният й тон по-скоро би подхождал на Анджелина, така че примигнах няколко пъти, за да се убедя, че пред мен наистина е Джил.

— Знаеш ли колко е часът?

— Не е толкова късно. Е, не и за нашата раса. За нас животът сега започва. — Лукавият тон и последвалият тих, многозначителен смях накараха Зоуи да се вкопчи в завивките. А мен да повдигна недоверчиво вежди. — И тъкмо в това е проблемът — продължи тя с нацупена физиономия. — Зная, че едва вчера бяхме при Кларънс. Но няма да повярваш каква жажда за кръв ме изгаря. Не мога да спра да мисля за това. Трябва да ме заведеш там веднага, иначе не зная как ще издържа!

Изгледах я продължително, докато през главата ми преминаха няколко сценария, един от друг по-налудничави. Но преди да заговоря, Зоуи ме изпревари:

— Вечерният час отдавна мина. Не можеш да напускаш общежитието.

— Сидни може да ме измъкне оттук — настоя Джил. — Просто се обади на учителката си и й кажи, че искаш да направиш някакви късни проучвания извън кампуса. За теб тя е готова на всичко. Хайде. Моля те!

Сестра ми преглътна, докато се бореше със страха и възмущението.

— Не можем да изпълняваме всичките ти капризи на секундата. А и госпожа Теруилиджър е заета тази вечер. Разбрахме го по-рано тази вечер.

— Това не е каприз, а необходимост! Нямаше да ви безпокоя, момичета, ако не беше важно. — За по-голяма убедителност, Джил сложи ръце на кръста си. — Нещата се влошават, тъй като съм затворена в една сграда, пълна с човешки същества. Знаете ли какво изкушение е това? — Изгледа ни многозначително подред.

— Тя е права, Зоуи — кимнах невъзмутимо. — Да я оставим и това състояние е опасно за другите хора. Част от работата ни е да предотвратяваме подобни кризи. Освен това госпожа Теруилиджър навярно вече се е прибрала. — При условие че не беше останала да пренощува при Улф. — Но дори и да не е, тя ще ми направи услуга и ще се обади на дежурния.

— Ще го направи ли наистина? — попита Зоуи, забравила за миг вампирските заплахи.

Джил се ухили широко, разкривайки без притеснение острите си кучешки зъби.

— Ето, видя ли? Няма проблеми. Хайде да действаме. — Обърна се към вратата. — Поразмърдайте се, момичета.

Придадох си строго изражение.

— Само аз идвам с теб. Дори да пренебрегнем факта, че госпожа Теруилиджър не може да измъкне всеки от училището, не мисля, че… — Позволих си дълга, мелодраматична пауза, доколкото ми стигна въздухът. — Ами, Зоуи, струва ми се, че ще е по-добре да останеш тук. Искам да кажа, че в кампуса все пак трябва има поне един алхимик, нали? — Постарах се да изрека последното изречение с приповдигнат тон, като в същото време я стрелнах многозначително: „Това е за твое добро.“

Сестра ми преглътна смутено.

— Сидни, но ти ще се озовеш в дома на Кларънс посред нощ.

— Всичко ще бъде наред — уверих я с надеждата, че изглеждам едновременно ужасена и смела. Не ми беше много трудно, тъй като безпокойството ми стремително растеше. Какво ставаше? Какъвто и напредък да бе постигнал Еди в опитите си да успокои страховете на Зоуи относно дампирите с уроците по кормуване, той бе разбит на пух и прах от Джил в ролята на невестата на Дракула. Посегнах към палтото и чантата си. — Като стигна там, ще ти изпратя есемес.

Джил се прокашля и кимна към одеянието ми.

— Няма ли да се преоблечеш? Искам да кажа, нали знаеш, че Кларънс държи на условностите.

Не бях точно по пижама, но предположих, че широката риза и памучните панталони са напълно подходящи за всякакъв таен план на Джил — защото знаех, че със сигурност имаше такъв.

— И какво точно предлагаш да облека?

— Джинси и тениска би трябвало да ти свършат работа — сви рамене Джил.

Преоблякох се набързо и промърморих няколко окуражаващи указания на сестра си, преди да последвам Джил до края на коридора, близо до стълбището. Като се уверих, че сме насаме, снижих глас:

— Добре. Какво е тази комедия? Имам две предположения. Едното е, че връзката е взела връх над теб и те е накарала да изпълниш някакво откачено хрумване на Ейдриън. Второто е, че му помагаш да се измъкна заради някаква романтична лудория — но предполагам, че в такъв случай би поискала да облека рокля.

Джил дори не се опита да се усмихне.

— Иска ми се да беше едното от двете. Съжалявам, ако преди малко съм прекалила. Предположих, че вероятността да се развилнея от жажда за кръв ще се стори на Зоуи основателна причина да те пусне да излезеш, без да задава много въпроси — и да не пожелае да дойде с теб. Макар че ми е съвестно, задето я изплаших.

— Представлението ти свърши работа. Но сега те питам сериозно. Какво става? — Гърдите ми се стегнаха от тревога. — Ейдриън добре ли е?

— Не зная — отвърна тя мрачно. — Но вероятно не е, защото връзката заглъхна преди половин час, когато те започнаха шотовете с Йегермайстер^[1].

— Когато те… Какво?

— Ейдриън е в някакъв бар близо до „Карлтън“. Излезе, след като ти отмени срещата ви за тази вечер. Но не бива да се чувстваш зле заради това — додаде тя бързо. — Зная, че не си имала избор.

— Не се чувствам зле. Чувствам се. — Възможно ли е такава ситуация да се опише само с една емоция? Зави ми се свят от бушуващите мисли. Ейдриън. В някакъв бар, толкова пиян, че е блокирал връзката с Джил. Идеше ми да се свия на пода и да заровя лице в шепи, докато милион емоции бушуваха в мен. Печал. Гняв. Разочарование. И това далеч не бяха всички чувства, заплашващи да пръснат сърцето ми. Но нахлузих стоическата маска. — Добре. Няма значение какво чувствам аз. Това е негов избор и не е моя работа да се намесвам. Утре той ще трябва да се справи сам с последствията.

Понечих да се обърна, но Джил ме хвана за ръката.

— Сидни, моля те. Когато губя връзката с него, нещата обикновен са много зле. Освен това вчера му е било много тежко в Далас. Дяволски тежко. Нямаш представа колко много енергия е изразходвал. — Тя потръпна от спомена.

— Само не казвай: „Вината не е негова“ — предупредих я аз.

— Няма. Но не съм изненадана, че тази вечер се е сринал след цялото количество магия на духа, която е използвал. Разбирам, че имаш пълното право да си разстроена. Зная, че е нарушил обещанието си пред теб, но моля те, иди при Ейдриън. Помогни му. Толкова се тревожа за него.

Мъчителна и тежка ситуация. Причината, поради която толкова се затруднявах да определя какво чувствам, беше, че всичко в мен започна да се вледенява, отказвах да изпитвам каквото и да било. Защото, ако дадях воля на емоциите, трябваше да приема, че Ейдриън ме е предал. Е, може би „предателство“ не беше най-уместната дума. Но несъмнено ме бе разочаровал. Ако не Джил, а някой друг ми бе казал, че Ейдриън е нарушил дадената дума, нямаше да му повярвам. Изглеждаше толкова решителен онази вечер, когато изхвърлих всичкия му алкохол, че му повярвах безусловно.

— Добре — склоних аз. Умоляващият й поглед едва не ме накара да се разплача. — Къде е той?

Тя ми съобщи името на бара и после се върна в стаята си. Слязох по стълбите и заварих на рецепцията една жена от нощната смяна. Тя ме познаваше и бе свикнала с поръченията, които толкова често изпълнявах за госпожа Теруилиджър в късните часове. Почти не ме слушаше, докато й обяснявах как при подобни случаи съм имала разрешение да изляза. Махна ми с ръка и отново сведе очи към броя на „Вог“, като се опита да сподави прозявката си.

„Кибритената кутийка“ не беше някоя долнопробна дупка, но не беше и от онези модни и приятни барове, из които знаех, че Ейдриън обича да се навърта. При все това в заведението щедро сервираха алкохол и бе претъпкано със студенти, което навярно бе достатъчно, за да го удостои Ейдриън с присъствието си. Охранителят на входа ми удари червен печат на дланта, който означаваше, че съм под двайсет и една, след което ми кимна да влизам. Някаква местна банда се бе развихрила и в първия миг не можах да се ориентирам заради многобройната тълпа и енергичните поклащания на танцуващите.

Когато най-сетне се окопитих, не открих и помен от Ейдриън. Но видях една маса, около която се бе разположила весела компания. На челата на момчетата и момичетата сякаш бе написано „студенти художници“. Реших да рискувам и приближих към тях, очаквайки някой да ме забележи. Масата бе пълна с празни чаши и кани.

— Хей, случайно да познавате Ейдриън? — попитах, когато най-после някой се загледа в мен.

Младежът се засмя:

— Разбира се, че го познаваме. Той е душата на компанията. Два пъти ни почерпи.

Колкото и да беше изненадващо, точно това сега най-малко ме безпокоеше.

— И къде е сега?

Отговори ми едно момиче е лилава коса, доста по-сериозно от останалите.

— Току-що си тръгна. Каза, че непременно трябвало да вземе нещо.

— А спомена ли къде отива? — попитах.

Тя поклати глава, а русокосото момиче, сгушено до нея, се размърда.

— Спомена нещо за „отзалагане“ — рече то. — Има ли изобщо такава дума?

— Не — промърморих объркано. Заложна къща? Защо Ейдриън ще ходи в заложна къща? И в коя точно? В района имаше повече от десетина.

— Той взе такси — добави първото момиче. — Каза, че оттам ще се прибере пеша у дома.

Аха. Това беше нещо, за което можех да се заловя. Извадих телефона и потърсих заложните къщи в близост до апартамента му. Имаше две. Изпратих есемес „Къде си?“ на Ейдриън. Не бях сигурна дали да очаквам отговор, но междувременно можех да проверя двете заложни къщи.

— Благодаря — казах на момичетата. Почти бях стигнала до вратата, когато момичето с лилавата коса ме настигна.

— Хей, почакай — рече тя. — Ти си, нали? Сидни? Гаджето му?

Поколебах се. Никой не биваше да знае за нашата връзка, но явно Ейдриън бе споделил нещо за нас.

— Да.

— Аз съм Роуина. — Лицето й доби мрачно изражение, а по бистрия поглед в сините й очи разбрах, че не е толкова пияна, като останалите. — Съжалявам. Нямах представа.

— Нямаше представа за какво?

— Нямах представа, че има проблем. Когато го каним да излезе с нас, той почти винаги отказва, а малкото пъти, когато е идвал, почти не съм го виждала да пие нещо. Бях доста шашната, когато се появи тази вечер, а после. Колкото повече го наблюдавах, толкова по-ясно ми ставаше. Имаше същото изражение като пастрока ми, когато отново започваше да пие след дълго въздържание. Сякаш е живял в пустинята и внезапно се е натъкнал на автомат с минерална вода. И с напредването на вечерта. — Тя въздъхна. — Знаех какво ще стане. Извинявай. Трябваше да отида с него, но той изглеждаше толкова уверен.

Искреността и загрижеността в думите й едва не ме накараха да избухна в сълзи.

— Няма за какво да се извиняваш. Не е твоя работа да се грижиш за него. — Моя е.

— Да, зная. Просто… — Запъна се и аз разбрах защо Ейдриън говореше толкова хубави неща за нея.

Усмихнах й се с най-чаровната усмивка, на която бях способна, независимо колко ужасно се чувствах отвътре.

— Благодаря ти.

— Надявам се той да е добре — додаде момичето. — Доста изпи.

— Сигурна съм, че ще е добре — изрекох, опитвайки се да прикрия трепета в гласа си.

Първата заложна къща беше празна, а служителят ми каза, че през последния един час никой не е идвал. Надявах се предположенията ми за заложните къщи да се окажат правилни. В противен случай щях да се озова в задънена улица, защото Ейдриън не отговори на есемеса ми. Но когато пристигнах пред втората заложна къща, го видях. Стоеше на площадката, а пред него бе спусната метална решетка, зад която работеха нощно време. Напълно разбираемо, след като нощем тук идваха всякакви откачалки. А в момента Ейдриън приличаше на една от тях.

— Искам си го обратно! — крещеше той. — Трябва да го взема. Тя си го иска. Това е кралска реликва!

Неугледният тип зад решетката го изгледа невъзмутимо.

— Не се съмнявам, че е. Но ако нямаш пари, за да го откупиш, не мога да ти го дам.

Останах с впечатлението, че вече няколко пъти го бе казал на Ейдриън.

— Ейдриън — заговорих. — Той се извърна и аз се сепнах от безумния поглед в кървясалите му очи. Обикновено идеално сресаната му коса сега бе разрошена, а дрехите — омачкани.

Ако не го познавах, и аз щях да поискам помежду ни да има метална решетка.

— Какво правиш тук? — попита той.

— Търся те. — Стараех се да говоря спокойно, опитвайки се да овладея паниката, надигаща се в мен. — Хайде, ела. Да вървим. Ще те закарам у вас.

— Не можеш! Не и докато не го получим обратно. — Размаха обвинително пръст към собственика на заложната къща. — Той го открадна!

Мъжът въздъхна примирено.

— Момче, ти го заложи за пари в брой.

— Какво? — попитах аз настойчиво. — Какво си продал?

Ейдриън прокара ръка през косата си, разрошвайки я още повече.

— Не съм продал нищо. Никога не бих го продал. Просто само му го дадох временно. А сега си го искам обратно. — Бръкна в джоба си и извади десет долара. — Виж, просто ми го дай обратно и можеш да вземеш това. Това е всичко, което имам, но след две седмици ще ти дам останалото. Обещавам. Съвсем разумна сделка.

— Не става така — поклати глава собственикът.

— Какво си. Дал временно? — попитах аз.

— Рубинът. Един от рубините от копчетата за ръкавели на леля Татяна. Не биваше да го оставям тук. Не и в подобно място. Това е. Светотатство! Такава ценност няма място тук. Тя ми каза да го направя, но съм сигурен, че не го е мислила сериозно.

Побиха ме ледени тръпки.

— Кой ти каза да го направиш?

— Тя. Леля Татяна.

— Ейдриън, тя не може да ти каже нищо. Тя си. Отиде.

Той потупа по главата си.

— Не, тя е тук. Искам да кажа не точно в момента, но зная, че чака. И когато съм трезвен, тя ще се върне и здравата ще ме наругае за това. Трябва да си върна рубина! — Извъртя се изненадващо рязко и заудря по решетката.

Мъжът от другата страна отстъпи назад.

— Ще се обадя в полицията.

— Не, почакайте! — втурнах се аз напред. — Колко ви дължи?

— Двеста и петдесет.

— Бяха двеста! — извика Ейдриън.

— Плюс таксата и лихвите — уточни собственикът, с по-голямо търпение, отколкото аз бих проявила.

Бръкнах в чантата за портмонето.

— Какви кредитни карти приемате?

— Всички — отвърна мъжът.

Платих за рубина и мъжът отиде да го донесе.

— И дано да няма и драскотина! — извика Ейдриън след него. Когато собственикът донесе рубина, Ейдриън го вдигна и го изгледа внимателно, с присвити очи, сякаш бе опитен бижутер.

— Хайде — улових го аз за ръката. — Да вървим.

Той остана на място, стискайки камъка в юмрук. Сетне го доближи до устните си. Очите му се затвориха за миг, после той пое дълбоко дъх и ме последва към колата.

На път за вкъщи Ейдриън бъбреше неуморно, разказваше най-различни случки от нощните си похождения и не спираше да се оплаква как е бил подведен от собственика на заложната къща. Аз не казах нищо и почти не чух и дума от приказките му. Ръцете ми стискаха толкова силно волана, че кокалчетата ми побеляха, и не спирах да мисля за безумния поглед в очите му, докато удряше по решетката.

Ейдриън се умълча, докато търсех свободно място на паркинга пред дома му. Когато влязохме в апартамента, видях, че вече е започнал да осъзнава какво се бе случило. Не знаех дали да изпитвам облекчение или тревога за него.

— Сидни, почакай — спря ме той, когато разбра, че смятам да си тръгна. — Налага се да поговорим.

— Не — въздъхнах. — Не и тази вечер. Уморена съм и искам да си легна. А и не желая да разговарям с теб, когато си в това състояние. Утре ще имаме достатъчно време за това.

— Ще имаме ли? — попита той. — Или пак ще се наложи да си далеч от мен и да останеш със Зоуи?

— Не започвай отново — предупредих го. — Знаеш, че нямаме друг избор. Знаеше го, когато започна всичко това, затова не ме обвинявай, че се налага да бъдем предпазливи и да внимаваме.

— Не те обвинявам. Но защо трябва да продължаваме по този начин? Нека си съставим реален план за бягство. Да се махнем. Можем да отидем при Съхранителите или някъде другаде, където няма да се съобразяваме с тези тъпотии.

— Ейдриън — пророних уморено.

— Не ме ейдриъносвай — тросна се той и в очите му изненадващо проблесна гневен пламък. — Не проумявам как съумяваш да го постигнеш, но само като произнесеш името ми по този начин, ме караш да се чувствам петгодишен.

Едва не се изтървах да му заявя, че наистина се държи като такъв, но в последната минута успях да се спра.

— Добре. Не можем да отидем при Съхранителите, защото алхимиците постоянно ги посещават. А и ти няма да издържиш и час при онези условия. Освен това би ли могъл да изоставиш Джил?

Измъченото изражение на лицето му бе достатъчен отговор.

— Именно. Ние сме длъжни да стоим тук и да се справяме по най-добрия начин, докато. Не зная. Нещо се промени. И ти знаеш това. Винаги си го знаел.

— Зная — кимна той. Отново зарови ръка в безнадеждно разрошената си коса. — Зная. И го ненавиждам. И не е нужно да съм пиян, за да се чувствам по този начин. Колко дълго, Сидни? Накъде отива всичко? И кога ще се измъкнем? Когато двамата с Маркъс се опълчите открито срещу алхимиците?

— Не е толкова просто. За миг извърнах очи. — Ние искаме, освен това да се опълчим и срещу табутата, които налагат нашите раси.

— А какво ще стане с нас? — Той се облегна на задната стена на кухнята, втренчи се в тъмния прозорец и потъна в мислите си. — Какъв е нашият план за бягство?

Настъпи тишина. Нямах отговор и постъпих като страхливка, измествайки темата отново към него.

— Заради това ли постъпи така тази вечер? Заради нас? Или заради духа? Джил спомена, че си използвал твърде много от магията на духа.

— Не, Сидни. — Беше малко смущаващо, че той продължаваше да ме нарича с малко име. Така ми беше трудно да подклаждам гнева си. Върна се при мен и улови ръцете ми.

Очите му се взряха измъчено в мен. — Аз не просто използвах магията на духа. Беше като че ли… Като че ли аз бях духът. Изпълваше ме докрай. Трябваше да проникна в самата същност на онова момиче — Олив — за да разбера какво се бе случило с нея. Духът се бе пропил във всяка нейна клетка и се наложи да призова цялата сила на магията, за да го видя. А сетне трябваше да го задържа в нея. Знаеш ли какво е това? Имаш ли някаква представа? Единствено, когато спасих Джил, ми беше нужна повече сила.

— Оттук и тази реакция — отбелязах аз.

Ейдриън поклати глава.

— Аз опитах. Опитах да устоя и да се удържа. Но когато се залюлееш така. Ами, накрая махалото се връща обратно. Трудно е да се обясни.

— И аз съм имала тежки моменти.

— Но не такива — възрази той. — И не го казвам, за да се направя на интересен. Начинът, по който се чувствах. Все едно целият свят около мен се разпадаше. Всяко съмнение, всеки страх. Изяждаха ме отвътре. Натискаха ме, докато накрая мракът не ме погълна и вече не можех да определя кое е реално и кое не. И дори когато зная, че нещо не е реално. Като леля Татяна. Ами, пак е трудно.

Вледених се, когато си спомних думите му в заложната къща.

— Колко често я чуваш?

— Не е често. — Гласът му едва се долавяше. — Макар че и веднъж е твърде много. Толкова е странно. Зная, че тя не е тук. Зная, че си е отишла завинаги. Но си представям какво би ми казала и всичко е толкова истинско. Като че ли наистина я виждам. Още не съм, но някой ден… Някой ден, боя се, че ще я видя и тогава ще зная, че съм напълно изгубен.

Бях толкова слисана, че не знаех какво да кажа. Двамата бяхме водили много разговори за лудостта и духа, ала рядко съм мислила, че това е нещо повече от мрачно или потиснато настроение. Притеглих го към себе си и най-сетне намерих правилните думи.

— Ейдриън, нужна ти е помощ.

Смехът му прозвуча рязко и грубо.

— За каква помощ говориш? Става дума за моя живот. Шотовете с онзи немски ликьор ми помогнаха. Поне притъпиха болката.

— Това не е решение. Ти се нуждаеш от истинска помощ. Трябва да започнеш да пиеш антидепресанти като Лиса.

Той рязко се отдръпна от мен.

— Какво? И да унищожа и магията?

— Като възпреш духа, ще сложиш край на депресията и. На другите странични ефекти. Като необходимостта толкова да се натряскаш, че да отидеш да крещиш на някакъв собственик на заложна къща.

— Но тогава духът ще ме напусне.

— Да, тъкмо това е целта.

— Не мога. Не мога да се откъсна от него. — Лицето му се изкриви от болка.

— Можеш да направиш всичко, което поискаш — заявих твърдо. Като могъща вълна болката се надигна в мен и аз призовах цялата си воля, за да запазя хладнокръвно и спокойно изражение. Угриженият Хопър седеше наблизо и аз го взех, за да се разсея. Помилвах златистите му люспи. — Направи го, и ще спасиш себе си. Както и Джил. Знаеш, че мракът се просмуква в нея.

— Но аз я спасих! — възкликна Ейдриън. Част от онзи отчаян, безумен блясък се върна в очите му. — Тя беше мъртва и аз я спасих. С магията на духа. Спасих ръката на Роуина. Спасих кръвта на Олив. Знаеш ли колко усилия ми струваше? Не беше само в количеството — магията беше много сложна, Сидни. Не зная дали някой друг би го направил. Но аз успях. С помощта на духа. С духа наистина мога да постигна велики неща!

— Ти можеш да направиш много други велики неща, които не са свързани е духа.

— Така ли? Като това? — Той посочи последния си автопортрет, който дори аз трябваше да призная, че беше доста неудачен.

— Ти си повече от магията — не се предавах. — Аз не те обичам заради магията.

При тези думи той замълча за миг.

— Но как мога просто така да се откажа от възможността да помагам на другите? Питан съм те това и преди. Трябваше ли да оставя Джил да умре? Трябваше ли да позволя да се съсипе кариерата на Роуина? Да изгубя шанса да спася хората от ужасната участ да се превърнат в стригои?

Търпението ми изведнъж се изчерпа и аз оставих Хопър на мястото му.

— Има граница! В един момент се появява граница, която не можеш да пресечеш. Да, ти направи невероятни неща, но вече достигаш чертата, която не можеш да прекрачиш, без да платиш голяма цена. Готов ли си да я платиш? Защото аз не съм! Настъпил е моментът, когато трябва да отстъпиш назад и да поставиш на един кантар себе си и нуждите на останалите. Какво ще се случи, ако използваш толкова много от магията на духа, че това те тласне в бездната на безумието, откъдето няма връщане? Ако те затворят в лудница? Или ако умреш? Тогава какво? Какво ще си постигнал? Нищо. Не знаеш какво ти готви бъдещето. Не знаеш какво можеш да направиш, ако се освободиш от въздействието на духа.

Той пристъпи към мен и отново стисна ръцете ми.

— Но аз не съм способен на това. Мислиш ли, че когато следващия път се наложи да излекувам някого, ще мога просто да стоя и да наблюдавам безучастно отстрани? Да го оставя да страда? Това е изкушение, с което не мога да се преборя.

— Тогава се избави от него. Поговори с лекар. Вземи решение веднъж завинаги и сам ще се убедиш какви прекрасни неща можеш да направиш, когато отново се контролираш напълно.

Онези безбрежно зелени очи се втренчиха в мен. Сякаш измина цяла вечност. Накрая той преглътна и отново поклати глава.

— Не мога, Сидни. Не мога да се откажа от духа.

В този миг не издържах. Сълзите потекоха като тънки струйки и преди да се усетя, риданията ме разтърсваха цялата. Зарових лице в шепи и цялата болка, целият страх за него, натрупали се в душата ми, избухнаха. Почти никога не съм плакала. А най-малко пред други хора. И въпреки че напоследък смятах по-голяма част от уроците на баща ми за абсолютно безполезни, все още вярвах, че да рухнеш така и да покажеш чувствата си, е признак на слабост. Но бях безсилна да сторя нещо със себе си. Не можех да се спра.

Бях изплашена. Толкова, толкова изплашена за него. Боравех с лекота с логиката и разума, а това бе толкова трудно за мен — да се справя с нещо необосновано и нелогично. Наистина вярвах във всичко, което му казах. Страхувах се, че ще настъпи денят, когато няма да се задоволи само с бясно рисуване или пиянски изцепки. Какво щеше да стане, ако собственикът на заложната къща беше извикал полицията, преди да отида там? Ами ако леля му Татяна му каже да скочи от покрива на някоя сграда?

Усетих ръцете на Ейдриън да ме обгръщат и макар прегръдката му да бе силна, гласът му трепереше:

— Сидни. Ти… Ние… Разделяме се?

Отне ми почти цяла минута, за да му отговоря, без да се задавя. Погледнах го шокирано, неспособна да повярвам, че той може да си помисли, че ще го изоставя, защото страда.

— Какво? Не! Как ти хрумна това?

Действието на алкохола отслабваше и отчаянието и тъгата от преди малко бяха изцяло изместени от страх и объркване.

— Тогава защо плачеш?

— Заради теб! — изкрещях и го заблъсках с юмруци по гърдите. — Защото те обичам и не зная какво да правя. Мога да разреша почти всеки проблем, но не и този. Не зная как да се справя с това. И се страхувам! Страхувам се за теб! Знаеш ли какво ще означава за мен, ако нещо ти се случи? — Спрях да го удрям и притиснах ръце към гърдите си, като че ли се боях сърцето ми да не изхвръкне. — Това! Това ще се пръсне. На хиляди парченца. Ще се разпадне. Ще се разпадне, докато не се превърне на прах. — Отпуснах ръце. — Прах, който ще бъде отвят от вятъра, докато нищо не остане.

Помежду ни се възцари тишина, нарушавана единствено от риданията ми и накъсаните опити да си поема дъх. Беше толкова тихо, че чух как мобилният телефон в чантата ми избръмча. Зоуи, досетих се аз. На фона на случилото се с Ейдриън тя ми се струваше като същество от друго измерение. Реалността бавно започна да се завръща. Сестра ми беше част от този живот и сега навярно се страхуваше, че Джил може да ме е използвала за закуска.

Отдръпнах се и прочетох есемеса, който се оказа точно според очакванията ми. Написах й, че съм добре и съм на път за вкъщи. Когато вдигнах глава, Ейдриън ме наблюдаваше с такъв копнеж и отчаяние, че едва се сдържах да не се хвърля отново в прегръдките му. Но ако го сторех, знаех, че нямаше да имам сили да си тръгна, а беше време да вървя. Реалността настъпваше неумолимо към нас.

— По-късно ще поговорим — прошепнах, не че имах представа какво още мога да му кажа. Намерих портмонето си, извадих няколко банкноти и ги оставих върху облегалката на дивана. — За да изкараш, докато получиш издръжката.

— Сидни. — Ейдриън пристъпи към мен и протегна ръка.

— По-късно повторих. — Сега по-добре се наспи. И не забравяй, че те обичам. Без значение какво ще стане, аз те обичам.

Думите ми може би изглеждаха незначителни на фона на всичко, което го измъчваше, но засега трябваше да му стигнат за утеха.