Франсиско Колоане
Голата степ (5)

V

Луна, подобна на запалена фурна, започна да се издига зад планинските вериги. Тя заля равнината с червеникава светлина и освети океана и белезникавия гръб на Парамо, който, прострял се в морската шир, набраздяваше повърхността й.

— Оттук започва краят на света. Земята става все по-малка, заприличва на яйце и затова луната изглежда толкова голяма, а звездите толкова близки, сякаш ей сега ще паднат върху главите ни — каза дон Педро с твърде поучителен глас и подаде кратунката с мате на Макбийнз.

— А още по̀ на юг — продължи той, — в Наварино, където живеят яганите, земи, които аз пребродих на младини, вечер и на разсъмване можеш да видиш странни светлини. Тук морските течения променят внезапно своя ход, компасите играят, магнитните игли не служат за пет пари и дори най-опитните моряци се заблуждават и не намират правилния път.

— Не чухме отново писъка на раненото чуленго — каза Лара.

— И дано не го чуем отново — отговори дон Педро.

— Защо? — заинтересува се шотландецът.

— Повече нито дума, приятелю Мак. Вие искате да ме подмамите да ви изкажа тайните си, но тази няма да я бъде. Уморени сме и умираме за сън.

Около огъня настъпи мълчание. Някакъв лек, мигновен повей на вятъра разигра пламъците. Като се изкачваше по небосклона, луната бе започвала да намалява. Сега тя хвърляше върху Голата степ такава причудлива светлина, че изглеждаше като да сме седнали на ръба на друга луна.

Тишината не трая дълго. Дон Педро пестеше думите си, но в нощите, когато карахме добитъка от една местност в друга, всеки крайпътен камък навяваше на стария надзирател някакъв спомен и той, ветеран на пътеките, които кръстосват остров Огнена земя, обичаше да го споделя, особено с нас по-младите.

— Понякога си мисля, че тази Гола степ е прокълната или омагьосана — започна пестеливо старият надзирател.

Аз, който по време на моите самотни обиколки с кон бях дошъл до същото заключение, свих една дебела цигара и се приготвих да я изпуша, заслушан в гласа на опита.

— Не вярвам във вещици — продължи дон Педро. — Нека с тях се занимават хората, които населяват по-благодатни земи. Тук вятърът е толкова силен, че като духне, влачи със себе си дори и камъни. Той няма да остави и една вещица да се завърти насам. А освен това, нали е равнина, хората биха ги забелязали още отдалече. Зиме пък биха премръзнали от студ или снежна виелица ще ги затрупа. Не, тук няма място за магии. Земята е сурова, а и хората са калени и твърди и не им минават разни бабини деветини.

„Но тази Гола степ, която посещават само гуанаката, когато им дойде ред да раждат, и болните тюлени, когато усетят, че ще мрат, е толкова странна и толкова печална, че ако не е омагьосана, то най-малкото е прокълната.“

„Много лоши неща са се случвали тук — продължи надзирателят. — На младини, препусках веднъж цяла нощ, търсейки фермата «Рио Кулиен». Цяла нощ се скитах всред пясъците. Когато дойде приливът, водата стигна до мен и конете ми. В краката на конете почнаха да сумтят някакви морски зверове и те, подивели от уплаха, се хвърляха насам-натам. Заклевам се, че от седмици насам не бях вкусвал нито капка ракия, а се чувствах като пиян. Не бях болен, а ме тресеше. Така прекарах цяла нощ и на съмване открих, че се бях въртял непрекъснато около сградата на фермата, която изникна едва ли не под носа ми.“

„И ако преди малко казах, че се надявам да не чуем отново писъка на раненото чуленго, то е, защото години след тази случка, една нощ, като карахме стадо овце, също както сега, чухме същия този писък. Сантибаниес, един младеж от северната част на страната, се хвърли веднага на коня си и се спусна да преследва чуленгото, защото се надяваше да го хване и да одере кожата му. През този сезон идват много ловци на чуленга и някои, по-несръчни, не улучват главата на животното. Ранено, то се скита по степта и надава от време на време този отвратителен писък, който напомня плач на пеленаче. Превали нощта, а Сантибаниес не се връщаше. След като съмна, излязохме да го търсим и по одеялото и шапката му разбрахме, че бе пропаднал или по-право, че бе погълнат от едно леговище на раци, от тези, които се свързват под дюните с морето.“

„Много млади ловци, следвайки нощем вика на ранени чуленга, са загивали по същия начин.“

Луната започна да нанизва на диамантената си нишка стадо пухкави облачета, подгонени от северняка, и докато се забавляваше с тази игра, сиянието й се помрачи и Голата степ се драпира в черни воали.

Раздиращият вопъл на раненото гуанако бе чакал сякаш този миг на мрак. Той се извиси над печалния простор и се изгуби със същия трепет, както и преди, разкъсан на две нишки: наполовина човешки глас, наполовина животински вой.

— Тези проклетници носят нещастие. По-добре е да си легнем — каза Лара. — Вие, дон Педро, нали сте вече по-възрастен, спите толкова, колкото трае една лятна нощ, но ние май си поспиваме повечко.

Русата скитница по просторите престана да нанизва облачета и светлият покой на Голата степ отново ни очарова.

Всеки от нас разстла вещите си. Седлата ни служеха за възглавница. Потниците и всичко останало — за постеля. Легнахме по гръб и се завихме с дебелите вълнени одеяла. Обърнали поглед към небосклона, у нас нахлу онова смесено чувство на тревога и на покой, което носят със себе си нощите на природата.

Настаних се да спя под един от храстите. Исках да заспя веднага, но звездите прекарваха своите тънки нишки светлина между клоните на храста и дразнеха натежалите ми за сън очи. Нахлупих тогава шапката върху лицето си и заспах. Последното ми видение бе една звезда, която се превърна във вода, която играеше между клепачите ми.