Франсиско Колоане
Куруро (3)

III

На платото вятърът продължаваше да се усилва. Духаше на помитащи всичко пориви. Липсата на някакъв ръб, на някакво препятствие, което да го разкъса, не му позволяваше да издава свойствения си вой. Това го вбесяваше и той стоварваше с пълна сила своя леден гняв върху чистата равнина.

Четиримата пастири може би бяха успели вече да се настанят в някоя от колибите на полските пазачи или бяха стигнали до стопанството. Потокът от спомени, който течеше през паметта на Субиабре, секна. Той спря коня, за да провери седлото. Слезе, оправи подпругата, нагласи потника, разместен от продължителния галоп, погали коня по шията и се качи отново, за да продължи да се носи като сянка през нощта и бурята.

Най-после стигна до края на платото и почна да се спуска по склона с вниманието, което налагаше коварната тъмнина. Хванал здраво юздите, той пазеше коня да не се спъне и претърколи презглава надолу.

Субиабре спря коня, сложи му букаи и се упъти през заснежените склонове по посока на срутената снежна пещера.

Там на самото място завари Партиера да рови старателно снега, който хвърляше с все сила назад. Субиабре свали тежкото си наметало и започна да помага на кучето, което вече бе направило дълбока дупка на мястото, където Куруро изглежда бе издал последния си вик.

Може би минаваше вече час, откакто Субиабре бе пристигнал, когато кучето спря да рови, усещайки с обонянието или с инстинкта си близостта на трупа на своя другар. След това то продължи още по-устремно да рови, като изхвърляше с мощни удари на лапите си снега, докато накрая докосна с муцуната си тялото на Куруро. Партиера спря рязко. Той застана неподвижно, с щръкнали уши, със странно отворени и втренчени в трупа очи. Отвори уста, сякаш искаше да захапе въздуха, и от него се изтръгна лай, който прозвуча съвсем особено. Това беше гласът на кучето, смаяно от тайнствеността на смъртта.

Човекът стоеше не по-малко поразен. „Куруро“ — извика той и гласът му, също като този на кучето, прозвуча като почукване без отговор на вратата на смъртта.

Субиабре се спусна в ямата. Извади трупа на Куруро, метна го на рамо и се отправи със скъпия си товар към мястото, където бе оставил коня си. Партиера го следваше по стъпките му, свел ниско глава.

Вятърът престана сякаш да духа, снеговалежът се разреди, а и самите снежинки придобиха някаква безплътност и като че ли придружаваха странното шествие. Нощта отиваше към своя край, а с нея и бурята. Откъм изток утринните светлини започнаха да разсейват гъстите мъгли. Силуетът на странното шествие се открояваше ясно на заснежената степ. Човекът погали с грубата си ръка главата на трупа, която падаше безжизнена над сърцето му. Партиера подтичваше след господаря си.

— О, скъпи Куруро, колко много приличаше твоят живот на моя! — прошепна овчарят. — Защо свърши животът ти тъй скоро? Може би и мен ме очаква близък край?

И Субиабре отново се върна назад към спомените си. В паметта му възкръсна отново споменът за оня ден, в който изхвърлиха баща му от стопанството, защото бил вече стар и ненужен. А беше трошил костите си в продължение на тридесет години изтощителен труд в служба на чуждестранното дружество.

Горкият старец, след като получи последната си месечна заплата, взе жена си и многобройните си деца, направи един вързоп от жалките си дрипи, погледна полетата, където беше страдал толкова много, въздъхна горчиво и пое по пътеката, пътека, която съдбата беше почнала да помрачава.

Но той, малкият Субиабре, роден и отрасъл в тези равнини, рожба на тези земи, се отби от пътеката и се сгуши до един храсталак. Не! Той нямаше да отиде в града, който му се струваше, че е смърт, че е край на всичко. Той обичаше с цялата си душа, с цялото си същество тези широки равнини и тайнствени планини!

И Субиабре се спаси от този вид смърт. Остана да готви храната на овчарите, грижеше се за хергелетата, докато израсна, стана мъж, постъпи като пастир в стопанството, за да продължи и повтори историята на живота на баща си.

Да, той беше същият, съвсем същият като Куруро. И някой ден жестоката съдба щеше сигурно да сложи край на живота му по същия предателски начин.

„Куче и човек са почти едно и също в тази земя“ — помисли си Субиабре.

Нима неговите другари не бяха също като Куруро само едни непознати и неизвестни никому пазачи, които караха стадата „меко злато“ по обширните равнини на Огнена земя.

— Да, нищо повече! Това бяха те!

И Субиабре, като прегърна силно трупа на кучето си, сякаш прегръщаше самия си живот, седна на една купчина сняг, твърд и студен като сърцето на господарите на тази земя.