Ришел Мийд
Огнено сърце (11)

Глава 10
Ейдриън

Държах се като пълен гадняр, но не ми пукаше.

Работата беше в това, че изглежда, и на останалите не им пукаше. Може би вече бяха разбрали какво е заложено на карта. Или може би бяха доловили настойчивостта и притеснението ми. Във всеки случай времето изтичаше пред очите ми и проклет да съм, ако позволя на някого да оплеска всичко това.

— Доведете тук лекар — заповядах. — Или медицинска сестра. По дяволите, който и да е, стига да може безопасно да взема кръв. — Не беше необходимо да споменавам, че лекарят трябваше да е морой. Това се подразбираше, но невинаги беше лесноосъществимо. Понякога мороите живееха в уединени колонии. Други се опитваха да се скрият от стригоите, смесвайки се с обикновени хора в гъсто населени райони. Единственият изход бе да се намери някой от втората категория с медицинско образование — и да е някъде сравнително близо.

Дмитрий незабавно излезе от стаята, като още пътьом започна да набира по мобилния си телефон нечий номер. Този път оцених по достойнство експедитивността му.

Нина и Олив се спогледаха стреснато.

— Какво става? — попита Нина настойчиво. — Защо ще й вземате кръв?

— Дано да имате основателна причина — обади се рязко Олив, живнала изведнъж. — Иначе веднага ще се махна от тук. — Тя потръпна. — През последните три месеца се нагледах на толкова кръв, че ще ми стигне за цял живот.

Усмихнах се и част от напрежението ми се уталожи. В двете сестри имаше борбеност и плам, което ми харесваше, а освен това ме развесели увереността на Олив, че може просто така да си тръгне от тук. Като изключим факта, че възстановяването на стригой поглъщаше огромно количество физическа сила, тя никога нямаше да успее да се промъкне безпрепятствено дори само покрай един от охраняващите дампири.

— Твоята кръв би могла да спаси живота на мнозина — заявих, но размислих над думите си. Ако някой стригой разбереше, че не може да превърне жертвата си в себеподобно чудовище, можеше просто да я убие. — Или ами, душите. Никой стригой не може отново да те превърне.

Това донякъде укроти Олив.

— Наистина. Истината ли казваш? Защото. Заявявам го съвсем честно, предпочитам да умра, отколкото отново да премина през онзи ад. — Стисна клепачи, но не успя да възпре сълзите си. — Беше ужасно.

— Зная — уверих я, докато наблюдавах как Нина седна до нея и я прегърна. Разбира се, не знаех. Нямах представа какъв ад е преживяла. — Но сега си имунизирана. А ние се опитваме да разберем дали ще можем да се възползваме от това, което Нина е направила за теб, за да помогнем на другите.

Нина повдигна глава от гърдите на сестра си.

— Мога ли да ти помогна сега с нещо?

— Мисля, че засега твоето участие приключи, въпреки че помощта на друг владеещ духа никога не е излишна. Когато отново бъдеш в състояние да черпиш от магията му — побързах да добавя.

Необикновените й сиви очи се втренчиха в моите.

— Почерпих достатъчно, за да разбера колко много от нея използва преди малко. Аз не бих могла да го сторя.

Не обърнах внимание на забележката й, нито на любопитния поглед на Роуз.

— Това не е вярно. Спасението на сестра ти навярно е изисквало също толкова силна магия.

След няколко минути Дмитрий се върна.

— Една медицинска сестра вече пътува насам. Но ще дойде след около час. — За пръв път откакто се познавахме, той ме погледна по-различно. — Това време достатъчно ли е?

— Трябва да бъде — отвърнах, като отново се настроих на вълните на духа, който се излъчваше от Олив. Бяхме изгубили част от духа, но бях сигурен, че е останало поне още малко.

Междувременно се налагаше да планирам следващите ни действия. Соня винаги се беше надявала, че като изучаваме магията в кръвта, ще успеем да повторим магическото заклинание. Не знаех дали това е възможно. Като гледах сега сиянието на духа около Олив, не можех да различа нищо определено, което да ми позволи да направя подобна магия. Може би не притежавах достатъчно умения. Зачудих се дали е нещо също толкова ясно и просто, както когато Нина е използвала магията на духа, за да върне Олив към живите. Ако това беше ключът към загадката, щяхме да се изправим пред няколко проблема. Единият от тях бе, че магията изискваше стригоят да бъде прободен със сребърен кол в сърцето. Другият бе, че дори това да се направи само веднъж, владеещият магията на духа се изтощаваше неимоверно много. Все още дори не можеше да се мисли за масово производство на някаква магическа ваксина.

Като споменах ваксини, се запитах дали беше толкова просто. Дали бихме могли да инжектираме кръвта й в някой друг? Или да изработим татуировка с нея? Биологичната страна на този въпрос не беше по моята част. Това изискваше някой като Сидни.

Мисълта ме изпълни с копнеж. Искаше ми се тя да е тук. Проверих мобилния си и видях есемеса й за поезията, който ме накара да се усмихна. Опитах се да измисля нещо остроумно в отговор, но в крайна сметка написах голата истина: „Имам нужда от теб. Във всеки смисъл на тази дума.“

Беше самата истина. Подобни кризи бяха нейна специалност, а не моя. Пъхнах телефона в джоба си и се опитах да потисна болката от отсъствието й. Ако Сидни беше тук, щеше да действа делово и ефективно. И аз трябваше да се постарая. „Вярвам в теб.“

— Нужно ми е някакво сребро — казах, без да насочвам конкретно думите си към някого. — Би било идеално, ако разполагахме с нещо като гилза, изработена така, че в нея да се закрепи шишенце с кръв, но след като предполагам, че никой от вас не е металоработник, ще се задоволя с каквото има подръка.

За съжаление в къщата нямаше никакво сребро. Дори момичетата не носеха бижута.

— Намери магазин, в който продават бижута — заповяда Роуз, като генерал на бойното поле, на един от пазителите. — И донеси някакво сребро.

— Големи мъжки пръстени, ако можеш да намериш такива — додадох аз. — Пет или шест вероятно ще стигнат за шишенцето.

— Само едно шишенце? — попита Олив. Предишната й ожесточеност се бе завърнала. — Можете да вземете колкото кръв е нужно от мен. Ще направя всичко, за да спра това.

— По-кротко, шампионе — усмихнах й се аз. — Няма да ти точим кръвта, когато все още се възстановяваш след тази огромна промяна в живота ти. Освен това аз дори не съм сигурен дали кръвта ти ще задържи магията, когато я вземем от теб. — Видях неразбиращите изражения на околните и осъзнах, че не им бях споделил идеята си. — Тялото й прелива от духа. Не зная дали това създава имунитет, но е единственото, за което в момента можем да се заловим. Ала духът изтича много бързо, затова трябва да побързаме.

Момчето за всичко на Роуз се втурна навън. Нямаше какво друго да се направи, освен да се чака. Роуз се облегна на Дмитрий и въздъхна. Съвсем изненадващо Нийл започна да възхвалява Олив за нейната решителност и смелост. Аз бях твърде неспокоен, за да се мотая наоколо, затова излязох на верандата. За пръв път от много време ми се прииска да запаля цигара. От една страна това беше навик, когато съм изнервен, а от друга притъпяваше поглъщащата природа на духа. Вместо това закрачих напред-назад, като непрекъснато проверявах дали има есемес от Сидни.

— Обаждане ли очакваш? — Нина се появи на вратата, отново увита в одеяло.

Прибрах телефона.

— Просто се надявах да се чуя с някого.

— Приятелка?

— Приятел, който е момиче — отвърнах самодоволно. — Имам няколко такива „приятели“.

Тя се облегна на стената на верандата, светлините от къщата я осветяваха в нощния мрак.

— И аз така чух. Отначало не разбрах кой си.

— А трябваше ли?

Тя сви рамене.

— Ти и семейството ти сте доста известни.

Не настоях за подробности. Тя можеше да има предвид моята леля Татяна — или майка ми, която в момента се намираше в затвор. Никой не ми казваше къде точно, а когато се опитах да я навестя в съня й, тя с такава ожесточеност ми заповяда да се махна, че аз се подчиних, колкото и да бе нетипично за мен. Не бях сигурен дали тя се изплаши от съня, създаден от магията на духа, или просто се срамуваше да я видя в онова състояние. Оставаше ми надеждата, че ще ме посрещне по-топло, ако отида лично да я посетя, но в близко време това беше малко вероятно. С всички други усложнения в живота ми бях заровил мисълта за майка си в едно отдалечено кътче на съзнанието си и се задоволявах да й пиша писма, които никога не изпращах. Дори Сидни не знаеше за това.

— Е — подех, влизайки в кожата на арогантен непукист, за какъвто всички ме мислеха. — Не съм изненадан от това. Моят чар и неотразима външност се легендарни — особено сред жените.

— Не се и съмнявам — усмихна се Нина тъжно. — Но ти не си това, което очаквах. Благодаря ти, задето помогна на Олив.

— Благодари на себе си за това. Аз нищо не съм направил.

— Ти й помагаш психически да преодолее тази огромна промяна. Имам предвид, че не сме имали възможност да говорим много, но го усещам. Познавам я и много добре разбирам каква травма е преживяла.

Поклатих глава.

— Аз не я познавам, но дори и аз мога да видя колко е травмирана. А освен това познавам и други хора, които са го преживели.

Нина за дълго остана мълчалива.

— А те успяха ли да го преодолеят? — попита тихо накрая.

Припомних си изтерзания поглед, който все още съзирах понякога в очите на Дмитрий и Соня.

— Не. Но се научиха да продължават напред. Олив също ще го постигне.

— Знаеш ли как се случи? — Хладният вятър разроши къдравата й коса и Нина се уви по-плътно с одеялото. — Тя е защитавала нашия баща. Виждаш ли, той никога не е бил против да отраснем заедно. Двамата с майка ми са се разделили, а след това той се е оженил за майката на Олив. Очевидно тя е дампир. Или е била. Почина преди няколко години.

— Смел мъж — отбелязах аз. Мъжете морои обикновено държаха в тайна любовниците си дампири.

— Забележителен мъж. Но не е от кралски род. Докато Олив беше в училището, разбра, че тя никога няма да го защитава, ако стане пазител. Казаха й, че когато се дипломира, ще трябва да отиде там, където я изпратят — най-вероятно да пази член от някоя кралска фамилия. — Нина се засмя при спомена. — Тя не се примири с това.

Замислих се за изражението на Олив — решително и борбено дори и в сегашното й омаломощено състояние.

— И аз го забелязах.

— И така тя напусна училището и стана неофициален пазител на татко. Той не беше доволен, че напусна училището. Но уважи решението й и й позволи да остане при него, при условие че ще завърши гимназията като частен ученик. Всичко беше страхотно, докато… — Гласът й пресекна.

— Стригои? — досетих се аз.

— Нападнали са татко по време на едно делово пътуване. Тя се хвърлила пред него, за да може да избяга. И той се спасил, но тя — не. Дълго време мислех, че е мъртва, а когато открих, че не е, изчетох всичко, което успях да открия за Дмитрий Беликов и Соня Карп. Моят приятел Джеймс ми помогна. И ето ни сега тук.

— Било е много смело — казах аз. А също и невероятно опасно, ала кой съм аз, че да я съдя? Знаех единствено, без капка съмнение, че бих сторил нещо не по-малко рисковано, за да спася някого, когото обичам. По дяволите, та аз върнах Джил от мъртвите.

Не след дълго се върна пазителят, изпратен да търси сребро, малко преди да дойде медицинската сестра. Никой не си бе дал труда да й каже точно какво става, най-вече защото всички бяхме твърде нервни и неспокойни. Когато влезе в спалнята на Олив, жената се огледа притеснено, сетне се зае мълчаливо за работа. Въпреки цялата суетня, всичко се оказа доста просто. За по-малко от минута сестрата взе кръв и всичко приключи. Тя запуши шишенцето и ми го подаде нерешително. Поех го и се вгледах съсредоточено в него. Духът все още преливаше в кръвта, но постепенно изчезваше.

Изругах и взех бързо сребърните пръстени. Пазителят бе свършил добра работа. Пръстените бяха широки и плоски и достатъчно големи, за да обхванат шишенцето. Но аз никога досега не бях омагьосвал сребро и имах само бегла представа за процедурата, при това изцяло основана на обясненията на Лиса. Усещането, че погледите на всички са вперени в мен, още повече усложняваше нещата. За разлика от кожата ми, металът беше хладен и в мен се надигна прилив на духа, когато се опитах да го насоча към пръстена. Идеята ми беше да създам някакво внушение, което да улови като в капан духа в кръвта. Трябваше да се направи два вида проникваща магия, а аз дори не бях сигурен, че това е възможно. Погледнах към сестрата.

— Случайно да владееш магията с елемента земя?

— Не — поклати глава тя. — Моят елемент е въздухът.

Точно обратното на това, което ми трябваше. Тези, които владееха магията на духа, превъзхождаха останалите морои във внушенията, но тези, които са специализирали магията с елемента земя, имаха афинитет към металите и другите вещества, намиращи се в земята. Среброто лесно приемаше магия, но щеше да бъде по-добре, ако процедурата се извършваше от морой, владеещ магията с елемента земя. Но вече бе твърде късно.

— Ето. — Нина приближи до мен и сложи ръка върху пръстена в дланта ми. Почувствах как магията се надига — само тънка струйка в сравнение с прилива в мен — но ми помогна да насоча заклинанието си към пръстена. Хватката ми леко се отпусна и аз се втренчих изненадано в нея.

— Ти и преди си правила магии.

— Не много.

След като видях как тя го прави, успях да запечатам духа в среброто. Направих го още четири пъти с останалите пръстени и въпреки че не спирах да си повтарям колко силно вярва Сидни в мен, в същото време не можех да забравя загрижеността в очите й, предупрежденията й колко зле влияе използването на духа върху разума ми. А днес не само използвах магията на духа. Аз просто се потапях в самия дух. След „надникването“ в кръвта на Олив и магията, която правех в момента, имах чувството, че целият съм изтъкан от духа, че той се е слял със същността ми. Беше обсебващо и зашеметяващо, но нима имах друг избор? Всички разчитаха на мен и когато свърших, едва се държах на крака. Стиснах облегалката на стола, за да запазя равновесие, и подадох пръстените на Дмитрий.

— Сложи ги около шишенцето.

Пръстените бяха малко по-широки, затова той постави шишенцето в малка кутийка с памучна подплата, за да не се хлъзгат пръстените. В стаята надвисна пълна тишина. Дмитрий ми върна кутийката. Използвах последните остатъци от силата си, за да проверя духа в кръвта.

Магията още беше там и аз бях напълно сигурен, че не се процежда през своеобразната защита на сребърните пръстени. Погледнах Нина за потвърждение, но тя само поклати глава.

— Не мога да видя това, което ти виждаш.

— Това е най-доброто, което можем да направим. — Подадох кутийката на Дмитрий. — Отнеси я в кралския двор и я дай на Соня колкото може по-скоро. Сега тя е единствената, която може да разреши тази задача. Смятам, че съм стабилизирал магията, но не съм сигурен за колко дълго. — Докато другите забързано уреждаха пътуването си, аз усетих как стаята се завъртя около мен. Трябваше на всяка цена да се махна оттук, но не можех да покажа слабост пред хората, които възлагаха на мен толкова много надежди. Накрая потърсих помощ от този, който навярно най-малко щеше да ме съди и докоснах ръката на Нина. — Може ли да поговорим насаме за, хм, духа?

— Разбира се. — Тя прошепна на Олив няколко успокоителни думи и остави Нийл да й прави компания. Нина излезе с мен от стаята и ме погледна загрижено. — За какво искаш да говорим?

— За нищо — процедих през стиснатите си зъби. — Просто те моля да намериш място, където да полегна, защото проклет да бъда, ако припадна пред Роуз и Беликов.

Очите й се разшириха, но тя, без да губи време, ме отведе в стаята си. При други обстоятелства вероятно щях да заявя благородно, че не бих могъл да отнема леглото й. Но изтощението победи кавалерството. Рухнах върху тесния креват и за пръв път в живота си заспах без проблеми.

Събудих се от слънчевите лъчи, струящи през прозореца. Седнах в леглото и се огледах неуверено, чудейки се къде се намирам. После си спомних. Силите ми донякъде се бяха завърнали, но все още се чувствах уморен. Наблизо седеше Роуз с една жена, с белези от ухапвания по шията и унесения поглед на захранваща.

— Закуска — обяви Роуз.

Не си губих времето с любезности и тутакси впих зъби в шията на жената. Приливът на сила, който ме изпълни, ме порази. Напоследък бях толкова преситен с кръвта на Дороти, че бях започнал да я пия, както пиех чаша мляко. Но сега изтощен и изцеден докрай, в пълна степен осъзнах колко силно организмът ми се нуждае от нечия кръв. За нас, мороите, тя бе необходима като въздухът и водата за човешките същества и докато пиех жадно, бях сигурен, че никога не съм вкусват нещо по-сладко и благодатно. Когато свърших, захранващата се отпусна блажено на стола, потопена в света на ендорфините.

— Радвам се, че и за теб беше хубаво — казах й и се облегнах на възглавниците. Въздъхнах доволно, докато кръвта зареждаше тялото ми с енергия. — И така, какво ново, малък дампир?

Тъмните очи на Роуз ме изгледаха развеселено.

— Ти спа десет часа. Дмитрий замина с Нина, Олив и останалите пазители. Соня вече пътува към кралския двор, така че се надявам да се срещнат в най-скоро време. Тук сме само ти, аз и Нийл.

— Наистина ли смяташ, че Нина и Олив са в състояние да пътуват? — запитах.

— Тази сутрин бяха много по-добре. Не искахме да губим време и ги изпратихме в двора за всеки случай, ако Соня все още има възможност да види нещо.

Преметнах крака през ръба на леглото и станах, радостен, че светът отново е стабилен.

— И аз не искам да си губя времето. Трябва да се върна в Палм Спрингс. — Обратно при Сидни. — Благодаря, че се погрижи за всичко.

Роуз кимна и също се изправи.

— А аз ти благодаря за всичко, което направи. Не разбирам много от това, но Нина е наясно и остана силно впечатлена.

— Нищо особено не е станало — заявих с надеждата, че ще ми повярва. Напълно осъзнавах, че бях изразходвал от магията на духа много повече от обикновено. Знаех и че ще се наложи да си платя за това.

Устните на Роуз се извиха в лукава усмивка.

— Струва ми се, че Нина те харесва. Може да я потърсиш при следващото си посещение в кралския двор. Ще ти се отрази добре да се кротнеш и да имаш стабилна връзка. — Това беше опасен коментар, като се имаше предвид общото ни минало, но то вече не ме безпокоеше.

— Я чакай, да не би да искаш да разочаровам всички жени по света? Мислиш ли, че мога да бъда толкова жесток?

Тя ме улови за ръката, преди да успея да изляза от стаята и да отида в дневната при Нийл.

— Ейдриън, говоря сериозно. Искам да кажа, че наистина ти благодаря за това, което направи. Извинявай за това, което снощи ти наговорих. Ти си се променил и това ти се отразява добре.

— Повечето неща ми се отразяват така — промърморих.

От сериозността й не остана и следа.

— Както винаги остроумен и забавен. Предполагам, че това никога няма да се промени.

И тогава, за мое изумление, Роуз ме прегърна. Отново останах потресен колко имунизиран бях срещу нея. Не че не изпитах нищо, ала това не беше болката или копнежът по бивше гадже. Прегръдката беше просто един приятелски жест.

Всички отидохме заедно на летището; Роуз излетя за Пенсилвания, а двамата с Нийл се отправихме обратно към Палм Спрингс. На изхода проверих телефона си и видях няколко есемеса от Сидни, която беше развълнувана от успеха си в нейната магия. Обля ме топлина, докато си представях лицето и блясъка в очите й, както винаги, когато направеше някакво интелектуално откритие.

Написах: „Никога не съм се съмнявал. Ще повярваш ли, че и аз постигнах успех в магията?“

Отговорът й бе незабавен: „Разбира се, че вярвам. Кога се връщаш?“

„Рано вечерта. Ще дойдеш ли?“

„Ще се опитам. Трябва да го отпразнуваме.“

„Да приготвя ли шампанско и кейк?“

„По-добре приготви леглото.“

„Сложи си черен сутиен.“

„Не смятам да нося сутиен.“

— Бог да ми е на помощ — промърморих, с което си спечелих недоумяващ поглед от Нийл.

Искрено се съмнявах, че ще прекрачим границата и ще се любим при една потайна среща като тази, но само при мисълта за нейното докосване всичко останало мина на втори план. Усетих как пулсът ми се учестява, докато си представях онзи поглед, който понякога зървах в очите й — животински и първичен, заинтересован не от книгите, а от мен, обикновено последван от настойчивите й устни, които се впиваха в моите, и ръцете й, сключващи се зад гърба ми. Всички си мислеха, че единствената страст на Сидни са научните проучвания. Това си оставаше за тяхна сметка.

Копнежите по Сидни ме изпълваха с въодушевление по време на полета към дома и дори и разговорът с Нийл ми се стори поносим. Този път той бе необичайно приказлив, изгарящ от желание да говори за „ваксината срещу стригоите“. Освен това не спираше да повтаря колко смели били сестрите Синклер — особено Олив. Винаги мога от километри да надуша кога някой се е влюбил до уши. Измерих го с най-сериозния си поглед.

— Никога не съм виждал толкова смело момиче. Дори не мога да опиша смелостта й. Вероятно само ти можеш да оцениш такава невероятна храброст. И тя го разбира. Вижда се от начина, по който говори с теб.

— Така ли мислиш? — затаи дъх Нийл.

— Абсолютно. Беше изписано в очите й. Трябва да поддържаш връзка с нея. Когато се приберем, ще намеря телефонния й номер. Сигурно ще й е от помощ да има някого, с когото да разговаря.

Това, ако не друго, го държа замаян и щастлив през цялото време. Щях да си имам неприятности с Джил заради коварния ми ход, но все още бях твърдо убеден, че накрая ще ми благодари, когато избяга с някой моройски принц. Или с Еди. И в двата случая нямах нищо против.

Когато кацнахме в Палм Спрингс, таях малка надежда, че Сидни ще ни чака, за да ни прибере с колата от летището, но вместо това получихме съобщение да вземем таксита до домовете си. Освен това ме очакваше и един есемес от Джил: „Зная какво правиш с Нийл. Голям си гадняр. Ако продължаваш в същия дух, как бих могла някога да имам нормална и стабилна връзка?“

„Като бъдеш с някой друг“, написах й в отговор.

След като хвърлих сака на задната седалка и се настаних в колата си, потеглих към най-близкия гастроном. Имах чувството, че стъпвам по облаците, въодушевен от постигнатото в Далас и развълнуван от предстоящата среща със Сидни. Нямаше значение дали тя ще е със сутиен, или не. Просто исках да бъда близо до нея. Чувствах се някак си изпразнен и опустошен отвътре. Дори с Джил или с безбройните други приятели, с никого не се чувствах така спокойно и добре, както със Сидни. Тя беше единствената, която наистина ме разбираше.

Връхлетя ме вдъхновение и аз реших тази вечер да направя нещо специално за нея. Защо да чакам рождения й ден? Както тя самата каза, случаят бе особен. И двамата празнувахме триумфите си. Незнайно как бях обсебен от идеята да й приготвя крем брюле, въпреки че никога досега не го бях правил. Всъщност никога досега не съм правил какъвто и да било десерт, като се изключи отварянето на кутия със сладолед. Но крем брюле звучеше много шикозно, аз бях влюбен и чувствах, че няма невъзможни неща за мен, след като постигнах с магията на духа това, което малцина други биха могли. Толкова ли ще е трудно да се направи един десерт?

Преди дори да си отговоря на този въпрос, търсенето в интернет по телефона ми показа, че имам нужда от доста по-голямо оборудване, отколкото моята полупразна кухня можеше да предложи. Когато се наредих на опашката пред касата, с кошница пълна с мини кухненска горелка, огнеупорна формичка, сметана, уред за разделяне на жълтъка и белтъка, тенджерка за готвене на пара и органични ванилови пръчици, се оказа, че съм навъртял изненадващо висока сметка — повече отколкото имаше в банковата сметка. Или колкото позволяваше лимитът на кредитната ми карта.

— Съжалявам — каза касиерката и ми върна картата. — Отхвърлена е.

Неприятно чувство се прокрадна в стомаха ми.

— Бихте ли опитали отново?

Тя сви рамене и още веднъж я прекара през апарата, но резултатът беше същият.

— Отхвърлена е — повтори касиерката.

Едва не я помолих да пробва още веднъж, но знаех, че това нищо няма да промени. Чувствайки се като пълен идиот, зарязах продуктите и излязох от магазина. Не знаех какво да правя. В гърдите ми започна да се надига паника. Не спирах да си повтарям, че и банковата сметка, както и кредитната карта не са съвсем на нула. Просто в тях няма достатъчно пари, за да се купи нужното оборудване за приготвяне на крем брюле. Но колко точно беше останало? Това беше нещо, което трябваше да разбера. Налагаше се да оцелея само две седмици, до получаването на следващата издръжка. Докато карах със свито сърце към къщи, се опитах да пресметна от кои разходи не мога да се лиша. Газ. Хранителни продукти — освен ако не се оставя само на захранването на Дороти. Платих ли тока? Не можех да си спомня, но знаех, че съм платил за кабелната телевизия, макар че каква ли полза от това, ако ми прекъснат тока.

„Успокой се, Ейдриън казах си. Все още имаш пари. Освен това няма да ти прекъснат тока, ако закъснееш малко с плащането.“

Но като се прибрах у дома и проверих сметките си, установих, че макар да не бях съвсем на нула, бях много близо до това. Какво да правя? Едва-едва щях да скърпя с ежедневните разноски, да не говорим за наближаващия рожден ден на Сидни. Отпуснах се на пода, близо до кутиите с грамофонни плочи и ги изгледах кръвнишки.

— Глупак, глупак — промърморих. — Толкова съм глупав.

Крилете на еуфорията, на които се носех след огромния успех в Тексас, се прекършиха и аз се стоварих на земята. Обгърна ме отчаяние, черните му пипала плъзнаха бавно под кожата ми. След това, което направих вчера, можеха да се очакват спадове и подеми заради магията на духа. По-рано днес бях в подем. А сега идваше спадът, причинявайки подобни раздразнения, които изглеждаха по-страшни, отколкото бяха всъщност. И тогава, сякаш по поръчка, чух нейния глас.

„Защо си толкова тъжен? Ти не си глупав. Ти си моето блестящо, красиво момче. Ти ще намериш изход от това.“

Чувах гласа на леля Татяна толкова ясно, сякаш стоеше до мен. Зарових лице в шепи.

— Върви си, лельо Татяна. Не искам да добавям и халюцинациите към растящия ми списък от проблеми.

„Откога аз съм проблем?“

— Откакто умря и аз започнах да си въобразявам, че мога да те чувам.

„Искаш да кажеш, че не можеш ли, скъпи?“

— Да. Всъщност имам предвид — не. Това е измама. Всичко със само в главата ми. — Това беше още една тайна, която зорко криех от Сидни — как напоследък, в най-мрачните си моменти, си представях разговори с мъртвата си леля. Това беше едно от най-ужасяващите неща, които някога ми се бяха случвали, защото можеш да наречеш на шега някои неща налудничави, по разговорите с призраци несъмнено бяха истинска лудост. — Не искам да разговарям с теб.

„Защо? Нима не бях винаги до теб? Не съм ли се грижела винаги за теб?“

— Да — процедих през стиснати зъби. — Но сега си мъртва, а аз трябва да помогна на моята.

Внезапно вдигнах глава. Осени ме едно хрумване. Скочих на крака и се втурнах към скрина. Копчетата за ръкавели, които ми бе подарила леля Татяна, заискриха срещу мен. Силни ми бе казала, че ако ги продам, мога да получа цяло състояние — но не се налагаше да ги продавам. Не и в действителност. По-скоро можех да ги отнеса в някоя заложна къща и да получа пари срещу тях. А после щях да ги откупя обратно. Да, след две седмици ще отида да върна заема. Развълнуван от идеята, аз ги взех и понечих да се обърна. Но изведнъж се спрях. Един вътрешен глас ми нашепна да обмисля по-добре действията си. След миг на размисъл оставих едното от двете копчета и потърсих пинцети сред купчината разхвърлени наблизо вещи. С няколко ловки манипулации измъкнах един от рубините от гнездото му и го вдигнах към светлината. Нямаше смисъл да рискувам останалите. Този щеше да ми стигне. Дори щеше да ми осигури достатъчно пари, с които да изкарам през следващите две седмици. В главата ми отекна тихият смях на леля Татяна.

„Виждаш ли? Винаги се грижа за теб.“

— Ти не си истинска — заявих и закрачих към предната врата. — Ти си просто част от духа, който ме обърква и подлудява. Всичко това е психическа реакция след всичко, което направих с Олив.

„Ако не съм истинска, как тогава ми отговаряш на глас?“

Знаех, че ще стане така, че не бих могъл да се измъкна невредим след огромното количество магия, която бях използвал. Просто не очаквах да се мятам между тези подеми и спадове, нито да се впусна в този дълъг разговор с мъртвата си леля. Трябваше начаса да престана с това. Не исках леля Татяна да ми говори, докато преговарям с продавача от заложната къща. И със сигурност не я исках наоколо, когато Сидни е тук. Погледнах часовника и видях, че разполагам с малко време, преди тя да се появи, през което трябваше да оправя финансите си и да пропъдя леля Татяна.

Не бях изпил дневната си дажба алкохол и реших, че няма да е зле да пийна по-рано, за да се овладея. Споразумението включваше само „питие“, но без да се определя колко да е силно. И така, открих една стара бутилка „Бакарди 151“ — най-силната напитка, с която разполагах — не смятах, че мамя и се отклонявам от дадената дума, въпреки че по сила се равняваше на две питиета. Изпих една чаша на екс и излязох. И отново ме осени мъдра мисъл. Питието все още не ми бе подействало, но съвсем благоразумно предпочетох да повървя пеша, отколкото да шофирам. До заложната къща имаше по-малко от петнайсет минути и когато я наближих — бях минавал най-малко десетина пъти покрай нея — вече се чувствах щастливо приповдигнат от рома. Но собственикът на заложната къща много скоро попари въодушевлението ми.

— Двеста — отсече той.

— Глупости! — възмутих се и си взех рубина. — Това струна най-малко два пъти повече. — Хрумна ми, че ако не бях пил онази чаша ром, щях да разполагам с достатъчно сила на духа, за да му внуша да ми предложи двойно по-висока цена. Ала мигом изпитах вина. Дори аз имах някакъв морал. Имаше причина мороите да забраняват използването на внушението.

Типът сви рамене.

— Тогава пусни обява или го продай в интернет. Искаш ли бързо да получиш пари на ръка? В такъв случай това е единственият начин.

Едва не си тръгнах, но отчаянието ме застави да остана. Щеше да ми е по-лесно да го откупя за двеста долара, а и всъщност не се нуждаех от много повече, за да изкарам през следващите две седмици, нали?

— Нали няма да го продадеш? — попитах.

— Няма, ако си плащаш лихвата или изплатиш заема наведнъж. — Погледът в очите му ми подсказа, че повечето хора никога не се връщат, за да платят залога. В някои от по-мрачните си моменти щях да се отдам на самосъжаление и вайкане колко е труден животът ми. Но сега не можех да не се замисля колко ли е потискащо да гледаш как отчаяните отрепки на обществото идват да продават най-ценните си притежания.

— Ще го откупя — уверих го. — Ще се върна след две седмици, така че се грижи добре за него.

— Щом казваш — сви рамене мъжът.

Дадох му рубина и попълних някакви документи. Той ми връчи парите. В следващия миг бях навън и сякаш внезапно някой бе смъкнал цялата тежест от раменете ми. Бях се справил с проблема. Отново контролирах живота си. Мисълта за рубина на леля Татяна в мръсните ръце на онзи мъж ме накара да се спра за миг и аз почти очаквах да чуя протестите й. Но ромът не й позволяваше да заговори и аз отново си казах, че нищо лошо не съм направил.

Не се опитах да повторя авантюрата с крем брюле. Но на път за вкъщи купих няколко кроасана с шоколад, за да почерпя Сидни, когато дойде. Можехме да ги хапнем на светлината на свещите, докато си споделяме случилото се през изминалия ден. Струваха ми само седем долара, така че никой не можеше да ме упрекне във финансова безотговорност.

Мобилният ми телефон иззвъня тъкмо когато приближавах вратата на апартамента и за моя изненада на дисплея се изписа името на Роуина.

— Хей, прекрасни принце! Цялата тайфа отиваме довечера в „Кибритената кутийка“. Там пускат от осемнайсет и нагоре, така че можеш да доведеш измислената си приятелка.

— Тази вечер съм я поканил в апартамента си, за да се заемем с някои съвсем реални неща — отвърнах аз. — Не съм я виждал почти от два дни.

— Аууу! Истинско чудо е, че още не си се разпаднал на парчета. Знаеш къде сме, в случай че промениш решението си.

Енергията пулсираше в мен и аз трескаво се заех да рисувам. Ала не след дълго изгубих интерес и реших да посветя остатъка от деня в основно почистване на апартамента. Изпитвах изгарящата нужда да се докажа не само пред Сидни, но и пред самия себе си. Не исках да живея с усещането, че се нося безцелно по живота. Исках да бъда отговорен и да контролирам съдбата си. Исках да бъда достоен партньор на моята любима и се хвърлих с такава жар в почистването, каквато. Ами, не помнех кога ме бе обзела за последен път, имайки предвид колко мразех да чистя. Но тази вечер бях като пощурял. Неудържим, дори стигнах до там, че изтърках ръбовете по мивката и плота с четка за зъби. Бях въодушевен и развълнуван, от предишното мрачно настроение нямаше и помен. Поне докато не се заех с чистенето на скрина и не видях копчетата за ръкавели с липсващия рубин. Изпуснах парцала за прах и се вторачих в зеещата дупка в платинените копчета.

Внезапно ми се стори, че сякаш подобна дупка се е отворила и в душата ми.

— Не — казах на Хопър, който седеше на леглото, несъмнено озадачен от трескавата ми дейност. — Не е загубен завинаги. Ще си го върна.

Можех да се закълна, че отново чух гласа на леля Татяна, затова се втурнах към шкафа с напитките с намерението да пресуша още едно питие на екс. Това определено нарушаваше споразумението, но обстоятелствата бяха необичайни. Имах нужда от известна свобода на действие, за да се преборя с последиците от използването на магията на духа. Нали така?

Не. Това беше само извинение, а аз държах на обещанието си към Сидни. Нямате да изгубя контрол. Не можех да го позволя. Всичко беше наред. Бях й казал, че ще бъда силен, че няма отново да се издъня. Всъщност, за да докажа на себе си, се улових за една импулсивна и съмнително благородна идея — започнах да изливам в умивалника цялата си колекция от спиртни напитки. Част от мен изтръпна при тази загуба, но останалата част от мен се гордееше. Сега в апартамента не ме дебнеше никакво изкушение.

Сидни ми позвъни, когато бях почти приключил.

— Избра много подходящ момент, Сидни. Тъкмо изхвърлям някои ненужни неща.

— Не мога да дойда — въздъхна тя. — Зоуи си е набила в главата, че иска да ми помогне с базата данни на алхимиците, а на всичкото отгоре чула как госпожа Теруилиджър си уредила среща — с Улф, ако щеш вярвай — и не мога да я използвам като оправдание. Извинявай.

Добре, че в този момент не можеше да види лицето ми.

— Не е нужно да се извиняваш. Длъжна си да правиш това, което трябва. И хей, това просто ми осигурява допълнително време, за да измисля нови начини за празнуване.

В смеха й прозвуча нотка на облекчение.

— И колко начина вече успя да измислиш?

— Кой може да преброи звездите в небето? Или песъчинките на плажа? Това е безполезно.

— Ох, Ейдриън. — Кръвта ми кипна от топлината в гласа й, сърцето ми се разтуптя — и болката от отсъствието й стана почти непоносима. — Утре ще дойда. Обещавам.

— Бих казал, че ще броя секундите, но това за мен е прекалено голямо число.

— Ще броя и за двамата. Обичам те.

Думите бяха като кинжал за сърцето ми, едновременно сладък и жесток. След като затворих телефона, огледах разсеяно моя безукорно чист апартамент, пълен с последните ми картини в „свободен“ стил. От кухненския плот Хопър като че ли ме наблюдаваше критично със златистите си очи. Какво да правя сега със себе си? Беше достатъчно смущаващо, че изобщо си задавах подобен въпрос, сякаш бях някакво хлапе, нуждаещо се от други хора, за да се развлича. Но в момента платното не ме блазнеше и внезапно се почувствах възбуден и напрегнат. Задаваше се още една безсънна нощ.

Поставих в грамофона плочата на рокгрупата „Супер трамп“ и се стоварих на леглото, за да продължа с четенето на „Великият Гетсби“. Ала не успях да се съсредоточа. Бях твърде неспокоен, твърде развълнуван за Сидни и обичайните въпроси накъде върви животът ми. Двамата с нея бяхме в плен на тази опасна игра, чийто край не се виждаше. И нямахме ясна насока накъде да продължим. Какво ще стане, след като Джил замине от Палм Спрингс? Дали ще я последвам? Или ще остана в колежа и ще взема диплом по изобразително изкуство? Ами после? Роуина винаги се шегуваше с ограничените възможности за кариера, но май не беше далече от истината. Захвърлих книгата, притиснах ръка към очите си и се опитах да укротя колелото, което се въртеше в главата ми. Леля Татяна се завърна.

„Защо се тревожиш за такива неща? Не ти подхожда. Просто живей за мига.“

— Върви си! — казах на глас. — Ти не си тук и аз няма да разговарям с плод на въображението си. Не съм закъсал чак толкова. Освен това. Трябва да мисля за бъдещето си със Сидни, както за своето.

„Ще се справиш — продължи проклетият глас. — Винаги се справяш. Усмивката и чарът ще ти помогнат да се измъкнеш от всяка ситуация. Забрави мрачните настроения.“

Една разумна част от мен ми напомни, че този разговор е въображаем, отглас от магията на духа. Въпреки това се улових да възразявам.

— Не. Няма да живея за мига, без да мисля за последствията. Повече никакви импулсивни решения. Приключих с този етап от живота си.

„Тогава защо продаде рубина ми?“

Отворих очи. В гърдите ми бушуваше хаос от емоции, не знаех какво ще правя, бях сигурен единствено в това, че се налага да сторя нещо, иначе ще експлодирам. Поне за кратко трябваше да се отърся от мислите си. Трябваше да се махна от тук.

— Стига вече. Приключих с това. Приключих с теб.

Измъкнах се от леглото, върнах се в дневната и потърсих мобилния. Лежеше там, където го бях захвърлил, до отворените тубички с маслени бои. Взех го и набрах номера на Роуина.

— Ехо! — казах. — Банда, още ли сте там?