Франсиско Колоане
Голата степ (3)

III

— Гражданите нищо не разбират от топлика на огъня и от красотата на пламъците — каза Лара и тези думи сякаш бяха отправени към мене. Макар че цяла година вече бях прекарал по полето, все още ме смятаха по-скоро за гражданин, отколкото за техен другар.

— Затова пък чираците разбират от фойерверки и бенгалски огньове — каза Макбийнз, като се усмихваше подигравателно, но без да влага в усмивката си злоба.

— А шотландците разбират от коне, колкото старата ми шапка от евангелието — отвърнах аз надуто и с известно високомерие, което не успях да прикрия.

— Ах, ти, голобрадо надзирателче. Засегна ли се? Чакай, чакай! Ще дойде ден да ми поискаш куче, ала няма да получиш — рече шотландецът, като по този начин ми напомняше за добрите си кучета.

Неведнъж той ме беше избавял от затруднения, като ми изпращаше на помощ своите кучета, тъй като моите не бяха равностойни помежду си. През годината, прекарана в полето като овчар, бях успял да дресирам две, още много палави кученца, Енвидо и Труко. Притежавах освен това две стари кучета, Бен и Дон Оскар, които бях получил от един стар циганин. Този циганин бе минал през стопанството и аз направих с него размяна. Срещу няколко стари стремена и един потник за под седлото получих двете кучета.

Скоро месото се опече и дон Педро извади остро наточения си нож от шведска стомана, което беше покана да започнем вечерята. Всеки си отряза парче месо според вкуса си.

Хляб носехме в кожените си торби, но дон Педро не се отказваше от навика си, придобит в остров Чилое, да заравя картофи в топлата пепел. Скоро сипкавите картофи и сочното месо наситиха глада ни.

След като дадохме на кучетата да се хранят, насядахме около огъня, за да изпием по няколко глътки мате. У нас започна да нахлува онова неописуемо спокойствие, меланхолично и понякога скръбно, което обхваща човек малко след като е паднала нощта в пустините, в пампата и степите на Огнена земя, където нито една птица, нито едно насекомо дори не нарушават мълчанието и самотата.