Франсиско Колоане
Куруро (1)

I

Ездачите галопираха през потъналото в нощния мрак плато, бичувано от снега, бито от градушката и брулено от вятъра. Това бяха петима пастири и те яздеха на стройни и силни черни коне, следвани от осем кучета, които на двойки тичаха край краката на конете.

Групата хора и животни се носеше в бурната нощ подобно на странна сянка. Черните наметала се развяваха като криле над блестящите задници на конете. Или може би това бяха знамена на някакъв необикновен ескадрон, които отмерваха такта на галопа. А сенките се носеха все напред, сподирени от воя, глухите стонове и ледени пориви на вятъра и от могъщите напъни на бурята, на която не устояваха и най-калените и здрави тела.

Внезапно от препускащата група се откъсна черна сянка. Един конник. Той обърна коня си и се спусна като стрела по изминатия вече път. Неговото поведение бе толкова необичайно и той така решително се понесе по обратния път, та човек можеше да си помисли, че цялата група следва него или че четиримата конници, които се бяха отдалечили вече на известно разстояние и продължаваха да галопират, са само къс от тази завършена цялост, която представляваше този човек, който, цепейки вълните от сняг, дъжд и мрак, се връщаше, за да предизвика на двубой страшната нощ.

Този странен конник, който се върна обратно, след като бе галопирал усилено в продължение на три часа по високото плато, което пази от северните ветрове трите постройки на фермата „Тресе“ от стопанството „Баха“, се наричаше Субиабре. Той се движеше сам. Край неговия кон не тичаха кучета, а причината за неочакваното му връщане беше тази, че внезапно изпита силна скръб и угризение на съвестта. Той беше изоставил трупа на любимото си куче, загинало храбро същия този ден, опитвайки се да спаси стадо овце. А овчарят Субиабре не бе обичал през целия си живот друго куче повече от това.

Спомените, които нахълтаха в него, бяха толкова нежни, разкаянието така силно, че дълбока мъка заседна в сърцето му. Нов порив на вятъра и острия сняг нарани очите и нещо, което трябваше да бъде сълза, се върна обратно и го задави горчиво. Гърдите му се издуха болезнено до пръсване. Тогава Субиабре обърна коня си, стисна здраво зъби, сграбчи още по-здраво юздите, заби по-силно шиповете на шпорите в хълбоците на коня и се понесе като призрак през бурята.

О, Куруро!… Какво прекрасно куче беше загубил! То струваше повече от всички тези хиляди кротки овце, които със своя ясен и силен лай бе насочвало по пътищата, които кръстосват полетата на Огнена земя.

За Субиабре нямаше нищо по-ценно в живота от Куруро. Той ценеше своя другар в работата повече от целия свят, защото нямаше друго, за което да държи.

Груби, самотни хора, укротявани от суровата ласка на снега и острите ледени висулки. Хора, изсушени до такава степен от силния степен вятър, че загубват всяко чувство за хумор. Хора, които връзват влакното на възел и от възела правят оръжие… Тези хора обичат кучетата си като самия живот не само защото живеят забравени и далеч от всякаква ласка, не само защото тези техни другари по работа са безкрайно умни, а и защото първобитният живот, който водят, ги е научил, че едно куче понякога е по-добро от човека или поне е много по-постоянно.

Черният едър и силен кон галопираше уверено. Под своето черно вълнено наметало човекът започна да си припомня миналото. Нощта и бурята квасеха тялото и потискаха душата му.

В клисурата Трес гаучос, там където свършва бруленото от силния вятър плато, сигурно се намира все още Партиера, другото му куче. То вие и рови снега, за да намери Куруро. А той, като човек, естествено по-неблагодарен, беше ги изоставил. Добре че онзи порив на вятъра и снега навреме го подсети за дълга му. Сега той се връщаше, за да търси кучетата си, за да помогне по братски в работата, която по свой почин беше започнал неговият стар другар Партиера.

Не! Субиабре нямаше да прекоси отново това плато, преди да е намерил Куруро. Той нямаше да го изостави, както бе направил, за да стане през пролетта плячка на лешоядите.

Пролет!… Сезонът, в който снежната броня на равнините на Огнена земя се превръща в безброй сребърни нишчици, които се устремяват към долините. Сезонът, през който излизат наяве непокътнати, замразените трупове, и долитат лешоядите, за да останат след тях само костите да се белеят под слънцето. А това беше и сезонът, в който Куруро, доброто му куче, навлезе в живота на Субиабре.

И като се изкачваше и спускаше по неравната линия на спомените си, пред погледа на Субиабре почнаха да се мяркат като насън картини от живота на вярното му куче още от деня, когато бе го намерил да лази в откритото поле между храстите, подобен на онези свойствени за острова гризачи, наричани куруро.